Jump to content

1. ПРЕДИСЛОВИЕ


Recommended Posts

1. ПРЕДИСЛОВИЕ

През наше време, преди сто години слезе на земята пратеник Божи - Учител, за да покаже пътя към световете във вечността! Той ни разкри силата и природните закони и ни донесе методите за приложение на Божествената Любов, Мъдрост и Истина. Той пося идеята - семето за братството между всички народи.
Учителят живя между нас, българите, в нашата родина, така скромно, смирено и безшумно, както Слънцето сипе обилно животворните си лъчи, както планинският извор струи кристалните си води, както утринната роса освежава всеки цвят и всяка тревица, без избор и предпочитание.
Говореше спокойно и тихо. Говореше направо на душата. Приятелски и бащински посрещаше всеки, който отиваше при Него с отворено сърце. Присъствието Му излъчваше спокойствие, а съветите избърсваха сълзите и окриляха слабите. Болките лекуваше по чуден начин.
Учителят дойде на Земята в дреха на обикновен човек, но чрез Него се проявяваше сам Господ Бог. Той умееше да се смалява пред нас - обикновените хора, за да прониква в сърцата и страданията на всички, за да може по-отблизо, с примери от ежедневието, да ни напътства и съветва.
На Изгрева под сенчестите лешници на общите обеди, или в малкия салон на полянката при изгрев Слънце за Паневритмия, на екскурзии в планината или на летуване в Рила - при всяка инициатива, подета от Братството, Учителят взимаше активно участие. Той живееше в цялото.
Във всекиго Учителят виждаше частица от цялото Божествено Съзнание. За пробуждането на това именно съзнание, посадено във всяка човешка душа, Той бе слязъл на Земята и когато почуквахме на вратата Му, посрещаше ни и изслушваше в съчувствие.
перспективно - след като си се отдалечил малко от него и от паметта ти са отпаднали ненужните подробности, а е запаметено най-същественото, което прави разказа пластичен и убедителен.
Военната вихрушка бе отминала от нашите български хоризонти, въпреки че Втората световна война не бе завършена. София, която бе евакуирана поради бомбардировките, постепенно приемаше своя нормален ритъм, но останките от опожарените къщи и квартали не бяха още разчистени. Една група сестри и братя, които съвместно с Учителя се бяха евакуирали в с. Мърчаево - Софийско, се върнаха обратно на Изгрева. Учителят поднови лекциите и беседите Си, макар че понякога натоварваше брат Симеон [Симеонов], или някой друг да прочита някоя от отпечатаните беседи. Изглежда, че с това Той иска да покаже как след Неговото заминаване трябва да бъдат преустроени бъдещите събрания в Братството.
Беше 19.XII.1944 г., [вторник]. Намирахме се пред прага на зимата, а отдавна земята беше побеляла със сняг.
И този ден, както много други, се изкачих на Изгрева. Пътьом срещнах брат Асен Арнаудов, който обезпокоен ми съобщи, че Учителят не е добре. Сутринта заключил Горницата[1] и слязъл в приемната Си стая, която се намираше непосредствено до салона, спуснал завесите на прозорците и се уединил.
С бързи крачки се озовах пред приемната. Почуках. Отвори ми сестра Савка Керемидчиева, която уведоми Учителя за моето посещение. Поканиха ме да вляза.
Учителят седеше на Неговия Си стол, вглъбен в Себе Си. Виждах Го пред себе си, но Го почувствах някъде далеч. В стаята беше тихо, но цареше някаква царствена тишина, която говори нещо, което не може да бъде предадено с думи.
Пристъпих плахо и спрях до вратата, като Го поздравих с вдигната ръка. Учителят беше Си притворил очите. С притаен дъх седнах на стола до вратата и зачаках в мълчание. Минутите течаха бавно и се почувствах неудобно. Опитах се да Го заговоря. Отговаряше ми кратко и сдържано. След няколко минути Той стана бавно и се отправи към прозореца. Вдигна завесата и посочи с ръка дворното място пред салона зад лешниците и промълви:
 
- Бях казал да се построи тук братска обща сграда със стаи за живеене на братята и сестрите, с библиотека, салон и трапезария. А те какво направиха? Оградиха се с телове!
Леко въздъхна и седна на стола Си. След малко добави:
 
