Цариброд, 1916 г.

[Ани]

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Цариброд, 1916 г.

 

Ето ни към моста. Нишава носи буйните си води; вечно рови бреговете си и вечно в едно и също леговище. Дърветата - оголели. Върбите станали прозрачни; оглеждат клоните си в бисерната вода. Слънцето - зад облаци; сякаш им шепне да пуснат вече мразовете по гори и поля, и да си вършат работата.

 

Тя си тананика. По-мънича е от мене. Черните й сключени вежди ограждат красиви, любещи очи. Връстници и бивши съученички. Заставаме до едно дърво. Ей тъй, просто да се спрем. Почвам моите пламтящи въпроси, запитвания към самата мене, към нея - вдъхновена от тишината, самотността и от нейното неизменно съчувствие. О, тя има доверие към мене, моята Софийка.

 

- Идват момичета от там и казват, че имало работилници, шивални. Все ще си намеря място. Но кажи, кажи да отида ли, за мен ли е там? Ще ли мога да издържа, ще ли си пробия път? Кажи веднага, да или не, без да се бавиш, кажи!

 

Очите й първо ме обливат с лъчи, а заедно с това и пламенни думи: - Иди! Иди! Речта й става бърза, думите една след друга се нижат като птички по телеграфната мрежа - живи, чуруликащи. Лъхва ме топлота. Думите от сърцето й - право в сърцето ми - силни, радостни, вярващи. Та помня ли що още ми каза тя! Остават у мене само няколко слова, ясни и отчетливи: „Какво бъдаще те чака там, само да знаеш, иди!”

 

Навивам масури. Тя тъче; блъска набърдилата, набива здраво, тънко платно. Хубавият английски памук реже пръстите ми и аз подлагам мека книжка. Масурите се пълнят с жилавия памук - бял като сняг. Чекърка пее. Елемието се върти, върти и свилениците памук се отмотават. А мисля, мисля; как да й кажа, че не приемам предложенията нито на едного, но ще вървя. Решено е...

 

Тя става за нещо. Разбоят утихва. Само чекърка бучи. Вадя набързо от пазвата си стихове от Емануил Попдимитров и жадно чета. Колко са хубави, нежни! А там, на скришно място имам и Диоген, и Епиктет, и Марк Аврелий, „Федон”, даже и писмата на Сенека. Това се казва книги! Издигат и разхубавяват човека. Някой внезапно грабва книгата от ръцете ми и неистово крещи: „От теб човек няма да стане, разбери това!” Книжлето вече е хвърлено в оджака, под закаченото на верига котленце, в което ври качамак. Пламъците грабват книгата и за миг я глътват. Отиде. Там отидоха и други преди нея: „Тайните на Илдъзкьошк”, „Миньон, прегрешенията на една светица”, „Градината на мъките” от Мирбо; но нека, за тях не съжалявам, нека горят. Те оставят в душата нещо неутолено, тъмно, неясно. Но ако някой посегне на моите любимци, сякаш и душата ми заедно с тях ще изгори.

 

Тя се суети покрай мен и все крещи и свива юмрук. Време е вече да се женя, да се махна от семейството - така не може. Преставам да навивам масури, изправям се и въпреки моя ужас от гневното й лице и закани, тихо, но твърдо заявявам:

 

- Мамо, заминавам за София.

 

- Какво?...

 

- Ще си търся работа.

 

Зная буря, която чупи клонове и изкъртва големи дървета, но все някое, и то някое слабичко и самотно, ще остане. Тъй ураганът, който ме смаза с думи и юмруци, остави у мен непоклатимо взетото решение. Тя остана като гръмната.

 

Премяната ми във вързопче, тънка постелчица, 35 сребърни лева, спечелени от шев, 3 пресни хляба и две живи кокошки. Тя е писала на кака с изрична заповед да ме не приема, но кой знае, Бог е милостив.

