Jump to content
Ани

11 - 6. ГЕОРГИ РАДЕВ СИ ЗАМИНАВА

Recommended Posts

6. ГЕОРГИ РАДЕВ СИ ЗАМИНАВА

В.К.: Така, аз искам да ви питам кога е роден Георги Радев. Верка: Чакай, той си замина 1940 година, на 22 юли. Ние бяхме на Мусала с Учителя. В.К.: Вие бяхте тогава на екскурзия: Галилей, Борис, Боян Боев, десетина човека. Верка: Всички, всички, всички, не, повече бяхме, една сестра Пенка Кънева, Буча Бехар, и други сестри и братя. В.К.: И там получавате известието, че е починал. Верка: Ние, като бяхме там, това беше много важно нещо. Ние бяхме там и Учителят говори и видяхме отдолу, отдолу видяхме гроб на загинал скиор и се оказа, че някой си Георги, скиор, лавината го е затрупала. Учителя каза, че най тежката смърт е от лавина. Това е от Учителя казано и тогава започна да говори: „Нашият Георги, нашият Георги, нашият Георги" и ние разбрахме, че се отнася за нашия Жорж, който е починал вече. Да, ние бяхме на Мусала, в хижата, не, бяхме още на върха, да, Беше Неделчо Попов, Борис, Мария, аз, Стоянка Илиева, Сийка Костова, Буча Бехар, Галилей, Неделчо, Боян Боев. В.К.: Е, вий колко дена прекарахте горе? Верка: Виж сега, ние прекарахме два дена. Но преди нас тръгнаха други. Ние когато тръгнахме, ние бяхме една група. Учителят тръгва с първата група. В нея група беше Борис Николов, Мария Тодорова. В.К.: Предварително. Верка; Да. Няколко дена преди нас. Аз, с Анина Бертоли си говорехме. Казвам: „Анина", понеже Жорж не беше добре, „да отидем на Мусала, да се помолим от Мусала за Жорж." Тя казва: „Ама ние с баща ми вчера се върнахме." Тогава тя отиде до сестра Паша и каза: „Знаеш ли, че Учителят тръгнал седна група за Мусала." И аз с Пенка Кънева веднага, взехме си раниците и отиваме с камион - с камион, нямаше рейс. Цялата група - Буча Бехар, една група сестри. В.К.: Вие пътувахте с камион до Чам Курия. Верка: До Чам Курия. Тръгваме, но слизаме най-напред на халите да си вземем продукти. Не от Изгрева тръгваме с камион, а от Халите. Купихме си от халите храна, въже си купих аз на раницата и други работи, провизии си купихме, но като сложих въжето да стегна раницата, изпращя и аз казах: „Станало е нещо." Това е било понеделник в 8 и половина часа, в това време е починал Жорж, после се установи това. В.К.: Значи, когато раницата изпращя. Верка: Предварително получавам сигнал, в тоз момент тя изпращя, да, и след това се качваме на един камион и отиваме на Боровец. Из пътя взеха да си приказват това-онова. Аз рекох: „Да запейме Запали се огънят на огнището", щотоУчителят като я даде, Жорж я записа и я пееше много хубаво. Свързвам го всичко вече с Жорж. С Жорж го свързвам. Имаше и други сестри. После пък те си приказват. Рекох: „Дайте бе, дайте да пеем", понеже Жорж е болен, аз знам, болен в Юндола. В Юндола е Жорж, Аз все, през всичкото време само с мисълта за Жорж, как да му помогнем ний в смисъл с хубави светли мисли и понеже е свързан с тази песен, „Запали се огънят на огнището", да я изпеем. Те не искат, аз обаче се наложих и почнах да пея и започнахме всички да пеем из пътя. Отиваме на Чам Курия, на Боровец - Чам Курия тогава беше. Слизаме, влязохме, купихме си, аз си купих хубави снимки от Чам Курия, за Мусала, Рила и казвам, купих си пликове, листа, да пиша от Мусала на Жорж писмо за Юндола, защото си кореспондирахме. Това беше моето желание. Пенка Кънева ми каза: „Верке, понеже имаш едно хубаво чувство към него, така се явява една ревност, едно такова неприятно чувство." Пък аз възторжено