Jump to content

За словото на Учителя и за някои принципи на учението


Recommended Posts

За словото на Учителя и за някои принципи на учението

Прави впечатление, че в живота и в дейността на Учителя играе роля един период от 22 години, който се повтаря. Неговата дейност започва с откриването на първия събор само с трима ученици през 1900 г. Двадесет и две години по-късно - през 1922 г. - той открива окултната школа, която просъществува на физическото поле 22 години - до 1944 г., през която бе закрита и в която година - на 27 декември, Учителят напусна земята.

Цели двадесет и две години Учителят държа школни беседи. Едни от тях бяха предназначени за общия клас (сряда), а другите - за класа на младежите (петък). Другите беседи, които той държа, бяха предназначени за външни хора - така наречените неделни беседи. Близо половин столетие той работи върху коравия чернозем на българската нива за духовно издигане на тези, които имат в себе си естествено и спонтанно пробудена жажда за духовен живот и възход. На един приятел още в ранните години на дейността си Учителят пише: „Господ ме изпрати да видя Неговите деца.“

В начина, по който Учителят държеше своите беседи, се виждаше неговата забележителна скромност и непринуденост. Когато се появяваше на подиума и седнеше при масата, постлана с бяла покривка, учениците чувствуваха, че при тях е дошъл техният баща, който носи със себе си прекрасни зрели, животодайни плодове. Всеки от слушателите чувствуваше, че той има съкровеното желание да прелее нещо ценно, скъпо и неповторимо в душите на тези, които го слушат, а не да демонстрира своето знание, а още по-малко да покаже някакво ораторско изкуство. За това тези прекрасни срещи с хората той не нарече нито речи, нито проповеди, нито поучения. Той им даде най-хубавото, най-естественото име - беседи. Колкото церемониал може да има в случая, когато майката отваря нощвите и дава на гладното дете чист пшеничен хляб, толкова церемониал имаше в беседите, от които хората си отиваха, наситили своя глад и напълнили душата с една чиста, необяснима и на вид безпричинна радост. Тази е причината, че един случайно попаднал на тези беседи слушател или четец, може да остане малко изненадан от това, че той няма да намери в тях клишетата на професионалните оратори, че една реч или каквото и да е изложение трябва непременно да бъде сковано в неминуемите и скучни уводи, изложения и заключения. Такъв слушател може да бъде дори малко шокиран от това, че мисълта понякога отскача от нишката на поетата посока, но учениците знаеха защо става това. Та не отскача ли така мисълта на бащата, който седнал при наредената софра със своята челяд, зърне с очи оня от синовете си, който не само че не е изпълнил поръчението на баща си, но е направил някаква пакост? Не се ли изненадват другите синове и дъщери, когато бащата, без да споменава име, почне да разказва, че имало някъде един непослушник, който бързо забравя това, което му е поръчано, но прави обратното? Той не само наранил себе си със своето немирство, но причинил вреда и на другите. Останалите на софрата може да не разберат за кого е това назидание, но знаят, че някой от тях е този, за който става реч.

image007-Beinsa.jpg

Беседа в салона на Изгрева, София

Имаше и случаи и те бяха много, когато Учителят трябваше да отговаря на въпрос, зададен му през седмицата от някой ученик. Тогава, зърнал ученика между слушателите, той правеше умело една модулация между основната мисъл и вмъкваше в нея необходимия отговор.

В тези така построени беседи все пак като гранитен отломък стоеше главната мисъл и основната линия, но най-скъпоценното у тях са неповторимите и никъде несрещани бисери, които биха отворили очите на човека за цял живот. Така и в многообразието на цветната поляна, през която понякога минаваме нехайно, човек може да открие онова растение, онази билка, която носи спасението му от някое дългогодишно страдание, но на никоя поляна природата не поставя латинските надписи над своите лечебни треви и никога не ги посажда в серии, съобразно с някакво ръководство. Всеки гладен, жаден, страдащ и търсещ сам открива онова, което трябва да намери, онова, от което се нуждае най-много.

Известно е колко високо Учителят зачиташе творбите на изкуството, книгите от световната литература, за които Той неведнъж споменаваше в своите разговори, за великите ваятели и най-вече за гениалните музиканти, но в своята работа той имаше други задачи. Той трябваше да изпълни своето поръчение - мисията си, за която бе дошъл на тази земя и в тази страна.

