Jump to content

Весела Несторова (1909)


Recommended Posts

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

_________________________________________________________________________________

В Мировата пиеса са вплетени много и различни роли. Участници в третото действие са онези ученици, които са били способни да разширят своите роли и да ги обогатят творчески. У тях се е появил личен импулс да приложат принципите на Новото учение, като ги внесат в творческата си дейност. Участници в това действие са творците на Новото, те са пионери на онази епоха, която Учителят съгражда чрез силата на своето Слово.

В Третото действие Авторът работи вече с колектив не от човеци, не от актьори, а от души.

_________________________________________________________________________________

ВЕСЕЛА НЕСТОРОВА

1909

Sila_i_Jivot_1995_3_4_20.jpg?fbclid=IwAR

Весела Несторова е всестранно надарена личност, за която всяка среща, всеки разговор с Учителя носи импулси за творческа дейност. Нейната духовна същност е така организирана, че музиката и поезията просто извират във всяка нейна дейност. Годините прекарани с Учителя са за нея постоянен източник на нови и нови творчески постижения. Тя поднася всеки нов плод в ръцете на този, Който е събудил душата й за Красотата на този свят и за Светлината, която свети отвътре. От ранно детство нейният вътрешен живот е пълен с поезия и музика. И въпреки, че външната обстановка на живота й е скромна и бедна, малката Весела извиква в съзнанието си онова, от което душата й чувства нужда. В своята автобиографична книга “Път към Светлината”, тя споделя:

“Пет души в една стая с две железни легла, маса с пет стола, етажерка за книги и зидана печка, черга на земята - обстановка за войник, но не и за едно мечтателно дете, което живее в един свят, където багрите се преливат в изящни образи и лъчите на някакво незримо слънце плетат непрестанно чаровни приказки изпълнени с феи и богини, с небесни образи и ухания, с мелодии, които никакъв земен инструмент не може да произведе! Свят, в който ангели живеят, където погледът е усмивка, обноската - милувка, а словото - любов!”

Въпреки бедността и ежедневните лишения, животът в семейството й предлага и радостни моменти. Музиката е една необходимост, един свят от който идват нови сили. За тези блажени минути В. Несторова пише:

“В малкия двор имаше единствено дърво - стара ябълка. Това голямо дърво се простираше върху цялото дворче като сайван. Вечер през топлите летни дни, сядахме под дървото и пеехме. Татко ни акомпанираше на китара, а ние трите деца и майка ми пеехме на няколко гласа. Това бяха блажени минути за мен. Ето, тази хармония на душите ни унесени в чудните песни, бе един здрав стълб, който крепеше живота ми, защото копнеех за хармония.”

Първите спомени на В.Несторова за срещи с Учителя са от нейната детска възраст, когато майка й, почувствала силата на Неговото Слово, я води със себе си на “Опълченска” 66. Тя си спомня:

“Докато татко бе на фронта, майка ми пак тръгна неделен ден на беседа, като вземаше и мен. Незабравима остава картината, която дълбоко се е врязала в паметта ми от тези събрания. Те се състояха на ул. “Опълченска” 66, където в ниска къща с малък калдъръмен двор, Учителя Петър Дънов държеше всяка неделя сутрин беседите си. Той седеше до отборен към двора прозорец, а слушателите бяха насядали на столове в дворчето. Бледо лице с дълбоки тъмни очи, черни дълги коси - образ на светия - ми изглеждаше Учителя през тези времена, а мекият му глас се чуваше ясно и в най-отдалеченото място на двора.”

Но трудностите в семейството не само не намаляват, те стават непоносимо бреме. През 1922 г почива баща й. За нейна радост през следващата година неочаквано съдбата й предлага възможност да продължи образованието си в американския колеж в Ловеч. Следва период на сериозен труд, на упорито учене, на издържливост и отново на лишения. Все пак способностите й и нейния силен стремеж към знание не остават незабелязани. След дипломирането й в Ловеч тя е поканена да учи в Америка, където може да допълни своите познания, а и ще развие способностите си в една благоприятна за това среда. От там Весела Несторова ще се върне след четири години с богати опитности. Един спомен от живота й в Америка ни показва отново жизнената й, вечно креативна природа, а също и любовта й към България, към нейните духовни корени:

“Започнах да пея сола в църквата на стария Търнър неделя сутрин. Пасомите, възрастни хора ме харесаха и се заинтересуваха от мен. “Какво интересно българско момиче” - казаха те и ме оглеждаха внимателно и любопитно. “Разкажи ни нещо за България” П аз започнах своята лекторска дейност в малкия град Кантон, която щеше да става все по-интензивна с времето. Обличах сукмана, слагах престилката с пафтите и обувах коравите кафяви цървулки. В този си вид се явявах пред публиката и започвах своя малък разказ за България, разнообразен с народни песни: “Недей ме пита”, Стоян, мами думаше”, “Луковитски моми” и други стари български песни. Пеех на вслушаната публика, която явно изразяваше възхищението си. А навсякъде в Америка има безброй клубове и общества, които търсят интересни сказчици и веднъж да не се прочуеш! Не слизах от вестниците!”... “Kaтo вас ли са българките?”, ме питаха някои. - “Много по-културни и издигнати от мен” - им отговарях. Какво бях аз? Малка издънка от здрав български корен, но още толкоз неподготвена за обществения живот, който тъй неочаквано ми се наложи! Започвах сказките си с националното знаме, което се рисува от всяко българско село - всред зелени дървета червенеят покривите на варосаните спретнати селски къщи. Ето трикольора! Носталгията ми рисуваше фантастични картини за родината ми и изпитвах щастие, когато запознавах американския народ с нея.”

Весела Несторова се завръща в България през 1932 година и пет години учителства в Ловеч, което е нейната морална отплата за годините, прекарани в Америка. Но и годините в Ловеч вече са отминали. Тя е отново в София. Търсещата й природа я води към Новото по неведоми пътища. Наближава нова среща с Учителя. Скоро ще се роди и ученикът у нея. Защото раждането не е само физически но и духовен процес. Поводът да потърси отново Учителят идва с едно писмо от Америка. Този случай е описан в книгата й:

“След пристигането ми в София получих писмо от колежката ми американка Бърдин Крил, която ми пращаше хороскоп от Ню Йорк, където бе заминала предишната година. Тъй като нищо не разбирах от астрология, майка ми ме изпрати при Учителя на Изгрева да ми го обясни. Така отново се озовах 6 присъствието на Учителя, Когото бях слушала като дете, но не Го бях опознала. В стремежа си да намеря Истината бях проучила какви ли не учения, включително и марксизма, но душата ми бе останала гладна и аз все още търсех тази вечна Истина, която всъщност носим дълбоко заробена в душите си, но очакваме деня, когато тя ще се изяви в нас. ...” “Седнах срещу него в малката приемна стая и душата ми се изпълни с нов трепет. Колко трепетни часове прекарах в тази стаичка. Какви слова чуха ушите ми там в тихия кът - в стаичката изпълнена с аромат на зрели плодове и с дълбокия звучен глас на благия Учител - Утешител. Започна Той да поучава малкия си ученик на сън и на яве. Животът ми се превърна в непрекъсната школа...”

От този разговор в ума й остава Неговата мисъл: "Дай на Бога възможност да се прояви като съчетаеш добрата мисъл, с доброто чувство и готовността да действаш. Тогава Той ще работи чрез теб.” Този процес тя ще усеща в себе си като един Божествен Поток през всички години на духовна близост с Учителя. Нейната готовност да действа по висшите закони на Доброто и Любовта, става причина да се появят много стихотворения, песни, цели кантати и оратории. У нея става истинско новораждане, раждане от Духа. Учителят я ръководи вътрешно, бди над всяка нейна стъпка на Мировата сцена, защото тя е от актьорите, които насочва. Тя си СПОМНЯ:

“Най-скъпите ми часове бяха тези, които прекарвах в приемната му стаичка на разговор по най-различни въпроси. ... Той ми даваше теми за стихотворения и разбиваше творческите ми музикални способности по чуден начин. Даваше ми стихове, които да поставя на музика и все ми казваше да пея и работя непрестанно.”

Привързаността на В.Несторова към всичко, с което Учителя е свързан се проявява по рядко прилежен начин. Тя живее постоянно с мисълта, какво Той би направил, как Той би постъпил, от кое Той се нуждае. И отивайки през лятото на 1938 г. за първи път на Рила тя носи този импулс в себе си. Още с пристигането си там вижда, че изворчето “Ръцете, които дават” е затлачено с пръст. Дълго и старателно го почиства, докато възвърне истинския му вид, и водата потече отново в красиво, чисто корито. Каква е нейната изненада, когато след няколко дни, веднага след като пристигнал Учителят се отправил към изворчето. Нейната радост е голяма. Той ще го намери почистено. Но от тази нейна постъпка има и друго положително последствие. В книгата й четем:

“След почистването на изворчето не мина много време и започнах да пиша стихове без усилие. Те идваха на групи, най- често свързани с някои идеи от беседите, които Учителят държеше сутрин. Това ми подсказа, че каквото правим с любов отвън, има своето отражение вътре в нас. С отпушването на задръстеното изворче, нещо в мен се отпуши.”

