Из спомените на сестра М. П.

[daaah]

Из спомените на сестра М. П.

В сбирката спомени на сестра М. П. са описани случаи, които ясно говорят за възможностите на Учителя да вижда събитията в света на причините - недостъпен за обикновения човек, и да борави с това видяно във физическото поле с абсолютната сигурност, очаквайки спокойно предвидените от него събития.

От записките на тази сестра, които са доста обемисти, ще вземем само някои места, тъй като не всичко може да се помести в обема на настоящата книга. На стр. 14 четем:

„Това се случи на 12 септември 1933 г. В инспекцията бяха обявени последните списъци с назначения за детски учителки в София. Моето име не фигурираше там. Предстоеше ми да се върна във Варна и да продължа там да учителствувам.

Унила тръгнах към „Изгрева“, за да се сбогувам с Учителя и да се видя с някои приятели. Обиколих полянката и пих вода от хубавата изгревска чешма. Чудните багри на есента красеха превалящия ден, по алеята около чешмата бяха нападали сухи листа. Без да разсъждавам, взех от братската кухня една метла и почнах да ги мета.

- Е, ти метеш! Добре правиш, Милке! - Чух гласа на Учителя, който незабелязано се беше приближил до мен.

Сепнах се и се изправих.

- Какво стана с назначението ти? - запита той.

- Нищо, Учителю. Днес беше последният ден, но аз не получих назначение. Утре тръгвам за Варна, за да не изпусна и тамошното място.

- Иди още сега в инспекцията - отвърна Учителят. - Опитай! Учителят говореше тихо, но убедително.

- Но сега няма приемен час.

- Въпреки това, иди, рекох - настояваше той.

Меко, тихо, но все пак убедително прозвучаха тези думи и аз не можех да се противя на тях.

- Ще довърша метенето и ще отида - казах и бързо се заех да премета мястото. Учителят ме гледаше внимателно. След като свърших работата си, оставих метлата на място, целунах ръка на Учителя и тръгнах по шосето за града. Кой знае как и защо, но на мене ми стана много леко. Радостна бях, че Учителят беше много внимателен с мен.

Влезнах в тъмния коридор на инспекцията, без да зная какво ще правя там. Приемаха само от 10 до 12 часа преди обяд, а сега беше около 5 часа след пладне. Няколко минути се суетях къде да похлопам.

- О, здравей Милке! Какво те води насам? - чух гласа на един мой познат - журналистът А. Г., който излизаше от кабинета на председателя.

- От цял един месец идвам всеки ден за назначението си - отговорих му изненадана.

Този човек знаеше, че аз издържам семейството ни, което бе преместено в София, а аз бях принудена да работя във Варна. Без да продума нещо, той ми даде знак да почакам и се върна в стаята на председателя. След известно време в същия кабинет влезе инспекторът. Чух, че се говори нещо оживено. Не минаха повече от 15 или 20 минути и моят познат се показа на вратата и ме повика да вляза в кабинета.

- Подпишете акта за влизане в длъжност - каза ми той.

Като на сън подписах екземпляра. Моят познат ми честити назначението и двамата излязохме от кабинета доволни.

- Е, господин Г. - казах аз развълнувана - много ви благодаря за голямата услуга. Как не ви срещнах досега!

- Все пак навреме ме срещна - обясни той. - Днес назначили една софиянка, която е единствената дъщеря на архитект от заможно семейство, а като обясних какво е твоето материално положение, съгласиха се тебе да назначат. Довиждане, защото бързам за редакцията - рече моят познат и си отиде.

Като в сън литнах обратно към „Изгрева“ с акта за назначението в ръка и си шепнех: „Учителю, назначена съм в София! Как знаехте момента, в който трябваше да ида в инспекцията. Ах, Учителю, колко малко Ви познаваме! Безкрайно Ви благодаря!“

С тези радостни мисли не усетих как стигнах на „Изгрева“.

Пред салона, заобиколен от братя и сестри, Учителят разговаряше. Като се приближих до групата, той се усмихна леко, погледна ме и каза тихо:

- А сега работи и учи.

Никой там не разбра какво беше станало.

„Работи и учи“ - тези думи ми останаха дълбоко врязани в съзнанието. Целунах ръката на Учителя и тръгнах за дома, да зарадвам домашните си.“

В записките на сестра М. П. четем и следния случай: „През лятната ваканция работех в детско игрище. Единствената ми отмора от работата беше да отивам вечер на „Изгрева“. През течение на цял месец реших да спя там. Намерих си палатка и търсех място да я поставя. Реших да се посъветвам с Учителя.

- Постави я, рекох, на мястото на брат Стефов.

- То е много близо до гората... не е ли страшно? - възразих нерешително, макар че не бях много страхлива.

- Ще ти изпратя пазач - рече шеговито Учителят.

Нямах друг избор и се съгласих. Мислех си, че Учителят ще ме пази дори със своята мисъл.

Още същия ден - неделя, двама братя опънаха палатката на показаното от Учителя място. Пред нея сковаха малка дървена масичка и също такава малка пейка.

Никога не бях спала в такава обстановка. Палатката, бидейки бяла, струваше ми се, че е ладия, с която плавам по някакво море. Вечерникът танцуваше из дърветата и от време на време лекичко полюшваше платната на моята бяла ладия. Чудесно беше! Тишината на нощта и на близката гора успокояваше душата ми и отнемаше от мене всяка умора.

Първата нощ преди да си легна, когато завързвах връзките при входа на палатката, трепнах, защото видях, че напреко беше легнало голямо куче - вълча порода. Миг след това ми стана смешно. Как е намерило точно това място пред палатката ми, сякаш да ме пази помислих аз. Легнах си спокойно. На утринта кучето го нямаше.

Бодра и отморена отидох на работа.

Вечер бързах да се прибера в моята „ладийка“, дълго седях на пейката пред палатката и наблюдавах звездите. Душата ми беше сякаш опиянена от тишината на нощта, в която едва се долавяше тайнствения й шепот.

Когато вечерницата скланяше доста на запад, влизах в палатката да си легна. Завръзвайки връзките на входа, аз винаги виждах същото голямо куче, легнало напреко пред него. Странно съвпадение и през толкова много нощи! Случайно ли бе това?

Цял месец, докато аз спях в палатката, кучето идваше вечер, лягаше пред входа, а сутринта, когато отварях палатката си, него го нямаше.

Кой изпращаше при мене този мълчалив нощен пазач? Ех, този чуден наш Учител!...