Много трудно е да се обясни кое е онова, което създава жизнената връзка между човека, който дава, и оня, който взема. Истината е проста, но трудността е в това, че хората нямат еднакви нужди и еднакво ниво на своето развитие. Дава онзи, който има, и дава преизобилно, а взема оня, който се нуждае. В една концертна зала, където се изпълняват произведения от върховете на класическата музика, не всички слушатели, макар между тях да има и просветени хора, са еднакво музикални и еднакво приемат произведението. Ще нахранят душите си тези, които идват гладни за музика, тези, които имат насъщна нужда от нея. Останалите ще възприемат музикалното изпълнение с вежливо снизхождение. И са редки случаите, когато между слушателите има и такива, които са дошли от учтивост към този, който ги е поканил.

Така е и със словото на посветените, които са дошли на земята с поръчение да разведрят душната атмосфера на живота и да напомнят, че съществува нещо повече от това, което виждаме със земните си очи.

Всеки знае как теориите в науката, бидейки стъпала за възхода на научната мисъл, се приемат за известно време, а после се отричат. Една теория събаря друга и първата отива в забвение. Това е храната, за която в Евангелието се казва, че се „разваля“. Учителите на човечеството идват да поднесат храната, която „не се разваля“ и да покажат, че сенките на живота не са реалността.

Ако един събеседник с чувствителна душевна организация би имал щастието да бъде в по-близък контакт с Учителя и да приказва с него по някакъв въпрос, би бил достатъчен само един час, за да усети необикновеното в неговото присъствие. В духовното „поле“ на неговата същност противоречията намираха бързо разрешение. И не само от думите, които ще чуе натовареният с някакви грижи или съмнения събеседник, а от самото присъствие на Учителя, което е в същност алхимическото претворяване на състоянието. Така както на човек, който преминава от хладна, смразяваща сянка в огрятото от слънце място, става по-топло или както една магнитна стрелка в друго магнитно поле с интензитет по-голям от интензитета на земното магнитно поле заема едно ново положение, така в присъствието на Учителя строят на една мисловност може да се промени и онова, което до този момент е било песимизъм и разочарование, може да се превърне в надежда и доверие.

Има факти и явления в живота, за които не се прави анализ. Той е безполезен, тъй като съставките на явлението са от друг ирационален порядък и не се долавят от нашата раздробяваща мисловност.

При всичките необозрими за нас възможности на Учителя, той показваше пред нас само онова, което ние можем да проумеем. Той говореше външно простичко, без да търси словесни ефекти и без никаква мистификация. Така той искаше да мислят, да приказват и да постъпват неговите ученици, когато се наложи това. Би било кощунство да се правят от Божественото учение „необикновени сцени“. Истинските ученици на Учителя на Бялото Братство са чужди на мистичното актьорство. Чужди са на маниера на някои, потънали във водите на собственото си тщестлавие хора, които загърнати в морави мантии, с придобити маниери на чародейци, с изкуствено задълбочени погледи, искат да минат за всезнаещи маги, достигнали върховете на висшето окултно познание. Истинските ученици по нищо не се отличават от честните и скромни люде на всекидневието, освен по безшумно проявените добродетели на безкористието, смирението и чистотата, както и по оригиналната си творческа мисъл.

Сам Учителят не правеше външни изненадващи неща, които биха изглеждали като чудеса. Той не обичаше да говори за чудеса, защото му звучаха като някаква игра на жонгльори. Чудесата около него ставаха мълчаливо и сами по себе си. Той не създаде и никаква обрядност. Съвсем чужди му бяха сектантските привички, преднамерената поза, бъбренето на някакви „непознати езици“. В своя живот и своето слово той даде ярък пример на това, което апостол Павел писа в своите послания:

„И сега, братя, ако дойда при вас и говоря незнайни езици, какво ще ви ползувам, ако не ви говоря с откровение, или с познание, или с пророчество, или с поучение? И бездушните неща, които издават глас, свирка или китара, ако не дадат отчетливи звукове, как ще се познае това, което свирят със свирката или с китарата? Защото ако би издала тръбата неопределен глас, кой би се приготвил за бой? Така и вие, ако не дадете с езика си вразумителни речи, как ще се познае това, което говорите?“

(Първо Коринтяном 14/6-9)

Чудесата, които запомниха не любопитните люде, а неговите ученици, са вътрешни чудеса, разбираеми за тези, които са се освободили от вкус към „сензациите на окултната наука“, разпространявана от популярни разказвачи на „необикновени неща“ и вестникарски новинари. Тези истински и невидими чудеса бяха разбрани от такива, за които приобщаването към Божественото учение е било такава жизнена потреба за душата им, както за умирающия от жажда пустинен обитател е съдът, в който му се поднася чиста изворна вода.

