Jump to content

ЯНУАРИ 1924 г. - 25 ДЕКЕМВРИ 1924 г.


Recommended Posts

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

ЯНУАРИ 1924 г.

Бедност, глад, глупост и тъпотия. С валенциите съвсем загазвам -елементи, мислови величини с известни възможности, които се променят. Какво е пък това сега. Дъхът ми спира и свят ми се вие.

Стоя пред картината „Дева Мария” и се моля. Тя ме гледа нежно от синьото си покривало, разбира се, безсилна да ми помогне. Но тя що знае от валенции и радикали. Казвам на Дафинка, а тя се смее, смее. Паша си идва за Коледа и ме пооправи. Прави ми търкалца с различни чертици. На едно търкалце кислород поставя две чертици едно до друго. На два водорода поставя по една чертица и после ги „жени”. Жени два водорода за един кислород и прави „вода”. Гледам я с подивели от страх очи; как може тия две търкалца - две жени, заедно с един мъж и да образуват вода. Но тия „елементи” таман ги научиш с техните валенции и Ти казват, че те се явяват и в други възможности. Съвсем се обърквам.

Алгебрата. В класа реших как да е една задача и тъй се зарадвах, че ми се смя целия клас. Г-н Стоилов казва, че няма защо да ми се смеят; това е истинска радост за ученика да повярва, че може. Тази радост дава кураж и му помага да учи. Стори ми се тъй прекрасен и добър този човек, че лицето му нивга няма да забравя.

Тримесечието мина, а трябва нова хилядарка да дам на свещ. Михайлов за материала от V клас. Как не! Още първите не съм изплатила, втори дългове не правя. Казах на свещеника, че много бърже се преподава и материала мъчно се усвоява, не е практично. Той се засмива така широко, че виждам всичките му кътници. Видя ми се като зинала ламя.

Да се впише за плесницата по лявата ми буза от свахината дъщеря, която ме удари бременна на 9 месец, като ми искаше грамадна сума за електричеството. Пък аз й дадох последните си 20 лв., защото лампата ми е слаба. Но тя с удара си прекъсна нещо в окото и сега то гурелясва неспирно и гори, и боли, и мъчно гледам чрез него. Нека чак в 1939 год. се впише развезката на тази болка. Как Учителя ме излекува само с една дума, а детето от утробата й умря, като стана на 14 год. - чудно красиво дете, балерина.

Учителят прави хранителна комуна в „Опълченска” и ме кани [виж “Изгревът”, т. V, с. 407-409]. Вчера ме видя в стаята на кака Гина и ми каза:

- Елате да се храните тук.

Благодаря му от сърце, но дордето не осигуря минималната такса 5 лв. за всеки обяд, ме мога да участвувам. Той настоява:

- Благата са на Бога, казва, елате.

Чакам да надделея дълга си и гладувам здравата - веднъж в денонощието. Когато отивам при Дафинка, без да ме пита, ето я на поднос чаша горещо мляко с какао, с намаслена филия хляб. Господи, колко е хубаво! Но не може тъй, ще отида в „66”.

Най-после отивам. Студентите изпълнили две маси. Изобилна гозба и хляб - сестрите дежурят в кухнята. Сядам до вратата на последното място. Но то било на Савка - не било последно, просто си близо до Учителя, аз криво съм си направила сметката. Идва тя и иска мястото си. Свивам се към ъгъла - най-отдалеченото място.

Казвам на кака Гина, че още веднага ми смачкали фасона, а тя - на Учителя. Струва ми се, че ям за трима. Че това ми е и закуска, и обяд, и вечеря. И все в това ъгълче - далеч от главната маса.

Веднъж брат Стоименов иска да му обещая нещо и като обещая да го изпълня. Разбира се, може ли един брат да помоли за нещо и аз да не го изпълня. Обещавам, ще изпълня.

- Ти, казва, за 10 дена ще седиш на моето място отляво на Учителя, а пък аз ще отида на твоето място, че много ми хареса.

Смайвам се, почти уплашена.

- Не, не, по никой начин!

- Но ти обеща, казва той, ето има и свидетели...

Примряла от смущение, сядам, на видно място - до Учителевия стол. Ето Го, Той слиза при нас, правим молитва и почваме да се храним. До Него, божичко, до Него - седнала и две сълзи се търкалят по бузите ми. Кой е мислил, че до Учителя ще седя. А онзи хитрец седи на моето местенце и се смее дяволито. Учителят се обръща към мене, като че ли знае всичко и сякаш сам на себе си говори:

- Стоименов много харесал твоето място.

Уж все „случайно” стават някои неща, но трябва сляп да си да не виждаш намесата на Учителя.

Сега ми падна да мия много съдове, да трия много тенджери; измивам даже и двора, постлан с плочи и на всички измивам галошите. А раздига ли се трапезата и пода измивам.

Пак загазвам по алгебра и химия. Пак се обърквам и стоя пред Мадоната.

ФЕВРУАРИЙ 1924 г.

Гърмотевица всред зима! Това е знаменателно. Бяхме в час по литература, към 8 ч. вечерта. Всички наизлизахме вън да гледаме небето. Небе, като небе, само че - гърмотевица. Чудно.

