08 - 07. НЕВИДИМИТЕ ПОМАГАЧИ

[Ани]

7. НЕВИДИМИТЕ ПОМАГАЧИ

         Г. С.: Брат Янко от Айтос е бил участник в Европейската война, участва в едно сражение. Той е вече ученик на Учителя. Сражението е било много опасно. Куршумите са валели като град, а той бил леко окопан зад един камък, не много голям камък, и през цялото време се е молил с 91 псалом. Колко пъти го е чел през нощта, не знаел, докато продължава сражението. Най-после усеща, нещо му парналотука в ръката и не можал да се опази. Един куршум му пронизал дясната ръка и тъй си остана с този недостатък, обаче, като свършило сражението, погледнал - нито един жив човек няма. Единствено той жив, който е останал с тази лека рана. Значи 91 псалом пак го е спасил.

         Брат Васил Дулапчиев е роден от село Габерово. По-късно се изселва и живее няколко години в Каблешково и далеч по-късно след 1930 година вече си купува къща в Айтос и живее в Айтос. Ще кажа нещо за първите години на брат Васил Дулапчиев. Той се научава, че там. у съседите му се събират хора, четат молитви, четат някакво слово, обаче не знае какво слово четат. А той е църковен певец Един път го поканили да присъства. Отишъл той, присъствал на събранието. Събранието било у брат Слав Тодоров, дето после дойде на градината - на Иринка баща й. У тяхното семейство било събранието в село Габерово. Присъствал на събранието, слушал, пеели там духовни песни, чете се хубаво слово и най-после, като свършва събранието, рекъл: „Ей, защо досега не сте ми казали, бе! Такова хубаво нещо аз да не го зная! Аз стоя в църквата, щото мисля, че оттам по-хубаво няма." Тогава един брат от село Бата, кой беше, съм забравил, ръководител от Бата, казал: „Сега вече нали го чу, отивай и го разказвай на когото искаш."

         Сега пък ще разкажа за брат Михаил Калудов, ръководител от село Бата. В тяхното село били само няколко души и нямали още събрание. Особена школа се провеждала в Оризаре, едно далечно село, на 7-3 километра. За да отиде в село

         Оризаре, трябва да се мине една река, казва се Хаджи-Деле. Реката била придошла. Тръгнал той да прегази реката, ама предварително забравил да си прочете молитва. Като тръгнал да прегази оеката обаче, реката дошла силна и го подвела, и го понесла и той само рекъл: „Учителю!" Водата го носела. Той извикал само: „Учителю!" Друго нищо не могъл да каже. И водата като го носела, носела, го хвърлила на един бряг. Той станал, изцедил си дрехите, бил се съблякъл и ги държал в ръка. Като го повлякла реката, те се намокрили. Той след туй ги изцедил, облякъл ги и бърза да отиде на събрание. Събранието било почнало. Отива на събранието, спрели събранието, дават му дрехи да се преоблече, дават му гореща вода да пие, след това продължили събранието и той тогава им разказал случая, как бил забравил да се помоли и когато извикал: „Учителю!" водата го изхвърлила на брега,

         Сега пък ще ви разкажа втори случай за този същия брат, Михаил Калудов, как се запознал с братството, неговите първи години. Той бил войник във Варна. Коя година, не мога да си спомня, той ми го е разказал, но аз съм го забравил, Един път, като се разхождал така, бил из полето, гледа, един от техните техници, който работи в оръжейната, бил седнал и се печал на слънце. Отива при него и вижда, че чете някаква книжка. „Какво четеш?" - „Евангелие." - Взех да чета и аз и се заговорихме. И по тоя начин се запознал, Той бил пък Велко Петрушев. ръководителят от Варна. Той тогава не е бил ръководител. Тогава друг е бил ръководител, обаче с Велко се запознава и след туй започва да чете беседи, Учителят по това време е бил вече в София, а бащата на Учителя е бил в една църква във Варна, която и сега съществува. Църква - паметник, където е бил служител. Бащата на Учителя е един от най-активните възрожденски деятели. Той е работил за независима българска църква, бил е издигнат човек, не е бил обикновен поп. Та запознава се и с него и един път се обадил на Учителя, който му дал една печатна беседа, отделна брошурка. която той занесъл на отец Константин и последният му благодарил. Казал: „Отче, тази брошура я даде нашият Учител да ви я подаря." И той му благодарил.