Когато става дума за чудеса, чрез които някои хора се приобщават към идеите за съществуванието на Бога, тогава трябва да добавим, че тези хора, които са станали верующи поради „чудесното и необикновеното“, имат малка заслуга и нищожна полза от тази вяра. Ако трябва да се дирят само свръхфизични феномени и свръхес тествени състояния, ние бихме могли да се обърнем и към науката. Не бива да си мислим, че на хората, които се занимават с наука, не им е идвала на ум мисълта да открият скритите причини на някое необикновено явление и да направят такъв експеримент, който да изглежда като чудо. Техните опити нямат, разбира се, нравственопоучителен характер, но те са полезни за някои духовни хора, които трябва да разберат, че необикновеното ново не ни приобщава към Твореца и че те не ще ни отведат до дверите на световните тайни.

image008-Beinsa.jpg

Тук винаги очакваха появяването на Учителя с надеждата да получат съвет, помощ или отговор на вълнуващи въпроси

Ако е въпрос за чудеса, оня, който ги търси и обича, нека прочете някое от писанията на пътешественици за далечния Изток, които са имали случаите да видят, как някой от учениците на йогическата наука са правили смайващи неща. Мнозина от наблюдателите пътешественици са били верующи, но вярата си във възможностите на човека да познае Божественото начало те са носили в себе си и това, което са видяли, не е нито отнело, нито прибавило нещо към тяхната вяра. Ако пък между пътешествениците е имало атеисти, те не са станали верующи. Това, което са видяли, те са си го обяснили по своя начин, тъй като най-често хората в такива случаи търсят някакъв скрит фокус.

На това място ще приведем нещо от мисловния опит на един английски учен, който занимава четците с въпроса дали физическите предмети могат да стават невидими. Невидимостта е проблем, който се среща не само в приказките, но и в научната мисъл. След като човекът навлезе по-дълбоко в микросвета на атома, стана съвсем ясно, че веществото, от което са изградени материалните тела, е много ажурно и че в едно твърдо тяло има кухини, през които може да се „провре“ друго тяло, без да се промени структурата на нито едно от двете тела. Работата е в туй, че атомите на едното тяло и атомите на другото тяло трябва да притежават еднопосочност (поляризовани трептения) в обикалянето на техните електрически обвивки. Тогава чак няма да има сблъскване на атомите и едното тяло ще премине през другото така, както преминават сноп нишки през зъбците на един гребен. Едното тяло ще премине през другото и ще стане невидимо. Ние си задаваме въпроса: един маг, един посветен в тайната наука, не е ли в състояние да постигне това; не само в свещените книги - Библията и Евангелието, се говори за такова изчезване на човек, който станал невидим дори сред множеството, но такива неща биха могли да демонстрират и съвременни факири и чародейци. Невидимост показват и паноптикумите на събори и тържества по чисто оптически метод.

Ние знаем, че посветените могат да преминават от свят с един вид дименсии в свят с друг вид така лесно, както ние преминаваме през отворена врата. Дори нашето преминаване е по-трудно и изисква повече време от мигновеното „прескачане“ от третото в четвъртото измерение.

В Евангелието на много места, особено в евангелието на Йоана се говори как Христос на няколко пъти е изчезвал пред очите на тези, които са искали да го уловят, защото както се казва там „не бе дошло още времето“. И Исус Христос обаче никъде не поучаваше своите ученици на подобни изкуства. Той им говореше за смирение, за търпение, за любовта и блаженствата, които се постигат чрез усърдие и страдание. Той не показва това свое изкуство и когато римските войници го приковаха на кръста, защото той знаеше, че тъкмо заради този кръст, на който чрез саможертвата възстанови нарушения закон, той дойде на земята.

И защото Учителят на Бялото Братство бе положил основите на своето учение върху Словото на Христа, и който няколко пъти, макар много внимателно повдигна крайчеца на триизмерната завеса, не показа всичко онова, което можеше и знаеше. Ние сигурно толкова можехме да понесем. Той ни поучаваше на добродетели, на висока духовна нравственост, защото това е повече от всяко „чудо“, повече от всяка магия.

Когато Учителят поднасяше на хората истината за живота и чертаеше пътищата за развитието, тези истини биваха възприемани от слушателите му така, както се възприема хляба, който ни храни, без да се прави химически анализ на съдържанието му.