говоря и си тръгнахме, вървим, обаче на Пенка малко така беше не добре, пък на мене почна да ми отслабва сърцето. Вървим, вървим, всички тръгнаха напреде, само ние двете останахме назад много, двете и си приказваме, и хубаво си минахме пътя, но всичко беше свързано с Жорж. И вече си ходил на Мусала там, преди вече да стигнем на хижата, там, този хубавият връх, една красота има, много хубаво нещо. Реката, едно мостче минахме, заслона, аз забравих даже вече, толкоз години минаха, нали, обаче една хубава, красива гледка имаше, преди да стигнем на хижата. Ние стигаме последни. Галилей пристига с чайник и две чаши вода да ни посреща, топла вода ни носи и казва: „Вий защо идвате, не трябваше да идвате, защото Учителят искаше само нашата група да бъде." Рекох: „Кога е казал така? Като отидем до Учителя, ако трябва, ще се върнем." Но не се върнахме оттам, отидохме на хижата. Учителят седеше на едно хубаво одеало, на една хубава поляна. Вън от хижата седят групата и ни посрещна много хубаво - слънчево. Усмихнат, радостен, че и ние сме отишли. Другата група отиде преди нас. Ние двете сядаме, Учителят ни посрещна много хубаво, седнахме, говорихме и после се прибрахме в хижата. Закуска даваше Учителят и нас ни посрещна с топлата вода и викаме: „Гавраиле, видя ли, че Учителят се радва, че ние сме дошли?" Така хубаво си говорихме и после си легнахме, вече в хижата се прибрахме. Учителят с Борис и Неделчо спаха в една стая, а ние бяхме наредени на нарове, както знаеш, в хижата. От хижата, на Мусала, на върха, сутринта рано излязохме с Учителя. Братята с Учителя бяха в отделна стая, ние сме се наредили сестри: Стоянка Илиева, аз, Пенка Кънева и други сестри нататък и Мария до мен. Между Мария и Стоянка аз бях и Пенка Кънева там до нас, Сийка Костова - това бяха. И много други сестри. И си легнахме. По едно мреме аз съм започнала да говоря. Да. Сънувам ли нещо, че съм започнала да говоря и казват, разговарям се с Жорж вече. Не си спомням думите, но разговарям с Жорж. В.К.: Това насън. Верка: Там, там в хижата. Пенка го чула, Стоянка го чула, аз говоря с Жорж и казвам: „Не съм съгласна, не съм съгласна." Нещо ми говори, ама аз съм казала, че не съм съгласна с това. Може би ми говори, че си заминава, аз викам, че не съм съгласна, не мога да го приема и т.н. Става 1 часа и половина през нощта и Учителят казва: „Ставайте." В един часа и половина с фенер се изкачваме вече на връха, обаче аз искам да вървя сама. Галилей се върти край мен. Казвам: „Галилей, тръгвай напред." Пък аз за първи път отивам на Мусала, аз за първи път, а Жорж ми казваше: „Верке, човекът, който иска да те заведе на Мусала съм аз, само с мен. Друг не трябва да бъде. Най-напред аз." Именно най-напред Жорж, по тоя начин, чрез Галилей ме заведе на Мусала. И за мен така е. И се качихме на Мусала, ама още нищо не. Имаше вятър. Методи Константинов беше. Влязохме в наблюдателницата. Най-напред бяхме отвън, почнахме да играем Паневритмия. На мен сърцето доста отслабна и с Пенка се отделихме на едно място, отделно, и тогава Учителят говори за Георги Радев, вече на самия връх. И аз с Пенка си говорим, по едно време те започнаха да играят Паневритмия. Само Галето свиреше, нямаше други. Беше такъв студ, че невъзможно беше. Само три упражнения изиграха и дойдоха до нас. Като дойдоха до нас, ний станахме. Учителят седна до мен и през всичкото време говори все с мен. Вече Учителят крепи ме, защото вижда, че аз вече знам, но не мога да го приема в себе си. Такова нещо беше, затова Учителят седна до мен и говори ми, и говори Той, а и ме гледа. Аз, баща за мен беше. И е. И така си говорехме все за Георги, нашият Георги, така, нашият Георги. Така говори Учителя много. В.