Jump to content
lothlorien

1.1. ПЪРВА РЕЧ

Recommended Posts

1.1. ПЪРВА РЕЧ

Произнесена от нашия другар Андро Лулчев на 4 юний 1920 г. на площада пред Народното събрание (в резюме).

На 4-ти този месец, след като се свърши протестационното събрание в Градското казино, една голяма част от инвалиди, вдовици и сираци се упътиха към Камарата да поднесат резолюцията на министрите. Силна дружбашка полиция възпираше достойните синове на нашата Родина, да не се движат из улиците и да не смущават публиката, но всичко - напразно. Калените борци, готови на всичко, съумяха да се разправят с оранжевата полиция и стигнаха пред Камарата. Комисията отиде да поднесе протеста, а инвалидът подпоручик Лулчев, вдигнат на ръце, поставен на паметника Цар Освободител, развълнуван, произнесе следната реч (из в. „Инвалид”,1920 г.):

„Мили бойни другари, мили майки, жени, деца на убитите наши другари, българки и българи, не тук, не сега ние трябваше да се събираме, не тук, а по курортите, гдето сега са десетки стотици съвършено здрави хора, отишли да кърпят своето разклатено здраве. Не тук, пред тая Камара, която преди 8 години, по прищявката на народняци и цанковисти, вкараха българския народ да мре. Ето ни нас пред тая Камара, в която преди 8 тежки години пратиха българина да мре. Народняци и цанковисти създадоха на нашето общество хубаво развлечение с обявяването на войната, защото, когато ние трябваше да идем да мрем, за да пазим Родината ни от разорение, тогава това общество ни кичеше с цветя, и даже и мулетата ни кичеха с цветя. С цветя, песни и с юдини целувки ни пращаха да мрем, и ние мряхме. Хубавите имена: Лозенград, Одрин, Чатапджа, Шар кьой и др. свидетелствуват за духа на българския войн, за неговото самопожертвувание. Българският войн се надвеси като орел над Цариград, огледа се във водите на Мраморно и Егейско морета, учуди света със своето самопожертвувание, но за голямо нещастие, нашата кекава дипломация учуди света със своята бездарщина и българският Войник се завърна съкрушен в своя роден край. Смелите борци, които записаха с топлата си и алена кръв светли страници в историята, останаха там в безименни гробове. Те умираха с пълна вяра, че техните близки не ще останат на пътя, че това правителство и това общество, което ги изпраща с цветя, песни и целувки, не ще оставят техните близки да скитат немили-недраги из България, С такива мечти те посрещнаха смъртта.

На другите пък, които оставиха част от телата си, благодарното Отечество в знак на признателност дари по два-три кръста за храброст. То ги дари с кръстове за храброст, но и дари ги с патерици и изкуствени краища, и стъклени очи. Цели три години управляващите не обърнаха внимание на тях. Цели години тези светци изнемогваха, без да се погрижи някой за тях; но най- после, като видяха, че замириса на нов барут и че на българското общество ще трябват нови развлечения, и че трябва да се даде рибка, за да се улови шаран, тогава г-да Радославистите, вече на власт, създадоха прочутия Закон за привилегиите на инвалидите. Да, българи и българки! Десет учени адвокати в тази сграда създадоха Закон без санкция; тези адвокати, народни представители като деца се поставиха и създадоха този закон само и само да се хвърли пепел в очите на здравите, за да се каже, че за светците народни народните представители са се загрижили. И не се мина много време, почитаемият д-р Радославов обяви нова война, пак за обединението на България.

Една вечер, господа и госпожи, тук, в тази сграда, гдето пише: „Съединението прави силата”,10 души турци от Гюмюрджинд блъснаха българския народ в нова война.

Нови развлечения на българското общество. Китките, венците за офицерите, войниците и мулетата са под пълна пара. Пред всяка купчина войници са хиляди жени, натрупани с цветя, венци и вино и весели ги утешаваха, че те ще идат да изпълнят своя дълг. Хиляди китки се хвърлиха при всеки полк. С целувки юдини ни пратиха в новата война. Българският войн съумя да защити своята Родина. Хубавите имена: Пирот, Враня, Завоя на Черна, Тутракан, Добрич, Букурещ, Серет - северно от Битоля и ред хубави имена записа нашият войн. Трябваха само няколко недели, за да литне нашият войн от Серет и да се огледа във водите на Охридското и Преспанско езера. Чудни страници записа нашият войн, но за всяка страница излизаха първите борци от строя. Едни останаха там за вечни времена, а други с половин тела се върнаха назад, за да не се завърнат вече нивга при своите бойни другари...

