70. КАБИНЕТ Д'АФЕР*. ДА СИ ОТИДАТ ЛИ? (София, 1925 г.)

[Hristo Vatev]

70. КАБИНЕТ Д'АФЕР*. ДА СИ ОТИДАТ ЛИ? (София, 1925 г.)

(Един ратник на свободата. Кабинет Дафер. Да си отидат ли?

София, 1925 г. Изд.: Редакция „Ратник на свободата”, бул. „Македония” № 54)

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Скъпата ни Родина е разпъната на кръст. Достойни нейни синове, които с телата си бяха образували оная жива стена, в която се разбиваха вълни на съседи и задморски народи цели години, днес тия братя са забравили, че в техните жили тече една и съща кръв, че те заедно делиха несгодите по окопите и се радваха и скърбяха тъй дълго един до друг в променливите и бурни дни на живота...

Днес те са застанали едни срещу други, наскърбени, озлобени, претендиращи. Едните сочат юмруци, други приготвят, картечници и бомби; едните убиват, другите избиват...

Всеки ден по улиците на София, па и цяла България, се лее кръв - скъпа българска кръв на родни братя...

Докога това? Нямали някой начин да се предотврати неминуемото сблъскване още по-жестоко на утрешния ден? Това ожесточение го имаше и преди 9-и.VІ, но след тая дата то се усили, вместо да отслабне, както очаквахме. Не е ли естествено да се помисли, че употребените методи са дали тия отрицателни резултати? Има ли някой начин - последен може би - да се изглади конфликтът между родни братя не по пътя на самоубийството и саморазправата, па била тя лична или носяща фирмата на една „държавна необходимост”?

Нашето скромно мнение по тоя повод излагаме в следващите страници. То е може би непълно и достатъчно мотивирано, може би е и недостатъчно обективно по отношение на управляющите; но ний ги молим да ни повярват, че не сме никакви партизани, не гоним никакви лични цели, и че едничкият мотив, който ни подтиквала напишем тия редове, е оная искрена обич, която храним към всички наши братя, па били те „заблудени” комунисти или „просветени” професори, защото за нас съществува само един авторитет в света - Христос - а Той каза:

„Един е вашият Отец - а вий всички братя сте!”

11.11.1925 г, София

КАБИНЕТ Д'АФЕР ДА СИ ОТИДАТ ЛИ?

„Един временен безпартиен кабинет е все пак едно решение...” („Демократически сговор” от 10 февруарий 1925 г.)

За всеки българин, който не прави от политиката занаят, статията на вестник „Демократически

Сговор” „Да си вървим ли?” не може да не остави едно отрадно впечатление.

Взаимните обвинения, тъй присъщи на българската политическа действителност, не са давали възможност да изпъкнат добрите качества на народните водачи през всички времена, които никога не са липсвали. Почти винаги се забравя, че политическите мъже не са случайни личности, израсли в една нощ като баснословната тиква на пророк Йона, а са само върховете на ония обществени течения, които фактически се намират зад тях. Големи или малки, патриотични или не - тези обществени групировки са именно, които дават смисъл, цел и сила на всичките политически мъже, заставали на чело на управлението. Опитьтда се разрешават въпросите чрез обвинения наличности, като се хвърля само върху тях резултатът от тяхната политика, според нас е несправедлив и нелогичен. Личността в обществения живот действа само дотолкова, доколкото се явява като изразителка на едно множество - равнодействующата на вътрешния импулс и външното съпротивление - това е границата на влиянието й. Самият факт, че личностите - водачи се съдят почти след падането на всеки политически кабинет, а престъпленията, досущ еднакви, се повтарят от техните заместници, иде да посочи, че причините са малко по-дълбоки, че мечът на Темида сече клонките, но корените остават.

В политическата действителност на България - а и в доста други страни, се явиха идеи от по- друг порядък. От сблъскванието на двата реално и едновременно съществуващи в душите на съвременния културен божем човек морали: „Правото е закон” - прилагано вътре в държавата - и „силата е право” - прилагано и практикувано от народите седем години в голямата европейска война, настана оня неминуем вътрешен конфликт, който затъмни съзнанието и у маси, и във водачи, при което се яви съблазънта в по-силните личности да разрешават въпросите по късия път на силата и в политическия живот. Що значеше правото, когато една сполучлива атака със задушливи газове решаваше съдбата на хиляди войници и милиони мирни граждани, които изкуствената гранична линия щеше да отдели от майката отечество?