К.: За Георги Радев. Верка: В 1940 година има изказани работи за Жорж в Салона. Като се върнах от вънка, като бяхме там, влязохме в наблюдателницата и Катя Зяпкова беше, и много други, те взеха да се чувстват като у дома си, а тези, едни много фини хора, домакините на наблюдателницата на Мусала, тя взе да ги командва. Учителят отначало мълчи. Пък Учителят имаше един термус с топла вода, даде на себе си. До мен, до Учителя седеше Методий. И Методий много хубаво се държа. Даде на Методий, Учителят в чашата си сложи, даде и на мен в една чашка, даде и на Методий, а на другите не. И казва: „Понеже се държат недобре." Учителят искаше много строга дисциплина. Казва: „Всички навън." Аз ставам, но той каза: „Не се отнася за теб." Защото приказват, правят така, глупаво се държат. Неудобно беше на Учителя, не стига, че ни приютиха вътре. Казва: „Всички навън." И по тоя начин той ги изгони, като по-строго каза. А Учителят, като баща, седна кротко. И мина време. А, отидохме на една полянка. Закусихме. Утихна времето и закусихме. На една полянка беше и Лулчев там. От София се обажда Славчо Печеников Славянски по телефона, че Жорж си е заминал. Там се съобщи и както обядвахме вече, аз не знаех, аз още не знам, но предчувствах. Учителят вече знае. И върви Учителят със Савка и Георги Тахчиев. Аз вървя с Пенка Кънева и Сийка Костова, така отзад, но като бяхме на полянката, така съм си казала и Николай Шиваров беше и братята седят, но пиехме си вода, пихме си, после почнаха да ядат, мен не ми се яде. Абсолютно нищо. Дадат ми нещо - „Не, не, не мога да ям."
И така си седя и наблюдавам Учителя. На Учителя му сложиха маслинки, това- онова, което е за хапване, а в туй време се приближи Лулчев. Той бил на телефона, когато Славчо се обадил и каза на Учителя. Учителят ме погледна, нищо не яде, нищо. Още сме горе, нали, после слязохме в хижата. И както си говорихме, Учителят каза: „Тръгваме." Всички си прибраха багажа и аз вървя, Учителят върви с групата. Георги Тахчиев, Учителят, Савка. Да, и Савка беше. Вървим надолу, крият от мен, Мария, Борис, назад вървят, крият от мен. Неделчо беше с тях, да, и взе да се провиква, аз рекох: „Неделчо, Жорж никак не обичаше провикванията в планината." Обичаше така тихо, пък той, като турист и така пред Учителя го казах. И както вървях, усетих, че крият от мен, аз се изправих пред Учителя. Рекох: „Учителю, да не си е заминал Жорж?" - „Да," Учителят ми го каза и аз тръгнах напред. Имах един бял шал, като вървях аз съм го изтървала, сама вървя напред. След мен Учителят каза на Георги Тахчиев да ме придружава. ,,Не, не, няма нужда да вървиш с мен." И от Мусала слизам на езерото. Имаше камъни и слизам до езерото, на един камък седнах и почнах да плача. Пенка Кънева дойде и каза: „Верке, Учителят те вика горе." Беше Борис там и нареждат вече да тръгваме за Юндола. Там да го видя. Тя искаше да отиде друга една, аз рекох: „Не." Учителят гледаше спокойствието ми, гледаше да не дава две жертви. Това му беше мисълта и аз казвам: „Учителю аз искам да отида. Досега ви слушах, но сега няма да ви послушам. Искам да отида." - „Добре." И се съгласи. Искаше да отиде една друга. Той каза: „Не, Верка ще отиде." И аз, и Борис тръгнахме. Мария ни изпрати до някъде, там едно мостче