20. Великата Скръб и Великата Радост. "Песента на двете сестри: Скръбта и Радостта"

[Ани]

20. Великата Скръб и Великата Радост. "Песента на двете сестри: Скръбта и Радостта" /

Разказва Весела Несторова, доразказва Вергилий Кръстев

Денят е сряда - 27 декември 1944 г. Ние сме станали много рано, навън е зимна нощ, градът спи и светът спи, но на Изгрева не спим. Ние бодърствуваме. Часът е 5 без 15 минути и салонът е пълен. Ние трябва да бъдем на поста си и затова е решено да се проведе младежкия окултен клас. За целта е определена беседа, която трябва да се прочете. Свършва беседата прочетена от брат Симеон Симеонов и ние с майка ми леко станахме от столовете да се вървим. Погледнах часовника си. В онези времена да имаш часовник на ръката си бе рядкост, струваше цяло състояние, но аз го бях донесла от следването ми в Съединените Щати. Стрелките на часовника показваха точно 5 часа и 40 минути. В този момент в салона бързо влиза сестра Мария Тодорова, прегърна ме и каза разплакана: "Сестра, Учителят си заминава", и ме поведе към приемната, където бе онази малка стая, прилепнала за салона и която днес можете да видите само на снимка, защото всичко бе разрушено от разрушителната стихия на злото. Десет дни преди това, на 15 декември Учителят спомена: "Колко е приятно да срещнеш човек, който никога не е допущал в себе злото, който никога не е помислял лошо за своя ближен. Наистина, при сегашните условия мъчно се постига това, понеже злото е обхванало половината от живота. Днес и добро има в света, но и злото царува."

 

Влязохме в приемната и бързо се спуснах към кушетката. До Учителя беше брат Борис Николов и Владо руснака. Учителят лежеше неподвижен и когато застанах до него, Той изпусна на два пъти продължителен дъх и накрая последния си дъх. На дясното му око се появи голяма сълза. Брат Владо ми каза: "Сестра, вземи кърпата на Учителя, изтрий сълзата Му. Запази кърпата!"

 

Избърсах последната сълза на Благия Учител и запазих бялата кърпа.

Денят бе сив. Никакъв вятър, безветрие. Студ - минус 12 градуса. Три дни траурното небе не се промени. Мъртва сивота. Слънцето сякаш изчезна от небето завинаги. Владо ме поведе към къщи. Бях напълно сломена. Отидох и си легнах. Не можех да търпя тялото си. Не можех нито да лежа, нито да седя. Никакъв импулс за живот не бе останал в мен.

На вторият ден, на 28 декември 1944 г. сутринта, както лежах като мъртва, гласът на Учителя ясно прозвуча в мен: "Недей скърби! Аз ще възкръсна!" В миг цялото ми същество се изпълни с живот. Радост преля сърцето ми. Скочих от леглото-бях Нов човек. Нито помен от досегашната мъка. Облякох се набързо и се затичах към Изгрева. Исках да споделя радостта си с всички. Срещнах първо сестра Савка Керемедчиева и я прегърнах, като й казах думите на Учителя, които бях чула в себе си. Но тя неутешимо скърбеше и не можаха да стигнат моите думи в нея. Тя не можа да се съвземе от тази скръб и няколко месеца след Учителя и тя си замина от земята.

Салонът бе пълен с плачещи братя. Учителят лежеше на одъра, заобиколен от скръб. Радостта ми бе неудържима, щеше да ме пръсне и аз исках да я споделя с тях. Как да кажа на тези братя да не плачат? Как да им предам Великата Радост, която бе в мен? Беше невъзможно. Постоях малко и си отидох.

Бях преживяла живото присъствие на Безсмъртния.

Той лежеше там, за нас. Отнасяше голямото Зло с физическото си тяло, за да расте младото, посято в нас от Него.

Този, който владееше материята до последната клетка, остави святото си тяло, да го погребат малките в малкия ни свят, за да го запази. Не случайно тези, които са спускали ковчега са чули трясък вътре в него, в момента на спускането.

Може ли Учителят да остане в земята?

Когато стоях в салона на третия ден, за първи път облаците се разтвориха и слънчев лъч проблясна, прониза сивия саван и проникна в салона. В този момент пишех на бележника си:

"На върхът на най-високата планина

Голям тъмен облак се разпръсна.

Светлина - Вечна светлина озарява

върха на земята."

Видях светла бяла пътека как се очерта към изток - към източника на светлината и безброй бели души се движат по пътеката към Изток.

Той победи!

Той отвори пътят на душата към Небето! На човешката душа към Бога!

В 12 часа на обяд спуснаха братята ковчега с тялото на Учителя в гроба. Мястото за почивка на тялото му бе избрано предварително от Него, както и онези, които трябваше да изкопаят гроба и да направят ковчега му. Това се установи в онзи момент, когато те без да знаят един за друг и за поръката на Учителя се събраха, за да извършат погребението Му. Години след това всеки един от тях с благоговение си спомняше за своето необикновено участие в един акт, предварително определен от Учителя, посочвайки на всеки един от тях всички подробности за предстоящото събитие, без те да разберат за какво става дума, защото бе казано с една символика и с една точност присъща за Учителя.

Днес мястото е обиколено с елипса. Здравец и босилек ухаят сега там.

Пред мен са записаните думи на Учителя в Светляево:

"Божественото е най-лесното нещо да се приложи, за който знае, а най- мъчното, за който не знае. Само Божественото има бъдеще. Човешкото ще отпадне, то е временно. Хората трябва да обикнат във всички Божественото. Виждай Единният в множеството и множеството в Единният."

Спомням си как в Светляево на 6 август присъствувах на ден, в който се изля

Великата Радост чрез цигулката на Учителя, като победа на небесната Светлина в умовете на човеците и ангелската виделина в душите на хората по земята.

Пред мен Учителят засвири и даде тогава песента за "Двете сестри - скръбта и радостта". Бях определена да присъствувам и на този акт на Великата Скръб - с Неговото заминаване и на възродената радост от Неговото Възкръсване.

Възкресението се отнася за Божествения Дух. Безсмъртието се отнася за Божествената Душа.

Всемировият Учител бе проявеният Абсолютен Дух на Битието!

Всемировият Учител бе изявената Божествена Душа на Битието!

Той е Все и Вся!

Амин!