Jump to content

Минчо Сотиров (1875-1954)


Recommended Posts

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

____________________________________________________________________________________

В Първото действие на Мировата драма през сцената минават различни индивидуалности. Някои от тях са лишени от постоянното физическо присъствие на Учителя. Други остават неотстъпно до него до края на Пиесата. Но те всички, вече действащи на сцената са здраво свързани с Учителя, и тяхната връзка е осъзната. Тя е като една верига, обединила ги за своя живот, посветен на Цялото.

____________________________________________________________________________________

МИНЧО

СОТИРОВ

1875 - 1954

Sila_i_Jivot_1995_1_2_13.jpg?fbclid=IwAR

Роден в Сливен на 9. X. 1875 г. До шести клас учил в своя роден град, а след това завършва кадетско военно училище в София. През1899 година се оженил за Александра Хаджипетрова. Нейната майка е братовчедка на д-р Георги Миркович, чрез когото се свързали с Учителя. От този момент връзката с него станала сигурна опора за Минчо Сотиров.

В семейството през годините се родили пет деца, три момчета и две момичета. Първи в семейството се ражда Стефан, но той починал едва две годишен. След него се раждат Мария през 1903 г, Димитър - през 1905 г., Еленка - през 1908, и много по-късно, през 1917 г. - Матей. Избрал попрището на военен, свикнал със суровия живот на изключително дисциплиниран командир Минчо Сотиров е строг и взискателен към семейството си. Възпитанието там върви по линия на неговите заповеди. Разбира се, в своя нелек път, той се е натъквал на много препятствия, на много трудности, за разрешаването на които чувствал нужда от една по-голяма Сила, нежели тази с която той разполага. Именно в лицето на Учителя, той срещнала отдавна търсеният от душата му източник на Сила, знания и духовна светлина. За неговата чувствителност към един по-висш морал говори следната случка, разказана от сина му Димитър:

“Още преди моето раждане баща ми е бил голям ловец. Веднъж той излиза на лов с ординареца си и там прострелват една сърна. Когато отиват при нея, виждат, че сърната плаче, а до нея лежи малко сърне. Гледката го разтърсва и той пуска пушката с думите: “От днес нататък - никакъв лов!” И той спазил това решение, нещо повече - станал вегетарианец след този случай.”

Животът на Минчо Сотиров изобилства с примери, в които висшето се е намесвало за да му помогне в труден момент. Веднъж, когато неговата рота охранявала границата при Малко Търново той получил сведение, че набързо се придвижват турски части към границата. Събрал своите войници и ги подготвил за отбрана. Заели позиция и видяли, че турски войници действително подминават демаркационната линия и навлизат в наша територия. Тогава Минчо Сотиров извикал: “Момчета, Бог е с нас! Нашата свещена земя Бог ни я даде и ние ще я браним!” Тръгнал пръв и всички други го последвали. Но в този момент, станало нещо неочаквано. Турците започнали панически да отстъпват. Нашите войници продължили напред и успели да ги обградят и хванат няколко души пленници. Когато се върнали в поделението те започнали да разпитват взетите в плен турски войници. Най-вече искали да разберат, защо така панически са отстъпили. Единият войник отговорил: “Като идвахме, според заповедта и вие се дигнахте срещу нас, в същия момент се появи зад гърба ви и една бяла конница. Тя е, която ни изплаши толкова.” Тогава Минчо Сотиров отново се уверил в невидимото присъствие на Светли Същества, които бдят над неговия път и закрилят и него, и войниците му.

Всяка среща с Учителя била среща с великото за ученика Минчо Сотиров. Той се подготвял за тази среща старателно: всякога чист, пригледен, облечен с най-новите си дрехи и със свещен трепет в душата. Една такава среща той предприел преди да замине за Балканската война, която е неговото първо участие в бойни действия. В този момент той се чувствал несигурен в поетия път, и както и при други свои затруднения, той отишъл при Учителя за съвет. Съобщил му, че иска да си подаде оставката, че не иска да отиде на война. Отговорът бил: ‘‘Когато поднесоха парата на Христос, за да го изпитат, той какво им каза? Не им ли каза: Дайте Божието - Богу, и кесаревото - кесарю? И ти, щом си дал съгласие да служиш в армията, ще отидеш на войната!”