Да, аз уча във вечерното училище на свещ. Михайлов. То гъмжи от ученици.Аз съм в IV клас. Ехе! Всяка вечер с учебници и тетрадки, които ми подари Паша, аз вървя на училище. Тя не е вече тук учителка, но има други, които влизат, излизат с дневници. С мене учи и големият Панайотов. Чиновете ни са наблизо. Какви юнаци има - мустакати мъже, големи момяги - всички дошли да се учат. Влезе да ни говори свещеникът - директор. Как можем да взимаме два класа годишно, стига да искаме. Той много ни говори, но аз нищо не запомних, освен това, че устата му доста голяма, много се разтваряше, така че се виждат всичките му зъби от край до край едри, големи, жълти като на кон.

Тук само предават, без да изпитват. Защото целта е два класа в годината. Почти завършваме материала за IV клас. Трябва да почнем за V. Но, големите уста пак почват широко да се отварят, лъсват всичките бойки зъби на светиня му, от което разбираме добре, особено аз, че за новия клас трябва и нова хилядарка. Тази хилядарка платих като работих още 4 месеца у чича Генча, който се завърна, но той пак замина и аз останах без работа.

Какви два класа,когато едвам разбирам нещо от единия. Мозъкът ми е тъп, тъп, тъп. Щом почна да уча, прозевките ме нападат и ми се доспива, или почвам да мисля върху неща станали отдавна, отдавна... Нещо у самата мене се противи на ученето, не иска „просвета”, рита, плаче, бяга...

Само преподавателят ни по алгебра се интересува повече от нас. Изкарва ни на черната дъска да решаваме задачи. Божичко! И мен даде тебешира. Струва ми се, че пропадам в земята. Диктува ми задача. С ужас гледам ту дъската, ту него. Той с усмихва ласкаво и ме упътва. Ах, блесна ми пред очите. Сега! Сега! Ето, реших я! И цяла светнала от радост, ухилена сядам на чина си. Ура! - нещо вика у мен. Учениците ми се подиграват:

- Я, каква се е захилила за нищо и никакво. Но г-н Попстоилов леко ги смъмря: „Нека, казва, нека се радва на успеха си, това ще я насърчи.” После ни задава домашни за уравнения с 2 и 3 неизвестни.

Също г-жа Барутчийска е много внимателна към нас. По немски сме само двама ученика и аз - повече „клонят” към Франция. Ах, тя тъй ясно подчертава с гласа си падежните окончания, ала уви, те ми се виждат още по-голяма стръмнина, отколкото нашата „Вади душа” на Витоша.

Всичко за такса и нищо за хляб! Касата на „Сутринни лъчи” ми заема по нещо, но трябва да се връща - нямам право на тия пари.

От мама писмо: „Истина ли си се записала да учиш първо отделение...?” и „Твоите другарки с файтон се возят, имат вече по 2-3 деца, а ти, засрами се...”

Значи, никакви кредити нямам. По-добре! Нека ме подиграват. Нали Учителят ме насърчава, това е най-важно. Усмивката върху лицето на г-н Попстоилов струва повече от това писмо. Тя ме вика да се върна в Цариброд - някой си важен момък питал за мене... Сега там е сръбско. Никога! Тук, тук е моята родина - гдето мога да се уча на родния, милия език.

Чудно, Учителят каза, че заграбените места от сърби и гърци пак ще бъдат наши, но без война... Чудно! Какъв оптимизъм вее от Него! Колко и да е мрачна „проблемата”, Той винаги казва: „Всичко ще се оправи!” и с такава усмивка и със завидна самоувереност. Оплаках му се, че мъчно уча, а Той казва: „Учете, учете! Не е да не може!” Разбира се, щом „не е да не може” и аз почвам отново под лъчите на благия насърчителен поглед. Той каза при обезсърчение да си стисваме здраво юмрука и да изговаряме: „Мога! Мога!” Аз винаги пея. И да мълчат устните ми, нещо в душата ми винаги пее.

Богаташката Котева ми даде една пълна бохча с чорапи да ги изкърпя. Дадено! Тъй изкусно върша тая работа и тъй бързо. За това получих добра сума и ги внесох в стола на „Опълченска”.

Но, сбогом г-н Попстоилов, сбогом мила г-жа Барутчийска! Неволно трябва да ви напусна; едно, че не ми е по сила да взема два класа в годината и друго - хилядарка трябва, която нямам.

Често се събираме около Учителя по следния начин: Канят някъде Учителя, а заедно с Него и - хористите. Ето ни в празна стая насядали върху черга до стената на ниски възглавки, пред нас проточено бяло платно. Върху него - какви ли не чудесии за ядене - преди всичко снежни хлебчета и плодове, плодове! Всред зима ябълки, круши, грозде, портокали - какво ли не още. Халви, смокини, маслини, сирене. Ах, как хубаво си похапваме тогава, особено ние - учащите, никога недояли. Такива обеди и вечери се дават често. Ако някому се случи успех в работата - гощавка, ако някой погребе някого - пак. Без песни не може, без хористи - никак, а също и без стихотворци...

Дързев ни подготви много хубаво [виж “Изгревът”, т. I, с. 133; т. I, 2.ИЗД.2011, с. 153]. Особена живост имат неговите творби. От една едничка Учителева фраза: „Сила, жива, изворна, течуща” или „Благост, Благост!” -цяла симфония. Но болничък ни е той - болничък. Опитват се и други да го заместят, но - той си остава ненадминат. Знаменито и велико!

Чужденецът ми се мярна още веднъж - но тъй бързо! Беше с раница в ръка, мушна се в затворен автомобил и отлетя някъде. Като че ли нозете ми се пресякоха. Напразно стоях и гледах подире. Скърб ме обзима, нечута мъка. Но кой е той и где живее?