- Това можаха, това направиха.
Учителят отново притвори очите Си и потъна в мълчание. Може би тогава преминаваха през съзнанието Му годините на живота на Изгрева, разговорите със сестрите и братята, съветите, които Той даваше, и добрите възможности. Много неща бяха реализирани, но още повече бяха неосъществени. Вероятно в Своята мисъл Той си даваше отчет за мисията на Земята.
След продължителна пауза Той отрони думите:
 
- Бавен е процесът.
Не можех да разбера смисъла на казаното. Помислих, че става дума за процеса във връзка с народния съд, където бяха привлечени да отговарят за катастрофата на България във войната хората от двореца, министрите, народните представители и други лица.
Учителят отново си притваряше очите и потъваше в мълчание. Ясно беше, че Той не спеше, а откъсвайки се от видимия свят, се вглъбяваше в Себе Си.
Сестрите Савка [Керемидчиева] и Василка [Иванова] шетаха из стаята.
 
- Ти защо не си на училище? - запита Учителят. Отговорих Му, че имаме зимна ваканция и че съм свободна. Предложих си услугите да остана и да помогна на двете сестри и да ги отменям.
 
- Може - отвърна Учителят и погледна часовника Си. Беше четири и половина. Леко се здрачаваше. Слязох да се обадя на майка си, че ще остана на Изгрева няколко дни. Обадих се и, с бурканче мед в ръка, поех обратно пътя към Изгрева. Пристигнах, когато се беше стъмнило. Спрях се пред вратата на Учителя и не можех да си дам сметка как съм отишла и съм се върнала. Като че ли всичко това бе станало мигновено.
В антрето на приемната имаше много обувки, от което се виждаше, че има хора при Учителя. В стаята беше тихо. Зачаках и търсех удобен момент да вляза. Никой не излизаше. Когато мина девет часа, осмелих се и почуках. Отвори ми сестра Савка. Влязох тихо. Оставих бурканчето с мед на масата. Около Учителя бяха насядали братя и сестри: братята [Боян] Боев, [Тодор] Стоименов, Кръстьо [Христов], Методи [Константинов] и др.
 
- Сега е време всеки да отиде да спи - каза подчертано Учителят. Разбрах, че тези думи се отнасяха за всички, включително и за мен. Излязох сама. Всички други останаха в стаята. Нощта прекарах при Анчето - приятелката ми. Разговаряхме дълго за необичайното състояние на Учителя. На следващата сутрин [20 декември 1944 г.] беше сряда - ден за лекция на Общия Окултен клас, която започваше в 5 часа. С приятелката ми решихме да не отиваме в клас, защото счетохме, че в това си състояние Учителят няма да проведе лекцията. В седем часа бях пред Приемната. Сестра Савка ми отвори и аз влязох.
 
- Милосърдната сестра идва със закъснение - с шеговит тон промълвих полугласно аз.
Учителят повдигна очи, загледа пред Себе Си и каза:
 
- Снощи дошли да ме пазят. Пазиха ме цяла нощ. Подканвах ги да идат да спят, те стояха. Кого пазеха? А тази заран на беседа нямаше нито един от тях. Всички, които ме пазеха, спяха, но аз и днес бях на поста си... а те отсъствуваха от беседа.[2] - Една лека въздишка завърши изказването Му.
Почувствувах се сконфузена и разбрах колко много Учителят държи за редовното посещение на лекциите. Спомних си, че в една от беседите Той казваше, че присъстват Същества от Невидимия свят по време на лекциите и беседите. Учителят държеше за точността и ритмичността на всяка започната работа.
След кратка пауза Учителят ме запита за часа.
 
- Седем и няколко минути - отвърнах.
 
- След малко ще изгрее и Слънцето.
Позамисли се малко и добави:
 
- Една от най-хубавите ми песни е «Изгрява Слънцето». В нея няма нищо излишно, което да се махне, нито може нещо да се добави. Да, една от най-сполучливите песни е песента за Изгрева на Слънцето.
Какви ли още мисли минаваха през съзнанието на Учителя, та след малко добави многозначително:
 
- Бавен е процесът.
Все още не можех да доловя истинския смисъл на тези думи. Стоях смълчана и следях всеки Негов жест. Изразът на лицето Му говореше за някакво дълбоко вглъбяване в Себе Си.
 