След време, когато започнала Първата световна война Минчо Сотиров отново е по бойните полета. През 1916 г. Димитър Голов и Тодор Бъчваров, получили писмо от Пеню Киров. Той ги молил да отидат при Учителя, и да го попитат за съдбата на Минчо Сотиров през тази война. Но Учителят не успокоил тревогите на неговите приятели, той им казал, че е писано Минчо Сотиров да си замине. Те не се примирили, и знаейки Силата му да помогне в този случай, те започнали да го молят да отмени тази съдба. Учителят влязал в стаята си. След малко време пак излязал и им казал, че не е възможно съвсем да се избегне злополучието, и че няма да се размине без “да му се пусне кръв". Наистина, шрапнел засегнал Минчо Сотиров в крака, и той се върнал от фронта с гангрена. Настанен в Клементинската болница в София той очаквал да чуе решението на лекарите. Поради тежкото му положение те се произнесли: Ампутация! Но Минчо Сотиров твърдо отказал: “Роден съм с два крака. Искам с два крака да се явя Горе!” Болният крак като по чудо оздравял. От този случай той останал с 30 % инвалидност, но спасил крака си, за се яви горе по достоен начин!

Независимо от своя живот на военен, Минчо Сотиров е прилежен ученик, всякога с тетрадка и молив, всякога готов да изпълни онова, което моментът изисква, и във физически и в духовен план. Когато през 1918 година Пеню Киров си заминал, Минчо Сотиров бил на фронта. Синът му Димитър си спомня следното за това време:

“След Пеню Киров, който беше ръководител на Братството в Бургас, Учителят назначи тати за ръководител там, въпреки че имаше и по-стари приятели.”

Този факт говори, че ролята на Минчо Сотиров в Мировата драма е била от съществено значение за нейното действие. Той е приел един пост, и е станал брънка от една невидима верига на Работници за Цялото. Бил е удостоен със специална служба, определен е от Автора да осъществява една Жива връзка с Духа.

Задачата му на Житейската сцена е била отговорна, защото е касаела и други хора, за които той е връзката им с Учителя.

Паралелно с това, Минчо Сотиров е бил все още действащ военен. Той служил беззаветно на народа си, и поради неговите големи качества на човек и командир често е бил отличаван. Димитър Сотиров си спомня:

“През 1919 година тати бе заложник в Солун, в лагера Солуники, след погрома на Добро поле. Той беше командир на Трети Бдински полк. Песента “Бдинци, лъвове, титани” е написана за него. Като се върна от Солун той отиде да сдаде полка. Тогава го повишиха, назначиха го за началник на гарнизона в Бургас и военачалник на трета инспекционна област. Това бе най-голямата длъжност в армията.”

На една екскурзия до Куш Бунар, в Сливенския Балкан през лятото на 1920 година Учителят държал беседа и Минчо Сотиров си записал следните мисли:

“Ние не сме против женитбата, но сме против наложничеството, сдружаването, а не сме против божествения брак. Който е вързан с кармически връзки, да не се развързва. Който не е вързан, да не се връзва, т.е. да не създава карма - да не се връзва с духове, за да им дава плът, а който има връзки и обещания с духове, трябва да им дава плът, иначе ще страда. Не трябва да изменяме Божествените нареждания на нещата. С нашия ум ще попречим на Божественото развитие на нещата и ще страдаме. Господ изпъжда децата ти - остави ги, приближава ги - не ги отпъждай. Щом един човек люби, той е вече женен. Кармически свързаният човек, той трябва да се ожени, за да се разплати. Безбрачието е черна ложа - да ядат и да пият, без да дават плод. Божественият закон е да се даде плод добър. Не се позволява женитба между болни, слабоумни, покварени. Трябва да се женят здравите, за да дават добър плод. Венчаването, кръщаването е от попа, а животът е от нас. Човек трябва да се освободи от закона на догмата.”