Тайната на въздействието беше в това, че думите, които той казваше, бяха написани с могъща сила. Дори обикновените, така наречени светски хора, знаят каква е разликата, когато прочетат едно стихотворение и когато го чуят на някой рецитал от гениален артист, който освен другите елементи, влага в думите нещо от своята жива душа. Ето защо такива сензационалисти, които търсят доказателство за Бога в свръхестествените явления и спиритическите сеанси, във виденията и факирските чудеса, когато се приближат до учението на Бялото Братство казват: „Тези неща ми са познати, кажете ми нещо необикновено“.

Да се научиш да мислиш, да се научиш да се храниш и спиш, да научиш да превъзмогваш себе си и да превръщаш отрицателните мисли в положителни, да работиш за прогонване от себе си себичността, егоизма, страха и суеверието, за някои фантасти на духовна почва са „познати“ неща. Това познанство прилича на туй, когато гладен човек се запознава с храната - с хляба и с плодовете, като ги гледа през дебелите стъкла на някоя витрина. Хлябът трябва да се възприема от гладния, водата от жадния, въздухът трябва да се диша, ароматът на цветята да се усети от обонянието, а Христовото учение, върху което е изградено и словото на Учителя, трябва да стане всекиминутна практика на живота.

Напразно търсят окултни сили тези, които не са изградили в себе си духовно нравствения човек, докато животът не ги е опитал със своите огньове, докато, както казва Учителят, „те не са хвърлили коравите и остри камъни на своята себичност в горящата пещ“ варницата, за да се получи от тях бяла вар, с която ще избелят живота си“.

Дори и когато приказваше за неща от съдбоносна важност, Учителят приказваше тихо, без афекти и интонация, която би била дори подходяща за случая, без да даде вид, че той е погледнал дълбоко в причината на нещата и че се връща от един свят с такива измерения, където това, което трябва да стане, е вече станало. Когато някой болен се оплакваше от своите страдания, Учителят му предписваше изненадващо прости неща, а оня, след като ги изпълнеше, оставаше учуден от получените резултати. Имаше случаи, когато Учителят не отговаряше на зададените му от болния въпроси. Вместо да го наставлява какво да прави, той ставаше от стола и донасяше на посетителя някоя ябълка, круша, мандарина или чепка грозде в зависимост от сезона, когато ставаше този разговор. Какво се криеше в този акт, какво беше въздействието на тези плодове никой не знаеше, но болните оздравяваха.

Имаше болести, които той отказваше да лекува. Една премного изстрадала сестра, която изпитваше адски мъки, той не излекува. Макар и с угрижено лице, Учителят каза, че болестта, която има тя, е така неминуема поради натрупала се карма, така необходима за нейното развитие, че никакъв лекар и никакъв маг не ще й помогне. Единственото, което той препоръчваше за нея, бе да бъде посещавана, да й се помага при всекидневните нужди, и да й се говорят утешителни думи, както и да се молят за нея. Успоредно с това той излекува един тежко схванат, сгърчен на кълбо човек, изпитал всичката съвременна медицина и изгълтал килограми медикаменти. Изцелението настъпило след като Учителят му препоръчал да копае в градината си дори и с една тесла. Схванатият постепенно почнал да се изправя и след три месеца бил напълно здрав.

Този случай напомня на скрития символ в Евангелския разказ за болния, който е чакал тридесет и осем години при къпалнята Витезда край Иерусалим. Христос не го излекувал моментално, но го запитал: „Искаш ли да оздравееш?“ - „Искам, Господи – отвърнал болният - но няма кой да ме натопи във водата, след като ангелът я раздвижи.“ Този болен бил от категорията на тези, на които е възможно да оздравеят. Болестта бе вече извършила своето, но за него бе необходимо да прояви един малък тласък и да прояви воля. Христос му казва: „Вземи одъра си и върви!“ То ще рече, остави това състояние на инертност и очакване и направи сам първата стъпка.

image009-Beinsa.jpg

На Изгрева в полите на Витоша. Вдясно от Учителя е Боян Боев

Животът на Христа - учи Учителят - е показателен за всеки човек, който трябва да върви в духовния път на възхождане. Учениците на Бялото Братство трябва да бъдат далече от лековерните и лениви сектанти, които се боят да направят трудната стъпка и казват: „Ние повярвахме в Христа и сме спасени“. Когато им се възрази, какво е това спасение, те отговарят: „Нали заради нас, повярвалите, Христос бе разпнат на кръста?“ Мнозина от учениците на Бялото Братство са срещали в живота си такива сектанти, които разправят, че от еди коя си година, месец и ден са „вече спасени“, а други казват „новородени“. Гледаш го новороден, пък живее по стария начин. И между учениците може да се намерят такива, които още сериозно грешат, но разликата е в това, че те правят усилия да променят живота си и страдат, когато не успяват. При това те никога не казват, че са спасени или новородени, защото за новораждането Учителят е дал едно определение, което е равносилно на един голям съдбоносен и героичен подвиг в живота.