- Нивата е засята. Наближава жътвата, а все още жътварите са малко.
Едва сега долових, че Учителят си дава сметка за онова, което е извършил на Земята и какво още предстои да се прави. Ние, Неговите ученици, винаги се стараехме да следим мисълта Му и да проникнем в това, за което ни говореше. Съдържанието, обаче, на сегашния ни разговор в мълчание-за мен беше тъй многозначителен.
Почувствах, че Учителят открехна леко страничка от Неговия мир, цяла се обърнах на слух, като седнах на малкото столче по-близо до Него.
 
- Още от първите години на моята работа на Земята имах неприятности и спънки, дори в 1917 година ме интернираха във Варна, като ме лишиха тогава от възможността да изнасям беседи. Но това, което Бог беше начертал, въпреки всичко аз изпълних. Тогава беше началото, но днес, когато работата е свършена, когато нивата е засята - никоя земна власт не може да попречи на добрия край на Божествения план. Това, което стана през 1917 година, няма да се повтори днес.
Настъпи дълга пауза.
В стаята беше затоплено добре, но от вратата духаше. Предложих на Учителя да си постави краката на стол в хоризонтално положение.
 
- Няма нужда. Когато краката са в хоризонтално положение, духът се връща по-мъчно в тялото - отговори Той.
Съгласих се с Него, въпреки че не можех да схвана точния смисъл на казаното.
Към девет часа на вратата се почука. Младеж със своята майка, със сестра Василка [Иванова] искаше да се посъветва с Учителя за нещо. Напоследък Учителят не приемеше никого, но когато Му казаха за двамата посетители, Той се изправи бодро и ги посрещна. С треперящ глас младежът го запита какво да следва в университета. Учителят се вгледа в чертите на лицето му и отсече:
 
- Медицина, рекох. Добър лекар ще станеш.
Посещението завърши скоро и Учителят седна на кушетката и притвори в мълчание очи. От време на време поглеждаше, казваше по нещо, преместваше се на стола Си до масата и пак потъваше в размисъл.
Често сестра Савка заставаше на колене пред Него и с натъжени очи Го гледаше тревожно. Аз се учудвах на нейното държание, защото все още не разбирах какво става.
 
- Гледайте си работата, не се занимавайте с мен. Всеки да гледа своята работа. Няма нужда да идват много хора... - и връщаше почти всички посетители.
В четвъртък сутринта [на 21 декември] отново се включих на дежурство при Учителя. При Него вече бяха сестра Савка и Маргарита Мечева. Учителят ставаше все по-мълчалив. Към обед Той ме запита:
 
- Милке, можеш ли да правиш яйца на очи?
 
- Мога, Учителю! - и скочих с готовност.
 
- Иди горе и ги направи.
Взех ключа от Горницата и заедно с една от сестрите приготвихме три яйца на очи и ги поднесохме на Учителя. Той изяде двете от тях и едното остави, като каза:
 
- Третото яйце разделете трите помежду си. Ако е малко, пийнете си мляко.
Спогледахме се. Сметнахме, че поканата е дадена само формално и не посегнахме към яйцето. След малко Учителят запита:
 
- Разделихте ли яйцето по между си?
Яйцето седеше непокътнато, но никой не отговори нищо. След малко Учителя пак повтори въпроса си. Разбрахме, че поканата не е случайна и израз на отношение на околните. Всичко, което Му се носеше за ядене, Учителят го споделяше с другите. Вероятно това искаше да направи и сега. Разделих яйцето на три, изядох моята част. Последва ме и сестра Маргарита [Мечева]. Сестра Савка [Керемидчиева] междувременно беше излязла от стаята.
Учителят потрети въпроса Си. Отговорихме положително. Когато след време се върна и сестра Савка, Той се обърна и към нея със същия въпрос.
 
- Учителю, аз си отидох у дома и там обядвах с пържени картофи - поясни сестра Савка.
 
- И сега не разреши правилно задачата си - отвърна Учителят.
Стана ми много чудно. Разбрах, че с една третинка от яйце не може да се нахрани никой, но навярно Учителят ни поставяше друга задача, която ние не долавяхме. Колко голямо значение Той отдаваше ма дребните факти, които дори и не забелязвахме.[3]