И тая съблазън, тоя метод на късо решавани е въпросите, тия идеи от революционен порядък се явиха на политическата сцена и изместиха политическите обичаи: в Русия, Гърция, Испания, Италия, Югославия, Естония - а в по-мека форма - и във всички останали държави се съзира същото това стремление да се разрешават въпросите не по приетия досега път на чисто политическите похвати.

България е в същото положение, Стамболийски и Цанков & Сие са само две халки на един и същи синджир, два носителя на един и същи идеал: късия път за разрешаване въпросите, само че първият, като говореше за България, разбираше тия, които приличаха на него самия, а вторият влагаше в това понятие оня „народ”, който имаше изгодите от неговото управление. Като Стамболийски бяха и мислеха повече от селяните; като Цанков мисляттия, които смятат, че „истинската демокрация” се състои не в количеството, а в качеството, и че следователно „елитът” може да си позволи това, което „цървуланко”, макар и равноправен гражданин според законите - не може и да мечтае. Самият начин, по който Цанков дойде на власт, подчерта само фалита на политическия метод в дадения момент и прогресивното развитие на идеята за насилие, която бе залегнала вече в душите на озлобения от несполуките по бойните полета народ и усилена от вътрешните неуредици - естествена последица от онова страшно сътресение, което причинява съвременната война в държавния организъм.

И много прави са сега властвующите, като се запитват: „Кой ще ни наследи?” Това е един въпрос, който е свързан преди всичко с техния собствен живот и безопасност и след туй и с ония мероприятия и закони, които те са нагодили за защита на собствените си интереси. Наистина те претендират, че тия интереси са народните. Но не е ли чудно, че тоя народ има нужда от толкова много детективи, стражари, наказателни команди и преследвания, за да разбере, че му се прави добро? Очевидно тук има някакво недоразумение, когато до вчера България съществуваше, без да има нужда от закон 3.3, а днеска, когато той се явява като една необходимост, да мислим, че тя е в по-добро положение. Усилията, които се употребяват за поддържане на един порядък, са обратно пропорционални с неговата справедливост - те само сочат за количеството на ония онеправдани, които трябва да се сдържат с нагайка и куршуми в неизгодно за тях положение, когато уж са равни пред законите. Това е ненормално изхабяване жизнените сили на едно общество или държава и в никой случай не може да свърши с добро.

Въпросът се слага днес от самия живот: по пътя на революционните ли идеи – „десни” - военна диктатура или „леви” - работническо-селска - а всъщност по пътя на насилието ли ще се разреши бъдещето на България, или с разбирателство?

Едно такова разрешение е според думите и на самия официоз:

КАБИНЕТ Д'АфЕР.

Всички възражения срещу него са несъществени и несериозни Той е едничкият останал възможен път засега, да се разреши бъдещето на България с бюлетини, вместо с картечници и бомби. За да се получи правилното разрешение на въпросите, трябва да има правилен изказ на реалните съотношения на силите в даден момент - ако въпросът е политически - на политическите, ако въпросът е революционен - на революционните. Когато срещу политическите мъже на една страна се излиза с революционни похвати - несъмнено е, че политиците ще бъдат победени, но когато две революционни гледища се сблъскат в една държава, което и от тях да победи - то всъщност ще празнува само разрушението на собствения си дом. И ако за тия, които и без това нямат нищо и са несретници в живота, такава загуба да е без особено значение; ония, които имат, трябва добре да помислят, още повече, че те винаги са малцинство и следователно ще бъдат, когато и да е, победени, защото те могат само да си купят недостигащите защитници, а купеният защитник ще гледа преди всичко себе си и след това другите.