В живота си Минчо Сотиров е претърпял тежки удари: неочаквано бързо жена му се споминала през 1924 год. от скоротечна туберкулоза на 44 годишна възраст, а е загубил рано и две от децата си: първият син Стефан е живял само две години, а последният, Матей - 17 години! Въпросите за женитбата и кармическите връзки, които тя идва да разреши са го вълнували цял живот. Стремял се е да разбере смисъла на тези връзки и да ги разреши правилно. Неговото ученичество е било непреривен процес на обогатяване със знание и опитности.

През 1923 г. Минчо Сотиров написал “На война с войника", записки за впечатленията му от трите войни: Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна, в които е бил пряк участник и от които излиза с много духовни опитности.

Връзката на ученика с Учителя е постоянна. Всякога, когато е възможно той е ходил в София и е слушал беседите и лекциите, които са били за него като учебни часове. Често е бил в планината заедно с Учителя, като в такива случаи не забравял да носи със себе си тетрадка и молив, за да записва ценни мисли за местата през които минават. На екскурзия през месец август 1924г до връх Мусала, Минчо Сотиров си записва следното изказване на Учителя:

“Виждате ли тези камъни тук, защо ли са турени? Някога това място е било величествено. Тук боговете са живели, а сега това е пустиня. Днес хората идват само за екскурзия и бързат да се върнат назад. Всички тия камъни, които виждате по височините, това са все развалини, останки. Това приятно настроение, което изпитвате като се качвате нагоре, се дължи на това, че вие изживявате останките на миналото величие. което е царяло тук.”

Минчо Сотиров е ходил редовно на летните лагери, които Братството организира при Седемте езера в Рила. Там той преосмислял по новому своите опитности, които в тишината на планината често се явявали пред очите му и го подтиквали към размисъл. Планината е школа, място за един по-високоидеен живот, където всяка мисъл не случайно ни спохожда.

Sila_i_Jivot_1995_1_2_14.jpg?fbclid=IwAR

Къщата на М. Сотиров в Бургас

Но в живота идват и препятствия. Едни от тях са болестите. Няма човек, който на тази земя да не е изпитал дисхармонията, която те внасят в човешкия организъм. Понякога те са нечакани и неотстъпчиви. Един подобен момент от живота на Минчо Сотиров, разказва сина му Димитър:

“През април 1944 година тати се разболя. Лекуваше го П. Димков по неговата метода. Сестрата на тати от Сливен, беше дошла и живееше на Изгрева. Като виждат, че положението на тати се влошава се събират Димков, д-р Жеков и Асен Райчев. Викат ме и Димков ми казва: “Митко, бягай при Учителя, баща ти си отива...” Учителя през тази година повече се усамотяваше, не обичахме да го безпокоим, беше военно време. Но при това положение, аз не мислех друго освен да помогна на тати. Тръгнах както бях, с едни вехти дрехи. Като стигнах на Изгрева до стаята на бати Ради, гледам Учителят отваря вратата и излиза на своя балкон. Пита ме: - Какво има? Казвам: - Учителю, моля ви, елате да помогнете на баща ми.От три дни е в безсъзнание...

Той поседя, поседя, и аз пак му казах: Учителю, моля ви! Той рече: - Добре, идвам! Наметна си пелерината, сложи шапката и тръгнахме към града да го водя при тати. Като влязохме в къщата Учителят пак запита леля ми: - Какво има? А тя го въведе при тати. Учителят затвори очи, сложи ръка на челото му и прокара с пръстите си една линия до слънчевия му възел. Тати веднага отвори очи! Всички присъстващи се просълзихме. Учителят вдигна ръката си. В това време тати каза: - Учителю, помогни ми да си замина. А Учителят го запита: - Кой ти каза, че ще си заминеш? Тати му се оплака: - Не съм добре! И тук Учителят го запита нещо много силно: - Ти готов ли си да възлюбиш хората? Тати осъзна важността на този миг и отговори: - Щом ми нареждате, готов съм да го изпълня, Учителю!