* * *

Изтичаха последните дни от годината и брат [Борис] Дряновски беше дошъл да напомни, че трябва да се изплати абонаментната такса за радиото на Учителя. Той поиска да види квитанцията от изтеклата година. Учителят поклати глава и каза, че ще я имат утре.
Часовете се нижеха бавно. Когато в стаята останахме само двама, неочаквано Учителят стана, наметна пелерината Си, сложи на главата платнената Си шапка и излезе от стаята. Последвах Го мълчешком. Бодро Той се изкачи по стълбата нагоре към Горницата. Изненада ме Неговата подвижност. В стаята Му беше светло, но студено. С широко разтворени очи Учителят огледа всеки неин ъгъл и след това бавно обходи всички предмети, като леко се докосваше с ръка до тях. На първо време помислих, че търси квитанцията за радиото, но след това видях, че Той има нещо друго предвид, което аз не разбирах. Притаена, Го изчаквах до вратата. Следях с внимание всеки Негов жест, като всичко ми напомняше за някакъв странен ритуал. След като обходи и последния предмет в стаята, Той взе кожената чанта, която беше под масата, седна на леглото Си, разтвори я и внимателно заразглежда съдържанието й. Не видях какво съдържаше чантата, но все таки не извади Той никаква квитанция. За да не Му преча, за момент оставих Учителя сам в стаята. Когато влязох, Той беше затворил чантата и ми я подаде. Поставих я на мястото под масата.
 
- Ако Небето би пожелало да ти даде нещо, какво би поискала? - ме попита за моя изненада Учителят.
Замислих се и уверена, поверих желанието си. Преди двадесет години, при един разговор с Учителя, Той беше задал същия въпрос. Тогава Му бях отговорила, че желая материално богатство. Сега, след дълги години на ученичество, желанието ми беше от съвсем друг характер. Дадох си сметка с какво голямо търпение Учителят е изчакал времето да порасна духовно и да изменя желанието си. Разбрах, че този път Учителят беше останал доволен от отговора ми. Върнахме се в приемната. Учителят отново седна на стола Си и се потопи в размисъл.
Масата беше пълна с различни неща за ядене, но Той не посегна към нищо. Сетих се, че от града бях донесла какао, което по това време беше голяма рядкост. Бях го предназначила за другите, но в момента предпочетох да го дам на Учителя. Направих крем какао и Му Го поднесох. Учителят ме погледна многозначително и каза:
 
- Занеси крема за когото бе предназначен!
Той беше почувствал, че кремът беше предназначен за другиго. Пред Учителя никоя мисъл не можеше да се крие. Този случай и много други прояви ме уверяват в това. Почувствах се малко неудобно, но оставих купичката крем на масата, който остана неизяден!
На другия ден - 22 декември, петък - Учителят посрещаше дошлите в София братя ръководители от другите братства и дълго време разговаря с тях. В събота - 23 декември 1944 г. - преди обяд брат Еманоил Иванов и брат Петър Димков и сестра Люба [Иванова] бяха дошли с желание да посетят Учителя. Понеже Той отказваше посещение на всички, аз отклоних на няколко пъти тяхното влизане. Виждайки настойчивостта им, накрая Учителят каза:
 
- Пусни ги да влязат, но какво ще искат?
Поканих ги. Брат Петър Димков, който владееше ирисовата диагностика, прегледа очите на Учителя.
 
- Няма нищо. Всичко е чисто и ясно - заключи брат Димков, след като погледна очите на Учителя с лупата си. Поседяха малко и си отидоха.
 
- Е, какво видяха? - като на себе си прошепна Учителят. Явно беше, че Той желаеше да намали срещите си с хората до минимум. От време на време Той продължаваше да повтаря, като че ли сам на Себе Си, думите: «Бавен е процесът.»
И неделният ден-24 декември 1944 г. - мина по същия начин. Учителят не отиде на утринна беседа. Разтревожени братя и сестри обикаляха отвън на приемната, а други влизаха по за малко. С едни Учителят разменяше по някоя дума, с други мълчеше. По-старите братя и сестри решиха да останат и през нощта при Учителя: сестра Савка, брат Тодор Стоименов и аз. Като ми съобщиха това, сестра Николина Балтова се обърна към трима ни:
 
- Останете при Учителя, но ако Го изпуснете, да му мислите!
Заканата й ми се стори детинска и не й обърнах особено внимание. Брат
Тодор седна от едната страна на кушетката до Учителя, а аз, на едно малко столче - от другата Му страна. Сестра Савка седна от другата страна на масата и цяла нощ непрекъснато четеше от Библията. Допълнително в стаята дойдоха брат Кръстьо Христов, който бе седнал на столчето до вратата, и сестра Василка, която седеше до паравана...
Тази нощ бяхме много тревожни. Състоянието на Учителя ставаше все по- сериозно. На два пъти подканях Учителя за храна, но Той отказваше. При третата моя покана Той склони:
 
- Да, може.
 