Довърших книгите от Учителя. От „Скитникът евреин” разбрах, че в света има две начала: добро и зло. Че колкото да е активно злото, доброто винаги побеждава. Разбрах още, че злият и лукав човек често пъти може да се престори на ангел, светец, да заблуди в това отношение до висша степен доверчивите и неопитни души с дълбока користна цел; че може до припадък да се моли, но да е самия демон; че целта му е винаги егоистична - унищожение на противниците - постигане на зловещата цел с простими и непростими средства. Много страшна книга! Има ужасни картини от инквизицията. По отношение на социалните реформи Евгени Сю в лицето на богатия фабрикант Хари въплотява идеите на великите утописти Р. Оуена, С. Симон, Фурие - предимно Роберт Оуена. Но, фабрикантът е смазан от завистта на конкурентите; така че хуманните реформи на утопизма пропадат.

Втората книга [“Граф Монте Кристо”] много ме озадачи. Защо трябваше да я прочета? Заради сантименталния ли роман с Mersedes или за баснословното богатство на Dantes? Не, тук има друго нещо. Там има един затворен старец, когото смятат за луд, защото постоянно разказвал, че притежава неизчерпаемо богатство. Той, в разстояние от 15 години е успял с шъпата си да прокопае подземен изход от затвора до морето, по който смята да избяга. Но смъртно болен е той и неговите изповеди пред затворения невинно Дантес осветляват последния върху мястото и плана на съкровището. Наистина Дантес, скрит под смъртния саван на стареца, успява да бъде хвърлен в морето и там с нож се освобождава от мъртвешкия чувал. И под стрелбата на пазачите успява да избяга далеч в морето, да намери острова и открие съкровището. Там намира любима жена, която го обожава.

Да, досетих се! Значи и аз, ако постоянствувам, ден след ден, ще мога да прокопая път от моята тъпотия до освобождението на Dantes - моят подтиснат ум ще намери съкровището на разумната природа -душата си.

МАРТ [1924 г.]

„Изгрев” е вече наш. Тъй го наричаме, защото от него посрещаме слънцето. Пълен е с цветя, тръне и бодили. Нареждаме се по 20 души на линия и въоръжени с ножчета, изчистваме я от корен от бодилите. Тук-таме - палатки. Почваме да разкопаваме тук-там - наоколо ниви. Взимам си хлебец в торбичката и за цял ден прекарвам тук, ту копая с братята, ту почетвам по немски език.

По алгебра и химия загазвам здравата. Тъжа се на Дафинка, която също малко разбира от химия.

Веднъж се почука на вратата. Добре облечен симпатичен господин пита дали тук живее момичето, което не знае химия... Усмивка в сините му добри очи. Г-жа Доганова му казала, че срещам мъчнотии по този предмет. Той иска да ми помогне - учител специалист по химия, директор на Първа девическа гимназия.

Тъй се радвам, че не умея и да благодаря. Значи, Мадоната все пак помогна. Изпрати подходящ човек. Сядаме на масата и почваме пак от ония проклети валенции, които нямат нищо общо с живота. Сега на помощ идват кибритените клечки. Разни предмети от масата изпълняват ролята на елементи: гумата, острилката, едно орехче, кибритената кутия. С помощта на клечките той обяснява как елементите в един случай са от една валенция, а при съчетание с елементи от друга валенция се изменят. Обясни ми също и за радикалите, що непроменени влизат в разни съединения (да се пита Паша). До тогава не можех да си обясня кои са тия „радикали” (а това е политическа партия), [които] се месят в химията.

Той дойде още веднъж, дваж и хвърли светлина и върху останалите неясни въпроси. Светна ми в душата. Остава сега алгебрата. Жечо решава с леснина, но не може да ми обясни. У мен възприемането на нещата не става слухово. Аз трябва първо логически да си уясня нещата и после за изговора е лесно.

15 МАРТ [1924 г.], ул. „Ивайло” 25

Какво значение има тая дата, щом всичко около мен е мрачно и пусто. Изнемогвам. Гладувам не на шега. В зимника на с. Янакиева е зимовището от „Опълченска”. Има чудесни картофи - но, никой не ми ги е подарил и аз не смея да взема дори едно картофче, макар че ключът е у мен.

Това що ми просветна за малко от добрия учител по алгебра -отдавна изчезна. Ами как ще разбра и тия „валенции” и радикали по химия? Божичко, Божичко! Тъмнина! Не, аз нищо не разбирам от тия двучлени в квадрат и от тая химия.

Гладна съм. В стаята е ужасно студено. Печката връща в стаята дим, сажди. Защо ли пък уча? Що от туй, че ме насърчават. Това нещо не е за мене. Кому е потребно моето учене? Малко ли завършили всякакви училища има в света, че без мен не можеше!?

Гладувам. Не мога да заспя от студ. Като че ли чука върху главата ми. Превития показалец на чича Генча и ми се смее; чувам също маминия присмех.

Учителят повторно ме кани при „Божиите блага”, но мен ми е съвестно. Искам да работя, да заслужа.

Самотна, изоставена се чувствувам, окаяна в своята тъпотия. Ах, какви способни има в курса на свещеника! Аз съм тъпа, тъпа! Големият Панайотов учи лесно. Той ми подари голяма тетрадка като неговата и след часовете ме изпраща дома. Не мога да го понасям - черния колан!

