Jump to content

3.4. "Не се боя от смъртта, защото знам къде ще отида". Паметни слова


Recommended Posts

3.4. "Не се боя от смъртта, защото знам къде ще отида".

Паметни слова

А) Внучка на първия евангелист в България Паметно слово

Дафинка Доганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.). Помен.

Речи, произнесени при погребението на

4 декември 1938 г. София, Методистка епископална църква, 1938, с. 3-5

Цв. Литов

"Подвизах се с добрия подвиг.

Пътя свърших, вярата опазих,

сега ми остава венеца,

който Господ ще ми въздаде."

Нашата мила покойница е родена в крайдунавския град Свищов на 28 февруари 1889 г. Тя е дъщеря на пастор Юрдан Икономов, който дълги години е бил учител по френски, история и география, и внучка на Гаврил Илиев, първият евангелист в България. Издънка на такъв религиозен род, от рано тя започва да работи за Бога. Още една 13 годишна тя говори и се подвизава в Младежкото християнско дружество. Това са първите лъчи на един многообещаващ живот. Тя завършва l-ва Софийска Девическа гимназия с отличие и учената степен "Бакалавър по изкуствата". Три години е учителка по литература в Американската гимназия в Ловеч и 25 години, четвърт век, лекторка по английски език. Едновременно стая своя основна дейност, тя държи сказки, пише статии, редактира списания, води духовно-просветни организации. Това са най-общите рамки, в които протича нейния богат и знаменателен живот. Докато, след 49 г. живот и творчество, Бог я повика при себе си на 2 декемврий т. г. след една операция и десетдневно мъчително боледуване.
Ще си позволя да направя опит, само с няколко черти да предам богатия и красив духовен образ на тая голяма българка.
Жена с изключителни умствени дарования. С еднаква леснота и проникновение тя боравеше из областите на религията, философията, литературата, историята, политиката и изкуствата. Ще я чуете да говори за: Лонгфелоу, Тенисън, Франсис Уилър, Муди, Веслей, "Алкохолизмът от християнско гледище", Англия Америка, България, "Проблемата на човешките страдания и изкушения", "Могъществото на волята", "Философските идеи на Гр. Петров върху религията", "Политическите права на жената", "Религията и жената", Библията и пр. Какво разнообразие от проблеми! А за вещината, с която ги разглеждаше и за увлекателността, с която говореше, най-добре свидетелствуваха препълнените зали на нейните сказки.
Тайната на нейния плодовит и достоен живот се крие в дълбоката й, жива, солидна и просветена вяра. За нея над всичко Бог стои; във всичко Него вижда. Дойде ли неделя, тя ще бъде в църква; без нея не може. А Библията си познаваше основно. Молитвите й бяха пълни с топлота и упование. -
"Не се боя от смъртта, защото знам къде ще отида", каза преди да се подложи на тежката операция.
 
"Живеем ли, умираме ли, Господни сме." Това бе нейната твърдиня.
 
Организмът й бе нежен, сърцето извънредно слабо и все пак, тя не знаеше що е покой.
Малко труд ли е, 25 години по ред всяка вечер да преподаваш по няколко часа, след като и дните са били препълнени с работа? В студ, сняг и дъжд тя е вярна на поста си. През нейните курсове са минали повече от 5,000 души, хора от най-различно обществено положение: министри, пълномощни министри, литератори, професори, поети, журналисти, съдии, адвокати, офицери, студенти, ученици, работници.
Малко ли е едновременно с това да редактира 8 г. списанието "Детски другар"; 3 г. сп. "Благовестител"?
Малко ли е да напише повече от 150 статии и преведе редица разкази и стихове? И не само на български; във в. "Таймс" е печатила статии за Иван Вазов, превеждала е негови стихове, между които поемата "Раковски". А нейният разказ "Стойчо Чудакът" е преведен и на чехски.
 