Вероятно е някому да хрумне следната мисъл: Щом като учението на Бялото Братство върви по Христовото учение, не е ли Христос едничкият Учител и евангелското слово не е ли достатъчно, за да налучкаме истинския път в живота? Такава мисъл е правдоподобна, но тя се нуждае от изяснение. Нека си послужим със следния пример: да си представим един музикант-изпълнител, който е избрал Бетовен като най-любим компонист, музиката на когото е решил да направи своя съдба. Той може да вземе всичко, написано от Бетовен, но не би могъл да постигне решението на своята задача, ако не намери учител, който да го въведе в могъществото на Бетовеновото творчество. Такъв учител е неминуема потреба, тъй като без него той ще остане само с възхищението си от великия творец, но няма да стане негов изпълнител и съучастник със своето индивидуално разбиране и индивидуално докосване до клавиатурата на пианото. Този негов учител естествено няма да го учи на друго освен на Бетовеновото творчество, но ще го въведе в него с повече разбиране и с по-сигурни стъпки.

Ние бихме могли да изясним това и със следното абсурдно изказване. Защо са необходими учители на малките деца, когато не те, а светите Солунски братя Кирил и Методи са дали азбуката?

Всички съществували досега учения и школи, които стоят на становището, че ученикът преди всичко трябва да придобие добродетели и чистота, водят към простите на вид, но велики истини на Евангелието. Но забележете: Христос не създаде чудодейци, но апостоли. Даровете да изцеляват болни и дори да възкресяват мъртви, които някои от тях имаха, не останаха докрай тяхна показателна същност, а само им послужиха неколкократно при изключителни случаи, когато небето допускаше да се изяви Духът. През останалото време те бяха „работници на нивата“ - скромни носители на Неговото благовестие, които в края на краищата не се дематериализираха, както биха очаквали много „окултисти“, но платиха личната си карма. „Апостолските деяния“ не са пълни с факирски чудеса, а са дневник на едно всеотдайно мъченичество и подвиг да занесат Христовото утешително и жизнедайно Слово на всички люде по света, защото те носеха Христа в себе си с неизразима любов. В апостолството си те не проявиха нито веднъж горда и побеждаваща власт, към която ги насочваше тълпата, както и любителите на „необикновените неща“, защото те искаха да останат верни на своя Учител, който нагледно и по човешки изживя Голготската трагедия.

Това е причината да казваме, че учението на Бялото Братство напълно се родее с Христовото учение. То е едно и също учение, пренесено в нашето време и изразено с езика на съвременността. Така си обясняваме и безпримерната скромност и привидната затвореност в себе си на един маг, който не изхаби нито една микроскопическа частица от мировата енергия за празни ефекти, тъй като той носи съзнание, че словото, което изгради и остави, е положено на същата основа, на която бе поставено то преди близо две хиляди години.

Учението на Бялото Братство е толкова ново, колкото и старо. Щом е Божествено, то е старо, а щом още не е приложено в живота, то е ново.

Всичко казано дотук за рода, за странния път на бащата на Учителя - родолюбивия възрожденски свещеник Константин Дъновски, както за детството, юношеството, образованието и пътя на Учителя Беинса Дуно до дните, когато Той откри окултната школа и по-късно, когато Той напусна земята, не е достатъчно, да се разбере неговото учение. Затова в следващите страници до края ще дадем в кратки резюмета места от неговото обширно животодайно Слово.

Авторът на тази книга живее с надеждата, че онези от бъдещите четци, които ще я вземат в ръка, след като в душите им се е пробудила свещената духовна жажда, ще проумеят, че Учителят на Бялото Братство умее да говори и за най-великите и жизнени въпроси с най-голяма яснота и с онази простота, която е характерна за гениалните творци.

image010-Beinsa.jpg

С Учителя на Витоша край х. „Еделвайс“ (27.VIII. 1944 г.)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...