имаше, изпрати ни и ние тръгнахме двамата. И тогава Учителят много говорил за Жорж, а те го слушали с Неделчо. А стана грешка, че аз с Неделчо не се срещнах да го запиша това нещо. Той го казал тъй във връзка с неговото заминаване, Много тежко изживя Учителят заминаването на Жорж. Много, защото беше един много добър наш брат. После ще ви кажа за това - телескопа на Изгрева. И както така си вървяхме, реши се да отидем ние с Борис. Учителят се съгласи, отиваме там на Боровец, Чам Курия. Слави каза, че ще дойде там с неговото „Бе-Ка-Ве" му казваха - не беше лека кола, ами едно таквоз скърпено между лека кола и друго нещо, дойде с едни тъмни очила със зет си, Кьосев Георги и така ме погледна, надменно. Но аз бях с Борис. Викам: „Борисе, ако не взема някой камък да го прасна - точно така, както беше - ще вземем една лека кола и ще си отидем заедно." Пък аз имах към 300 лева пари в себе си, така съм си сложила и по 20 лева много. Като кореспондирах с него, пратих му една торба с лукчета бонбони, да черпи помачетата, които около него са и той казвал: „От моята годеница." Пък аз пред светските хора казвам: „Моят годеник." Той казва „мойта годеница", аз казвам „моят годеник", пък всъщност ние сме приятели само. Да, но пред външния свят. Тогава бяха по- обикновени хората, сега малко по-друго вече е. В.К.: Качихте се на колата, отидохте. Верка: И тръгваме, отиваме на Белово. Оттам слизаме, намерихме една кола - Жоро Кьосев, аз, Борис и Славчо - четиримата бяхме и отиваме вече на мястото. Най-напред видях една сграда. Най-напред отидох, видях палатката, в която той е бил - Жорж, сам сред планината, но ще кажа, знаете ли, което Учителят ми каза. Аз казах на Учителя нещо, което е много ценно. Единствен брат, който си е заминал по тоя начин. Беше сложено кепето му, едно одеало, едно кепе имаше, и тефтерче, в което държеше някаква писалка, нямаше химикалки, но със златен писец една хубава писалка, подарък му беше. Той я беше подарил на мен, обаче взема си я. Да, тези работи за мене никак не са важни. И отивам, и го заварих така. Сложил си едната ръка на тревичката, другата така и с поглед нагоре. Аз го оправих в нормално положение. Най-напред отидох на палатката му да видя, чисто всичко, после ще кажа. Там лесоинженери има, които много са го оценили и са му помагали. Тогава сутринта, било е понеделник, едно овчарче, синът на един овчар, който му носи всеки ден мляко и му носи, обаче го заварва тъй именно, заминал, и отива, казва на баща си. Лесоинженерите се погрижили много и му сложили едно венче от полски цветя. Цялата поляна беше осеяна от най-различни нюанси на цветовете, от цветя така, където е. Чудно хубава гледка. Аз, както седяхме, тръгнах по една пътека, вървя, тръгнаха Борис и Жоро, и Славчо, тръгнаха така, отидохме на едно място, седнахме на това място, на което Жорж е седял, без да знам. Борис после ми каза. И така аз се отделих и съм си сложила така, обляна така малко в сълзи и с поглед някъде в далечината виждам някакъв си турист, който идва насам. Рекох, дали не е това Жорж, който е излязъл някъде и се връща. Всичкото го свързвам с него, навсякъде го виждам. Толкоз хубаво писмо бях му писала, радвай се, Жорж, на малките цветенца, на камъченцата, така в една поетична форма бях му написала едно писъмце, само тези няколко фрази помня. И Учителят със своята велика Мъдрост, той ми пише писмо, за сетен път се уверявам в мъдростта на Учителя. Да, и тръгнахме, видяхме една барака, за която Неделчо