в своя личен живот В.Несторова няма големи изисквания. Тя не се стреми към външни почести и величие. Иска да бъде полезна. След учителстването в Ловеч е стажант-учителка за известно време в София, а през 1939 г. я назначават за учителка в с. Ковачевци. Нуждата й да работи, да създава, да бъде в услуга на висшето я подтиква към нова дейност. Тя започва да прави преводи на английски език. Още през есента на 1938 г. Учителят й е дал за превод “Абсолютната чистота”, в която са изнесени онези важни изисквания към ученика, с помощта на които той единствено може да стане носител на Новото. А в началото на 1939 тя превежда и “Свещените думи на Учителя” - мисли на Учителя към ученика, записвани в тефтерчето на Савка Керемедчиева лично от Учителя. Превежда и беседата “Големият брат”, държана срещу новата 1939 година от Учителя.

През 1940 година Весела Несторова взима изпита си за втора специалност - преподавателка по френски език. Учителят я окуражава преди изпита: “Като гледате планината отдалеч, не виждате пътечка, но като се приближите, все ще намерите някоя пътека нагоре. Ще преодолеете мъчнотиите. Учете и превеждайте!”

През юни 1940 г. напуска с. Ковачевци. След време си спомня:

“Там прекарах цели две години като на самотен остров, далеч от близките си, при доста примитивни условия. Но часовете прекарани в тиха духовна работа, вдъхновението, което така често ме посещаваше, останаха паметни в душата ми. Написах много стихове през тихите вечерни часове под светлината на газената лампа и бумтенето на дървата в тенекиената ми малка печка.”

От 1 ноември 1941 в. Несторова е назначена за прогимназиална учителка в с. Сирищник, Радомирско. За времето прекарано там тя си спомня:

“В Сирищник чувствах тежка атмосфера и вътрешни атаки, които не малко ме смущаваха. Но там работех усилено върху преводи на беседи от Учителя на английски език. Почти цялото си свободно време посвещавах на тази благодатна работа. Бях вече превела няколко книги поръчани ми от Учителя: “в царството на живата природа”, “Бъдещото верую на човечеството”, “Новата Ева”, “Свещени думи на Учителя” и др. Работех върху “Пътя на ученика”, която Учителят не ми бе поръчал, но я приготвях като подарък за именния му ден - Петровден. Представях си я подвързана спретнато в бяла корица със златен надпис и всеки ден гледах да преведа най- малко три страници.”

В Сирищник В. Несторова прекарва една година. Трудностите, създадени от средата и постоянната самота там не са й попречили в работата с децата. Напротив, тя постига рядко срещани резултати с тях, защото истински ги обича и умее да разговаря с душите им. Като морална награда за нея прозвучават думите на Учителя след връщането й от там: “вие първа приложихте новите методи!" Това е голяма оценка, защото Ученикът, следващ съзнателно своя Учител, трябва да бъде и естествен проводник на Неговите методи. Ученикът трябва да познава своя Учител и да го следва с духа си. Често В.Несторова задава въпроси, които душата й е жадна да разбере:

- Как ще проповядваме Новото учение, Учителю?

- Божественото учение няма да се проповядва. То върви по свои закони. То е посято в сърцата на хората и ще свърши своята работа докрай. Човечеството ще възприеме новите идеи чрез въздуха. Аз съм запечатал цялото си слово във въздушната обвивка на земята, в нейното етерно поле.

- Това ли е Братството, което виждаме около вас?

- Тези които са в Братството са променили живота си. По това ще ги познаеш! Всички напреднали души по целия свят са Бялото Братство.

- Учителю, коя съм аз?

- Една душа излязла от Бога и слязла на земята да се учи.

За Весела Несторова думите на Учителя са ориентир. Те й сочат нов път за растеж. В един разговор Той й казва: “Стихотворенията ти те въвеждат в един красив свят, непознат за обикновените хора.” И това е естествено, защото пак Той им беше казал на тях всички, на неговите ученици: “Ще ходите като обикновени, а ще мислите като необикновени!” И ние виждаме на сцената в Мировата драма в. Несторова като един от необикновените актьори. Нейната мисъл постоянно се движи в един красив свят, реален само за духовно пробудените.

