Jump to content

7. Моите спомени за Мусала с Учителя


Recommended Posts

7. Моите спомени за Мусала с Учителя

Всяка екскурзия на Мусала е особена и никога не се повтаря - нито условията, нито времето и картините, които виждаме, изгрева на слънцето и промените на времето през деня. Божественото никога не повтаря нещата. Това е красивото и великото, което обуславя Божествения свят. Всяка екскурзия крие в себе си своя специфична черта. Щом тръгна от Боровец за Мусала, върхът ме привлича със своята сила като силен магнит и аз не усещам нито тежестта на раницата, нито умората, нито капризите на времето. Вървя с пълен устрем и разположение.

*Вж Изгревът, т. Ill с. 136-138, N4; т. V, с. 422-423. N 160

В един период от живота си аз посещавах Мусала всяка седмица - зиме и лете. Имаше един автобус, който тръгваше в 17.00 часа от автогарата при Орлов мост за Боровец. В събота ние работехме до 13.00 часа, след което се приготвях, качвах се на рейса и в 19.30 бях в Боровец. Минавах покрай двореца Царска Бистрица, потеглях по тясната пътека към върха и потъвах в гъстата гора. Много пъти небето бе сиво, някога имаше мъгла и в гората нищо не можеше да се види. Тогава разбрах, че краката имат очи и те сами намират пътя безпогрешно. Когато минавах под хижа „Ястребец", много пъти чувах ръмженето на мечките, които обитаваха там. Веднъж, след като преминах Велчовото мостче и тръгнах по Голготата, през нощта, в 22.00 часа, чух силно охкане вляво от мене по посока на Средния чукар. То се повтори няколко пъти. Студени тръпки полазиха по гърба ми. Спрях, помолих се и като се концентрирах, ми обясниха, че това е духът на един убит преди време на това място човек, и неговият дух постоянно витае тук. Помолих се и му пожелах да се освободи от това робство. След това при преминаването ми покрай това място никога повече не чух подобни стенания. Духът беше освободен.

Често, особено през зимата, моят ръководител ме пращаше да отиде на Мусала, където трябва да свърша някаква работа. Аз винаги изпълнявах това, което ми се нареждаше. Майка ми ми казваше: „Къде ще ходиш, синко, в този сняг, в това студено и бурно време на Мусала? Ще паднеш някъде, ще загинеш и няма да те открият под дебелия сняг." Аз и отговарях: „Майко, ако е рекъл Бог, ще отида и ще се върна благополучно." И това ставаше точно така.

Много пъти на хижата не намирах хижаря, но печката беше заредена, кибритът - върху нея, шише газ - долу, и дърва - да може човек да се затопли и обслужи. Няколко пъти и на върха нямаше метеоролог, и станцията беше заключена. Аз знаех къде е скрит ключът на заслона при езерото Окото, който много пъти ме е спасявал при такива трудни ситуации. При една екскурзия метеорологът беше на хижата и заместваше слезлия в Боровец хижар. Той ме предупреди, че станцията горе е заключена и няма къде да се подслоня, но аз отидох на върха, слязох и спах на заслона. Рила и Мусала са ми като рожден дом и най-любимо място за отдих и духовна работа. Там постоянните трудности са ме карали да науча отлично почти всички молитви и явно съм виждал любящата ръка Божия, която е превръщала всичките ми несгоди и мъчнотии в добро. Рила и Мусала живеят в сърцето и ума ми и аз постоянно пребъдвам в този велик неземен свят на хармония и чистота.

Ще разкажа за първата ми екскурзия до връх Мусала и последната обща екскурзия с Учителя, станала на 22, 23, и 24 юли 1940 г., по време на моя рожден ден. При големите политически напрежения в Европа дали силно отражение в нашата малка страна, опасността от война, която тегнеше над всички, създаде една нестабилност и уплаха за хората. Учителят решава да отиде с една малка група братя и сестри на Мусала - да свърши една малка работа за благото на човечеството. За пръв път Учителят възлага организирането и ръководството на екскурзията на младите братя - Гавраил Величков и Неделчо Попов*. Дотогава всички екскурзии, правени до езерата и върха, са били организирани от други приятели и винаги са завършвали все с дефицит до 5 - 600 0 лева, които Учителят е плащал. Брат Гавраил, по професия финансист, и с Неделчо Попов поемат присърце задачата. Веднага се свързват с братя Начеви от Самоков, които имаха 2 автобуса и често обслужваха Братството. До обед един автобус идва и групата се настанява в него.