казваше, че било станция на държавната печатница, а то едно нищо и в палатката видях нещичко така, малко кръв, която той е повърнал. Само така погледнах и не влязох, и пак си отидохме. Завъртяхме се, по едно време неговите близки вече знаеха, Славчо им съобщил. Три негови сестри дойдоха, малко неприятности имахме с тях. Още от Юндола те тръгнаха подире ни и за да избегнем тяхната среща, най-вече искаха мен да ме пощадят. Дойдоха чак там, мен искаха да ми помогнат да не изживявам това и тръгнах аз надолу. Заобиколиха ме помачетата, към 20-30 момиченца, на всички им дадох по 20 лева тогавашни пари, така на всички деца, около 30 деца ли бяха. По 20, по 20, по 20 лева им дадох и бонбони нося, раздавам. Имах симит, гевреци, които носех. Жорж не е ял. Взема да пия чай, горчи ми чаят, взема мляко да пия, пия, пак горчи. Рекох си, че кравите сигур горчива храна са пасли, така си го обяснявам. Наредила съм тука гевреци, гевреци и ги раздадох и нищо нито ядох, нито пих нищо. В.К.: Къде го погребаха? Верка: Къде ли? - В Лъджене, Велинград, там го заведоха. Те искаха там. Но хубаво че във Велинград, отколкото там да бяхме го сложили В.К.: Вий казахте, че сте намерили нещо в палатката, за което след това сте питали Учителя. Верка: Не, намерих само това, кръвта. Ама аз му казах на Учителя, само на Учителя, но в София. В.К.: Той понеже има открити каверни от туберкулоза и храчи кръв. Верка: Ама той беше болен, болен човек беше. Той беше закрепнал. В.К.: Така. Значи той си замина. Верка: Замина там, 1940 година, след това неговите близки аутопсия му правили, което не беше никак правилно и оттам го погребват на Велинград. Аз щях да отида, но не отидох аз на Велинград. Трябваше, но не отидох. В.К.: Така. Верка: Чакай, чакай, чакай, още има. И тръгваме ний. Учителят много хубаво ме изпрати. Тръгнахме натам и те го вземаха, ние го оставихме, щото неговите дойдоха и ние се качихме на леката кола и слизаме в Солу Дервент. Там останахме една вечер с Борис. Аз цяла нощ не спах. Една стая, само двамата, Слави и Жоро Кьосев. Обаче Слави и Жоро ги видяхме как спят. Аз седя, не спя, гледам, една сянка в полунощ идва към мен, аз разбрах, че е Борис и казвам, че не съм спала и той също не е спал. Ние, казва, изпращаме приятеля си. Двамата. А пък Слави и Жоро, като ги видяхме, легнали, хъркат, спят. Това е. Да. Всичко което както е било. И после трябваше вечерта да си отидем. Вече на път бяхме в хотела и оттам се качваме. Обаче туй беше хубаво. Когато Жорж върви през мен със своя дух вече аз се усмихвам, отива при Борис, Борис се усмихва. През целия път ни придружаваше, през целия път. Отиваме на Изгрева, Учителят се разхожда отвън. Влизаме у Борисови, идва Марето, сетрата на Теофана Савова, идва и казва: „Верка, Учителят те вика." Аз отидох и казах: „Учителю", как съм видяла, аз видях това нещо, което го казах на Учителя и сега ще го кажа: Видях в Жорж една нишка от тук, от хилядолистника отива в пространството. Казвам: „Учителю, аз видях една нишка, свързана с небето. Ей тъй се вей, вей, ама финно, финно нещо." Казва на Милка Аламанчева: „На съвършените същества душата излиза от тука, а на обикновените - из устата." Това беше. Учителят го каза, после държа беседа в Салона, свързана с Жорж. В.К.: Сега, дали е излезнала, дали е написана? Верка: в 1940 година в една от беседите е написана, знам, имаше го. Аз ще видя, тука нямам, много беседи ми вземаха от моите близки.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×