Мили българи и българки, три години нашите войски гниха и мряха из окопите, и най-после, след като „умната” българска дипломация проигра ролята си, „достойно”, се завърнаха войските ни между своите близки. Здравите се заловиха пак за своите - мирновременни трудове, а инвалидите, сираците, майките и вдовиците останаха на пътя и всекидневно простираха ръце към правителството, към бившите бойни другари за помощ, но освен псувни и ругатни, нищо друго не чуваха. Колчем пъти в тази камара се заговаряше за някакъв закон за пострадалите от войните, колчем пъти се заговаряше за бюджет, толкова пъти тук, пред тази Камара, сакати наши другари, жени и деца с наведени глави, облечени в черно, се молеха на вратарите да ги пуснат, да навестят и помолят избраниците народни да се вслушат в тяхната молба и вярваха, че ще бъде чута молбата им. Но - отвсякъде псувни и ругатни, и един ден г-н Маджаров, в качеството си на военен министър, е казал на слепия майор, наш другар: „Кой ти е крив, че си ранен, да не си ходил да се биеш!” И прав е бил г-н Маджаров. Той е бил много откровен спрямо нашия другар. Прав е бил този народен избраник. Той ни е крив, ние сме криви сами. Не след много г-н министър Стамболийски бе тъй откровен да каже: „Кой ви е крив, аз не ви пратих, вие сте оръдие на Фердинанда.” Прав е бил и г-н Стамболийски, той не ни е пратил и затова за нас пари нямат. Но какво правеше през това време онова общество, което ние бранихме и което кичеше нас и конете ни с цветя и росеше ни с Юдини целувки, когато ни пращаха на касапницата? То нарече публично инвалидите престъпници и контрабандисти. Вярно е, господа, вярно е, мили бойни другари и близки на падналите наши бойни другари! Вярно е, че ние сме престъпници, контрабандисти. Вярное, че сме престъпници, защото когато нашите близки ни говореха, молеха и плачеха да не се излагаме на явна смърт, ние не им вярвахме. Ние вярвахме и още сляпо вярваме на избраниците народни, които в своя речник нямат думата „престъпник” и „контрабандист”, но само по една случайност забъркват вратата на Народното събрание и Министерството, отиват в Централния затвор на поклонение. Ние повярвахме на тях, ний им повярвахме, ето защо ние сме престъпници, престъпници сме и към своите близки, престъпници сме ний, инвалидите и нашите паднали другари, престъпници сме към майките си, защото вярвахме към тези народни представители, че ще изпълнят обещанието си, а сега те се подиграват, псуват ни и се гаврят. Ето защо аз приемам и моля всички мои бойни другари да приемат, че епитетът, който ни дава българското общество, е заслужен. Ние сме престъпници към себе си и близките си.

Българи и българки, ние сме и контрабандисти, повярвайте ми, ние сме най-страшните контрабандисти. Контрабандисти сме, защото по контрабанден начин изнесохме телата на нашите бойни другари и ги оставиха при границата, без да платим пет стотинки мито ни на турци, ни на сърби, ни на гърци, ни на романци, ни на руси, ни на французи, ни на англичани.

Мили майки, жени и деца, вие, близки на убитите наши бойни другари, вие, които сте обвити в черно, днес вие платихте ли мито за тялото на вашия син, мъж или татко?! Платихте ли пет стотинки мито за тях!?

Не, нали?! Не, вие не сте платили мито. Те минаха по контрабанден начин, те са контрабандисти, а вие, мои бойни другари, които сте днес без ръце, крака и очи, платихте ли пет стотинки, когато слагахте краката, ръцете и очите си в неприятелските окопи, вие платихте ли пет стотинки мито за тях?!

Не, бойни другари, не, вие ги изнесохте зад границата. Вие мито не платихте за краката си, ръцете си, а ги оставихте, без да ги видите нивга вече. Ето защо сме най-страшните контрабандисти. Ето защо, да отървем нашите здрави бойни другари, да отървем оранжевата сегашна полиция от много труд и да не ни разиграват по комендантствата и участъците, нека ни покажат зданията, гдето трябва да живеят престъпниците и контрабандистите, и аз ви моля, мили бойни другари, близки на нашите паднали другари, да се съгласите и да влезем доброволно в зданията, които Правителството ще ни определи за затвор. А моля господа днешните министри да приравнят и нас, новите престъпници и контрабандисти, с убийците, народни предатели от държавния затвор, защото за народните предатели-убийци от държавния затвор се дава храна, квартира, облекло и топливо, а ние - инвалидите, вдовиците, сираците и това нямаме, и нашите слепи другари всред зима спят по скамейките. Ето защо, моля, от това място, гдето преди години господин министър Стамболийски държа реч на студентите и се възмущаваше тогава от неправдите, моля този г-н Стамболийски от това място и аз да третираме всички престъпници и контрабандисти еднакво и вярвам, че ще бъде чута молбата ни.

Но, българки и българи, ние, които поливахме добруджанските и тракийските полета със скъпата си кръв; ние, които оставихме по македонските чуки телата на нашите бойни другари; ние, на които смъртта е била не един път над нашите глави; ние, които и сега носим белезите от ноктите на смъртта; ние, които мизерствуваме; ние, които виждаме, че с Родината си играят шепа хора, управниците се гаврят с нас; ние, които сме вече половин милион, не можем и не бива да останем повече равнодушни. Не бива да повтаряме онези постъпки и да ставаме и сега престъпници спрямо Родината си, а трябва усилена агитация и организация!...”

След свършването на речта бе докарана и кавалерия, пехота, артилерия, за да се разпръснат инвалидите, вдовиците и сираците, но за съжаление на народните джелати, всички си отидоха мирно и не стана нужда да се употреби оръжие (За тая му реч има редовно углавно дело № 515/920 г. и искано 15 години затвор).

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×