Цялото й творчество е доказателство за това. Ето още един пример. Веднъж Учителят й казва: “Лозата е един спящ ангел, хората я режат, а тя дава хубави плодове. Опишете лозата, рекох.” И тя написва следното стихотворение:

   ЛОЗА

Когато всичко пееше

и радостно приветствуваше

пролетта,

една сълза лицето ми помилва -

сълза на плачеща над мен лоза.

Почувствувах скръбта й.

всичко около цъфтеше и

се смееше,

а тя единствена

обилни сълзи лееше -

не радваше ли се на пролетта?

Човеци й ръцете бяха взели,

отрязали й златната коса -

по тях скърбеше тя,

но нежно, гъвкаво тело привела,

очи сълзящи към земята свела,

разлистваше с диханието си

младите листа,

и плоден цвят цъфтеше на

бляда й уста.

Скърбящата лоза прекрасен

ангел беше,

но в самота, незнаен за света,

в страдание дълбоко спеше.

Той братята си на земята

на любов безкористна

поучаваше

в самопожертвувание

с плода си ги даряваше

след дългото страдание,

и семена небесни

в душите им посяваше.

Когато пролетта запя

чрез звънкия гласец

на хиляди цветя,

една лоза изпя нечута песен

в пролятата сълза.”

През пролетта на 1942 година се издава в Америка “Свещени думи на Учителя” в превод на В.Несторова. Учителят нарича тази книга: “Първата пролетна птица”. В същата година В. Несторова е назначена за учителка в американския колеж в Симеоново, край София. Преподава английски и литература в горните класове. Но до директора там стига мълвата, че тя посещава беседите на Дънов. Неговото неодобрение тя посреща с блестяща защита. Ученикът е достоен за Учителя си.

Скоро след това от Министерството на просветата се издава официално разрешение да се проведе курс по Паневритмия за учителки от софийските училища. За лекторки са определени в. Несторова и М. Периклиева. Курсът започва на 25 юни 1943 г. с благословията на Учителя: Бъдете две свещи, чийто пламък ще се слива и осветява всичко.” Но резултатът от него е незадоволителен. Опитът се оказва неуспешен. Ученичеството е особен път; той изисква от личността да се смалява, а от индивидуалността да се разширява. Урокът за това тепърва ще се учи...

Весела Несторова често ходи на Изгрева, нуждата да се зарежда с енергията на Новото постоянно я влече към Поляната зад боровата гора. Там е Изворът. За един такъв ден тя си спомня в своята книга:

“Имах непреодолимо желание да се срещна с Учителя. Но за голямо съжаление, казаха ми че Той е тръгнал рано за хижа “Алеко” на Витоша. Веднага се върнах, приготвих се и тръгнах сама за хижата. В планината имаше гъста мъгла. Седнах на един камък и се помолих, ако е определено да намеря горе Учителя, да се вдигне мъглата и видя пътя. След малко се яви голям процеп в мъглата и ми показа пътя на доста голямо разстояние. Вървях ободрена и в очакване да стигна горе преди здрачаване. Мъглата пак покри планинския склон, но бях ориентирана и нямаше опасност да загубя пътя, който бе доста стръмен и каменист. Когато стигнах хижа “Алеко”, намерих хола празен. Нямаше жив човек в хижата. Седнах на една маса и зачаках. Влязоха трима младежи и заиграха на табла. Времето напредваше, а на мен ми предстоеше изкачване на Черни връх, където беше Учителят. Запитах младежите дали имат намерение да се качват на върха веднага, но те отговориха уклончиво. Сама не смеех да тръгна, защото рано се здрачаваше и имаше мъгла. Обхвана ме тежко настроение. Какво щях да правя сама на хижа “Алеко”? Беше немислимо. По едно време един от младежите стана и подкани другарите си да тръгнат. Те веднага се съгласиха. Стана ми ясно, че Учителят ми създава условия да се изкача на върха същата вечер.