Не излизам никъде. Защо ще показвам своето нищожество? Другите учат, но „някой” ги изпраща на училище и после ги посреща. Мен нито изпраща някой, нито посреща. Стъпки. Чука се. Спотайвам се. Стъпките се отдалечават. Що ме е грижа кой е. Увита в постелката зъзна, плача. В душата ми е тъмно, тъмно - цял хаос - формули по химия, по алгебра, глаголи и падежни форми, исторически дати, физика, старобългарски език. Хаос.

Гърлото ми е засъхнало. Гладна съм като куче, но що да ям като няма нищо. Пък и да има, защо ми е веч... Тъй ми е по-добре. Тихо да заспя и да забравя всичко, всичко!

Колко е студено тук! Пак стъпки, отново чукане. Мълчание. После ридая. Става ми по-студено. После утихвам, унасям се, заспивам.

Да, заключих се в понеделник, сега е неделя. Нашите са на беседа. Слушат сладкото Слово на Учителя, но аз вече не ща нищо. Искам забрава, забрава, да си почина завинаги. Защо да живея? Как ще се справя със своята тъпотия? Не виждам проблясък. Г-н Попстоилов е едно светило, но всичките учители не са като него и като г-жа Барутчийска, а и те не са нито хляб, нито топла стая, нито знаят за моя душевен мрак.

Слизам от леглото. Взимам стол, за да го приближа до прозореца. Вижда ми се тежък... Оставям го. Надничам. Вън - грее слънце, но нито един лъч не пада върху прозорците. Зъзна. Влизам пак в леглото си. Зъбите ми тракат. Гърлото ми гори в страшна жажда. Не, няма да сложа нито капка! Че аз не искам да живея повече. Кому съм обична аз? Какво ме чака занапред, ако не само и само страдания?

Преди не познавах свята голяма душевна нищета, а сега я виждам и ми става грозно. Гнуся се от себе си. Не, тъй е по-добре! Цялото тяло ме боли. Като че ли то е разсипано по леглото и не мога да го събера. Не го чувствувам понякога. Остава само мисълта. А после ме хващат ужасни болки - сякаш клетките ми умират една по една.

Сестра Янакиева я няма. Ах, да имаше при мен поне един човек, щях да излея мъката си и той щеше да види колко е тя голяма.

Ще насилят един ден вратата и ще ме намерят изстинала - близо до моите учебници, които не разбирам. Става ми жал при тия мисли и заридавам с глас. Но той едвам излиза от гърлото ми - почти фалцет...

Значи ще изгасна преди да съм прогледала. Ах, тия мои непокорни мозъчни клетки. Аз ги тегля нагоре, те се теглят надоле. В душата ми е хаос и ужас. Има ли сега някой в света тъй потресен и отвратен от себе си? Ето аз гина и никой няма при мен. Тия що ме търсиха, вече не идват, не знаят где съм. О, ако бих имала сили, бих отишла при учителя и бих му изказала всичкия си страх и ужас от себе си. Неволно очите ми падат върху картината - „Главата с трънения венец”. Стори ми се, че клепките се отварят и две тъмни страдалчески очи ме гледат. Стори ми се, че мъртво склопените устни се отлепват и чувам: „Ела при мен!”

- При теб, Сладкий Спасителю! Викаш ли ме Ти мен бедната, глупавата и самотна девойка? Ето, аз ида, просветни ми! Докосни ме с огъня на възкресението, дай ми светлина!

- Ела при мен! - шъпнат слепените от мъка устни, гледат ме тъмни страдалчески очи.

Ридание. Но сладко ридание. Като че през мене преминава нов живот. Заспивам. Будя се на пладне. Гледам в празната студената стая. Някой тихо извика до мен: „Олга!” - Кой е, викам и сядам на леглото си. Никой. - Кой е, отговор не последва. Но викането бе тук, в стаята ми. Тъй тихо и нежно. Никой няма, стъпки до вратата не чувам. Внезапно усещам изблик на сила. Ставам, събирам клечките, паля ги в печката. Те пламват. Слагам въглища - тоз път коминът потегли. С голяма мъка слагам съд с вода да се топли. Пръстите ми - тънки свещици. Коленете ми се люлеят. Отивам пред огледалото. - О , света Сесилия. Очите ми горят в неземен пламък.

Водата се сгорещява. Изкъпвам се както мога, обличам се, обувам се. Едвам отключвам вратата - никакви стъпки върху снега... Слънце и красота е вън. Престъпям като новородена. Аз ходя. Стъпвам по земята. Усещам слабост, но я преодолявам с мисълта си, че ще отида при Него. О, още малко, още малко. Слизам по бул. „Хр.Ботев”. Ето я „Пиротска”. Заставам на ъглите и броя преките улици: една, още една, още една, още една. Ето я гимназията „Гладстон”, слизам надоле. Ето я и „Опълченска”. Той стои до прозореца. Веднага излиза и ме въвежда в приемната стаичка. Поставя дърва в печката. Кака Гина ми дава възглавница да седна, а Той почва бързо да влиза, да излиза. Като че ли нозете Му имат крила. Колко съм отслабнала! Глезените ми заприличали на пръчки.