- Тя стои ред години начело на Неделното училище, като незаменима надзирателка; тя е в църковното настоятелство извънредно дейна и полезна ; влизала е в редакционният комитет на в. "Зорница"; подвизавала се е в Женското дружество при църквата; в Съюза на българските писателки; в периодичния печат; държала е сказки и проповеди в църква и вън от нея. Нейното сладкодумие и убедителност мъчно могат да бъдат надминати.
 
От половин година тя се приготовляваше, след основно проучване на българските въпроси, да замине със своя другар за Англия на свои средства и там да развие една обширна дейност между църквите и вън в обществото в полза на българската национална кауза.
Каквото вярваше, изповядваше и говореше, тя го живееше. От нея лъхаше само благост и доброта; гласът бе нежен; усмивката лъчиста; сърцето горещо и отзивчиво. Тя би ангелът на "Д-р Лонг".
 
- Основа при църковното Неделно училище благотворителна група "Капка мляко"; колко деца и болни е спасила чрез това от смърт. Събирала е суми за бедни; посещавала е, помагала е, утешавала и се е молела за болни и самотни.
 
Ще повторя: високо интелигентна, християнски силно вярваща, неуморимо трудолюбива, добродушна. Лаская се от мисълта с това да съм казал поне малко за нея.
Ето що бе тя: истинска жена, истинска българска, истинска християнка. Губим много, защото тя бе много.
Ние сме скръбни. Лицата са бледи; небето е сиво; очите сълзят, сълзи и небето. Жестока бе тая есен: тя откъсна един от най-хубавите цветове в нашата градина. Да не забравяме: "Господ даде. Господ взе".
В Библията има един стих писан сякаш специално за нея: "Блажени които — "
Странно: смърт и блаженство... Да.
"В Господа". - За нея бе Той велика реалност; алфа и омега. Животът си за Него даде. На човека служеше. Бога прославяше. Имаше далечния поглед за безкрайното, вечното. Имаше сладката надежда, че по-близо при Бога отива. - А ние? Тъмнина? Страх? Неизвестност?
"Защото делата им следват." - Дела светли, благородни, ангелски. - Каква диря ще оставим след себе си? Какво ще отнесем на Бога? Какво ще вземем със себе си, "Събирайте си небесни съкровища"
Изненада, ужас, а това чака всеки. Да помислим. Всеки ден умираме.
За едни ужас, за други блаженство. За тия, "които умират в Господа".
Досега сме се грижили за имот, хляб, дом, деца, нека от днес да мислим и се приготвим за вечността.

Пастир Цв. Литов

Б) Страж на своя пост

Помен

ДафинкаДоганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.).

Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г.

София, Методистка епископална църква, 1938, с. 6-7.