Помолих ги ако нямат нищо против, да вървя на разстояние след тях нагоре и те се съгласиха. Мъглата беше гъста и движението по неравния път не бе лесна работа. Те спираха от време навреме и подвикваха да разберат дали вървя след тях и не съм ли се загубила някъде. Мъглата беше почти непрогледна, но когато видях наблизо светлинка от хижата на върха се успокоих. Влязох в малка стая, в която имаше два етажа нарове за туристи, а до малка маса под лампена светлина бе седнал Учителят с двама братя. Поздравих и се упътих към Него да му целуна ръка. Тримата младежи влязоха след мен. Учителят усмихнато каза: “Аврам се прибра при своите си.” Момчетата седнаха на горния нар и се вгледаха в Учителя. Той започна да им говори. Едното имаше красиво лице на девойка, другото, продълговато, умно лице, а третото - по-закръглено лице и по-нисък ръст - то бе накарало другите двама да тръгнат към върха. След еднодневния ми поход се чувствах уморена, но щом видях Учителя, всичката ми умора изчезна и се изпълних с радост. ... Сякаш ангелски хор пееше цялото време кантатата на Любовта и ме изпълняше с възторг и вдъхновение. Неописуема вечер на високия тих връх, където присъствието на Учителя изпълваше цялата атмосфера с мир и святост.”

Sila_i_Jivot_1995_3_4_21.jpg?fbclid=IwAR

На молитвения връх в Рила

Идва 1944 година. След голямата бомбардировка в София на 10 януари 1944 г училищата се затварят и разпускат учениците. В.Несторова отива в Мърчаево при Учителя. Прекарва там зимните месеци. Идват и други ученици. Групата се увеличава. Учителят и там е Център, Стимул за дейност. Весела Несторова си спомня:

“На двора имаше стара ябълка, чиито корени бяха оголени. Учителят накара някои братя да донесат пръст и да я обградят с циментирани камъни, за да не се измива пръстта. Помогна на старата ябълка.”

На това малко пространство, само в границите на един селски двop Учителят извършва дейност, чието символично значение се отразява върху световните събития. Но за да се види това, човек трябва да има духовно зрение. Весела Несторова има това виждане в душата си. Затова Учителят я включва в малката група участници за изграждане на “Изборът на Доброто”. Под негово ръководство силите на Доброто потичат към зажаднялото за мир и спокойствие човечество.

През тези дни Учителят говори на своите ученици за епохалното значение на извършеното. Той успява да им разкрие стойността на изключителното време в което са живяли. Те наистина чувстват себе си участници в една Мирова драма. Там Той им казва: “Аз ви проповядвам едно Божествено учение, върху което се крепи бъдещия строй. Това учение се крепи върху разумните закони на природата. Научете себе си на три неща: да имате любов без омраза, да имате светлина без сянка, и да имате свобода без ограничение.” И те запомнят тези думи. Носят ги в сърцата си, проявяват ги в живота си. Мировата драма е към своя край и те присъстват духом във всяка секунда от нейното действие. Сцената е все още открита. Представя се едно епохално събитие: предава се знанието за следващите две хилядолетия, със слово и с живот!

След заминаването на Учителя Весела Несторова продължава своя подвиг. Музикалното й творчество постоянно се увеличава. Броят на нейните преводи расте. Животът й доказва връзката й с Духа на Истината. Всеки, който я посещава чува нейните дълбоки и мъдри, родени спонтанно слова за великата епоха в която е живяла и за безценната стойност на оставеното от Учителя. Тя с вдъхновение говори и за ученика, и за Учителя. Гради техния образ вярно и истинно:

“Ученикът е проводник на Божествения дух. Неговата виделина се проявява чрез способностите му. Величието на ученика е в неговия вътрешен свят, който той с любов, усилие и копнеж е изработил. Той го е копнял, възлюбил го е, стремил се е към него и го е създал. Човек е велик творец на Божественото в материалния свят.”

“Ученик, който завършва Школата, трябва да стане образец!”

“Наистина сега виждам как Той е работел върху нас при тези частни срещи, както един велик художник върху някоя любима картина. Учителят денонощно работеше върху нас, в това съм била винаги убедена. Той изглаждаше грапавините ни, нанасяше багри, които хармонично действаха върху душевния ни живот, даваше дълбочина на картината - одухотворяваше я непрестанно. Това Той вършеше с най-чиста и свята Любов, която ни предаваше чрез личността и словото си.”

За една душа излязла от Бога и слязла на земята да се учи, единственото определение е Ученик.

Весела Несторова и сега носи тази духовна титла. Носи я с достойнство!

 

Sila_i_Jivot_1995_3_4_22.jpg?fbclid=IwAR
Факсимиле от 'Sacred Words of the Master”
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...