3. Моята мечта

[Ани]

3. Моята мечта

(Доверително)

Невена Неделчева

Другарю Редактор, като премислях на кого да разкрия душата си и доверя нещо много съкровено, реших, че Вие като редактор, най-добре ще можете да ме разберете, защото сте чели много, получавали сте най-различни писма... доверителни... и пр.

А сега, изслушайте ме. Аз се родих и живях в малко провинциално градче, заобиколено с високите склонове на планината. И може би тъкмо затова душата ми е бивала изпълнена с копнежи по нещо ново, неизвестно, чудно, прекрасно. Имах желание да пътувам, да отида някъде далече, в незнайни за мене страни.

Завърших гимназия и станах чиновничка в съда. Отпосле съжалявах, че не отидох в производството. Там поне имаше надпреварване, ударничество, можеше да стане човек герой на комунистическия труд и какво ли не още, което все пак поддържа духа, обновява сърцето и дава стимул на душата. А то... чиновничка в съда... и при това архиварка... и като си помислите -с всичките копнежи на моята душа. Страшна мъка!

Но ето, че в града ни се разля оживителна струя - ЕСПЕРАНТО!!! Искри на надежда пламнаха в сърцата на мнозина. Искри, които се превърнаха в пламък, раздухвани от младата енергична преподавателка.

Осени ме отведнъж велика мисъл: ето, ето как ще се изпълнят моите мечти, моите крилати блянове - чрез есперанто!

Приятелката на майка ми усърдно ме подтикваше към изучаването на езика, като ми казваше всякога, когато ми гледаше на кафе, че щастието ми е в чужди езици.

Ах, Другарю Редактор, да знаете с какви мечти лягах и ставах! С какви бързи крачки бързах към курса по есперанто, да не изпусна дума, по-скоро да го науча. И, съвсем честно казано, напредвах. И няма да е нескромно, ако Ви кажа, че бях една от първите.

На кафето все по-често се показваше образът на чужденеца, точно такъв, какъвто беше в моите мечти. А покрай сами него се извиваше дългият път, по който щяхме да пътуваме заедно, отвеждащ ни в далечни, незнайни страни, пълни с чудесата, сътворени от моите блянове. Понякога на кафето се показваше и образът на една жена. С времето тя се оформи в приятелката на майка ми. Значи, няма да отида сама в София. Това беше много добре. Сърцето на мама се отпусна.

И ето, дойде желаният час. Стана както предсказваше кафето - дойдохме двете, аз и приятелката на майка ми, в София, точно когато бяха пристигнали гости чужденци -есперантисти.

Сърцето ми щеше да изхвръкне. Сега, сега вече мечтите ще станат реалност, бляновете-действителност!

Предполагам, че знаете какво стремежът към нещо прави човека оживен, очите му са изпълнени със светлина и блясък. Усмихнат е, сияе. Точно такава бях аз, като отивах на срещи с есперантистите. Колко е хубаво - мислех си аз, преливаща от радост, че Заменхов е измислил този език... На него ще дължа щастието си...

Веднъж салонът беше препълнен с есперантисти. Оживлението беше голямо, поради гостите чужденци. И всред многото, виждам едного, който ме накара да прикова поглед в него.

«Този е! - помислих си аз, - този е!» - и го гледам, а по цялото ми същество се разливаше чудна радост. Но трябваше да го заговаря. Ах, този Заменхов, добре, че бе измислил чудния език, иначе как бих могла да заговоря с този чужденец?

Споделих със спътницата си, която по поръка на майка ми ме съпровождаше навсякъде, че най-после Го открих... Тя ме насърчи: Да, точно този бил... Сега бил решителният момент... Дори съжали, че не е изучила есперанто, за да му заговори първо тя и да ме представи на бъдещия ми жених.

Колкото го гледах, толкова го чувствувах по-близък. Та какво собствено ще се боя? Нали този е, когото чаках и който ще ме отведе в незнайния свят?... И аз, цяла сияеща, изпълнена с възторга на бъдещото ми щастие, приближих и заговорих с него.

Очите ми срещнаха неговите. Ах, какви хубави очи! И колко хубаво, свободно говореше есперанто. Разбира се, по-добре от мене... Тия чужденци наистина всичко знаят по-добре от нас... Но мене все пак ми пречеше малко и вълнението.

Говорихме. Какво? Не помня, или - по-право, няма защо да Ви го разказвам. Само ще Ви кажа, че никога не съм говорила с толкова преливаща светлина в очите и усмивка на устните.

Най-после настойчиво го помолих да ми даде адреса си. Той ме погледна с особена усмивка в очите, извади чудно хубаво перо и написа адреса си.

Тъмен облак забули слънцето на моите мечти. Дишането ми стана ускорено, но не от радост... а от провалянето на моето така близко щастие - той беше българин...

