Jump to content
Ани

78. Годишният отчет

Recommended Posts

ГОДИШНИЯТ ОТЧЕТ

През 1988 г. се заех сериозно с градината на Учителя. Невена Неделчева започна да идва по-рядко, защото не се чувстваше добре, след като почина сестра й Росинка.
В онези години нямаше борси за цветя, както днес. Големи количества разсад за цветя се доставяха само за държавните паркове и градини. Аз исках да намеря голямо количество различни по цвят рози, но се оказа трудна задача. Един ден срещнах моята братовчедка Мария, заговорихме се и тя каза, че откакто се е пенсионирала, си е намерила работа в „Паркове и градини" (тя беше архитект), попитах я дали оттам може да се закупят по- голямо количество рози. Отговори ми, че може и ще ми даде телефона на един работник в „Паркове и градини", чиято съпруга има щанд за цветя на пазара. Обадих се веднага на този човек, казах му по колко бройки рози ми са необходими от три цвята (жълти, бели и розови) и се уговорихме на следващия ден да ги докара на пазара при щанда на съпругата си. Поканих Данчо, Юлия и Тошко (Пловдивски) да ми помогнат, натоварихме в едно такси розите и ги закарахме в дома ми. Пренесохме ги на балкона в апартамента. На сутринта Данчо и Юлия дойдоха пак, взехме такси и закарахме розите на мястото. Дойде да ни помогне и Пешо от Мърчаево, мястото бе подготвено и до вечерта розите бяха посадени. Петимата свършихме голямата работа. Пешо свиреше на дудук и окарина, ние пеехме, дойдоха и други сестри, прочетохме от беседа всеки по нещо и така се прибрахме доволни. Градината беше чудна - бели, жълти и розови рози посадихме в средния лъч, във вид на слънчеви лъчи, а крайните тъмночервени рози, много ароматни, бяха засадени от общината. Получихме поздравления от много хора, най-вече от съседите в Руското посолство. Вечер, като си отидат нашите хора от градината, пристигали много руски семейства и седели там до късно. Някои от сестрите, които са разговаряли с тях, им казали, че за каквото и да се помолиш на Учителя, ако е от сърце, ще го получиш.
Един ден аз поседнах около половин час на пейка в градината да си отпочина, една възрастна сестра дойде при мен и ми каза: „Сестра, искам да ти кажа нещо, една млада, много хубава рускиня ме попита: „Вярно ли е, че като се помолиш на вашия Учител за нещо, което много желаеш, ще ти се сбъдне?". - Казах й: „Зависи какво желаеш, ако искаш да ти напълни чантата с пари, сигурно не ще го направи, но ако се помолиш за здраве - и то от сърце, - ще ти помогне, но зависи от вас как ще го поискате." - „Ами, ако поискам да имам бебе?". - попита младата жена. Отговорих й: „Има и такива случаи, но зависи дали със силна вяра е искането, трябва да му се помолиш с цялото си сърце и душа, миличко!" След един месец същата рускиня пак дойде и седна до мен, аз бях я забравила. Извади една кутия бонбони и ме черпи: „Това е за вас, вие сте ме забравили, но аз не съм. Направих това, което ми казахте, и сега ще си имам бебе!" - „Иди благодари на Учителя и не го разказвай" - посъветвах я аз. „Много хубаво си й казала, сестра" - добавих след разказа й.
По-късно се запознах с градинаря на Руското посолство, той ме помоли да му дам пръчки от нашите рози - да си произведе калеми. Обещах му, че като изрежем през пролетта розите, ще му дадем колкото иска пръчки. Така и стана, дадохме му всичко, което изрязахме.
През следващата година ме поканиха да вляза в двора на посолството, за да видя какво са направили. Там, непосредствено до жилищните сгради, имаше два басейна, единият голям - за възрастни, другият по-малък - за деца. Покрай оградата навсякъде бяха направени алпинеуми с калемите от розите, изключително хубави! Явно, този градинар беше и художник! Тогава от външната страна на оградата на посолството навсякъде имаше засадени рози. Пред трамвайната спирка също всичко беше в рози - много беше красиво! Като си замина този посланик, смени се и антуражът му. Сменят се посланиците, сменя се и антуражът. Сега са насадени борове пред посолството... Така е в живота, едното замества другото, но той продължава.
През 1989 година Тодор Живков бе свален от власт, дойдоха нови хора в ръководството, правеха се избори, от провинцията не идваха всички. Останаха тези, които бяха написани в листата за второ гласуване, което щеше да стане следващата година. Драга отишла на заседанието на новото ръководство и казала: „Аз искам да остане сестра Радка отговорник на градината, защото, видяхте, тя единствена организира и направи градината толкова хубава, закупи и розите сама. Сега там е пълно с детски колички и хора, които идват да починат десетина минути, а вярващите да получат благословение в молитвите си, всеки докъдето е стигнал във вярата си. Вие правете каквито щете фондации, както вие си знаете, тя във вашите работи не иска да се бърка. Аз я попитах дали би се съгласила да работи за градината, тя каза, че ще работи за градината, но в работите на ръководството не иска да се бърка. Затова искам да я поканите на вашето събрание и да се разберете." Поканиха ме, аз отидох на събранието на ръководството, разбрахме се аз да продължа работата в градината, а те да се занимават с техните си задължения.