Тъй че интересите на всичко здравомислящо диктуват в тоя важен момент на държавния ни живот, пълен с пертурбации, едно установяване истинските съотношения между реално съществующите сили в страната. А то може да стане само при едни избори съвършено свободни, произведени от кабинет д'афер, не от чиновници-играчки, а от честни общественици, почитани и кредитирани не от партии само, а и от народа, короната, армията и дипломатическото тяло, които са днес истинските явни и неявни фактори в нашата държава.* Ако България няма такива десет лица, тя действително не заслужава да живее. Но тя ги има - и то не само десет - животът скоро ще покаже това. Проверка общественото мнение чрез избори се налага. Това е тъй очевидно, че са излишни всякакви доводи за не заслепения гражданин, а за прононсирания партизанин - всички доводи са без всяко реално значение, щом се касае да напусне властта, на която той гледа само като средство за лично добруване.

Опитът коя да е партия, или партийна групировка да произведе такива избори, само ще изхаби силите й - и, от друга страна, ще я постави пред онова голямо изкушение, на което никоя политическа партия не е устояла: да влияе с властта върху изборните резултати, за да получи нужното й болшинство - а това пак ще даде едни нереални отношения на сили, сиреч крива основа, крива и постройка, което в най-щастливия случай ще повтори събитията, но няма да даде разрешение на въпросите. При един кабинет д'афер, напротив, всичките партии, дошли при равни условия, ще могат по-лесно да се разберат, независимо от количеството им, отколкото когато се делят на правителствени и опозиция, които смятат, че по дълг трябва да се псуват и враждуват помежду си.

Изказват се обаче страхове, че „левите” щели да вземат надмощие. Но това е несериозно възражение. Най-напред всички знаем, че Демократическият Сговор е най-силната организация в България - поне те сами твърдят това и ний нямаме причини да им не вярваме - но веднъж по-силни от тях няма, приказките за взимане някакво надмощие от някои са най-малко нелогични.

Ако ли пък те са разбирали заедно с партията си армията, стражарите и детективите (както някога Черна гора викаше: „Аз и Русия имаме 152 милиона”) - то това трябва да признае открито, понеже армията и полицията, доколкото знаем, според конституцията, нямат още партийна принадлежност - и си вземат съответното място между политическите групировки на страната, като потърси и тяхното съдействие, да се противопостави на всички тия „разрушителни” политически течения от еднофронтовци. Ако и в такъв случай силата им е недостатъчна, тогава нека ни позволят да ги запитаме: в името на що искате да управлявате нашата демократическа божем държава, където болшинството само е властно да решава нейната съдба? Но ще речете, че вий сте „елитът”, най- умното в нашата страна, та за нейно добро, въпреки конституция и закони, вий трябва да я управлявате. Да се съгласим за минута. Но вий ли сте най-умните в света? Защо тогава да си не пазарим управители американци или англичани, които несъмнено са по-умни и от вас, и от нас? Ами ще речете, че те са чужденци и не милеят за народа ни. Мислите ли, че е проявление на милост, когато българинът коли българин, „както и турчин не го е клал”?

Не, време е вече - и ний се радваме, че управляющите партии разбират това, че те трябва да си вървят, като отстъпят, за тяхно собствено и за това на държавата добро, управлението в ръцете на един кабинет д’афер от общественици. Ако Демократическият Сговор е действителен изразител на народното доверие - срещу което ний не искаме нищо да възразим в момента, министрите му ще имат само една двумесечна ваканция, да си отпочинат и с нови сили да заработят за преуспеването на Отечеството си, при което от само себе си се разбира, че те, щом са една реална сила, няма да престанат да бъдат такива и във ваканцията, както, да речем, г-н професор Цанков си е професор и през ваканцията, понеже е реален професор. Но ако само властта е, която им дава тяхната „реалност”, тогава те именно не са никаква реална сила - и всички трябва да си дадат правилен отчет за тоя факт.

Ако ли пък тяхната „реалност” се потвърди и при едни избори, произведени от неутрално правителство, те ще имат всичката възможност да дойдат отново на власт като правителство, лишено от оня опасен нюанс на едното нощно пронуциаменто, за справедливостта или не на което не спорим, но което несъмнено хвърли недобра сянка във всичките вътрешни и външни отношения на Цанковото правителство и с това създаде мъчнотии на България.