Аз му благодарих, все още с усмивка, която разкривяваше навярно устните ми, поемах спазмично дъх и, климайки с ударената си като от гръм глава, аз се отдалечих.

Може би той се бе малко учудил? Навярно не е разбирал защо така бързо се отдалечавах и искаше да продължи разговора... Но аз се мушнах в навалицата и изчезнах. А заедно с това изчезнаха и всичките ми блянове.

На улицата ме настигна приятелката на майка ми и, разбира се, на нея излях всичката си мъка, като й казах, че кафето й нищо не познава.

 

- Не е виновно кафето - рече авторитетно тя, - но защо българските есперантисти нямат специален, български знак, та да се отличават?

Не й казах нищо, защото в този момент ми се плачеше, но после, като размислих, реших, че е права.

Два дни не излязох никъде. Но на третия мъката ми се разсея малко и излязох, но този път сама. Използвах момента, когато приятелката на майка ми спеше дълбокия си следобеден сън. Исках да се поразходя сама, чужда, неизвестна на никого. Представях си, че съм в някакъв далечен, непознат град, някъде накрай света. Тази илюзия някак си ми възвърна духа и се спрях пред витрината на голяма книжарница с много книги, все на чужди езици. Може би, мислех си аз, ще има и някоя на есперанто, за да я купя. Нали съм в чужда страна? Само есперанто зная и само на този език бих могла да чета...

Така дълбоко се бях унесла в съзерцанието на книгите, че леко трепнах, когато някой до мене каза:

 

- О, кара самидианино, бонан тагон![1]

Вдигнах изненадано глава. Гледаха ме хубавите черни очи на есперантис- та, когото бях молила за адреса.

Пламнах от смущение. В първия момент ми се поиска да избягам, но черните очи ме гледаха с някакви хубави, игриви светлинки в тях.

 

- Къде се изгубихте? - запита ме той. - Два дни Ви търсих между есперан- тистите.

 

-Защо? - можах най-после да запитам аз.

 

- Така, да Ви видя... Понякога се случва да срещнем някого и от първия миг ни се струва близък, познат...

 

- А, да - отвърнах аз, защото не знаех какво друго да кажа - и го погледнах. Той ме гледаше все със същата хубава усмивка в очите.

 

- Ще дойдете ли тази вечер в клуба? - запита ме той.

 

- Не зная...

 

- Заета сте нещо?... Със среща някаква неотложна?...

 

- О, не - съвсем искрено отвърнах аз.

-Тогава какво Ви пречи?

Наведох глава и въздъхнах дълбоко.

 

- Да повървим малко - предложи той - тук пречим на минувачите.

Тръгнахме. За какво говорихме? Не си спомням, но се намерихме пред входа на Парка на Свободата. Той предложи да влезем.

 

- О, не - казах аз - не искам вътре.

 

-Защо? - учуди се той.

-Така... мама ми е казала...

 

- Какво ви е казала? - трептяха някакви златни светлини в очите му.

 

-Казала ми е... гледах го смутено аз - в гора да не влизам с...

 

- Та това не е гора, градина е.

 

- Гора е, гора... виждам аз навътре - настоях аз.

 

- Та Вие на колко сте години?

-Току що навърших двадесет и една.

 

- Значи, пълнолетна сте.

 

- Нищо.

 

- Но само до малко, до езерото.

 

- Не, не. Първата крачка води втората - така ми е казала мама.

Той се разсмя силно, с глас. После ме запита:

 

- Та вие досега с никого ли не сте излизали на разходка?

 

- Не съм.

 

- И не сте имали симпатия?

Поклатих само отрицателно глава.

 

- Как е възможно това? Та вие сте хубаво момиче.

Стоях с наведена глава и пламнали бузи. Нима можех да му кажа, че съм мечтала само за чужденец?

 

- Няма да настоявам - заговори сериозно той, но Вие пък ще ми обещаете, че ще дойдете довечера в клуба на есперантистите.

Погледнах го. Не беше чужденец. Но с какво пък отстъпваше на чужденците?

Няма да Ви разказвам с подробности. Само ще Ви кажа, че след един месец сключихме с него в нашето планинско градче брак. Той бързаше, защото щеше да заминава за чужбина...

Отпътувахме заедно. И сега Ви пиша от далечната чужда страна. Но искам да Ви доверя, че колкото времето минава, толкова се радвам, че моят другар е българин и че скоро ще се върна в България. Защото, уверявам Ви, няма по- хубава страна от нашата, с нейните гори и планини, с нейните долини, реки, езера. С нейните високи върхове, вдигнали чела в чистите сини български небеса!

-----------------

[1] на есперанто: «O, скъпа съмишленичке, добър ден!» (бел. М. И.)