От този случай видях как тати, който беше корав човек разбра важността на мекотата в живота, на любовта към хората. Той никога не плачеше, беше много твърд като военен, но Учителят му помогна да се промени.

От този пример научаваме колко силна връзка има между учениците и Учителя. В Мировата драма, всяка роля е доброволно избрана и трябва да се изиграе докрай. Там не е позволено да си тръгнеш, преди да си изпълнил обещаното. И затова Учителят припомня правилата, методите по които участниците могат да придобият нов кредит, ако са изчерпили вече стария. Те трябва да си служат на първо място с метода на любовта! И тогава Минчо Сотиров си спомнил думите на Учителя, от една беседа, държана през 1918 г.:

“Първото условие за придобиване на живота е присъствието на любовта. Който отбори сърцето си за любовта, той има живот в себе си. Любовта е творческа сила, която дава живот”

От беседата на връх Мусала Минчо Сотиров си е записал също:

“Вие още не сте дошли до положение да любите Бога. Трябва да почувствате тази любов и тогава ще Го разберете вътре в себе си. Веднага вашето мировъзрение ще се измени и веднага ще отидете между хората да им помагате. Това се отнася до тези, които са готови да работят.”

Sila_i_Jivot_1995_1_2_15.jpg?fbclid=IwAR

Минчо Сотиров през 1934 г. на лагер при второто езеро в Рила

А Минчо Сотиров е бил именно от готовите да работят. Съвсем съзнателно Учителят е продължил живота му, дал му е кредит, за да работи още десет години и да завърши своята роля на житейската сцена на Братството с придобивки за Цялото.

Думите на Учителя, са се запечатвали в съзнанието на М. Сотиров за цял живот. През 1920 г. той си спомня следния съвет даден от Учителя:

“Аз бих ви съветвал да концентрирате ума си, да дойдете в по-висока връзка с Бялото братство. И то ето как: Когато помислите за най-възвишените качества: любов, мъдрост, смирение, кротост, въздържание, честност, постоянство - всичко, което можете да намерите най-хубаво в живота, всичко това ще го отправите и ще кажете: Това е в тях. Тогаз вие ще ги привлечете. Когато у вас се образува светлина, само тогава едно висше същество влиза във връзка с вас. Едно висше същество се привлича, когато ние мислим добро за него.”

През всички години на своя живот Минчо Сотиров поддържал кореспонденция със своите близки, с братята и сестрите, които заедно с него се подвизавали в Светлото Дело, което Учителят вършел. Тези връзки той продължил и след заминаването на Учителя. Те от своя страна го зачитали и уважавали, защото са познали, че душата му е готова да служи на Доброто.

В писмото от 28 юли 1948 г изпратено от Жечо Панайотов до Минчо Сотиров четем:

“От наша страна, лично и от мен, дължа да те уберя, че се стремим да пазим добри чувства към теб и всички старши братя. Пазим се от отрицателни предубеждения, понеже полза от тях няма. Знаем, че всеки от нас работи за облагородавяне на своя характер и за доброто на Братството ни като едно цяло. Така че, бих те помолил да не считаш нашите случайни опущения за омисъл.”

Минчо Сотиров подарил част от имота си на Бургаското Братство и дочакал времето върху този имот млади и предприемчиви братя да построят нов салон, осветил го и го благославил да бъде средище на духовна светлина! Изпълнил докрай своята роля, със свойствената му педантичност по отношение на реда и дисциплината. Усетил че мисията му е изпълнена, и в същата година, на 10 ноември 1954 година си заминал с мир в душата. Енергиите, които той духовно вплел в новата сграда на Бургаския салон станали източник на сила през дългите години на духовен мрак. Този салон единствен издържа времето на войнстващ атеизъм и идейна конфронтация с учението на Учителя. Запазването на този салон е доказателство, че и в най-тъмните времена, една светла Идея може да просъществува, стига да има силни духом и безкомпромисни в Истината хора, които да я следват. И човек, като Минчо Сотиров, който да материализира най-красивия християнски закон: законът на жертвата!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...