За непредубедения наблюдател фактите се рисуват много ясно. България вече цялата прилича на зарядена бомба. И трагедията е там, че фитиля й палят тъкмо тия, които може би искрено мислят това, че гасят и усмиряват.

Демократическият сговор бе и е една сила в нашия обществен живот. Той се проявява и ще се проявява като един полюс от схващанията на част от българския народ. Правото си на съществуване той сам зарегистрира, като си зае и съответното място. И ако той наистина е една реална сила в страната, той най-добре именно ще докаже това с оттеглянието си от власт, защото реалностите не изменят своите абсолютни стойности от това дали Цанков ще седи на министерското или професорското кресло. Нека вярваме, че неговият ум ще бъде и в двата случая еднакво добър и неговите реални партизани еднакво ще го ценят.

Ако ли пък Демократическият Сговор не е това, за което претендира - тогава той, по силата на нещата, ще рухне и нищо не е в състояние да го задържи, като затрупа, може би, в такъв случай под развалините си ония не малко идеалисти, които несъмнено съществуват в него и са турили себе си в неговите основи.

И ако ний пишем тия редове, то е само да помолим, като добри българи, управляющите, па и всички останали български граждани, да се огледат в действителността около тях и видят нещата такива, каквито са, с всичките техни страшни последици, защото нам трябва да е скъпа всяка българска глава, всяка българска капка кръв, независимо от това дали тя тече в жилите на един „заблуден” комунист, който преди няколко години си е бил, може би, много мирен гражданин - и може утре пак да стане такъв, - или на някой генерал или професор, които са също така хора - и следователно на които греховете са също така присъщи. При това, ако „заблуденият” за „лоши” идеи дава живота си - за красивите, истинските и хубави идеи още с по-голяма охота ще го жертва.

Любовта се изпитва с жертвата, която може да се направи в нейното име. Насилието ражда насилие. Грубостта в политическия живот подхранва революциите.

Идете си, г-н Цанков - заедно с вашата и другите партии, също така реални сили в живота на нашия народ, вий всякога ще бъдете в състояние да поставите всекиго на мястото му, щом с едно доброволно отстъпване вий покажете, че туряте край на революционните похвати в нашия политически живот. Не сторите ли това - надигащата се вълна, която вашите язове само спират, но не унищожават - действителността досега показа това - ще ви погълне неминуемо. И тогава разумното ще говори още по-малко в главите на „победителите” и скръбта ще почерни още много и много български братски къщи...

Борба като тая, която сега царува в нас, не може да завърши освен с разнебитването на политическия и обществен живот на един народ. И ако в умовете на другите това е само една неопределена възможност, за познавачите на обществените борби и условия, каквито са и професорите - това трябва да се схваща като една неминуемост. Непримиримостта винаги е раждала катастрофи, а насилията винаги са свършвали с печалния край на насилниците. Разумното отстъпление, което е спасило хиляди, е всякога по-голяма победа, отколкото много кърваво завладени полета и обгорели селища на собствена страна...

Славата на усмирителя е печална слава! Неговата победа е съпроводена винаги с хиляди проклятия и сълзи на собствени сънародници. Да се сдържиш, да разбереш причините и разумно постъпиш - е най-мъчното, но и най-светлото дело в живота на един човек, на една партия, на едно общество.

Мир да дадеш на брата си - ето най-възвишеното дело на една личност, за което Христос обеща някога царството Божие на миротворците!

Ако днес най-големите теоретици в Русия правят отстъпки на народа, който не мисли като тях, колко повече това се налага в демократична България!

Българи, бъдете миротворци, а не насилници един спрямо друг! И нека най-силните, най- разумните, най-мъдрите първи протегнат ръка и направят първата отстъпка – с това те именно ще покажат само своята мъдрост и сила! Не сме ли в правото си да очакваме от Елита на България да се покаже достоен за името си?

Един „Ратник на свободата”

* Cabinet d’affaires (фр.) - служебен кабинет, (бел. М. И.).

* Без обаче сами те да се кандидатират и избират (бел. а.).