- А какво, Учителю? - зарадвана станах и се изправих пред масата, която беше препълнена с редки и питателни храни.
 
- Може и айран.
Подадох Му три лъжици айран, които Той прие само за мое успокоение. Към 11 часа през нощта Му дадох три лъжици вода. Мина полунощ. В стаята беше тихо, но сякаш пространството беше изпълнено с невидими Същества. Тази нощ беше решаваща, но аз все още не можех да повярвам в онова, което ставаше. Вън беше доста студено и от вратата духаше силно. Исках да предпазя Учителя от изстинка. Предложих наново да си постави краката на столчето.
 
- Сега вече може - каза Той.
Аз все още не можех да си дам отчет за състоянието Му и за Неговото съображение.
 
- Милке, утре коя дата сме?
 
- 25 декември, Учителю.
 
- А кой ден?
 
- Понеделник, Учителю.
 
- Скоро ще се съберат много братя и сестри. Много братя и сестри ще се съберат и голям изпит ще имате всички...
След малко чух да произнася името на брат Гради [Минчев], на брат му Наско [Атанас] и други имена, които не можах да запомня. По-късно, когато споделях преживяното с Учителя с братя и сестри, разбрах, че това са имената на приятелите, които след няколко дни приготвиха мястото за полагане на саркофага под лозницата в братската обща градина.
След полунощ Учителят започна да диша все по-тежко и по-тежко. Сестра Савка, полугласно, непрекъснато четеше Библията. Брат Тодор Симеонов бдеше над Учителя. А Той седеше на кушетката, облечен с дрехи, и не даваше вид, че си отива. Брат Кръстю Христов не се помръдваше от мястото си, а аз все очаквах да премине кризата, да се освежи Учителят. Но... за огорчение на всички, Той започна да диша все по-тежко, и с паузи, но точно така, както дишаше баща ми в последните минути преди да издъхне. Едва сега разбрах, че земните дни на Учителя са свършени и ни предстои раздяла. Обясних си какво означаваха думите: «Бавен е процесът», които толкова пъти Той повтори. Сега ми стана ясно, че обхождането на стаята в Горницата и допирането до всеки предмет беше вземане на последно сбогом с обстановката Му на Земята, всред която Учителят бе преживял толкова много. Най-после разбрах и последните Му думи за изпита, който ни предстои - изпита на раздялата. Изплаших се. Спомних си и думите на сестра Балтова: «Тошко, Тошко, Учителят си отива, да викаме и другите!» - «Шшшт, тихо, мълчи, какво ще направят другите?»
Брат Кръстьо с насълзени очи пристъпи и целуна ръката на Учителя. Същото направих и аз. След миг и двамата с брат Кръстьо излязохме. Тичешком се отправих към сестра Балтова. След това се спуснах към брат Борис Николов, когото срещнах със сестра Мария Тодорова към салона.
 
- Къде сте тръгнали? Идете бързо при Учителя, че е много зле! - казах развълнувана.
 