В съседната стая свири Ив. Кавалджиев. Надникна. Усмихва ми се. Почва да свири още по-живо. Вън времето се смрача - задухва студен вятър, пък мен ми е особено добре тук до печката, тук, при - Него. Унасям се в музиката. Колко е хубаво! Като сънена виждам Учителя. Първом ми дава чаша с гореща вода, със слаб дъх на вино... После димяща супа от спанак - една, още една, още една. После гъста картофена супа. Чудно, животът се преля в жилите ми още при първата глътка. Почвам да оживявам. Значи аз живея, ще уча въпреки всичко.

Най-после Учителят сяда на стола и почва да ме разпитва за училището. Разказвам всичко. Усмихва се и самоуверено казва: „Всичко ще се оправи.” Нарече ме „герой”. Погали ме по челото, после по бузата; аз целувам топлата Му длан. Ах, как блести като живо сребро бялата Му коса, как сияе бащинската Му усмивка!

Свечеря се. Тръгнах си на крила за дома. Кака Гина и чичо Петко ми дават ябълки, в книжка завита халва, смокини. Карат ми се, че не идвам на обедите - глухо било без мене...

Дома. Коминът тегли. Разполагам се удобно. Дойде си с. Янакиева. Свари тархана. Изсърбахме я с много смях и радост; пяхме песни. О, ако само знаяла на кой съм ред, щяла всичко да зареже и час по-скоро да дойде; но тя ме оставила, за да мога по-спокойно да си уча. Как мило ме гледаше с веселите си проницателни очи, като пощипва мършавичките ми бузи.

Трябва вече да подам заявление за изпит като частна ученичка. Мисля в III. девическа. Но, такса! Нужни ми са 500 лв., а не ми идва на ум отгде да ги взема. Определеният срок за записване наближава. Готова ли съм? Страх ме съвзема. Мога ли да кажа, че съм готова? Но шега не са тия пари и там спирам. Спирам и пъшкам. Хващам се за полираното си легло, ще го продам! Но кой ще го купи? Где да го занеса, пред кой магазин да го сложа с етикетче: продава се. Как ще го занеса - тежи. После сядам на него и плача. Плача неистово, отчаяно - пискам. После се досещам за кувертюрата - бяла, мека и красива. О, тя е по-удобна за носене; ето и почвам да я сгъвам. После пак отново сядам на оголеното легло и пак пискам, сега вече съвсем отчаяно.

Колко пъти призвах Името Божие? Сякаш Той е човек като мене и направо Му казвам: Дай ми ги, о, дай ми ги Ти!

Грабвам учебниците и отивам при Аня. Тя ме ръководи по български ,и немски езици. Правим разбор върху народни умотворения. Къде мога аз ’като нея да говоря! Тя иска същественото - първо идеята, съдържанието и то с къса отривиста реч. Да изясня мисълта, да предам чувствата. И тук ме обзема някакъв ужас. Но все пак тук усещам повече почва под нозете си. Доволна е от познанията ми по немски. Даже и г-жа Барутчийска ме похвали.

Връщам се късно у дома, защото Аня е свободна само вечер. Хем ми весело, че Аня ме насърчава, а отгоре ми даде и да се навечерям, хем мора ме гази за тия 500 лв. Как изплатих тия 1000 лв. на Георги Марков аз си зная. Нито стотинка не влезе в джоба ми, а той бързаше, бързаше. Никаква отсрочка. Никога и за нищо на света няма да вземам пари на заем. Това е първата ми грешка и никога няма да я повторя. Ще търся друг изход - ще ходя да шия на добри македонски бежанци и така ще се справям. Щом ме харесат на едно място, те ще ме препоръчат другаде и - така.

В къщи лампата гори. Тя си е дошла. Даже е топличко, има чай. На масата ми писмо, но не от пощата. Пликът е залепен и върху него само малкото ми име.

- Намерих го под вратата, казва сестрата. Видях, че е за тебе.

Оставям торбичката с книгите и откъсвам ръба. Няма писмо, но банкнота от 500 лв. Никой не знае от кого е. Бий се, трепи се, никой не може да ти каже. Отварям библията и ми се пада евангелския пасаж за слепия: че нито баща му и майка му са виновни, нито е той съгрешил, та се е сляп родил, но да се яви върху него Славата Божия.

Лягам си върху чистото бяло легълце, милвам го, че още мога да спя на него. И хиляди и милиарди пъти благодаря на Бога за навременния дар.

Още на сутринта таксата е платена и явяването ми на изпита -осигурено.

МАЙ [1924 г.]

Запролетява се, постоплих костите си от ужасната зима - всичко замръзваше - и хляб, и плодове, и вода. А сега топличко и бузите ми се зачервяват. С Борис Николов, брат му и Колю Нанков отделихме прекопано място за лозе. Учителят често е с нас. Учи ме как тънко да спускам лизгаря, за да се раздроби земята добре и по-лесно да чистим троскота. С нас работи и онзи Петър Пампоров - студент по философия, вечно в полемика с останалия погиващ свят.

Пращат ме с мотичката покрай плета да прекопая лука. Ето го, той поникнал, но трябва да му се услужи с плевене и прекопаване. Колкото сили имам, давам ги на земята, а там върху тревата учебника ми по немски и отгърната страница:

„Winter ade!

