72. За вселяването

[Ани]

ЗА ВСЕЛЯВАНЕТО

Сега ще ви разкажа още нещо, което мене много ме вълнуваше. Помолих брат Томалевски да ми обясни какво точно се очаква да се случи през 1975 година, защото най-възрастната сестра - баба Марийка, която всички познаваха, повтаряше все това: „Искам да доживея до 1975 година и след това да си замина." Това беше бабата, която ме посрещна на чешмата със сърничката, пред портата на братския двор. Оттам всички си взимаха вода за пиене, тя беше каптирана от Витоша. Аз в началото съм описала как намерих Учителя и Школата и съм споменала за баба Марийка, тя доживя до 1980 година.

Брат Томалевски ми даде следния отговор: „Това, за което ме питате, беше събитие от голям мащаб. През 1975 година от невидимия свят свалиха много напреднали души, които вселиха в хора, които управляват държавите или са на високи постове. Вселиха напредналите души за по три, четири, пет, шест и седем години, с които се направи Перестройката. Всяка от тези души изпълни своята задача, след което се оттегли в невидимия свят. В Русия вселиха в Горбачов напреднала душа. Той беше млад, много начетен, но не му беше лесна задачата.

В България вселиха напреднала душа в Людмила Живкова. Тя се интересуваше от индийската окултна наука и от учението на Учителя Петър Дънов. Людмила не се щадеше, постоянно беше в движение, от самолетите не слизаше, никой не можеше да я спре. Отгоре й казваха къде какво да говори. Като направиха Перестройката, духовете се оттеглиха, но в някои хора останаха и още са тук (1980 година).

Това си е работа на Небето, но важното е, че Перестройката стана по мирен начин, не стана Трета световна война, в която можеха да загинат хиляди невинни хора, не се допуснаха нови кръвопролития. Учителя предотврати всичко това! Щастливи сме, сестра, че се докоснахме до учението на Учителя. Някои ще се пробудят по-рано, други по-късно, но хубаво е да се пробудят."

Вярвам, който прочете тия мои записки, ще помисли поне малко.

Вечерните събрания, които Учителя е правил с разумните сили, за да спаси света, е видял и описал полковник Георги Божков - който се интересува, може да потърси книгата му за извършеното от него по заповед на Учителя.

*

През март 1980 г. се навършиха 40 дена от заминаването на баба Марийка. Никола Нанков и Веса, нейната племенница, ме поканиха за помена в квартирата й на Изгрева - вече бяха съборили къщичките им. Като ме видя, Никола Нанков каза: „Сестра, ела в събота във Веса, ще правим 40 дена на баба Марийка, нали знаеш колко държеше на твоето приятелтво." Разбира се, отидох у тях в събота, там бяха най-близките й приятелки. След помена Нанков ме попита дали ще се съглася да изрежа розите на градината. Отговорих му: „Никога не съм рязала рози, но съм рязала лозе, защото имахме 10 дка лозя и съм помагала. Ще ми покажеш и ще го направя." Той каза: „Ела в неделя сутринта, аз ще ти дам ножица и ще ти покажа. Досега Лазар Опрев режеше розите, но отиде при сина си, който е наел хижата в Плана планина." Съгласих се да отида в неделя, макар че имах покана за сватба в хотел „Москва" - женеше се внукът на леля ми. На тази сватба бяха поканени посланици, министри и все отбрани хора, аз дадох поканата на дъщерите и зетьовете - да отидат без нас. Така аз в неделята, от сутринта до 14 часа, изрязах розите на мястото на Учителя. Когато изрязвах последния лъч в градината, пристигнаха двама мъже, по облеклото им личеше, че са „важни" особи. Поздравиха ме и отидоха около елипсата, където е поставено тялото на Учителя, обиколиха я, разглеждаха и говореха помежду си. После дойдоха при мен и единият мъж ме попита: „Вие ли се грижите за това място? Кой е сложен там?". - и посочи елипсата. Аз отговорих: „Мисля, че знаете кой е сложен там, щом като сте дошли." Мъжът, който ме заговори, каза: ,Дз знам, но никъде не пише нищо." Тогава поясних: „Това е мястото на Учителя на Бялото Братство - Петър Дънов. Братята си го знаят и си идват и без надпис." - „А такива като нас, които не знаят?". - отново ме попита непознатият. „Които не знаят - отговорих аз - няма да дойдат, които знаят ще дойдат." - „Разкажете ни нещо за него" - настоятелно ме помоли непознатият мъж. - „Аз съм нова и не мога да ви кажа нищо" - опитах се да прекратя разговора. Той продължи да задава въпроси: „Тогава как го намерихте?". - „Бях болна и така го намерих." - „А сега здрава ли сте?".

