Jump to content

11. «КОГАТО НЕБЕТО ПОЖЕЛАЕ ДА ТИ ДАДЕ НЕЩО...»


Recommended Posts

11. «КОГАТО НЕБЕТО ПОЖЕЛАЕ ДА ТИ ДАДЕ НЕЩО...»

Често след вечеря Учителят излизаше пред салона на разговор. Това бяха много приятни минути. Стоиш близо, много близо до Учителя и слушаш как разговаря с всекиго. Понякога биваше много весел и се смееше от сърце, а понякога - сериозен - изслушва, отговаря и сам запитва. Гледахме Го и слушахме как разговаря като всеки обикновен човек, но всяка Негова дума се поглъщаше от нас като изворна вода - чиста, бистра и свята. Твърде често разговорите започваха с един човек, а завършваха с десет, понякога и с двадесет, наобиколили Го.
Винаги, когато отивах на Изгрева вечер, обичах да се включвам в групата около Него, да Го слушам и да Го гледам. Никога не участвувах в разговорите, бях твърде свенлива.
Една такава вечер Учителят ме погледна и запита:
 
- Е, Милке, ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш?
 
- Аз ли? Бих пожелала да бъда богата.
Отговорих без да размисля и цялата се изчервих, тъй като бях станала център на внимание и несъзнателно издадох моята чувствителност към нещата, които ми липсваха.
 
- Слушай какво ще ти кажа: Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща. Парите ще се изхарчат и дрехите ще се скъсат. Поискай да ти се даде сърце чисто като кристал, ум светъл като Слънцето, душа обширна като Вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога. Поискай онова, което никой друг не може да ти даде и никой не може да ти отнеме. Богатство е да бъдеш здрава, да имаш чиста кръв, чисти мисли, чисто сърце. Материалните неща са временни.
Учителят изрече това, като огледа всички, събрани наоколо Му.
Минаха години. Многократно падах и пак ставах. Стъпка по стъпка вървях по стръмния път на ученичеството.
И веднъж отново, горе, в Неговата стая, Учителят ме попита:
 
-Ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш?
Със сърце, обгорено от много преживявания и с душа, уморена от много лутания, аз твърдо отговорих:
 
- Аз бих поискала, Учителю...
И нея вечер, вървейки по пътя към града, аз почти гласно говорих със себе си как след двадесет години Учителят ми задава същия въпрос. Колко бавно ние, хората на Земята, учим нашите уроци! С какво търпение Учителят ни чака да пораснем и да достигнем до РЕАЛНОСТТА НА НЕЩАТА!
Да, дрехата на човека остарява, душата се отърсва от праха на времето, съзнанието се прояснява и думите на Учителя, произнесени преди двадесет години, отекват: «Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща!»
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...