Jump to content

3. Почувствах се излишна на земята


Recommended Posts

3. Почувствах се излишна на земята

Човешкият живот е тема, която чака своето развитие. Никой не може да развие чужда тема. Всеки сам ще работи върху собствения си живот. Някога темата е минорна, тъжна, която ти навява есенен залез. Мелодията, едва уловима сред бурния вятър, който брули листата и свири сред оголелите върхари, те натъжава и ти си мислиш: "Ще излезе ли нещо от тази мелодия? Няма ли скоро да заглъхне? Не ще ли заглуши есенната буря?" Питаш се, защото вятърът е силен. А животът, който протича като нежна, минорна мелодия в ранното детство излиза по-силен, по-устойчив от бурята, която идва и отминава; той е по-жилав от яките клони на дъба, по-устойчив от планинската канара. Той се скрива като планински ручей в камъните и ти мислиш, че завинаги е изчезнал, но, ето го! Плиска се и се смее в полето, минал през тъмните затвори - победил всичко! Той се плиска и се смее на препятствията по пътя си - планинския ручей. Така животът в нежното, слабо телце на едно бледо дете, което слезе като някакво недоразумение на земята, мина пътя на планинския ручей. Спомням си как баща ми обхвана един ден лицето ми с големите си длани, повдигна го и се вгледа в него с въпроса: "От теб човек ще излезе ли?" Бях много малка, но тези думи се записаха с огнени букви в съзнанието ми. Боледувах, често боледувах и животът едва намираше опорна точка някъде в мен, та се почувствах крайно изумена от въпроса, който татко ми отправи. Та нима той не виждаше, че аз едва живеех и правех усилия за това. Не беше ли крайно жестоко да ми зададе такъв въпрос. Аз нищо не отговорих, а само една загнездила се отдавна в сърцето ми болка се раздвижи и усили повече от всякога. Значи, всички мислеха, че аз не съм годна да живея, че нямам ония качества, които правят човека човек! Детският ми ум се помрачи от мъката на сърцето ми. Почувствах се излишна на земята. Оттогава се занизаха тъмни години, които не можеха да се опишат.
Да имаш съзнание за малоценност е много страшно нещо. Това чувство се разраства като някоя стоглава хидра в сърцето и ума ти и поглъща всичките ти жизнени сокове и радости. Смяташ, че никой не те обича, че си по-долен от другите и излишен в света. Ето как започна минорната тема на живота ми - като малкото ручейче, потънало в планинските скали. Дали щеше да види някога слънцето? Дали щеше да запляска радостно ръце сред цъфнали поляни, или потънало в тъмната земя щеше да остане завинаги там? Детският ми ум не можеше да отговори на този въпрос. Детето само страда в безизходица, затова страданията му са тежки и почти непоносими. А не е ли вярата на родителите в детето, онзи светъл лъч, който озарява живота му и пътя му и който го изпълва с надежда? Дете, което се чувствува излишно на земята, е най-нещастното създание в цялата вселена. Какво е вселената пред онзи малък слънчев свят, който детето носи на земята? Не е ли този свят жадуваният рай от нас, възрастните? Този девствен свят на чисти образи и мечти, тази непокварена любов, която блика от сърцето и очите на детето - не е ли това блаженството, за което закопняват душите ни, когато надраснем детството си?
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...