Тома Стефанов Томов

Тежък и непоносим закон, стар колкото и света, виси неумолимо над всички нас и подтиска сърце, чувства и ум; това е неумолимият закон на смъртта, който в своята колкото лаконична, толкова и брутална формула, гласи:
"Който се е родил, той ще и да умре"!
Това ние знаем, това сме чели в книги, особено в книгата на книгите, Библията, където ясно е казано:
"Определено е на човеците веднъж да умрат"... (Евр. 9:27);
"Пръст си и в пръст ще се върнеш" (Битие 3:11)!
И все пак: когато видим да лежи пред нас наш близък, когото сме добре опознали и когото сме научили да ценим в характер, отношения и дела, нещо се счупва в нас, ние свеждаме глава, сърцето потръпва, сълзите бликват и ние плачем за скъпия покойник, оплакваме въобще и човешката съдба...
Животът ни се струва някак си изгубил своето значение и важност, щом трябва да завърши там, в пръстта. Обезнадеждени и безпомощни стоим ние пред загадката на смъртта, плячка на най-черни мисли.
Ние наистина, бихме останали в тая душевна тегота, ние бихме скърбили чрезмерно за нещо, което загубваме завинаги, ако светъл лъч от надежда и утеха, не ни идеше от този извор на живота, който на друго пък място ни казва:
"Не всичко тук на земята се свършва. Смъртта не е всевластния господар, защото тя е победена от Оня, който възкръсна".
И вместо безкрайна скръб, каквато обикновено имат езичниците, ние биваме озарени от положителна вяра и надежда за безсмъртен задгробен живот.
Онова, което виждаме тук, са само тленните останки на тази, чийто дух остава вечен и споменът за чиито дела, никога не ще ни напусне.
Ние всички скърбим и не можем да не скърбим, че тъй рано залязва един цялостен, хармоничен живот; ние жалим дълбоко, че преданият, верният, винаги на поста си член на Методистката епископална църква в София, отмина бърже оттатък; ние така бяхме свикнали да виждаме помежду си тази нежна, блага фигура, да чуваме този мек и гален глас, да се радваме на тази искрена мила усмивка, да черпим от тази дълбока и богата душа, че не бихме могли наистина, лесно да се утешим. Нейното място в църквата и в ръководните тела на църквата, ще стане завинаги празно.
Дафинка Доганова бе страж на своя пост; тя работи до последния момент с вяра и любов. И ако аз имах да избера един стих от евангелието, като мото, девиз на нейния живот, не бих се колебал да взема бойния зов, който намираме в Откровение.
"Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота".
Тя чу този зов, следва го, изпълни го докрай. И повикана горе, при своя Небесен господар, тя би могла да каже с думите на ап. Павла:
"Аз се подвизавах с добрия подвиг, пътя свърших, вярата опазих, сега ми остава венеца на правдата, който Господ ще ми въздаде в онзи ден".
В деня, преди да постъпи в болницата, тя ми каза: "Аз съм здрава, ако Бог е решил да ме повика при себе си, в Неговите ръце ще се предам". Тя се неуплаши, ходейки по дола на смъртната сянка, защото чувствуваше, че Той, Спасителят, е с нея.
Други, след мене, ще имат да кажат какво е тя направила за църквата, за неделното училище, за майките, за бедните, за болните, за смазаните от живота.
Аз исках от името на Настоятелството на църквата "Д-р Лонг" да подчертая какъв светъл пример, като член на църквата, член на настоятелството и член на тримесечната конференция ни завещава Дафинка Доганова; колко такт, умение, не само това, колко доброта, колко любов се криеше във всяка нейна дума, във всяко нейно увещание, във всяка нейна постъпка. Тя бе и местна проповедница; със слово и най-вече чрез делата си, тя печелеше души за Христа.
Съединяваща в себе си интелект, воля и чувства, тя посвети всичките си сили в служене на Господа.
Нека светла и вечна да бъде нейната памет; нека всички ние се вдъхновяваме от нейния велик и лъчезарен пример.
А на нейните близки: Бог, който е верният наш утешител, нека изпрати изобилно своето утешение и своята подкрепа.
От страна на Църквата
Проф. 1 Cm. Томов

В) Почитане на паметта от Съюза на българските писателки

Възпоменателно слово

Дафинка Доганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.).

Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г.

София, Методистка епископална църква, 1938, с. 16.