 

Софийка и Лена Станкова са вътре; ще ми помогнат до гарата. Оставям ги за малко. Нощ. Ето ме на колене върху снега, Студ, но кой го усеща. В гърдите ми - буря, светлина, урагани, сияния, звезди... Цяла луна ме гледа отгоре като нарочна пратеница. Лъчите й ме обливат. Издигам ръце и шепна велики думи: „О, Ти, чуй ме, о, Ти, Любими, с тия ръце ще работя, подкрепи ме!” Стъпките ми хрущят по стегнатия сняг, а той лъщи, лъщи. В душата ми е тихо и ясно. Поемаме тричките към гарата. След нас се блъсна вратата със страшни, гневни напътствия. Нещо ме обвило с огнено було, че не виждам и не чувам нищо.

 

Влакът ме отнася. Ленините сини големи очи - от легло е станала, с кашлицата си е дошла, заедно със Софето да ме изпратят - тя, Лена... Кокошките - до нозете ми, вързани с връвчица, бохчичката с дрехите на коленете ми, а денкчето с постелката - на мрежата. Мраз, мраз и тъмно като в рог. Трак-трак-трак-трак се гонят колелетата и ме клатят. Сама съм. Нищо не мисля, нищо. Кокошките си кротуват, багажът е с мен. Унасям се: там до нашата ябълка блести, блести снегът с хиляди очички и две крехки ръце се издигат с твърдо обещание.

 

Кондукторът. Обля ме с фенерчето си. О, съгражданин! - Ела с мене, казва, тук е студено. Взема багажа ми, че в първа класа. Там мъждука светлина, но е топло, уютно. Настанява ме. - Може и да си подремнеш, казва. В ъгъла седи офицер. Може би спи, може би тъй; размърдва се, поглежда, усмихва се:

 

- А, спътничка! Не спите ли?

 

- Не, казах, не ми се спи. След два часа съм в София.

 

Той е мобилизиран; казва се д-р Козарев. Отгде се е качил, где отива, не питам. А той ме разпитва. Разбра. Нещо тихо и мъдро ми говори, но кой да помни! Един образ, обаче остава в мен: „Капката роса пада на земята, изгубва цвят и чистота, но дава живот на треви и цветя; слънцето отново я издига и така пречистена се връща към небето.”

 

Огромна гара. Повличам багажа си с едната ръка, кокошките мятам на рамо, а в другата - бохчичката с дрехите и хляба. Някой се изправи до мен - д-р Козарев. Взима денка. Намества и мене във файтон. Полетяваме в нощта. Кочияшът знае всички улици - на пръсти; „Цар Борис” 187 - летим, колко е хубаво! Доктор ли е той? Паважът ечи от конските копита, трамваи стрелкат, но аз се возя във файтон. Студено на бузите, а на душата топло, топло. Пристигаме. Добрият непознат човек чу някаква плахо изречена благодарност и отлетява.

 

Ето ме в двора. Куче. Но, то не лае, а върти опашка и добродушно скимти. Качвам се по дървените стълби. Чукам на вратата...

 

- Кой е, чувам сънен женски глас.

 

- Аз съм, како, отвори!

 

- О! - ридално, радостно, приветливо „О!” Вратата се отключва. На гърди една на друга плачем и се целуваме. Спя на постелката си, а върху мене още и дълга тежка шуба...

 

„Капчица роса, небесна капчица.” Трак-трук, трак-трук. Конете хвърчат, и Лена, и Софето. Е, да, тя блъсна вратата и прокле, но аз не чух, не видях. Виждам само път, нов път.

 

Нов живот! Нов живот! Среброто давам в ръцете на свекъра, кокошките и хляба - на свекървата, и упованието си - на Бога.

 

Да, много шивални, но трябва да си имаш собствена машина. А какината зълва крещи и иска да ме изхвърли на улицата. Младо, неуко момиче, но тя намира, че ние от провинцията сме прости, глупави, а още повече тя е цинцарка - от римски произход. Сгушвам се до трапезата плаха, изтръпнала, гладна; свивам меките залци на софийския хляб и сърбам тлъстата чорба. - Яж, яж, насърчава ме дядо Кръстьо, зет ми се усмихва, а кака сияе. А те, двете, майка и щерка: холера и чума - да биха могли, изведнъж биха ме...

 

Среброто се топи, дните се нижат и февруарският студ брули страните ми и смразява сълзите по бузите ми. Няма, няма работа! Не зная кой ме напъти в дома на Малинова - председателка на женското дружество. Чак в задния двор я намирам, горе на „Граф Игнатиев”. Сини очи, бяло, плоско лице. Записа ми адреса, щяла да ме повика...

