Jump to content

Как намерих Учителя


Recommended Posts

Част I

 

Моят път в живота

 

Спомени за Учителя, диктувани от Крум Вьжаров на Мария Митовска

 

Как намерих Учителя

Дядо ми по майка бил свещеник, бунтовник и още съвсем млад е заточен в Диарбекир, където загива. Майка ми тогава е на 2 години. Тя е завършила Notre Dame de Sion в Константинопол - висше училище за момичета, с академична програма на френски и английски. Майка ми беше дълбоко религиозна.

Jivata_vrazka_6.jpg

У мен интересът към религията много отрано се зароди. Бях на 9-10 години, когато замолих нашите и те ми купиха Библията - Стария и Новия завет, и още бях дете, когато я прочетох от кора до кора. Въпросът за отвъдния свят отдавна ме занимаваше. В двора, където живеехме в Красно село, имаше една изоставена постройка, където ние, децата, смятахме, че живеят духове. Може би това се подсилваше от някои гласове и образи, които някой път ми се привиждаха. Бях на 7 години, когато моята сестричка - две години по-голяма от мен - за три дни си замина, болна от дифтерит. Това беше тежък удар за майка ми, която заболя от рак в гърдата и след две операции и тя си замина. Остави ме, когато бях на 11 години. За мен обаче отвъдният свят беше вече реалност. Чувствах майка си до мен по-живо отпреди. Нейното невидимо присъствие беше много осезателно за мен. Докато по-рано някоя пакост, която имаше вероятност да направя, можеше да остане незабелязана от нея, сега аз я чувствах винаги до мене. Виждаше всичко, което аз правя, така че не правех нищо, което би я наскърбило. Тази невидима връзка с майка ми продължи дълго време.

Jivata_vrazka_7.jpg

Крум Въжаров с родителите си, 16 ноември 1919 г.

Моят най-близък приятел ми каза, че майка му и сестра му (5 години по-голяма от нас) правели сеанси и викали духове. Той предложи и ние да се научим да ги викаме и да ги питаме, когато имаме класно, какви задачи ще ни дадат. За мен това беше без значение, защото бях пръв ученик, но мисълта да вляза по този начин във връзка с невидимите светове и с майка си, беше много силна. Научих се как да правя сеанси и как да викам духове на 15 години. Правехме сеанси и с един друг мой приятел, чиято майка също бе починала. Викахме духове, които често ни пращаха за зелен хайвер. Скоро разбрах, че и в отвъдното има мошеници, както и тук, и тогава измислих формулата: „В името на Господа кажи истината!“ Духът мигновено изчезваше или започваше да се моли ние да се молим за него. Така се освободихме от тези духове и установихме прекрасна връзка със светли духове от отвъдния свят. Майка ми често ме посещаваше. Идваше и един много мощен дух, който с голяма сила забиваше стилото върху дървения кръг. Той ми каза много светли и хубави работи. Каза ми, че ще стана стълб на човечеството, но ще си замина на 43 години.

Баща ми беше физик. Той отговаряше за физическата лаборатория в Софийския университет. Още от много малък, 5-6-годишен, ме водеше в лабораторията. Правеше ми разни фокуси като надуване на стъклени мехури, електрически светкавици и други такива, които силно действаха на детското ми въображение. Колегите му ме обичаха много и бяха добре разположени към мене. Във физическата лаборатория се чувствах като у дома си. След като майка ми си замина, цялото ми възпитание пое баща ми. И той ме възпита в дух на научен изследовател. Аз свикнах да приемам за истина само това, което мога да проверя опитно. Приемах нещата само след като обстойно ги анализирах и оценявах. Такова беше моето възпитание и отношение към живота, когато срещнах г-н Петър Дънов.

Баща ми не вярваше в спиритичните сеанси. Аз го молех да зададе някакъв въпрос и той попита за името на града, в който са отишли наши роднини. Аз не знаех нищо за това. Духът изписа името на един непознат за мен град. Съобщих го на баща си, но той пак не повярва, като каза, че вероятно ми е говорил преди за този град. Викахме духове в продължение на 5 години, но след като се запознах с Учителя, това занимание стана излишно за мен.

Когато бях ученик в седми клас на Трета мъжка гимназия, един приятел ме заведе на „Оборище“ 14. Чух беседата, видях Учителя, но вътрешно още не бях готов. Беседата ми хареса, но не ми направи изключително впечатление.