         Сега ще разкажа за Панайот Джигиров от село Тополица. Било лятно време Бай Георги Куртев бил на една малка обиколка до селото, отишъл да ги види там. В туй време те возели снопи. Като наближил до тяхната къща, едно познато дете от махалата го помолило да го качи малко да го повози на снопите. Детето се зарадвало, че го качили и не се държало, и когато колата тръгнала, то цопнало долу и колата минала през него. Панайот целият изтръпнал: „Брей, сега ще се похули името Божие, детето ще умре. Ще кажат, набожните го убиха." И той изтръпнал, но като се обърнал, видял дядо Георги. В тоя момент дядо Георги го попитал: „Какво има?" Панайот отговорил: „Тъй и тъй, качих детето на колата, а то падна и колата мина през него." Бай Георги казал: „Дайте му една коричка хляб!" Дали му коричка хляб и то взело да гризе. Бай Георги казал: „Не се страхувайте, щом яде, значи не е тежко положението, не е увредено." От туй се разбира, че невидими братя са повдигнали колата, колата е минала над него, обаче не му е повредила нищо, Малко дете, пълна кола със снопи да мине през него и да не го повреди! Тя ще го прекъсне, бе! Значи, повдигната е колата и детето не е повредено. И се успокоили по-нататък.

         Значи, за да не се похули Името Божие. Заради туй небето прострелва своята помощ.

         Сега за Радка Иванова Бойчева. Туй, което си спомням за нея, е следния случай, който тя ми разказа: един път отишла в Тополица. Доста хора присъствали там и след туй отива в градината, на Изгрева в София. Учителят я запитал: „Как сте там?" Тя отговорила: „Добре сме, Учителю." - „Рекох, риба ядете ли?" - „Ами ядеме." - „Който яде риба, да не влиза в салона", казал Учителят. „Който яде риба, да не влиза в салона!" Туй ми го каза Радка Бойчева. И тя, като се върнала, престанала да яде. На другите казала, ама които са спазили - спазили, които не могат да разрешат въпроса, то си остава за тях.

         За брат Михаил Стоицев един спомен, който той е разказал на брат Куртев на градината. Аз го чух от брат Куртев. Това било преди години, не много отдавна, малко преди да си замине Учителят. На обща екскурзия на езерата, както сме прекарвали, един ден Учителят решава да отидат всичките на езерото на Съзерцанието. То е най-закътаното езеро, там една тишина, едно хубаво - денем да отидеш, като в храм се чувстваш. И понеже ще отиват общо, пътуват бавно, а пък той пътува още по-бавно, защото той е от най-възрастните. Брат Михаил Стоицев рекъл: „Аз ще тръгна малко по-рано, няма да чакам другите. Ще отида по-рано, та да мога свободно да отивам." И вървял така, вървял и поглежда. А пък там път не се вижда. Тук-там има маркировка. Но ако не обърнеш внимание на маркировката, нещо ще те подлъже като пътека, а всъщност то не е пътека и като вървял, вървял, вървял, по едно време покатерил се някъде, без да гледа, и като се покатерил на едно място, оглежда се наоколо - пропаст. Не може да се върне и обратно. Брей, как се покатерил там - стъпка по стъпка се катерил, без да забележи, че се катери по скала. И когато се покачил, вече не може да се върне. И тогава се изправил на молитва и рекъл: „Мили братя, само вие можете да ми помогнете!" И ме унесе, казва, дрямка и кога съм задрямал, кога съм заспал не знам, а пък хората бяха хе- ей долу, по пътеката вървят. А той се отделил и тръгнал нагоре към билото, а трябва да слезе нанадолу. Видял пътеката, на стотина метра там хората долу се мият един по един. Кога се събудих, казва, бях близо до пътеката, край мене минаваха хората и шлиферът сложен на ръката ми. Кой ме занесе там, аз бях на скалата горе, кой ме занесе с шлифера заедно, не знам. Станах и тръгнах с другите хора.

         В. К.: То има две обяснения: или чрез елевация, или пък някой е влезнал в него и го е свалил долу.

         Г. С.: Не, аз предполагам, че духовни същества го обезвисяват, обезвисяват го да не види, приспиват го да не види, обезвисяват го и го пренасят. Духовните същества имат грамадна сила. Казват, цели параходи могат да преместят те. Не човек да преместят - цели параходи, с тонове. Хиляди тонове могат да преместят. Ние нямаме сетива да ги видим и разпознаем. Но това не означава, че те не съществуват. Напротив. Има ги.