Рада Големанова

Натоварена съм от Съюза на българските писателки, като негова секретарка, да поднеса от името на всички съюзни членки почитане паметта на нашата съюзна членка, която е влязла в редовете ни още от основаването на Съюза. И от него ден до нейната кончина е членка в управата му.
Тихо и с любов тя се отдаде на обществена и писателска работа още от младини. Нейна творба за пръв път е отпечатана в 1914 г в сп. "Младежки вестител".
Печатала е по-после във в. "Ратник", гр. Русе, дала е на английски език приложение на в. "Таймс" за Иван Вазов и за "Раковски".
Сътрудничила е във вестниците "Напредък", "Мир", "Пряпорец", "Зорница", "Женски свят", "Знаме", "Литературен свят", и др.; и в списанията "Подвиг", "Детски другар", "Летопис", "Духовна обнова", "Християнски свят", "Всемирна летопис" и др.
Дала е не малко оригинални статии, разкази и поемите: "Блудният син", "Туберкулозна" и "Фея-мраз".
Издала е книгата "Най-красивият източник на мъдростта", а книгата "Франсис Уилард" е под печат Нейните преводни статии, биографии, стихове, разкази са много. Това са книги, томове.
Редактирала е три години сп. "Благодат", осем години сп. "Детски другар" и една година е работила в редакционния комитет на най-стария в страната в. "Зорница".
Всичко дотук изброено представлява голям труд, пред който заслужава да се поклоним. Нека се извади заключение, колко замислени работи тоя ум отниса в гроба.
 
Ние познаваме благия характер на милата и скъпа покойница - наша другарка. Винаги любезна, приветлива, сияйна, тя биваше на своя пост, с готовност и другаде да изпълни свой обществен дълг. Хубавото й лице, украсено с мила, невинна усмивка, нейният сладък говор, който не е огорчил нито една душа, ще бъдат вечно свързани с хубавото име Дафинка. Така я зовехме всички. Това име й тъй много подхождаше, или по-право, ние обикнахме името, заради носителката му.
 
Дафинка е отлична майка, незаменима съпруга, примерна общественица. Подчерта се, че тя е голяма българка, голяма жена. Аз ще добавя, че Дафинка е преди всичко голям човек.
Скъпа Дафинке, ние, твоите другарки от Съюза на българските писателки, няма да те забравим. Почетно място е отредено за тебе в нашите сърца. В хубавите ни спомени ти оставаш с ореол на главата. За нас и за всички, ти си светица.
Уважавайки твоето трудолюбие, твоята доброта, ние дълбоко се покланяме пред светлата ти памет.
От страна на Съюза на българските писателки

Рада Големанова

Г) Възпоминание от българските писатели

За една покойница

Дафинка Доганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.).

Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г.

София, Методистка епископална църква, 1938, с. 17-18;

препеч. Литературен глас, 1939, бр. 417.

