Чувство за време и пространство

[Ани]

Чувство за време и пространство

Българите си приличат с евреите по едно - по твърдоглавие. Само че в евреина има досетливост, той цени времето и всяко нещо е на място, докато българинът все отлага. И всичките му нещастия идат от там, че той все отлага и казва, че има време.

 

Някои гледате малко леко на работата, казвате: „Няма нищо, може и без него”. В туй отношение учениците, които са българи, се нуждаят от голяма точност и акуратност, иска се воля. У българите, ако има нещо слабо, то е волята. И аз бих желал, всички вие да станете като германците и като англичаните, точни; тъй, на минутата, нито с една минута да не закъснявате, да придобиете този характер на точност. И тъй, най-малкото сега, първото нещо: искам от всинца ви да бъдете точни! Гледам и тук, на уроците, като идвате, все позакъснявате, и ония, които закъснеят, хлопат.

 

Българинът е много разточителен. Цяла зима ще прекара в кръчмата, като дойде лятото, бърза. Изгубеното време иска да го навакса, следствие на това си причинява голяма вреда. То е неговото психологическо схващане.

 

Вземете запример българина - способността за времето е много слабо развита. Ще питам българина от туй село до другото колко има, казва: „Близо е, като повървиш, като прехвърлиш този баир, ще го видиш”. Вървиш час, два, три, не иде селото. Минаваш един баир, два баира, четири-пет часа вървиш, докато отидеш. Времето много хубаво е развито у евреите. Англичаните казват, че те имат малко време. Те казват: „Времето е пари.” Вследствие на това те всякога съкратяват думите си, понеже нямат време, времето е ценно. Обичат всички работи да стават на място. После, има наблюдения, че когато човек е нетърпелив, времето е слабо развито у него. В когото времето е хубаво развито, той е търпелив. Гледаш, някой извадил часовника, бърза. Ако имаш да придобиеш наследство и чакаш един час, вижда ви се дълъг. Психологически се самозаблуждаваш.

 

Хора с въздухообразен сангвинически темперамент имат стремление навсякъде. Те си представят нещата така, както не са. Сангвиникът може да обещае днес в пет часа да се срещне със 100 души. Ако на всеки човек даде по една минута време, трябват му 100 минути, а той има на разположение само 60 минути. Той няма точна статистика за нещата, той няма център на времето в себе си. Особено ако пръстите му са къси и в основата са дебели, той в един час може да обещае среща даже на 200 души. И след това може много да се извинява - един англичанин никога не се извинява. Като закъснее някъде, българинът се извинява с това, че гости му дошли и го задържали. Но англичанинът никога не се извинява с гости. Каквито гости да има, щом става въпрос за една среща, която е обещал някому, той казва: „Довиждане!” И си заминава. Ако гостите искат да останат, нека си останат.

 

Зает съм с нещо. Чука се на вратата. Все по-силно се чука. Излизам. „Само три минути, Учителю!“ Пусна го вътре. Стои три часа, пет часа. Българинът няма никаква мярка за времето.

 

Имаше един - Тенекеджиев се казваше, мисля - славянски философ. Иде един ден при мене и ми казва: „Господине, пет минути може ли да ми дадете?” „Може.” Влиза той и държи часовника си. Цели три часа ми говори! Слушах го три часа. Казвам си: колко можеш да търпиш? Като свърши, казва ми: „Да излезем да се поразходим”. Три часа ми говори, цитира, та ми дрънка, дрънка, казва: „Разбра ли?” Рекох: „Разбрах”. Та туй, което разбрах и на вас ви казвам. Три часа седели ли сте вие да чувате дрънкане? И на себе си, като излезе, казах: „Никога да не дрънкаш! Виждаш ли този, който ти говори, дойде за пет минути, но говори три часа.” Този човек, той е свободен, то зависи и от мен, аз можех да изляза. Държи часовника като англичанин.

 

Англичаните имат хубава черта. Дал той рандеву някому, ти му отиваш на гости, но той се извинява и казва: „Господине, имам рандеву, имам среща, ще ви оставя вкъщи”. Отива си. И ти може да си вървиш. Че ти си отишъл на гости, не държи сметка за това. Той държи сметка да изпълни своята длъжност, ще поздрави госта си и ще си иде.

