27. Сфера на Слънцето

[Александър]

27. Сфера на Слънцето

Житно зърно, Г. XIII (1939), кн, 2 ÷ 3, с. 46 ÷ 53

Ония, които биха искали да намерят в древните митове наченки от някакви астрономични познания за Слънцето като небесно тяло, биха се разочаровали. Защото в гръцката митология, за пример, не става толкова реч за видимото Слънце, колкото за Аполона, най-блестящият от олимпийските богове. Наистина, той носи всички белези на слънчев бог, но не олицетворява Слънцето като физическо тяло, а по-скоро съвкупността от всички физически и духовни сили, и качества на слънчевата радиация. Има, впрочем, едно друго слънчево божество, което олицетворява дневното светило - Хелиос. Надали има някой да не познава неговият образ, защото е бил възпроизвеждан от поетите през всички векове до втръсване. И досега още във въображението на някои поети, които не са си дали труд да добият поне ония елементарни познания за Слънцето, които съвременната астрономия е така щедро пръснала в многобройни популярни съчинения - познания, които биха извикали във въображението им много пo-богати и грандиозни образи - Слънцето е все оня пламенен Хелиос, който се понася при изгрев по небето, на своята огнена колесница, запрегната в буйни, бели жребци, из чиито ноздри изскачат пламъци и чиито дихание се разлива в топли и светли струи.

Птоломеевата система, макар да минава вече за научна, също не ни дава някакви научни вести за Слънцето като небесно тяло. Птоломеевото Слънце е едно въображаемо кълбо, прикрепено към една прозрачна въртяща се сфера, която има за център Земята. Впрочем, самото геоцентрично гледище на старите гръцки астрономи им е пречило да узнаят нещо по-положително за Слънцето, и преди всичко факта - че Слънцето е център на нашата планетна система, а не Земята. С една реч, древните астрономи (не говорим за посветените) не са знаели, нито, че Слънцето е звезда, нито, че е център на слънчевата система. Те не са знаели нито истинското му разстояние от земята, нито истинската му големина и обем, нито неговата тежест (съвременните астрономи, изхождайки от плътността на Земята я изчисляват на 2,000,000,000,000,000,000,000,000,000, т. е. два октилиона и 200 септилиона тона!), те не са знаели нито за слънчевата фотосфера с нейните флокули и гранулации, за неговата хромосфера, корона, протуберанси, нито че то се върти с намаляваща скорост от екватора към полюсите, значи с различна скорост за различните хелиоцентрични ширини. (Средният период на завъртане на Слънцето около оста си е около 25 ÷ 38 дни). Наблюдавайки с просто око лъчезарния диск на Слънцето, те не са допущали, че то съвсем не е едно спокойно светещо тяло, и че в него пулсира един мощен живот. Ако някой им кажеше, че светлият лик на Хелиоса е „оцапан” с тъмни петна - тия смутители на мирния живот на Слънцето, а оттам и на земята, чието съществуване е така дълбоко и неразривно свързано със слънчевата дейност - те биха го сметнали негли за богохулец. С една реч, дори един съвременен гимназист може с гордост да каже, че и най-големите астрономи на древността не са знаели почти нищо от онова, което те знаят за Слънцето, благодарение откритията на съвременната астрономия. Впрочем, те със снизхождение биха добавили, че древните далеч не са разполагали с оня мощен инструмеитарий, с който разполагат днешните астрономи. И наистина, само за наблюдаване на Слънцето, днес има пет слънчеви обсерватории, с техните слънчеви кули: две в Mount Wilson, една в Pasadena (Калифорния), една в Arcetri (Италия) и Айнщайновата в Potsdam (Германия).

Все пак аз бих казал, че ако се поразчепка малко онази картина, която митологията дава за Хелиоса, картина или по-скоро символично видение на някой древен ясновидец, посветен в Мистериите, който може би е създал този мит, ще се открият известни загатвания и за фотосфера, и за хромосфера, и за протуберанси и т. н. На същото ни навежда и мита за Фаетона. В заключение ще кажа, че ония люде в древността, все едно учени или прости, които са виждали с просто око, действително не са знаели нищо от онова, което ние днес знаем за Слънцето, благодарение зрителната мощ на телескопите и тънката аналитична способност, на спектроскопа. Ала ония, които са виждали, Посветените, навярно са знаели за Слънцето и като физическо тяло, и като център на духовна дейност, много повече от нас. Те са загатнали за това свое знание чрез символиката на митовете - един особен език, с който са си служили древните посветени от всички школи и времена, и който почива на великия закон за съответствията.