Ат. Михов

Родена в гр. Свищов от родители евангелисти и със строго нравствени качества, които се предават в наследство и на нея. Дафинка Л. Доганова от най- ранната си възраст е слушала от родителите си английски език, който усвоява преди българския. Така тя вече от четиригодишна чете Библията на английски език. На 19 годишна възраст държи първата си сказка за "Духовния живот" и показва своята пълна зрялост за обществен живот. Завършила е с отличие I-ва Софийска девическа гимназия, а след това Американския колеж в Цариград, също с отличие и получава титлата "Бакалавър по изкуствата".
Тя беше членка на Дружеството на периодическия печат, на Настоятелството на Съюза на българските писателки, на Църковното настоятелство на Методистката евангелска епископална църква и надзирателка на Неделното училище при същата. Работи повече от 25 г. като лекторка по английски език. Само в София близо 20 години е ръководила известните курсове по английски език и английска литература, които бяха всъщност едно частно училище за английска култура. Повече от 5,000 души са учили в тях, между които хора от най-различни категории: министри, литератори, пълномощни министри, професори, художници, поети, журналисти, съдии, адвокати, офицери, лекари, инженери, ученици, студенти, работници и др. Тази й дейност бе обширна и тя остави дълбоки следи в софийското общество.
Името на г-жа Доганова бе и ще остане като синоним на работничка от първи ранг, каквито рядко ще видим в нашата частна просветна дейност. Паралелно с това, тя работи в областта на живото слово. Още през време на най-тежките години за българския народ, когато английските войски напущаха гр. Русе, тя показа героичен дух и има куража да задържи десет минути трена, който отнасяше Английския генерален щаб, начело с генерал Ханг, за да му каже болките на българското племе, че Македония е нещо като Елзас и Лотарингия за французите, като Ирландия за англичаните и че тя не може и не трябва да бъде откъсната от гърдите на своята сестра България.
Тя е държала множество сказки в Русе преди 1920 г., а след това в София и много градове из провинцията, гдето е била канена, като навсякъде е носила печата на своите големи дарования. Нейното слово бе винаги живо, топло, искрено, то
проникваше дълбоко и вълнуваше силно. Научните й и философски сказки бяха академически речи, които не отстъпват в нищо на сказките на най-добрите наши говорители и възбуждаха жив интерес в най-интелигентните среди. А знаменитата наша артистка Адриана Будевска, нейна близка приятелка, казваше за нея: "Тя е родена за сцената, и тя щеше да бъде от най-големите", но у г-жа Доганова имаше много повече от една артистка - у нея имаше един солиден ум, една силна логика и живо творческо въображение с едно възвишено сърце.
Нейните научни, философски, литературни, а също и религиозни сказки, остават едни от най-хубавите творения на живото слово. Един ден, когато те бъдат събрани и напечатани, ще се види, че нейното дело, ако не по количество, то поне по качество, ще седи не по-долу от това на безсмъртния Григори Петров. Ето някои от темите, които тя е разработила: Проблема на нашите страдания, нашите изкушения, Философските идеи на Григори Петров върху религията, Политическите права на жената; Религията и жената; Могъществото на волята, Лонгфелоу - американски поет, Тенисън, Франсис Уилър, Муди, Веслей, "Най-красивият източник на мъдростта", Англия, Америка и България, против войната и др.
Тя остави следи и в литературното поле: осем години редактира списанието "Детски другар", в което е вложила много любов към децата, което остава единствено по възпитателната си роля в нашата литература, три години редактира списанието "Благодат" и една година участвува в редакционния комитет на в. "Зорница". Писала е статии за много наши и чужди писатели било в списанията си, било в други. Печатала е статии за Иван Вазов още преди 1920 г. в литературния брой на в. "Таймс", като е превела негови стихове на английски, между които и поемата "Раковски". Написала е повече от 150 статии, разкази и стихове, печатани в наши и чужди вестници и списания, като в. "Мир", "Пряпорец", "Знаме", "Напредък", "Зорница", "Ратник", "Подвиг", "Летопис", "Литературен свят", "Младежки вестител", "Женски свят", "Всемирна летопис" и др.
Писала е стотици разкази и множество биографии, между които биографиите на Джордж Елиот, Мария Митчел, Роза Боньор, Хариета Холтмър, Флоранс Найтингейл; а от поетичните произведения най-голямата и най-хубава поема на Лонгфелоу "Евангелина", от същия "Селския ковач" и "Арсеналът в Спрингфилд", която е протест против войната и е оставила ненапечатани три свои труда:
1) История на изкуството (на английски);
2) Една теза върху българската литература до 1910 г., също на английски, с много преведени поеми и стихове от Петко Славейков, Каравелов, Ботев, Иван Вазов, Яворов, Ст. Михайловски и Величков, и
3) Лекции върху майчинството, които е държала на следващите в училището на г-ца Кларк за учителки в детските градини.
При наличността на това дело на г-жа Доганова, тъй всестранно, бихме се запитали: имала ли е време за почивка, за развлечение, за закрепване на своето тъй крехко здраве? Не, тя всякога бе заета в работа да раздава себе си за другите. А от половин година замисляше и планираше идната година да замине със своя съпруг за Англия, гдето да работи на свои средства между църквите и обществото, в защита правата на онеправдана България. А тя бе наистина най-подготвената жена българка, която би изпълнила достойно тази мисия - защото тя имаше всички качества, които биха й отворили вратите навсякъде, като на една от малкото жени в света с велико предназначение.
В нейното лице с ранната й смърт, ние българите, загубихме много, защото в годините на нейното здраве, залутани в партизанства, не оценихме нейните дарования.