 

Обективно ние не знаем какъв е светът. Вземете един човек и го попитайте, колко е дадено разстояние. Казва: „10 метра”. Премерете го - 20 метра. Друг казва за едно разстояние, че е 4 километра. Премерете - не е толкова. Питате някой българин, колко е до едно село. Казва: „Близо е, като прехвърлиш баира - половин час”. Пътуваш половин час, един, два, три, и все не можеш да стигнеш. Много дълъг половин час! Не че иска да те заблуди, но обнадеждава те. Той няма да ти каже, че е непостижимо, че е много далеч. Казва: „Близо е”. Насърчава те човекът.

 

Най-първо, като обичате някого, като го виждате, виждате го като един ангел. Някаква светлина излиза от него, от очите, от ръцете, от ушите. Казвате: „Той е божество!” Българинът така преувеличава. Казва: „Млад момък - планина!” Първоначално е божество, после българинът казва: „Брей, той е станал цял звяр!” Щом е звяр, разбирам, приближил си се до този човек. Ако се приближиш при огъня, огънят е звяр, изгаря всичко. Стой настрана от звяра. Българите имат една дума, която казва - „звери се”.

 

Българинът има едно чувство, много преувеличава. Като иде на някой сбор, казва: „Свят, свят, яйце да хвърлиш няма къде да падне!” - преувеличава. Пък то събрали се сто-двеста души. Ако му кажеш за материалните работи, как е берекетът тази година, започва да мисли, едва ще се изкаже, хич не преувеличава. Ако попиташ турчина, казва: „Бинберекетверсин” - той обича да се хвали, че е много. Българинът казва, че е малко. Българинът го е страх да каже, да не би Господ да чуе и да му вземе, казва, че е малко, че Господ като чуе, да увеличи. Хитрина има малко. Понеже, знае, че е щедър, да даде повече, понеже е заинтересован. Психологически е това. Аз така разсъждавам. Туй, което не засяга него, той е щедър. Когато хвали някого, той е учен човек, всичко знае, много знае.

 

Например българинът има друго едно чувство, не зная другите народи дали го имат: то е чувство на величавост. Казва българинът: „Голям човек, планина е”. Човек планина може ли да бъде? Или казва: „Човек като мравя е малък”. Когато увеличава, увеличава много и когато намалява, намалява много. Сега счита, че като увеличава нещата, е вяра. То не е вяра, то е величавост.

 

Българинът обича да преувеличава нещата сто пъти. Нему е приятно да увеличава. Казва: „Човек - планина!” Колко пъти го е преувеличил? Може би хиляда пъти го е преувеличил. Или казва: „Висок като топола”. Тополата има 20 метра, този човек няма 2 метра. Колко пъти го е увеличил? Десет пъти. Туй чувство във всинца ви го има, увеличавате нещата. Ще кажеш: „Преувеличи”. Да знаеш колко е преувеличено. Или някой път българинът много обича да намалява. Когато намалява, по същия закон е: като те обича, ще те направи като планина, като не те обича, ще те направи като някоя прашинка. Казва: „Нищо не струва, нищо и никакъв човек!” Две качества има българинът. И вие като българи имате тия чувства. Като обикнете някого, направите го като планина - качите се горе; стопи се планината и вие се сгромолясвате отгоре.

 

Ако някой ви запита, как бихте обяснили откъде българинът е научил да увеличава, в кое училище се е учил? Как ще обясните това противоречие, че той много обича да увеличава и много да намалява? Откъде се е научил да увеличава? Какви са били условията, при които се е научил? Значи българинът е живял при много оскъдни условия, той не е живял при една богата среда. Ако имате един малък извор, една малка рекичка, вземете, че подпушите извора, може да направите цял вир. Ако този вир го отпушите, той като хала ще слезе надолу. Българинът се отпушва. Като потече силно, после пак е малка река. Ако обичате много да преувеличавате работите, значи животът ви е подпушен. Всеки, който се подпушва, значи е малка река. Ти не може да подпушиш една голяма река.