Така стои въпросът с митовете за Слънцето на древните народи.

Какво представят техните научни астрономични системи, като за пример Птоломеевата, която е владала умовете на хората в течение на векове, също се знае. Но тъй като за мнозина западноевропейци историята и на наука, и на изкуство, и на философия започва от древна Гърция, малцина знаят, че в Индия, например, са се развили известни научно-метафизични системи за космоса, в които са застъпени интересни схващания за Слънцето. Ще изложа накъсо една от тези индуски системи. Източникът, от който почерпвам следващите по-долу данни, е книгата на G.W.Surya и M.E.Vatier: Okkulte Weltallslehre (Окултно учение за Всемира).

Предварително ще кажа, че индуската физика се коренно отличава от модерната, западно-европейска физика, и по метод, и по техника. Преди всичко, тя не е резултат на експериментални изследвания в съвременен смисъл на думата, а резултат на оная практика, която е позната под общото име Йога. От гледище на Запада, физиката на индусите ще се покаже чиста метафизика.

Но нека пристъпим към самото изложение. За да разбере индуската физика, читателят трябва да си състави преди всичко ясна представа за четирите взаимопроникващи се материални сфери на света. Под материя, в случая, индусите разбират не само най-грубата, физична материя, достъпна за нашите сетива, а изобщо всички състояния на материята, които се срещат в поменатите четири сфери. И тъй, според индусите, има четири диференцирани състояния на материята: 1. Prakriti (най-грубото физическо вещество, това, с което ние боравим); 2. Ргаnа (много по-фина от етера материя, която е свързана с органическото състояние на веществото); 3. Каmа (материята на емоционалния свят, света на желания, страсти, чувства); 4. Manasa (материята на умствения свят). Тези четири видоизменения на материята имат „прекъснат строеж”, те не са непрекъснати флуиди. Такова е, впрочем, схващането за материята и на западната физика. Имащи общ произход, тия четири състояния на материята се различават само по групиране на частиците и по броя на трептенията, които следват един възходящ октавен ход. Затова индусите говорят за „октави” в разните полета. Във всяко поле има само една „осъществена октава”, а между отделните полета има сума „загубени октави”. Това твърде напомня нашата стълбица на трептения. Знайно е, че между звуковите трептения, за пример, и тия на светлината има цяла пустиня. Такива „пустини” се срещат и по други места на стълбицата. От горното е ясно, че между броя на трептенията на разните „полета” има грамадна разлика. Ако броят на трептенията на Прана, да речем, възлиза на билиони, този на Кама ще възлиза на квинталиони, а тоя на Манаса ще се изрази с число, което притежава много нули. Тия числени сравнения са дадени, разбира се, само като илюстрации.

След тези предварителни бележки за четирите състояния на материята, за четирите материални свята, ще приведем един цитат от книгата Ostliche und westliche Physjk (Виж в оригинала с. 48) от Th.E.Wilson и Charles Johnston, цитат, който е приведен в книгата на Surya-Valier и който представя едно сбито изложение на поменатата пo-горе теория.

„Земята, според твърденията на индуската физика, е едно кълбо, състоящо се от Пракрити, което плава в море от Прана. Тази прана има за център Слънцето, и следователно, и тя образува сфера. Диаметърът на праничната слънчева сфера възлиза на около 600,000,000,000 км (Той е равен на диаметъра на Нептуновата орбита, взет приблизително 70 пъти, или на диаметъра на земята, взет около 2100 пъти). Ясно е, че разстоянието на най-близката звезда е стотина пъти по-голямо от диаметъра на праничната слънчева сфера. Така че, диаметърът на слънчевото кълбо на индусите е около 100 пъти по-малък от разстоянието на Слънцето до най-близката звезда. Във вътрешността на тази сфера от прана - в един особено диференциран неин слой - се движат планетите около Слънцето. Това пранично слънчево кълбо се завърта около оста си за около 21,000 години (число, което се приближава до полярната година). То, заедно с други подобни нему, пранични сфери, се върти около Алционе - най-светлата звезда на Плеадите. Пространството между тия пранични кълба е изпълнено с третото видоизменение на материята, наречено Кама. По финост Кама се намира в същото отношение към Прана, както последната към Пракрити. Кама има за център Алционе и се разпростира също така във вид на сфера. Има многобройни такива Кама-сфери, които плават в необятното море на най-тънкото видоизменение на материята - Манаса. С Манаса, която образува една огромна сфера, завършва материалния свят”.