Винаги, когато имаше повече работа по градината или трябваше да се направи нещо ново за нея, се включваха да помагат П. Ганев, Йоана, Таньо, Стратев. Така с помощта на братята и сестрите продължих да си върша работата по градината. На 28 декември 1991 имахме отчетно събрание, на което аз дадох отчет - колко пари съм събрала и колко сме похарчили до стотинка. Попитах ги: „Как искате да ви отчета парите, които сте дали, поименно или общо?".
Всички казаха „общо", съгласих се и започнах отчета: получила съм 300 лв. от братствата в провинцията, предаде ми ги Невена Неделчева. От нашето братство сме събрали 900 лв., всичко 1200 лв. са събрани, а съм похарчила 2000 лв., ето и разписките. Разликата от 800 лв. съм събрала от мои близки. Ръководството също направи отчет за работата си, накрая се взе решение да направим на 29 декември сутринта пак събрание, на което да се избере ново ръководство или да се потвърди старото, защото щели да дойдат братя от провинцията, които искат да гласуват. Стратев ме покани лично: „Сестра, нали ще дойдеш утре?". - „Не съм сигурна, защото е студено и ме наболява кракът" - отговорих аз. На излизане пак ме видя и каза: „Ще те чакам, нали ще дойдеш ?". Аз му отговорих: „Аз като обещая нещо, трябва да го изпълня, а не знам какво ще ми се случи. Но щом толкова ме молиш, ще гледам да дойда." На сутринта тръгнах за събранието, навън валеше сняг, затова взех и чадър, но на няколко метра от дома се подхлъзнах, паднах и си счупих крака.
През цялата 1992 година се движех с патерици, а на другата година (1993) можех да ходя с бастун. Отидох в градината, наобиколиха ме братята и сестрите, които ми помагаха: „Ела да видиш какво стана, откакто тебе те няма! Гледай как са насадили във всички лъчи на градината лозови пръчки от отел, из розите жълти тикви, а в кръга са засадили три бора." И на мен ми се доплака, като видях какво са изпонасадили: култивирани ароматни смесени с полски ружи, които растат по слоговете, а на метри бодли, борове, изведнъж заприлича на Софийски гробища. Изчаках да дойде Атанас, тогава той се грижеше за градината, и го попитах: „Атанасе, кой насади тези лозови пръчки?". - „Аз, но братята вдигнаха скандал и ги извадиха, само тая е останала" - отговори той. Казах му: „Извади я!" - „Не, няма да я извадя!" - „Не се инати,
извади я, и аз ще ти я посадя където й е мястото, а когато имаш собствено място, където да я посадиш, ще ти я дам. И боровете искам да махнеш!" - „Боровете няма да махна. Аз съм пенсионер и ще пазя градината, ще си насадя лук и ще ям тук" - каза Атанас. - „Нямаме нищо против да пазиш градината, виж колко е голямо местото, като искаш да работиш, разкопай си в един край на двора и си насади каквото искаш, но няма да садиш в пентаграмите и махни бора, че той ще унищожи лозичката!" Това казах на Атанас, но той не ме послуша. Всеки си прави сам живота труден, защото не всички осъзнават, че дадеш ли обет да служиш на Бога, трябва честно да го изпълниш, не спазиш ли обета - дърпат те за ухото и си плащаш веднага. Не може да се четат беседите само отгоре-отгоре и да казваме: „Аз всичко знам. Аз съм ученик!" - „Докажи го!" - Така е изисквал Учителя.
Двата бора изсъхнаха, но третият остана и понеже беше до лозичката, тя залиня и изсъхна. Ето какво казва Йорданка Жекова: „Беседката от двете лозички беше най- любимото място на Учителя. Тука той си почиваше всеки ден, четеше, пишеше, понякога тук и гости приемаше. След като се върнахме от Мърчаево, един ден бяхме седнали тука с Учителя: Жеков, аз и брат Ради (за него Учителя казва, че е прероденият Патриарх Евтимий). Учителя се обърна към нас тримата и каза, като посочи с ръка да определи мястото: „Рекох, тук искам да бъде моето място!" В това време минаха двама братя, които носеха две големи дъски. Учителя ги попита къде ги носят. Те отговориха: „Ще ги сложим на сухо място, да не ги вали." - „Сложете ги на сухо и удобно място, за да ги намерите веднага, щом потрябват" - каза Учителя. Ние с Жеков се погледнахме веднага след тези думи и си помислихме: „Защо говори така Учителя?". - „Показал ни е края си"...

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×