Scheiden tut weh.“

[(нем.) „Сбогом, зима! Раздялата боли.” - шеговита немска детска песен]

Плитките ми се мятат насам-натам и челото ми е мокро. Дочената ми рокличка е цяла изпрашена, обувките също. Морна се подпирам на мотиката и гледам през пътя. Минава непознат човек - рус, гологлав. На очите му зелени очила. Човек като човек, но нещо ме кара да се покача на тела. Но той не е непознат. Нещо трепва в гърдите ми. Той се обръща, сваля очилата си и спира срещу мен. Може ли да се изкаже как го гледам, като слепец, който проглежда. Лицето му просиява в мила усмивка. Ние стоим и се гледаме. Той, същият - преди две години към Витоша. Търсих го напразно. Той ми говори на неразбран език. Не е немски, не! Веднага при нас идва Мара Белчева [виж “Изгревът”, т. XVII, с. 471-530] и като древната Сафо заема изящна поза пред чужденеца. Те се познават. О, той е италианец! Те говорят на италиански език. Отгде познава той piccola poeta bulgara [(итал.) малка българска поетеса] (това разбирам) и нищо друго не ми се счу да й даде обяснения. Позата й е пленителна. Тя наистина още е много красива - къдрави коси изпод широката й шапка дават завиден ореол на прекрасното й лице. Аз съм прашна, потна и с разпиляна коса. Той се обръща към мене по немски. Пита:

- Was ist der Titel Ihres Buches? „Morgens Strahlen“?; той се смее, смее.

[(нем.) Какво е заглавието на Вашата книга? „Сутринни лъчи”?]

Оставям ги с Белчева и отново взимам мотиката. Не ме е яд на Мара, но се чудя как точно сега се намери и тя да дойде. Стои тя отсам тела и леко люлее стройната си снага, облечена в мека свилена рокля. Сякаш се подмлади с 20 год. тази възрастна жена.

После Мара идва при мене и ми казва, че той поискал да му пратя книгата си. Пита ме отгде го познавам. Той е дипломат, специално делегиран по нашите репарации. Ето ти я и Лучия Микелети - тя ще му занесе книгата. Те са приятели с нейния брат.

Преставам да копая. Прекъсват ми се коленете. Взимам немския учебник:

„Winter ade!

Scheiden tut weh.“

Паша дойде у дома да ми обясни валенциите и радикалите. Ах, как хубаво умее тя да обяснява - полека и ясно. Моето заключение за радикала „НО” е, че прилича на човек, който където и да влезне, с каквито ще талантливи и гениални люде да се среща, все непроменлив си остава, сиреч тъп. Валенциите обясни тъй: Някои елементи се явяват в няколко възможности; веднъж се явява с една ръка; веднъж с три, веднъж с пет и със седем. Водородът е човек само с една ръка. Кислородът е човек без крака, а с две ръце. Азотът - с две ръце и един крак, а въглеродът - човек с две ръце и два крака, който лови и с четирите си крайника или по един водород, или пък елемент от втора валенция, или елемент от трета и първа валенция. Ясно. Ужасните „елементи” и „радикали” ми стават симпатични. Зарадвах се. Имах варен ошав и гощавам моята жадна учителка.

След някой ден Дафинка Доганова праща и Г. Тенев - също учител по химия като Паша. Той ми обясни още нещо за реакциите. Той съпоставя разните предмети върху масата ми. Така добивам предметна представа за „елемента”. Той така майсторски ги доближаваше, отдалечаваше, разместваше и пак наместваше, че „реакцията” се извършваше пред очите ми и ми стана по-ясно. Господи, Боже, благодаря Ти!

15 МАЙ [1924 г.]

Дафинка ме взе у тях за цяла седмица да й шия - там си отспах на топло; храни ме тя с хубава и приятна храна и ме гледа благо и нежно като родна сестра. О, ние взаимно се обичаме! Видях я във Военният клуб на нашата любителска вечеринка, когато декламирах моята „Мария Магдалина”. Пожелах още тогава в душата си, този ангел жена, да ми стане приятелка. Тогава и тя поискала същото. Наистина, ний станахме такива. Те са евангелисти [виж “Изгревът”, т. XXIV, с. 427-454]. Пеят хубави песни, но нашите са много по-хубави. В техните се пее само за Исуса, в нашите за слънцето, птичките, изворите и цветята.

19 МАЙ [1924 г.]

Дните летят - в учене, работа, хорове, обеди, вечери, гладуване. И ето, изпитът надникнал. Имам въпиюща нужда от учители! Сама си преподавам, сама се изпитвам. Изпитването в гимназията ще стане с такса - трябват цели 500 лв. Няма нито 1/5 - ужас! Капиталът от „Сутринни лъчи” отдавна отиде за тънко палтенце и обувки. Оглеждам стаята си. Погледът ми пада върху бялата ми плетена кувертюра. Ще я продам, но кому?

Хладните стени не чуват моите високи хълцания, не разбират моето отчаяние. Като че ли чувам кискането на чича Генча, думите на майка ми, която казва, че от мен човек нямало да стане. Но според Учителя и от мен, и от всички може да излязат човеци, но трябва работа! О, искам да стана добър и просветен човек, Боже, помогни ми!

Съученикът ми е внел вече таксата си. Вече ми се похвали. О, но той взима голяма заплата! Пак ме изпраща и ме черпи с леблебии или печени семки. Не, той завинаги остава вън от моята орбита.

Аз съм гладна, гладна за топла и достатъчна храна, но не смея да отида в „Опълченска”, дордето пак не направя предварително вноска.

Вървя по улиците. Чупя пръсти и се моля: Боже, помогни ми за таксата! Стори чудо, Бащице Ти мой!

Зорница Русева хареса моята ръчна бродерия и каза да отида пак. Взех 60 лв., но що са те в сравнение огромната сума, която ми трябва?