*Вж Изгревът, т. IV, с. 52-61, N2, с. 176-177, N72

Вестта, че Учителят отива на Мусала, се разнася с мълниеносна бързина из целия Изгрев и всички приятели се събират при салона със силно желание да участват в екскурзията. Събират се желаещи за още един автобус, който Начеви обещават да докарат. Учителя с първата група тръгва и автобусът благополучно пристига в Боровец-Чамкория. Братята веднага намират няколко коня, на които слагат багажа- раници, торби, мрежи и поемат нагоре след 15.00 часа. Те пристигат по светло на хижа „Мусала" и се настаняват. Вторият автобус пристига в 17.00 часа, качва останалите желаещи за екскурзията, в това число и нашето семейство, и се отправя към Боровец.

По целия път в автобуса се носеха мелодиите на песните на Учителя - „Братство, единство", „Напред да ходим смело", „Време е да вървим", „Светъл лъч", „Славейчета горски", „Мусала" и много други. Пътят до Самоков е много тесен и големият автобус мъчно вземеше някои остри завои. Неусетно, с песни на уста, в 20.00 часа пристигнахме в Чамкория. Братята намериха 10-ина коня, на които натовариха багажа ни и веднага потеглихме нагоре. Конярите бяха взели 2 ветроупорни фенера, които скоро засвяткаха отпред и отзад на колоната. Пътят беше много труден, с дупки, лепкава кал, образувана от валелия предния ден дъжд, и като се прибави тъмнината, едва ли други туристи биха тръгнали нагоре при тези условия. На нас, малчуганите, ни беше най-трудно. Често ни водиха за ръка, било родителите или други братя и сестри. Ние добре знаехме, че отиваме на Мусала за която бяхме слушали толкова хубави неща и пели песента и „Мусала" - дадена от Учителя на 3 декември 1922 г.

Ние не издадохме нито един стон и не проявихме недоволство. Вървяхме и си тананикахме нашите песни, най-вече „Сладко медено", като често залитахме по неравния път. Настигна ни малка група туристи, които строго се скараха на майка ми и баща ми - къде са повели тези малки деца по този труден път, и то през нощта. Те стигат хижата значително преди нас и съобщават на хижаря, че идва голяма група хора с коне и малки деца. Веднага се организира една група, която с няколко фенера идва да ни посрещне.

И наистина, след като преминахме половината път, Велчовото мостче, и поехме по Голготата, групата от хижата ни посрещна. Светлината се увеличи и при шума на реката Царска Бистрица и нейните многобройни водопади бодро и неусетно стигнахме така желаната от нас хижа. Беше 24.00 часа. Учителят ни посрещна с бащинска любов и благост. Тихо нареди нещо и скоро се настанихме на таванското помещение, на наровете. Учителят беше отседнал заедно с брат Неделчо Попов, Галилей и няколко сестри в малката северна стая, на която имаше надпис: „Петър Мусала".

Докато ние се приближаваме към хижата, Учителят лежи в леглото и провежда дълъг разговор с духа на болния от туберкулоза по това време Георги Радев, който беше в с. Куртово и си заминаваше от този свят. Скоро хижата утихна и всички се унесоха в блажена почивка. Само Учителят не спи и често пита сестра Савка, която е срещу него - колко е часът. Тя е донесла един будилник от София. Брат Галилей се настанява близо до леглото на Учителя, зорко пазено от сестра Теофана Савова, сестра и Марето и Савка Керемедчиева, и решава да не спи, а да следи сънния живот на Учителя*.

В 2.00 часа сутринта Учителят сяда в леглото и започва да говори на непознат език с някакви същества, които брат Галилей не може да види. Всички наоколо спят. Сеансът продължава повече от 10 минути. Преди 3,00 часа Учителят става, облиза се, намята гълъбовата си пелерина, излиза пред хижата, където са се събрали всички приятели, готови за тръгване към върха.