Още от петнадесетгодишен проявявах голям интерес към философската и окултната литература. Интересът ми към отвъдния свят също беше голям. Майката на приятеля ми, която ни научи да викаме духове, притежаваше богата теософска и окултна литература. По това време бяха преведени и отпечатани повечето от теософските книги. Аз ги четях с жар. Разбрах, че има едно друго знание, което официалната наука отричаше, но за мен то беше по-реално. Книгите на Ани Безант, на Блаватска и на Ледбитър ме насочиха към първоизточника на това знание - Индия. Реших, че трябва да замина за Индия и да търся моя гуру. Но знаейки, че баща ми не искаше и да чуе да ме пусне в Индия, потърсих друг път. Склоних баща си да ме прати да следвам в САЩ, където вече имах приятели от младежката компания, с които дружах по това време. И баща ми се съгласи. Току-що бях завършил гимназия и вече се готвех за заминаването за Щатите, когато съвсем случайно ме запознаха с един професор от американския институт в Атина и чийто баща е бил мисионер в България. Самият той е живял като млад в България и знаеше доста добре български. Той ми зададе само един въпрос - как ще отида в Щатите, като не зная английски, и веднага ми предложи да ме изпрати в техния институт в Атина, където да науча езика, и те после ще ми съдействат да замина за Щатите. Предложението да замина за Атина ми хареса, защото чувствах, че имам връзка с Древна Елада.

Бях чувал за Петър Дънов, който по това време беше доста популярен в България, и реших, че преди да замина за Атина, трябва да се видя с него. Смятах, че ще ме питат за него. И в един септемврийски ден през 1927 г. тръгнах да търся селището, за което бях чувал, че е някъде зад Борисовата градина. След дълго търсене го намерих. Още с първото влизане в селището се впечатлих от взаимопомощта, която си оказваха братята и сестрите при построяването на своите дървени къщички. Това лято току-що бил построен големият салон на селището, което се именуваше Изгрев. Големият салон е построен доброволно от братята и сестрите. Той беше готов, като оставаше да се сложи само дограмата. Аз заварих г-н Дънов с ренде в ръка да работи върху дограмата на салона. Това особено ме впечатли, защото под влиянието на Толстой и по мое собствено разбиране духовните хора трябва да са свързани и с практическата деятелност.

Jivata_vrazka_8.jpg

La salono de la „Blanka Frataro“ en gia kolonio „Sunlevigo“, kiu trovigas apu

 

Sofio. Prelego de la Majstro.

 

Салонът на Изгрева в строеж

Поисках разговор с Учителя. Той ми определи ден за среща. Зададох му три въпроса: „Вие Учител на Бялото Братство ли сте?“ и Учителят с цялата си скромност ми отговори: „Да.“ Вторият ми въпрос беше: „Какво е Бог?“ и Учителят ми отговори: „Бог е Любов.“ Третият въпрос беше във връзка с българския народ и Учителят ми каза, че той държи в съзнанието си целия български народ.

Споделих с Учителя, че искам да замина за Щатите, и той ми отговори, че ако отида там, много ще страдам. Исках съвет от него какво да чета и той ми даде няколко томчета с беседи. Аз попитах: „Колко струват?“ Той ми отговори: „Колкото обичате.“ Сдобих се с някои негови книги и заминах за Атина. Този разговор с Учителя проведох в началото на месец септември 1927 г., след което заминах за Атина.

Нашият институт в Атина се намираше в Палеон Фалерон, на 7-8 км отдалечен от Атина. Беше великолепно уединено място, полуостров, и за 10 минути се отиваше до морето. Имах прекрасни условия да мисля и съзерцавам. Още на следния ден, верен на моя стремеж да изляза навън на полето да се поразходя, какво да видя - пустиня, нямаше един стрък трева. Това силно ме разочарова и си помислих как можах да дойда в този пуст край; но след това отидох на морския бряг, където обстановката беше съвършено друга и ме плени. Ходех всеки ден 3—4 пъти на морето. То беше вълшебно. Неслучайно Егейско се казва Бяло море. През по-голямата част от годината няма никакво вълнение, повърхността е огледално равна. Цветът на морето почти се слива с небето. Водата е прозрачна, може да се види на 10-15 м дълбочина. Нагрятото през дългите летни месеци море като че беше погълнало цялата светлина и топлина. Брегът беше висок и скалист и аз можех да се скрия между скалите и да размишлявам.

Jivata_vrazka_9.jpg

Крум Въжаров (вляво) студент в School of Religion 3 декември 1931 г., Палеон Фалерон

Във висшия американски институт записах Social service („В служба на обществото“). В института се говореше само на английски. Като пристигнах в Атина, още не знаех този език и не можех да общувам с моите колеги, бях принуден да живея в усамотение. Това ми даде възможност да прекарвам дълги часове на съзерцание и размишление. У мен естественото желание за уединение и съзерцание беше силно и ходех по няколко пъти на ден на морето да се уединявам и съзерцавам.

В института живеех с един колега - руски емигрант, който е бил пет години в България и знаеше добре български и английски. Казваше се Виктор Николенко. Чудесно се разбирахме с него. Имахме сърдечно приятелство и той много ми помогна за изучаването на английския език. Новопристигналите по традиция трябваше да кажат за какво са дошли и какво очакват от института. Почти всички бяха завършили английски колеж и знаеха английски, а аз - нито дума. Написах го на български. Моят колега Виктор го преведе, научих го наизуст и го издекламирах, докато всички останали четяха, и веднага се скрих, защото не можех да кажа нито дума повече... Това ми посочи пътя, по който най-бързо да науча английски.