Ат. Михов За една покойница ("Литературен глас", бр. 417, 1939г.)

Д) Вяра и окултизъм

Дафинка д-р Л. Доганова Братство, бр. 231 (20.XII.1938), с. 4

Стефан Тошев[1]

Ние се разделихме с нея на 2 декемврий т. г. - тя отлетя в отвъдния свят. Но тя живя един рядко интензивен и полезен за другите живот. Тя умря 49 годишна, но остави след себе си такива дълбоки бразди в полето на книжовната културно- просветна дейност, че ние смело можем да кажем, че с това, което тя стори за българската интелигенция и за българската жена, тя се подрежда в първите редове на заслужилите на народа ни български жени. Нейните заслуги тепърва ще има да бъдат оценени, защото тя работи за вечните ценности в човешката душа и характер.
Тя сътрудничеше във вестници и списания, редактираше сп. "Детски другар", беше членка на настоятелството на Съюза на писателите. Мнозина чрез нейните курсове в столицата са научили английски език. Тя владееше добре и французки език. Но тези, които са слушали нейните сказки и беседи в Русе и София на религиозни, литературни и други теми, никога няма да я забравят. Тя владееше магията на словото. Във всички тях проличаваше нейната ерудиция и поетичен, цветист език.
С нея аз се запознах през 1918 г. в гр. Русе, дето бяхме колеги с нейния съпруг. Тя имаше жива вяра в Бога, Исуса Христа и задгробния живот. Чрез мене тя се запозна с окултизма и още тогава тя се убеди в основните учения на окултната школа и те й спомогнаха да разбира и изнася пред другите истините на християнството в тяхната дълбочина и ширина, а не ограничено, едностранчиво, както въобще се разбират от съвременните богослови.
Ще завърша за нея с няколко извадки от писмото, което тя и нейния съпруг ми изпратиха през 1937 г., след като са получили моята книга "Вечните истини". Тя ми пише:
"... откак я получихме, чела съм я и някои места много пъти препрочела. Тя чудесно хармонира евангелизма с окултизма. А е писана и на такъв лек и увлекателен стил, че се чете (при все че е философска) като роман - просто на един дъх. Аз я заемах на наши хора - да четат и се просвещават.
Благословено е било времето, което сте дали на нея ..."

Стефан Тошев Севлиево, 17.XII. 1938 г.

Е) Един ангел на земята

Един ангел на земята. Лични спомени по случай една годишнина.

Дафинка д-р Л. Доганова (28 февруари 1889 г. в Свищов - 2 декември 1938 г. в София)

Български бранител, Г. X, бр. 109-110 (XI-XII.1930), с. 2-3.

М. Ж. М.