- „Как ви се виждам, приличам ли ви на болна?". - „Много ви моля, аз съм чувал за Учителя, но господинът до мене нищо не знае, кажете ни нещо, иначе няма да мръднем оттука, докато не ни разкажете." Тогава аз се изправих, погледнах към мястото на Учителя и вътрешно попитах: „Какво да им разкажа?". После се обърнах към тях и казах:

- Добре, щом настоявате, ще ви разкажа. Учителя и Георги Димитров са живеели в една къща-близнак на улица „Опълченска". В тази къща са се провеждали и беседите, преди да се направи селището на Изгрева. Една сутрин при Учителя влиза сестрата на Димитров - Елена, и казва: „Господин Дънов, има блокада, ще ме арестуват, моля Ви, скрийте ме!" Той извиква една сестра и й казва: ,Дайте й кърпа за главата и престилка, дайте й нож и да отиде да бели картофи в столовата." И Елена слязла в столовата със сестрата. След малко през тавана преминава и Георги Димитров, почуква на вратата и влиза: „Господин Дънов, моля Ви, скрийте ме, ще ме арестуват!" Учителя го погледнал и казал: „Застанете зад вратата!" Зад вратата имало закачалка-стойка, Димитров застанал точно в ъгъла, зад закачалката. След десет минути дошли военните, един от тях отворил вратата и видял Учителя - как седи на бюрото си и чете Библията, в стаята други мебели нямало, защото била малка стаичка. Военният казал: „Извинете, Господин Дънов, търсим престъпник." Учителя спокойно отговорил: „Рекох, търсете!" - и пак се навел да чете. Те се извинили, затворили вратата и излезли от къщата. Тогава Георги Димитров попитал: „Ами сега?". Учителя станал, сложил на главата му своята шапка, облякъл го със своя балтон и му казал: „А сега мини през кордона и заминавай, накъдето си тръгнал!" Така се разделили. Останалото се знае от цял свят - Лайпциг, Русия...

След моя разказ господинът каза: „Е, видяхте ли, все пак нещо знаете. Много ви благодаря за това, което ни разказахте!" Другият господин, който до този момент само слушаше и не говореше, ме попита: „Вие познавате ли този човек?". - „Кого?". - попитах аз. - „Господина, с когото говорехте досега!" - допълни той. - „Не, откъде да го познавам, нито вас, нито него познавам" - отговорих аз.- „Тогава да ви запозная, този господин до мен е малкият брат на Георги Димитров. „Ти знаеш ли ги тези истории?" - попита той брата на Димитров. - „Знам, че е имало блокада, аз бях малък, но как са се спасили от нея, не знам. Аз заставах с майка ми на двора, когато имаше беседи, тя седеше докрай, а аз играех с децата. Много ви благодаря, госпожа, за това, което ми разказахте. Ако имате нужда, обадете се, ще дадем пари да направите голям паметник на Учителя." - „Ще предам на ръководството това, което ми казахте" - обещах аз. Ръкуваха се с мен и си тръгнаха. Разказах на Георги Йорданов и Драга Михайлова за техните думи, но те казаха: „Нямаме нужда от техните паметници!"