 

Дни и седмици се нижат. Преспите се топят; снегът става мръсен. Тук и врабците са такива - черни. А пък ония сирени сутрин свирят ли, свирят, все човеци за работа викат... Зет ми е чиновник на гарата. Облича полушубката, а мен оставя овчата шуба. В тясното коридорче се спи добре. Най-напред позъзнеш, а после - рай. А тя все ме пъди, ругае. Иска да ме бие. Едвам ме отвардва дядо Кръстьо, писнал и той от дъщеря си. И баба Нушка роптае - подяждала съм ги. Кака ми дава скришно да си хапна туй-онуй; на трапезата вече не сядам. Хлебец, хлебец и все нещо скритичко от кака...

 

Случайно срещам Ковачева [Стефан Ковачев - вж “Изгревът”, т. XXIV, с. 316-318; авт. на песента “Сърдечен зов” и др. евангелски песни - вж “Изгревът”, т. II, с. 256-259]; скоро ще се демобилизира. Направихме дълга разходка. Сядаме на пейките чак в Борисовата градина. Дали редовно получавам писмата му. Защо не му отговоря на „въпроса”. Отклонявам темата. Казвам, че сега съм загрижена, търся работа. Могла съм да не търся; щял скоро да се върне в София...

 

Говорихме за Кринчев. Там, когато „Дренова глава” и „Бубляк” буботеха от канонада, техният полк се изтегляше към Султан тепе. Те бяха и двамата. Оставих да говори Ковачев. Кринчев казвал, кога и да е, да се върне при мене, но там останал завинаги. Гробът не пуща своите си.

 

- Така, но той е с мене. Неговият образ се сля с Христа, който и сега ме води.

 

Ковачев на туй казва, че съм „готова душа” и че мястото ми е само при добрите хора. Говори ми за един велик човек, някакъв Учител, но не училищен учител, а мъдрец. Помислих си за Марк Аврелий, другите

 

- любимите ми. Зарадвах се - та има ли и живи хора такива?! Ковачев е капелмайстор на Ямболската военна музика. Той е и композитор. Стихотворението му „Самотен гроб” за Кринчева ми го изпя. Научих го веднага. Той ще си отиде след някой ден, но през пролетта ще дойде, и тогава!! Нещо радостно звучи в гласа му, което не се отеква в сърцето ми...

 

Няма работа. Кръстом преброждам София. Влизам в магазини, бюра, кантори, учреждения - горката - без препоръчително писмо. Само с личната карта на моето младо, разплакано лице.

 

- С тия ръце ще работя, помогни ми! В черква; коленичам, сякаш Христовият образ отгоре олтаря ми говори, насърчава; нежно ме гледа, обещава, вижда сълзите ми. Но колко съм смутена от грубите думи на свещеника: - Ако сте грешница, плачете у дома си, тук не се плаче...

 

Вървя по улицата, цапам по локвите и жарко шепна моята молитва:

 

- Господи, Господи, помогни ми, Господи! Отивам в Борисовата градина. Сядам на пейка и гледам врабците. Хвърлям трошици от кифлата си. Как лакомо гълтат. После вървя по алеите, спирам се до някой бор и долепвам мокри очи до коравия ствол: - Братко, борче красиво, помогни ми. Подире, обнадеждена от собствената си скръб, се връщам дома. Там, под дългия топъл кожух, с надежда за това ново „утре”, което ще ми донесе радост.

 

В Постоянната комисия - съгражданинът Ем. Начев все обещава, но види се, лъже. - Чакай, чакай! От прозореца на коридора гледам в двора на черквата „Св. Спас.” Там зидан гроб на някой си Агура. Трябва да е някой славен този Агура, щом гробът му се намира в черковния двор.