- Тръгнали сме при Него - тихо каза брат Борис.
Това стана към четири часа сутринта [на 25 декември 1944 г.]. Не знаех къде да се дена. Инстинктивно се запътих към Анчето, на която разказах всичко. За мене беше вече ясно, че се разделяме с Учителя. Сълзите и на двете се ронеха от очите - неудържимо. Когато съмна, отидох отново да видя Учителя. От вратата се подаде една сестра, която ме утеши, че Той е по-добре. В стаята имаше хора, и като знаех, че не Му е приятно да се събират мнозина около Него, задоволих се с успокоителното съобщение. Целия ден в понеделник останах на Изгрева, като обикалях приемната, без да вляза вътре. Считах, че присъствието ми ще бъде излишно. Често се информирах за състоянието на Учителя, като всички ме уверяваха, че сега е бил по-добре. В понеделник вечерта спах при Анчето. На заранта във вторник пак исках да вляза и да видя Учителя, но сестра Мария Тодорова, която бе при Учителя, ме възпря, като ме увери, че бил по-добре и при Него имало лекари.
Тръгнах си към града спокойна. В сряда сутринта [на 27 декември 1944 г.] отново тръгнах към Изгрева и на шосето срещнах сестрата Веса Колева, която развълнувано ми каза:
- Учителят тази сутрин си замина! - и се разплака.
Потресена, останах неподвижно на мястото си. Цялата ми душа потъна в скръб. По някаква странна асоциация си припомних казаното от Учителя преди няколко дни:.«Скоро ще се съберат много братя и сестри, и голям изпит ще имате всички.» От деня, когато ми каза тези думи, се бяха изминали три дни.
Небето беше завършило една голяма своя работа и по Шекспировски би могло да се заключи: «Действието е завършено!» («Acta est tabula!»)
Какво ли не минаваше през мисълта ми в този момент.
Сега изкачвах шосето към Изгрева бавно. Нямаше за кого да бързам вече. Като на филмова лента минаваше в съзнанието ми преживяното ми с Учителя. Видях как един Велик Дух напуска Земята спокойно, такъв, какъвто беше през целия Си живот. Той се сбогува с всички и всичко с едно високо съзнание за единния живот тук и отвъд, без съжаление за всичко, което оставя на Земята, с поглед, отправен само Нагоре. Започнаха да се нижат в мене спомени с Учителя от първите дни, когато Го потърсих и намерих. Припомних си много от разговорите с Него. Възкръснаха в съзнанието ми мъдрите Му съвети и напътствия, които ми даваше многократно. Прозрях величието на Неговата Любов, с която ограждаше всеки нуждаещ се, подирил помощ от Него. Над всичко, обаче, блестяха Неговите Боговдъхновени Слова и Завети, изпълнили лекциите и беседите Му. Все по-ясно и по-точно в съзнанието ми се оформяше мисълта, че на днешния ден се приключи един цикъл и се открехна нова страница за новите хора, които ще живеят в духа на Учительовото Слово.
Не усетих как стигнах Изгрева и как бях застанала пред приемната. Тялото на Учителя беше положено на кушетката, облечено в бели дрехи. Около Него сестри в бели и розови рокли тихо пееха през сълзи. По-късно тялото на Учителя бе положено в масивен саркофаг и изложен в салона за всеобщо поклонение. В продължение на няколко дни пред тленните останки на Учителя се стекоха много хора от столицата и страната. Както аз, така и всички от Братството, бяхме свикнали така с Учителя, че никому никога не можеше да мине през ум за деня, когато Той ще трябва да ни напусне. Още по-малко бих могла да си представя, че ще се наема да пиша нещо за последните Му земни дни.
Едва днес, когато Той не е вече между нас във физическата Си форма, разбирам истинската цена на Неговото присъствие и чувствам цялата острота на загубата. Той ни завеща един неоценим МИР от идеи, които надхвърлят обема на богатството на който и да е съществуващ досега мироглед. Напразно се взирам в онова, което Той ни завеща чрез Слова и Дела. Колкото повече се взирам върху миговете Му на изминатия път на Земята, толкова повече губи своята материална плътност. Личността на Петър Дънов е толкова по-ясно осезаема по вътрешен път, еманацията на един лъч от свръхземна йерархия, който бе слязъл на Земята, за да изяви в Слово и Дела веруюто на новия бъдещ човек - веруюто на ученика.
В преклонение пред Неговия личен пример и размисъл пред Словото Му, сядам да напиша тези няколко страници на преживян трепет по време на последните дни за Учителя на Земята. Нека това е мое дръзновение като израз на дълбока благодарност за това, че имах възможност дълги години да слушам БОГОВДЪХНОВЕНОТО МУ СЛОВО и да преживея с неотразима сила вълненията на земната раздяла с най-скъпото ми същество във физическия свят.
-----------------
[1] На Изгрева Учителят живееше в една стая с антре, намиращи се над салона, които помещения ние наричахме «Горница», (бел. а.)
[2]Това беше последната беседа на Учителя по време на земното Му съществуване. Беседата бе отпечатана под наименование «Последно слово» в том III на «Завета на Любовта», стр. 163-175, от 20 декември 1944 г., ден сряда, в 5 часа сутринта, (бел. а.)
ПОСЛЕДНОТО СЛОВО: XXI лекция на Общия клас. 20.XII.1944 г., сряда, 5 ч сутринта, Изгрев - София. - В: Учителят Петър Дънов. Заветът на Любовта. Последно Слово: 19.III.1944-20.XII.1944; Първо оригинално издание: Кърджали, 1999 г., стр. 375-382. (бел. М. И.)

[3]От години между Савка Керемидчиева и Маргарита Мечева е имало вражда, породила се от съперничеството им коя да бъде по-близо до Учителя, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...