Няма да излагам ония сложни процеси на кондензация, които стават в разните „полета”. Ще спомена само, че например кама-сферите не са пръснати из цялата Манаса-сфера, а кондензират в един определен слой от нея, който се отличава по своята специфична „гъстота”. Така е и с прана-сферите. И те кондензират в един определен слой на кама-материята. Същото, естествено, важи и за Прана и Пракрити. Оттук е ясно, че планетите на слънчевата система се въртят около Слънцето в един определен слой от слънчевата пранична сфера.

От цялата тази индийска теория за материалния свят, за нас е важно едно обстоятелство - че Слънцето е център на една огромна пранична сфера, която се простира далеч зад орбитата на най-отдалечената планета от слънчевата система.

Тук му е мястото да спомена за ценните данни, които Учителят дава в статията си „Влиянието на слънчевата енергия”*. Понеже са изложени много сбито, би трябвало да цитирам половината статия, ако искам да ги направя достояние на читателите. Ще кажа само, че те представят основни елементи за разработване на една научна теория за Слънцето и неговите отношения със земята. Енергетичният строеж на Слънцето - една огромна централа с приемателна и предавателна станция, неговата постоянна обмяна на енергии със земята - друга такава централа също с два полюса - обмяна, която е подчинена на периодицитета на годишния и денонощен кръговрат, най-сетне практичното приложение, което следва от това за използване животворната енергия на Слънцето, особено през пролетта сутрин, при изгрев-слънце, образуват богатото съдържание на тази сбито написана статия.

Но нека се повърнем за малко върху митологията. Каквито и да са съвременните научни теории за мита, едно не трябва да се забравя - че те са остатъци от една епоха на величествен синкретизъм, в който религия, наука, изкуство са били слети в едно цяло, споено чрез връзките на съответствията. В тази епоха астрологията не е била само една предсказвателна наука, едно гадателско изкуство, а едно величествено миросъзерцание. От гледище на това миросъзерцание, физическият свят със своите форми, е една символична картина на света на идеите. Нещата в този свят не само представят физически обекти със своите особености, които са предмет на едно непосредствено проучване, а същевременно означават нещо. Те се явяват символи, съответствия на известни идеи. Ето защо, и видимата гледка на небето, специално на нашата слънчева система, е един символ. Слънцето, Луната, планетите, покрай физичното си значение, имат символичен смисъл.

Слънчевата система представя един образец, един модел, по който е устроено всяко живо същество, което живее в нейните предели. Каквито сили действуват в нея, такива сили действуват и във всички същества, принадлежащи към нейната система. Тези сили на живота, функциониращи в слънчевата система, с всички възможности за развитие, които съдържат в себе си, с всичките им взаимоотношения, са намерили още в най-дълбока древност израз в геометричната формула на Зодиака. Ако погледнем, именно, този астрологичен зодиак, установяващ преди всичко връзката между знакове и планети, ще видим, че на Слънцето, което се третира привидно като планета, е отреден само един знак за жилище - знака Лъв†. Но тъкмо до Лъва - жилище на Слънцето, се намира знак Рак - жилище на Луната. Ясно е, че от астрологично гледище, като се вземе предвид окултния строеж на зодиака, Слънцето и Луната се явяват два полюса на оная първична енергия, която се развива в цяла система от сили, проявяващи се полярно. Тия, именно, сили са свързани, по закона на съответствията, с планетите от нашата слънчева система. Движението на планетите, погледнато геоцентричвски, не показва нищо друго, освен движението на тия мирови сили в аурата на земята. Слънцето, Луната и планетите, в случая, представят стрелките на един идеално работещ небесен часовник, който всеки момент показва състоянието и взаимодействието на силите, които функционират в организма на земята. За да се изразим с един термин от модерната теоретична физика, астрологичното пространство представя един четириизмерен времепространствен континуум, един свят на събития. Астрологията, в която времето се схваща като една сложна система от цикли, най-простите, от които са планетните обиколки, е една наука за събитията par excellence.

Необходими бяха тия малки назъртания в областта на Астрологията, за да се разбере, защо Слънцето и Луната се смятат за два полюса на астралната светлина. Това ни обяснява, защо Аполон, бог на Слънцето, е така тясно свързан в гръцката митология с Артемида, богиня на Луната, която му е „сестра”. Това ни обяснява, защо и в книгата Битие, Слънцето и Луната, наречени съответно „голямото светило, което да владее над деня”, и „малкото светило, което да владее над нощта”, са създадени в един и същи ден - четвърти, заедно с другите светила на твърдта небесна, „които да разлъчат деня от нощта, и да са знамения за времена, и за дни, и години”. Ясно е, че „светилото на деня” представя светлия, положителния, лъчезарния полюс на първичната светлина - полюсът, който дава. Той символизува духа. „Малкото светило” - Луната представя негативния, възприемащ, пасивен, женски полюс на първичната светлина. Той символизува материята. Зодиакът, който е едно развитие на двойката, е съставен от тия две велики течения - слънчево и лунно, които в своята съвместна работа създават великото многообразие на живота.