 

С прималнели нозе слизам към изхода. Върху една врата табелка с надпис: „Гладиев”. При нас имаше две учителки Гладиеви -братовчедки, голямата и малката. Голямата - висока и тънка - прилича на фина аристократка, а другата - хубава, жива, сладко пее „Соренто” под акомпанимент на китара и взема живо участие в учителските вечеринки, като играе първите роли в любовни, трагически роли. И двете - руси, сякаш не са българки. Саша и Марта. Блесна ми нещо. Ще ги потърся; те ме познават; че нали мен едничка взеха от градските момичета да пея алтова партия в новообразувания военно-учителски хор. Диригент Ап. Морфов. Колко хубаво беше! Пеех по слух, но бърже схващах мелодията. Нито веднъж диригентът не ми направи бележка. Там чух за пръв път .динамика”, Дал капо ал фине”, Дал капо ал сигне” и др. Изпълнение божествено, Морфов сияе. Доволен е от нас. Очите му горят. Красивото му лице е съсредоточено в изпълнението. Тук е Катров, Франгов, Иванов, Календеров, Козлов - всички поручици - млади, блестящи, приличат на князе (почти всички ги избиха). Може би и затова, сопран и алт пеехме така „божествено”, не зная. Алтистка е и Елена Костова; тя после се сгоди и ожени за Морфов. Роди им се Людмила. Тя ми плащаше добра надница, когато шиех за бебето й дрешки. Така и аз ходех добре облечена, а косите ми. тъмни и гъсти, завиваха на плитки два пъти главата ми.

 

Питам разсилния за адреса на г-н Гладиев. И ето ме на път за ул. „Ивайло” № 5. Коя ли ще е дъщерята на този Гладиев, високата ли

 

- френска възпитаница - Саша, или - певицата - Марта. Дали пък този човек изобщо да няма дъщеря...

 

Траур на вратата. Излиза жена и казва, че г-ца Саша е милосърдна сестра в „Александровска” болница; същата жена ми съобщава, че наскоро е умряла майката на г-цата. Значи, на верен път съм, напред!

 

Ето ме към болницата! Как тръгвам, где излизам, не зная. Дълго изгазвам кална оран и мокра, кална, жалка сядам да чакам отвън, докато един прислужник отива да я търси по стаите. Захлюпвам се на облегалото и давам воля на своите ридания... До тук и вече - нито крачка. Това е последния опит и ако не успея, то значи всичко се обръща с главата чадоле и аз умирам.

 

Зъзна. Зъбите ми тракат от студ. Нозете ми до глезените мокри и тежат от полепналата нивешка пръст. Обувките вече скъсани и силите изтощени. Прислужникът се изправя до мен, а до него - бял ангел. Сама Саша Гладиева с бяла престилка и бяло на главата, гледа ме с лазурните си очи и едвам ме познава: „Ти тука? Ти!!” Моето име звучи в розовите й устица като небесен зов. Нямам сили да говоря. Сълзите ми ручат, ручат от очите и на потоци заливат бузите ми, ронят се по гърдите ми. Но тя е мъдра, мъдра. Нищо не ми казва, а сяда до мене и взима ръката ми. Белите й ръце милват сгърченото ми треперещо юмруче. Гласът й топли, гали душата ми като крило на гълъб:

 

- Да, ти ще дойдеш утре у дома точно в 8 ч. и ще видиш как всичко ще се нареди. Няма да оставя „рара” да спи, докато не ти помогне. Утре!! Довиждане, довиждане, певице!

 

Ех, крила, крила. Не вървя, а летя, хвърча из облаците. Няма вече кал. Тя ми посочи отгде да се върна - по пътя...

 

Кака сияе. Измита, с лъснати обувки стоя пред синята джамлия врата. Посреща ме тя. Макар, че днес не е в бяло, но тя си е ангел, същият ангел, моят ангел. Въвежда ме в затоплена гостна. Черпи ме чай, говори ми нежно. Когато изпивам чая с корабийките, казва ми:

 

- Сега вече отивай на работа - назначена си в реквизиционната комисия.

 

Стоя, гледам смаяна и не зная що да кажа: - Шегуваш ли се, питам.

 

- Не, казва г-ца Гладиева - не, аз написах заявлението от твое име, „рара” го резюмира и ти можеш още сега да се явиш.

 

Целувам ръцете й, а тя ги тегли - белите розови ръчички с дълги пръсти. Увеличеният портрет на майка й ни гледа ласкаво. Но Саша ме не пуща веднага, а сяда на пианото и ми изсвирва нещо.