Тези дни се нахраних в „Опълченска”, но свърших работа за трима. Измих всички чинии, пода, дори галошите на гостите. Трябва пак да отида, иначе изнемогвам; дано пак има за мене работа. Храня се само по веднъж в денонощието. И чудно! Пак пея, пея!

27 МАЙ [1924 г.]

Плик с 500 лв. поставен под вратата ми. Това е велико чудо! Това е знаменито, едвам вярвам. Как да Ти благодаря, Боже! Викам, пея, скачам. Целувам скъпото писмо - безименно писмо, само със скромен надпис: „За Олга”. От кой е? Кой знае мъката ми? Кой видя сълзите ми? Кой чу горещите ми молби? Кой? Кой? И сега няма ответ, но зная и сигурна съм, че около нас бдят невидими очи, едно Голямо Любящо Сърце безспирно бий за нас и ни помага, когато го потърсим.

- Господи, благодаря Ти! Ела и виж радостта ми. Още утре ще внеса таксата и аз, заедно с другите ще се явя на изпит. Господи, благодаря Ти!

1 ЮНИЙ [1924 г.]

Учителят беше дал задача всички школници да внесат по 300 лв. за една благородна задача. Няма преграда, щом Учителят каже нещо. Отивам при Зорница Русева и тя ми дава бродерии за новото й бебче. Изработвам ги чудесно и изпрани, изгладени й ги давам. Задачата ми е изпълнена. Питаме где и как живея. При нея е немската й компаньонка Герда. Казвам на Зорница Русева всичко. Как хлябът ми замръзва, как коминът връща и пр., а пък аз вече уча. Герда се обажда:

- Нека дойде при мене - самичка ме е страх в стаята.

А тя живее в сутерена - стаи светли, топли и широки.

- Да дойде, казва господарката. Нека дойде.

- Сега имам изпит, казвам, и щом го издържа.

Възможно ли е да имам стая, в която коминът тегли добре и хлябът не замръзва. Сестра Янакиева се радва:

- Желая ти всичко хубаво, казва. Нека Бог ти помага.

7 ЮНИЙ [1924 г.]

Явявам се на изпит в III. девическа гимназия. Треперя. Ах, тия учители светила, понесли гордо своите дневници, какво ли ми вещаят! Тоя рояк ученички, как учудено ме гледат. История и география мина благополучно. Г-н М. Николов останал доволен от писмената ми работа: „Изворът на Белоногата” - изпита ме и на устния. Г-ца Барбар ме похвали по немски език. Г-н Бояджиев ме погледна начумерено за химията... Физиката и тя мина криво-ляво. Но алгебра? Ах, този г-н Димитров, защо не ми даде готови уравнения, а задача с условие?

12 ЮНИЙ [1924 г.]

Изпитът е издържан, освен по алгебра. Да, моето слабо място. По български език получих петица, по немски - също. Другото - три и четири. Малчо Николов ме изпита по български. Доволен, той каза: „Писмената Ви работа е оригинална.”

Завърших само с един минус - алгебра. Слава на Бога!

Казвам на Учителя за новата квартира. Съвсем одобрява; г-н Русев обича Учителя. Учителят е техен приятел - те са протестанти.

13ЮНИЙ 1924 г.

Каруцата ме отнася на „Върбица” 10. Посреща ме самия хазаин. Казва ми: .Добре дошла!” Отваря стаята, съединена с кухня. Господи, Господи, възможно ли е това? Той си излиза. Някога стените били боядисани, сега разцапани, потекли. Вътре има и чешма. Взимам четка и вода, и първо измивам стените. После баданосвам с вар - преди мене живял някой си цигулар чех Слайо. Мия, тичам, трепя се до полунощ, до съмване. До сутринта стаята е наредена, спретната, кокетна даже. Вътре е оставена мраморна мивка с голямо огледало, също и красиво нощно долапче. Квартирата ми блести от белота. На добре запазената печка ври чай, също и супа за обяд. Хубаво. Неочаквано хубаво. Герда отива при децата, защото нейната стая ще се даде на Зорнициния брат.

Всичко добре, но как ще плащам наема. Хазайката решава: Два дена ще ни шиеш и 200 лв. пари. Чудя се отгде ще ги взема. Но сбирам левче по левче; пада по някоя паричка и от „Сутринни лъчи". Никога не взимам трамвай. Никога нищо не си кукувам, освен хляб и някои евтин зеленчук. По този случай разбрах, че салатата е по-евтина от марулята и затова само нея си купувам. Мляко нито капка, сирене ни трошица.

Горе живее сестра Минева с двете си дъщери Здравка и Соничка. Гледат ги наистина като пиленца в кафез. Понякога влизаме в общение; те обичат музика и поезия; викат ме да им чета и ме черпят щрудел с ябълки.

Все за тази проклета двойка по алгебра - седна, стана, за нея мисля. Наесен ще се явявам на поправителен и - Господ да ми е на помощ по-нататък.

А къде изчезнаха лазурните очи. Никъде не виждам Лучия Микелети, като че вдън земя пропадна.

За някои тази дата е фатална, мен носи щастие. Пиша тия редове в нова квартира - Дом Русев - „Върбица” 10. Зорница Русева ме покани в техния сутерен срещу четиридневен шев месечно. Мъжът й ме посрещна днес, даде ми ключовете и ми каза: - Добре дошла!