Макар в Библията Слънцето и Луната да са наречени „голямо” и „малко” светило, но те са всъщност, за съзнанието на хората, еднакво големи. И тоя психологичен факт намира дори физически, нагледен израз в небесното пространство: видимият диск на Слънцето и дискът на Луната са почти еднакво големи, около ¹/₂ градус. Това се дължи на факта, че Луната, която е около 400 пъти по-малка от Слънцето, се намира около 400 пъти по-близо до земята. Двете светила, погледнати от земята, заемат едно и също пространство на небето. А това значи, погледнато символично, че ония сили, които са свързани с тях, заемат еднакво място, по важност и значение, в съзнанието на хората.

За да покажа, че Слънцето и Луната са два мирови символа, които съществуват във всички светове, ще приведа един цитат от Сведенборга, из книгата му „Небето, с неговите чудеса, и ада”*

„Господ е небесното Слънце. Светлината му е божествената истина, а топлината му - божественото добро. На небето ние съзерцаваме Господа като Слънце, защото Той е Любов, от която произтича всичко в Духовния свят. Любовта е, която грее като Слънце.

Ангелите виждат Слънцето не в зенита, а под известен ъгъл. Те го виждат, при това на две места - едното пред дясното око, а другото - пред лявото. Пред дясното око именно, те виждат Господа като същинско Слънце, а пред лявото - като Луна, която свети с мека бяла светлина и е заобиколена с множество малки луни, които светят също с бяла светлина.

Ангелите виждат Бога по този двоен начин, защото възприемат Бога различно. Онези, които Го възприемат като любов, Го виждат като Слънце, пламтящо и огнено. Тези ангели пребивават в Божественото царство на небето. Ангелите, които Го възприемат като вяра, Го виждат като Луна, блестяща и бяла. Те пребивават в по-долното от двете ангелски царства, на които се разделя небесният мир - в духовното (Виж статията „Небесният живот според Сведенборга”, в която се говори за тия две царства).

Ето защо и в Писанието Бог като Любов е символизуван чрез Слънцето, а като Вяра - чрез Луната”.

Но да напуснем висините на небесния свят, да напуснем и приказните царства на митовете, и да стъпим на земята, за да видим, кои именно явления от живота принадлежат към сферата на Слънцето.

Широко погледнато, целият живот на земята е обхванат и проникнат от радиацията на Слънцето. Според съвременната наука всичко, което съществува на земята, е сгъстена и трансформирана слънчева енергия. Но има неща, в разните царства - минерално, растително, животинско, човешко; в разните области на човешкия живот - политически, социален, стопански, културен, които са специфично слънчеви, защото в тях слънчевият принцип е достигнал сравнително най-завършен израз на земята.

Така, може всички метали да са сгъстена слънчева енергия в различни фази на развитие, но само златото е типично слънчево. То е Слънце всред металите. И не случайно златото е взето като еталон на монетната система. За забелязване е, че и всички финансови учреждения, преди всичко банките, които съхраняват златото и оперират с него, се намират под силното влияние на Слънцето. Наблюденията показват, че много банкери, крупни финансисти - царе във финансовия свят, носят явните морфологични белези на слънчевия тип. Тук, обаче, действува най-материалното въплъщение на слънчевия принцип. Голямото натрупване на злато затъмнява благородното влияние на този метал, в резултат, на което се явява една отрицателна черта в характера на човека - алчността.

Няма да се спираме за представителите на Слънцето в растителния и животинския свят, защото това би ни отвело твърде далеч. В тялото на човека, сърцето представя Слънцето, което, както е знайно от астрологичната традиция, е вечно туптящо, разливащо живот сърце на нашата слънчева система. Като си спомним, че Слънцето е център на една сфера от пранична енергия - животворната сила, която прониква целия органически свят, лесно можем да разберем твърдението на древните, че Слънцето е носител на жизнената сила.