Още в България под влиянието на Толстой желаех да стана вегетарианец, но при родителите си нямах условия. В института обаче реших да мина на вегетариански режим. Станахме трима вегетарианци - Виктор, един симпатичен елин и аз. На третия ден дойде майката на елина и започна да го жали и той - ще-неще - остави вегетарианството. Когато станахме вегетарианци, ние принципно обявихме: „Как може един християнин, който не бива да отнема живот, да убива животни и да ги яде?“ Това засегна другите колеги от института. Столът беше студентски и те решиха да не ни готвят нищо вегетарианско. Можехме да разчитаме на една закуска и обяд и вечеря на хляб и маслини. Виктор кара известно време и реши да яде от общото ядене, като изважда мръвките. Така аз останах сам да отстоявам принципите на вегетарианството. Но нали съм инат българин, реших да отстоявам принципите си на всяка цена, каквото и да става. И цели осем месеца бях подложен на строг спартански живот. От България дойдох с енергия, сили, прекрасно здраве. През тези осем месеца се стопих, но устоях, а може би това беше необходимият пост, който трябваше да изкарам за новия духовен живот, който започвах. Аз не само бях решил да бъда вегетарианец, но да убедя и другите да станат вегетарианци. Завърза се остра полемика, но бедата беше там, че не знаех английски. Виктор излагаше становището ми пред колегите, които отричаха вегетарианството. Аз написвах възраженията си на български език, Виктор ги превеждаше, аз ги научавах наизуст и на трапезата ги издекламирвах. Това продължи доста време. Така открих, че това е най-добрият начин за изучаване на английски и много скоро вече можех да разговарям свободно на този език.

Лекциите бяха само на английски, като методът беше разговорен. Професорът задаваше темата, по която следния път ще разискваме, даваше ни учебници и ни посочваше допълнителна литература. В библиотеката, в която се занимавахме, имаше предостатъчно книги за всеки. За да се явиш на лекция, трябваше най-малко два часа да четеш, за да можеш да участваш в дискусията. Това налагаше упорита работа над езика. С речник в ръка, аз залегнах здраво и след 2-3 месеца можех доста свободно да разговарям и да участвам в дискусиите.

В Атина имаше теософско общество с богата библиотека.. Вземах да чета книги оттам. Това изключително много обогати кръгозора ми. Заедно с това четях беседите на Учителя и лека-полека дойдох до съдбоносния извод, че няма защо да търся гуруто в далечна Индия и Тибет, а че моят гуру, който аз така настойчиво търсех, е тук, в България, и това е Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно). Бях безкрайно щастлив, че още на 19-годишна възраст след много търсения бях намерил своя гуру.

Прекрасният морски бряг и лазурното море ми предоставиха отлични условия за размишление и преценка. Имах възможност да размишлявам върху учението на Петър Дънов, изложено в малкото книги, които бях взел от Изгрева, сравнявах го с другите школи, в резултат на което дълбоко в себе си осъзнах, че Учителят Петър Дънов е не само моят гуру, но велик Учител на Новата епоха, която вече настъпва. Той носеше истинското знание, което беше крайно необходимо за новия живот. И аз реших да бъда близо до него. Смятах, че официалната наука няма какво да ми даде.

През 1928 г. напуснах американския институт и се установих да живея на Изгрева в селището на дъновистите, както го наричаха. Преселих се на Изгрева, защото смятах, че там ще мога най-добре да опозная носителя на новото знание, в чието лице открих моя гуру.

Под влияние на теософската литература и индуското учение смятах, че смисълът на тоя живот е да се откъснеш от майата (външния свят) и да се стремиш към нирвана. В източните школи светът е майа, илюзия, от която ние трябва да се освободим по пътя на вътрешна работа, медитация, размишление, и да постигнем нирваната. Това очаквах да намеря на Изгрева, т.е. смятах, че само ще медитирам и съзерцавам. Но учението на Учителя Петър Дънов беше различно от това мое разбиране.

Лекциите в окултните класове (общ и младежки) се държаха в 5 ч. сутринта, след което всеки отиваше на своята работа в София, която беше на 4 км от селището. Още от самото начало аз се свързах с брат Борис Николов, който за мен беше образец на ученик във всяко отношение. Когато след клас всеки тръгваше на работа, аз също отивах да работя с брат Борис. Беше сурова зима. Брат Борис работеше мозайка в ателието на Бертоли, което беше на един час път от Изгрева, и работният ден беше 10 часа. Трябваше да шлифоваме мозаечни отливки, да държим в ръце леден камък и студена вода в задимено и тъмно помещение. Прибирахме се късно на Изгрева, а вода носехме отдалече. И тъкмо си се прибрал, затоплил, нахранил, бидейки цял ден под голямо напрежение, щом решиш да медитираш, заспиваш. Тогава разбрах, че школата на Учителя Петър Дънов беше коренно различна от другите школи. Тя не се късаше от живота, а ни помагаше да разрешим проблемите, на които се натъквахме.

Jivata_vrazka_10.jpg

Салонът на Изгрева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×
×
  • Създай нов...