Изведоха ме и мен с брат ми Костадин. Беше студена, тъмна, ветровита нощ. Вятърът беше много силен и на импулси минаваше покрай нас, като раздвижваше косите ни и напълно ни събуди от дрямката, която все още ни държеше поради краткия сън. Ние бяхме готови за тръгване нагоре. Майка ни се двоумеше - да ни вземе ли нагоре, или да ни остави в хижата. Съдбата ни се реши от двама излезли навън туристи, събудени от нашето ранно ставане, макар че ние пазехме голяма тишина - да видят какво става. Те се обърнаха към родителите ни с думите: „Къде ще водите тези деца в тази тъмнина и този силен вятър? Те едва са спали няколко часа, времето е студено и ще се разболеят. Оставете ги в хижата, а вие ходете, където искате." Тези техни думи ни подействаха като студен душ и веднага се събудихме напълно. Учителят рече нещо тихо и голямата група тръгна и изчезна в непрогледната тъмнина. В нея беше и нашата съседка Лиляна - дъщеря на Веса Колева. Майка ни ни върна по стълбите в таванското помещение, зави ни с няколко одеяла и тръгна, като ни обеща сутринта да дойде да ни вземе и заведе на върха. Двамата с брат ми започнахме да си говорим - защо може Лиляна да отиде нагоре, а ние да останем, каква е тази голяма несправедливост? Изобщо сън не ни хваща.

*Вж Изгревът, т. IV, с. 56

Станахме, излязохме навън пред хижата. Посрещнаха ни студеният източен вятър, непрогледната тъмнина, допълнени с рядка мъгла, а от групата няма и помен. Върнахме се пак в хижата и понеже сме били големи философи в миналото /Учителят ни го каза това при един случай/, започнахме да умуваме - как да отидем на Мусала, на която никога не сме ходили и не знаем пътя, дори посоката, в която тя се намира. Аз предложих да изчакаме да се съмне и щом някои туристи излязат от хижата и тръгнат нагоре, да ги проследим и видим накъде отиват и ние веднага да тръгнем след тях.

Приготвихме всичкия багаж, напълнихме торбите и зачакахме. Не идва лесно денят. Започна да просветва на тавана от зората, но никой от спящите не се сещаше, че две деца чакат някой турист да стане и тръгне към върха, така мечтан от тях. Най-после абсолютната тишина се наруши от скърцането на врата на долния етаж, Разбрахме, че спасението ни е дошло. Някои станаха и ние веднага слязохме долу, като се пазехме да не ни забележат. Видяхме трима младежи с раници на гърба, които се готвеха за изкачване на върха. Потеглиха надясно, покрай езерото, и заизкачваха баира на запад от хижата.

Застанали до ъгъла на сградата, ние ги проследихме с поглед и видяхме накъде отидат, веднага влязохме в хижата, смъкнахме багажа, натоварихме се и потеглихме полека нагоре. По пътеката отляво и дясно на завоите бяха завити малки разноцветни книжни знаменца - червени, зелени, сини, поставени вероятно да показват пътя към върха. На нас ни харесаха много и макар че бяхме натоварени здраво, събрахме доста от тях, за да ги носим на Мусала. Скоро се сетихме, че те показват пътя и като ни настигнат хора, тръгнали след нас, ще ни се скарат. Веднага ги скрихме под един камък с желание да ги вземем, когато се връщаме от върха.

Вървяхме бавно и мъчно. Изкачихме баира над езерото и хижата. Първото малко езеро, което видяхме отдясно, настрани от пътя, го помислихме, че е езерото Окото и напълнихме дамаджаните с вода, за да я занесем на мама и татко на върха. Някаква невидима сила ни теглеше нагоре и ни изпълваше с енергия. Горе са Учителя с много приятели и родителите ни. Тази мисъл ни вдъхновяваше и ние стъпвахме по-уверено и бързо. Настигна ни една група от 10-ина туристи, които, като видяха положението ни, се скараха. „Къде сте тръгнали сами в планината с този багаж, който не е по силите ви да го носите?" Отговорих: „При мама и татко, които отидоха сутринта на Мусала." „Веднага се връщайте назад, в хижата!"

Ние тръгнахме неохотно назад, в това време туристите се скриха зад завоя и ние пак потеглихме нагоре. От тази среща ние разбрахме, че сме в правия път, който води към Мусала. Вятърът духаше и разхлаждаше и ни даваше импулс да ходим. По околните върхове се стелеше мъгла, която от време на време се вдигаше и откриваше омайни картини, ту падаше ниско и забулваше всичко. На изток - изпод връх Дено, слънцето се провря между мъглите и огря пътя ни. То бързо повиши температурата и неутрализира хладния полъх на вятъра. Стана горещо.

Брат ми Косьо се умори и отказа да носи повече багажа. Наложи се аз сам да го нося Взех 2 парчета, занесох ги на 100 метра, оставях ги и се връщах на няколко пъти, докато пренеса всичко. След това пак наново. Веднага изпразних дамаджаните и бавно се придвижвах напред. На всичко отгоре брат ми огладня и седна да яде при първите изнесени напред торби. Ядосах се - не иска да носи багажа, а яде! Всяко зло за добро. Той по този начин намаляваше тежестта на багажа и ми облекчаваше работата. Нямах време и излишни сили да му се карам.