Психологически то представя Висшият аз на човека, неговата индивидуалност, за разлика от личността, която е символизирана от Луната. Благородството, ентусиазма, способността да се вдъхновяваме от възвишени идеали, да се подвизаваме и жертваме за благородни каузи, великодушието, царственият жест - това са все черти на Слънцето. Ала и славолюбието, тщеславието, любовта към лукса и разкоша, към външния показ, към тържествените церемонии, в които има много външен блясък, са също така черти на Слънцето, които спадат към неговите низходящи влияния. Най-добра илюстрация на тия положителни и отрицателни черти на Слънцето намираме у царете, монарсите, обладатели на неограничена власт. Ако се случи един такъв монарх, слънчев тип, да въплъщава благородните качества на другите две планети от тритона на огъня: Юпитер (широта и воля за разширение: териториално, стопанско, културно) и Марс (борческа енергия), ние ще получим типа на царя-воин, предводител на своя народ, който той води към победи и слава, благодарение мощния магнетизъм на своята натура, „предопределена” да достигне слава, почести, богатство и мощ. Ако се случи, обаче, за цар на един народ, някой „юпитеризуван” слънчев тип, с някои и други положителни черти на Слънцето и с всички негови слабости - подобно на Людвика XIV - тогава крайният резултат на неговото царуване ще бъде съсипване на държавата, въпреки временният й подем и блясък. Който иска да схване някои от проявите на „Слънцето” в политическия и обществен живот, нека се позанимае малко с живота на „царя-слънце” и неговата епоха. Защото има и отделни епохи или по-малки периоди в историческия и културен живот на народите, които са „слънчеви”.

Ще завършим с една бегла скица на слънчевия тип. Яйцевиден череп (долихоцефален) с хармонични пропорции. Коса златисторуса или светло-кестенява у по-южните типове, накъдрена на едри вълни. За нещастие, обаче, у мъжете тя скоро окапва, и затова повечето слънчеви типове са плешиви. Чело високо, с развити челни издатини, но хармонично. То се спуска спокойно към веждите, като образува типичната за Слънцето надочна аркада, чиято хубава линия, следват веждите. Слънчевото чело е ясно, спокойно, ведро. Очите на слънчевия тип са забележителни - блестящи, доволно големи, замрежени от хубави ресници. Погледът им е прям - не проницателен, нито повелителен, а изпълнен с магнетична сила, която сама по себе-си завладява. Ирисът, полузакрит от клепачите, е осеян със златисти петна. Устата е красиво моделирана - и у нея личи „слънчевата линия”. Брадата не е нито квадратна както у Марса, нито прекалено заоблена както у Венера, нито удължена и изтънена като у Меркурия. Тя е типичната квадратно-яйцевидна слънчева брада, показваща една уравновесена воля.

Господствуваща черта в характера на слънчевия тип е самообладанието. Но не самообладание, което произтича от едно усилие и напрежение на волята, а от постигната хармония и равновесие на душевните сили. Най-добрият израз, с който можем да характеризираме душевното състояние на слънчевия тип, е ведра яснота. Истинският слънчев тип е тих и спокоен - той излъчва своята душевна сила навън така спокойно и тихо, както Слънцето. Обладаващ тънка и деликатна чувствителност, възприемчив за чистите идеи, способен да схваща непосредствено „дълбоките съзвучия” в природата, поет и музикант по душа, която е способна да трепти от възторг и вдъхновение, той е роден човек на изкуството. У него действува по-скоро непосредственото вдъхновение, творческото въображение и интуицията, отколкото аналитичния интелект. Умът му е по естество синтетичен. Най-високо развитият „Аполон” често се издига до пророчески екстаз. Завършеният слънчев тип - благороден, великодушен, самообладан - е човек на качеството, не на количеството. Навсякъде той търси истината и красотата. Понякога твърде развитото съзнание за лично превъзходство кара слънчевите типове да стоят настрана от обществото, или по-скоро над него.

Впрочем съдба на слънчевия тип е да бъде център в своята среда, да я организира в една „система”, и да я поддържа със своята магнетична сила, както Слънцето поддържа своята планетна система. Това не важи за всички „аполоновци” в еднакви размери. Ала най-големите между тях са родени да управляват. Властта им е проникната от великодушие, защото истинският слънчев тип винаги се въодушевява от един висок идеал.

г.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

^* Виж книгата „В царството на живата Природа”.

^† Забележка иа съставителя: Виж в бр. 1 от настоящата годишнина на „Ж. 3.” фигурата на астрологичния зодиак, в статията „Елементарни астрологични комбинации” - там са дадени именно тия съотношения между знаци и планети.

^* Из същата книга е извлечена и статията „Небесният живот според Емануил Сведенборг” (кн. 7 ÷ 8 год. XII, сп. "Ж. 3."), към която отправяме читателя за допълнителни сведения.