13. Зазоряване на Молитвения връх

[Ани]

13. Зазоряване на Молитвения връх

Рила, езеро Ел-бур, 12. VIII. 1935 г.

Тази сутрин станах рано, много рано. Беше тъмно. Всички спяха в палат­ките, унасяни в тихия шепот на езерото „Ел-Бур". Самичка се запътих за молит­вения връх. Минавах тясна пътечка, която едва се забелязваше. Трябваше да се взирам, за да я следя. Тя извиваше по стръмното и скалисто бърдо, оградена от двете страни с гъсти и преплетени клекове.

Небето беше чисто и ясно. Безброй звезди блещукаха. Те изразяваха музиката, хармонията, мира и любовта, които царуваха по техните селения. Виждах Орион, Полярната звезда, Сириус, Венера и безброй други, които лю­бовно ме поглеждаха и ми пращаха привети от разумните същества в тях. Мир и хармония царуваше навред. Чуваше се само тихият и мелодичен екот на мис­тичното езеро и както го наричаме още - „Езеро на съзерцанието". То беше приютено в дъното на една хубава и красива, дълбока котловина. Когато слън­цето се криеше в езерото, последното заслужава да бъде зърнато от човека. Той ще забележи едно Божествено око, което изразява тихия поглед на Великия Творец. Този поглед говори за абсолютна чистота, за любов и свобода. Това Божествено око вечно бди, вечно гледа. И който го наблюдава, той се свързва с неговата чистота и се чувствува свободен. В него се събужда желанието да бъде и той един такъв чист извор, който без голям шум да дава безкористнор както езерото, чистите си води.

Звездите, и те се оглеждаха в езерото, като си приказваха на един език, на който се говори само на небето и който език разбират само чистите и съвър­шените. Езерото тихо шумеше в утринната зора, а водите му се носеха по стръм­ното нанадолнище. Те ромоляха нежно, сякаш събуждаха камънчецата, тревите и цветята, за да им разкажат приказка за небето. Всичко наоколо беше будно и с внимание слушаше. Слушах и аз и се унасях в неземен мир.

Накогаш Великият Учител един ден изрече словата: „Очи имате, не вижда­те; уши имате, не чувате и не разбирате." И наистина, кой може да чуе музиката на звездите, на езерата? Кой може да чуе и да разбере техния говор? И кой може да види вътрешната красота на тия Божествени творения? Човекът с неж­ните си сетива не може да обхване и разбере вътрешния смисъл на нещата, от които е заобиколен. Той се е отклонил от своето предназначение и затова се изроди. Съвременният човек залязва. Залязва и неговата култура. Ражда се новият човек. Той идва със светлина и изпълнен с любов. Той носи свобода. Той ще бъде силен и ще разбира езика на природата. Той ще й бъде приятел. Ще се учи от нея, ще се хармонизира със законите, написани в нея, и ще живее в духа на тия закони. Идва новият човек на любовта и братството.

Още малко, и аз ще бъда на върха - така си казвах на себе си. Чувах само тежките си стъпки, които се нижеха като една дълга верига. Аз се изкачих на върха. Пред мен се откри широк простор. Планинските вериги още спяха в сладък сън. Те чакаха първата целувка на слънцето. Тук само с целувка на слънцето, на слънчев лъч, се събуждат скалите, хълмовете и планинските вериги. Само езерото и върховете са будни. Те вечно бдят като разумни бащи и любящи майки над своите дечица. Те първи посрещат изгрева на слънцето. Те са силни и устойчиви на бурите и стихиите и винаги са устремени с челата си към небето, откъдето черпят своята сила и мощ.

Галеше ме хладен ветрец. Върхът беше обсипан с камъни и зелена расти­телност- клекове. Той приличаше на красив накит от скъпи бисери, поставени на гърдите на хубава мома. Малко по-надолу от мен съзрях три фигури, сгушени и спотаени един до друг. Те бяха дълбоко потопени в своята мисъл. Приближих ги и седнах и аз на един камък, студенината на който пролази по цялото ми тяло. Трите фигури не се обърнаха. Това е мисъл, това е воля - си казах на себе си. Нищо не ги смущаваше. Те се носеха на крилете на своята мисъл, която ги издигаше високо, високо някъде, далече от земното, от материалното, където разумни, силни и любящи същества живеят. Те бяха работници, истински работ­ници. Новото време изисква такива души, героични души. Те правеха връзка, духовен мост между тях и Бога. Пожелах и аз да бъда една работничка. Навред тихо. Само погледът на небето, члез безбройните звезди, зорко бдеше над нас. Никогаш не съм виждал[а] по-красиво небе от това на Молитвения връх! Ще го помня. Той вечно ще се издига в душата ми и ще ме свързва със свещената планина, с върховете, с езерата, с „Ел-Бур", с „Езерото на съзерцанието". Ще ме свързва с небето и звездите, с братята и сестрите, с героичните души, ще ме свързва с Бога и с моя Учител.

Вгледах се в далечината и видях как се разтваряха свещените двери на Изтока, за да мине през тях царският син, блестящ, светъл, величествен и украсен с венци, носещ на крилете си красивата зора, ухаеща чистота, свежест и красота. Раждаше се новият ден.