Във въздуха около нас се носеше омайната песен на Бистришката река и езерата. Настигнаха ни други групи туристи, но ние не им обръщахме вече внимание, макар че пак ни се караха.

Минахме покрай Алековото езеро, изкачихме Палеца и стана много горещо. След Палеца, брат ми се нахрани, отпочина и започна пак да ми помага с носенето на багажа. Вървяхме бавно към езерото Окото. От време на време вятърът хубаво ни разхлаждаше и ни напомняше, че тук е около 3000 метра.

Първите екскурзианти, които ни настигнаха и ни се караха, се изкачват на Мусала, намират майка ми и баща ми и им казват, че двете им палави момчета са помъкнали целия багаж и идват на Мусала. Майка ми се отделя от групата и тръгва надолу да ни посрещне.

Сутринта Учителят с братята и сестрите отиват на Мусала за изгрев слънце в доста студено време и мъгла. Слънцето се показва за малко и се скрива. Правят обща молитва и приятелите сядат покрай скалите на завет и слушат кратката беседа наУчителя „Божествен и човешки свят"

„Днешният ден е начало на нещо ново, предисловие на нова епоха. Да се качва човек по високите върхове, това значи да се обменя със силите на природата."

/Божествен и човешки свят", с. 10/

На върха е доста студено, ветровито и слънцето се опитва да се покаже през облаците и мъглите. След беседата Учителят тихо нарежда да се слезе долу, на полянката до езерото Окото. Братята запалват огън от оскъдния клек и се стоплят. В 10 часа Учителят държи втора беседа - „Правила на Любовта". На върха остават няколко братя със Славчо Печеников. Майка ми напуща беседата и тръгва надолу да ни посрещне. На полянката при Окото е по-топло и тихо, а и беседата дозатопля сърцата и телата на братята и сестрите.

„Който обича безкористно, никога не се съмнява. Той е доволен от всичко. Чистата безкористна любов подразбира любов към всички. Като обичаш едного, в неговото лице ти обичаш всички... Любовта е единствената сила, която никога не губи." /"Божествен и човешки свят", с. 12/

Ние с брат ми бавно и уморено пъплехме по стръмната пътека към заслона. Пренасяхме по няколко пъти багажа нагоре и изведнъж майка ни изникна пред нас. Като видя, че носим всичкия багаж, се хвана за главата и взе да мисли какво да прави с него. Аз погледнах наоколо и видях една малка пещера на 100-тина метра вляво от пътеката, и и предложих там да скрием багажа.

Предложението ми се прие веднага и бързо наместихме багажа в пещерата. Лесно изкачихме последната малка височинка до заслона и се озовахме на полянката при Учителя, между братята и сестрите. Беседата не беше свършила и всички слушаха с голямо внимание Словото на Учителя: „Не разливайте любовта си по кални, нечисти места" беше последната мисъл от беседата. Изпя се песен и се каза молитва. Приятелите започнаха да разговарят, От върха слезе брат Славчо Печеников и съобщи нещо на Учителя. Той остана известно време замислен и след това нареди Братството да слезе веднага надолу. По телефона бяха съобщили от Куртово, че брат Георги Радев си е заминал. Приятелите започнаха на групи да слизат надолу. Тръгна и Учителя. Понеже багажът ни беше наблизо, майка ни и баща ни решиха да останем и преспим на заслона. Бързо пренесохме багажа и се настанихме.

В заслона дойдоха да преспят брат Пеньо Ганев и сестра Елена Григорова, които на другия ден се готвеха да тръгнат за Седемте езера. Ние се намирахме в рая. Веднага се качихме с родителите ни на върха и слязохме. След това се качихме още два пъти с баща ни. Бяхме много радостни и възбудени. Привечер стана студено и падна гъста, непрогледна мъгла.

Взехме да се обличаме, но се оказа, че ни няма вълнените шалове и шапки. Аз се сетих, че сме ги забравили на таванската стая в хижата, където бяхме спали вечерта. Без много да му мисля и без да се обадя на родителите си, аз се затичах надолу в мъглата. От тичането се затоплих и не усещах вече студения вятър, който се докосваше до тялото ми. Стигнах хижата, качих се на таванския етаж и под възглавниците, на които бяхме спали, намерих шаловете, шапките, лъжиците и др. дребни неща, които наслагах в пазвата си.