Службата свърши в Лютеранската църква на бул. "Дондуков" и аз прибързах от амвона да поздравя на вратата присъствуващите.
Всички ми стискаха ръка и много бяха доволни от проповедта. Тогава бях методистки проповедник и защото нямаше още "Д-р Лонг", черкувахме се след немците.
Между всички, обаче, една жена ми направи най-силно впечатление! Нейната аура излъчваше светлобагрите трептения на мистична духовност, на предана, сърдечна набожност. Тя грееше като зорницата, между рой от души. И ето-тя ме наближава. Стиска ми ръката, и в очите й аз видях погледа на ангел и бездната на вечност. . .
Тя ме покани в старата им къща на ул. "Оборище" и оттогава ние станахме приятели, духовни приятели, като сродни души. Изненадата ми беше още по- приятна, като узнах, че Дафинка Доганова е дъщеря на евангелски пастир и сестра на добрия ми Богдан Икономов.
Веднага аз се намерих сред кръг от познати. Г-жа Доганова сред тях беше като дух ръководител. Липсваше й меч, препасан през кръста, за да бъде ангел- хранител слязъл на земята.
Уж тя ме канеше да се поучи от мене - младият проповедник дошъл в София със славата на тайноведец и теософ, познаващ окултизма, спиритизма и голямата съответна литература, а пък аз поучен излязох от нея. Нейната благост бе песен в гласа й; нейната вяра - блясък на очите, а чистотата й - аромат, който изпълваше въздуха. . .
Както тогава, така и после, тя много любопитствуваше върху проблемата на превъплощението. Паметен ще остане разговорът ни в Самоков под големия кестен в двора на Американското училище. Ние говорихме върху Боговдъхновеността на Библията и другите свещени книги на 7-те велики религии, върху мисията на Христа и мисията на другите основатели на религии, съотношението между тях и пр. Във всички подобни разговори тя проявяваше рядка начетеност, забележително широкосърдечие и търпимост, страстен стремеж към Истината, но и твърдо бранеше здравата основа, върху която здраво бе стъпила. Нейните религиозни познания бяха лишени от фанатизъм и красяха мисълта й с дълбоки познания и още по- дълбоки лични преживелици и духовни опитности. Вярата й не бе суха, а жива; не бе онаследена, а волева, осъзната и припечелено-изработена. Любовта й не бе празнична дреха, а ежедневно приложение; не бе лицеприятно лицемерна, а вихрено чиста, изворно бликаща.
И в частният разговор и в публичните си сказки, езикът й бе преизпълнен с красиви форми, мъдри примери из живота и литературата; той се преливаше в музиката на художествени сравнения и класични преводи на речта.
Не зная защо, тя често ме наричаше "Божий служител".
Така се случи, че първото ми запознанство с нея бе на проповед - тогава аз проповядвах, и последната ни среща бе пак съща - тогава тя проповядваше в катедралната църква на ул. "Солун" 49. Току-що бях се върнал от Америка, и от Бургас през зимата дойдох в София. Речта й опиваше залата. Аз сам отдавна не бях слушал такъв прецизен оратор, като виртуоз, който свири на цигулка и сякаш дава камерен концерт.
Пъргаво слезе от амвона и първо дойде при мене: "Ето го Божия служител!" - рече тя пред всички. Аз нямах думи да й благодаря за сказката, за трепетите, които извика в нас, за мислите, с които ни освежи и нахрани. Но тя не приемаше благодарност: "Аз само изпълнявам дълга си!" - скромно отвещаваше тя.
Бидейки в Бургас, тя не забрави да ме посети в кабинета ми заедно с прекрасния си другар, г. д-р Л. Доганов, и да ме насърчи, да ме подкрепи, да ме вдъхнови в трудния ми път, както само тя можеше да стори това.
Такава, каквато я знаят всички, които са имали щастието да я познават отблизо, не е чудно, че поетесата Люба Георгиева в 9-те си стихотворения посветени на Дафинака я нарича "светица", а Олга Славчева й отрежда в поемата си "радостта Божия с милости безчет в Бащиния дом". (Съжаляваме, че не може да напечатаме всичките стихове, както и цялата поема - вж. с. 5 - б. р.) Да, всички носим един химн в сърцето си, като най-скъп спомен за оная, която бе въплътен небесен лъч на земята и ангел, удостоил България със слънчево присъствие. Негли тя бе "една от малцината, за които светът не беше достоен" (Евр. 11:38), но достоен пример на общественица, щастливо съчетала идеала на Богоизбраница, примерна съпруга и нежна майка... Достоен пример, наистина за всички нас!
Скръбта ни впрочем не е безнадеждна за милата ни Дафинка (I Сол. 5:13). Дори превръща се в радост скръбта ни, радост българска и всенародна, че в Родината ни - според апостолските думи (Евр. 13:2) - "без да знаем сме приели на гости един ангел"!
Безсъмнено духът на Дафинка беше такъв.

М. Ж. М. [Методи Жеков Марков]

----------------------------------------------
[1] Бележка на съставителя: За Дафинка Доганова виж «Изгревът», т. XIII, с. 29-30.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...