Огледах цялата хижа и не видях никого от Братството - нямаше ги. Без да се обадя на някого, аз тръгнах обратно към заслона. Не виждах нищо пред себе си и плувах в мъглата, но краката ми напипваха пътеката. Бях радостен и чувствах, че Учителя беше с мен - малкото глупаво непослушно дете. Това ми даде криле и смелост да извървя бързо целия труден път.

Не зная за колко време тичешком съм отишъл до хижата и съм се върнал до заслона, но родителите ми не бяха забелязали моето отсъствие. Влязох в заслона и те се учудиха, като им казах, че съм ходил до хижата и съм донесъл оттам забравените нещо. Отначало те не вярваха, но като извадих от пазвата си вещите, взеха да се ядосват и да ме питат: „Как не си се загубил в тази гъста мъгла?"

Да, това беше първото ми кръщене на послушание и смелост. Онзи, които ме водеше и пазеше, обича смелите и послушни хора. През нощта в заслона спахме като къпани. Сутринта станахме рано и се приготвихме за слизане. Брат Пеньо Ганев и сестра Елена Григорова, сложили тежките си раници на гърба, запъплиха нагоре към връх Мусала. Ние стегнахме багажа и поехме надолу към хижата. Покрай хижата минахме транзит и продължихме надолу, понеже от вечерта аз знаех, че Учителя и приятелите не са в нея. Учителят слязъл с Братството до началото на Голготата и спрял на височината над Велчовото мостче, където на една малка полянка му построяват палатка, а приятелите преспиват около два огъня.

Сутринта на 24 юли всички стават, правят наряд и Учителят държи третата беседа - „Закон за частите и за цялото".„Да възлюбиш Бога, това е задачата, дадена на цялото човечество, Ако хората страдат днес, причината за това се крие в тяхното непослушание,"

/"Божествени човешки свят", с. 22/ Беседата завършва с мисълта: „ Нека остане в ума ви основната мисъл: Обичайте цялото и живейте заради Него. Щом обичате Цялото, ще обичате и

частите, които влизат в него," /„Божествени човешки свят", с.28/

След беседата всички закусват и се приготвят за слизане към Чамкория. Осведомяват Учителя, че са готови, но той им казва, че ще почака да дойдат последните отгоре. Към обяд ние пристигнахме в лагера. Вляво на пътя, в скромна палатка, бе Учителят и ни чакаше. Братята и сестрите се бяха разположили, седнали около клековете. Горяха 2 огъня и чайниците вряха. Някои приятели пиеха чай. Стана чудо. Братята и сестрите ни заобиколиха като ни предложиха чай и закуска. „Защо се забавихте толкова време?" - беше първият им въпрос. „Учителят каза, че няма да тръгне надолу, докато не дойдете и вие."

Да, нашият благ баща чакаше своите най-малки деца. Закусихме, починахме и Учителят нареди да тръгнем надолу. Този, който има грижа за целия свят, за Космоса, спря вниманието си и на най-малките, обикновени същества в Братството, и даде един добър пример на благост и любов.

Слизането надолу беше по-леко. Пътят беше сух и през деня всичко се виждаше добре. Ние с брат ми тичахме на свобода надолу и пеехме някои от нашите песни. Така, радостни, ние неусетно се отклонихме наляво от главния път, по някаква тясна пътека, водеща към Иконостаса. Учителят беше предвидил всичко. Най-отзад вървеше група от няколко братя, които подпомага изоставащите. Те ни забелязаха, извикаха ни, дойдоха до нас и ни върнаха в правия път.

Скоро стигнахме Чамкория, където автобусите ни чакаха. Насядахме по удобните скамейки и с песента „Братство, единство" потеглихме за Изгрева. По целия път се пееше и коментираше преживяното в хубавата екскурзия. Учителят беше много сериозен и мълчалив. На Изгрева с песни ни посрещнаха братята и сестрите, които не бяха дошли на екскурзията. Очакваха ни два казана с гореща картофена супа. Вечеряхме на масите под лешниците. Учителят се прибра в приемната си стая, след като тихо и без шум бе уредил всичко за тази светла екскурзия в планината. Той направи нещо важно за цялото човечество и промени в добро някои кармични възли от съдбата на България. Вечерта брат Гавраил Величков и брат Неделчо Попов приключват сметките и дават точен отчет на Учителя. Той поглежда изчисленията и казва: „За пръв път сметката излезе точна

и няма никаква загуба, която аз трябва да плащам. Благодаря ви!"*

*Вж Изгревът, т. IV, с. 176-177, N71

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...