Стая и кухня. Даже и чешма, даже и машина за готвене - зимниче и барака. Боже, Боже, Боже! Ето ми го бялото чисто легло. В единия ъгъл книгите, тук е масата, там е куката за дрехите. Кухнята е великолепна - светла. Поставям етажерка за съдове, миндер за почивка и маса за готвене. Но тая маса са газови сандъчета, поставени. В двора цъфнали цветя и плодни дръвчета.

Свечерява се. Спускам белите завески, отварям ламбата. Колко е хубаво! Благословено да е 13 число! Благословени да са Русеви, че ме приеха под техния покрив.

Работих два дена на Зорница - доволна е. Работя бърже и хубаво, това й допада. Радвам се, че ще мога да отработвам наема си за моя широк и слънчев сутерен. Не мога да се нарадвам. Имам си собствен ключ, мазичка за въглища и барака за дърва, електрическа лампа и контакт, просто - разкош. Тъй е хубаво, хубаво при мене. В кухнята нареждам миндерче от газови сандъчета, постилам го с вълнена черга и го обреждам с пъстри възглавнички. Бели завеси на прозорците; липсва ми само маса, стол и етажерка за книгите...

При мен е шевната машина. Всичко наред, тя дойде да ме поздрави и искрено се възхити от стаичката ми. Казва: - Всичко се е променило, не е както по-рано, сега е светло и много приятно в тези стаи.

Получавам писма от провинцията. Кореспондентка съм на три специални класа: Айтос, Бургас и с. Водица - Поповско. Там Пеньо Ганев е учител. От Бургас кореспондент ми е поручик Гръблев, а от Айтос Крум Илиев. Всяка изслушана лекция от специалния клас, проверявам с други записки, преписвам грижливо и пращам. Това ми вдъхва голяма самоувереност, че и аз правя нещо за своя ближен.

Горе белват палатки. Първата е на Учителя. Изникват и други. Поляната е оживена от доброволни работници. Вода носим от далече-чак от разсадника. Но и това е задача, „много здравословно”, казва Учителя.

Онзи със зелените очи - Лулчев [виж “Изгревът”, т. XX, XXI] много се интересува от поетическите ми дарби. Подмята за литературна школа, в която да бъде той ръководител; да ни дава теми за разработване по ново идейно направление. Отбягвам и палатката му, защото сърцето ми се свива, не ми се иска. За тази „школа” са избрани все първенци: първо Мара Белчева, самият той, брат Бертоли, моя милост и една млада сестра, която го зяпа в очите, като че е някой пророк. Да, от рода на Rodin [Роден] в „Скитникът евреин”. А чудното е това, че Учителят само за него ме запита двукратно какво се разговаряме, докато с другите братя работим, дружим, храним се, изпращаме се, но никога не ми е задал подобен въпрос.

Разказвам на Учителя за високата покана да влезна в литературна школа, ръководена от Лулчев. Учителят плеви белите карамфилина Котвата, която замества сега първата палатка на Изгрев - тази на студентите. Той плеви и аз плевя. Той се интересува какво съм му отговорила: Това - че съм много заета с работа, училище, а школа си имаме, даже и специален клас. Не ще мога да следвам тази школа, нека ме извини.

По лицето на Учителя особена усмивка. Но Лулчев пак повтаря и потретя. Пожела да ми гадае на ръката, когато изведнъж усетих особен „полъх” на слънчевия си възел и не зная как, но сякаш червен дим ме обиколи като тъмна прежда. Скочих и избягах. След това последва пак същия въпрос на Учителя и аз казах, че съм избягала от него, без да му съобщавам за „самовнушението” си за червения дим около мене.

Здравка и Соничка опъват палатка на Изгрев и аз често съм при тях. Те са особено галени деца - дъщери на фабрикантско наследство, но Здравка е доста бледа и задава не малко грижи на любящата им майка. Храната им е всякога избрана и изобилна, с много „витамини”, с много салати и с много масло...

Още чудеса, още! С голямо гребло чистя изгревската поляна до телената ограда. С очите си виждам „немеца”. Да, той. Почти викам. Той се спря. Сваля жълтите си очила. Загледахме се мълчаливо. Той заговори на непознат език. Нищо не разбирам. Немският език ми помогна. Заговорих за „тогава” - преди 2 год. - към Витоша. Тогава и той ми отвърна на немски. Спомнил си - веднага ме познал. Никога не ме срещал от тогава. Никъде. Къде съм се изгубила?

Мара Белчева дойде при нас. Те се познават. Не бил никакъв немец, а италиански граф. Тя му каза, че съм poeta bulgara [(итал.) българка поетеса] и той ме погледна с хубавите, слънчеви очи. Ах, как се докарваше пред него тая красива жена. Но той гледа мене, изпотената, разрошена девойка, облечена в сива дочена рокличка. Пожела да има книгата ми. О, още до вечерта по Лучия Микелети му я изпращам в легацията.

25 ЮНИЙ [1924 г.]

Толкова съм щастлива, че дори ми става страшно. Да, същите прекрасни очи, същата усмивка, детска, добра, човечна.

ЮЛИЙ [1924 г.]

Ходим по екскурзии. Имаме си бакърен чайник от 16 кг. вместимост за вода. Сложен е върху азбестова плоча и се носи на гърба, подобно пръскачка за лозе. Снабден с пещичка за дървени въглища и коминче. До нея е казанчето за вода, снабдено на долния край с кранче, а горе е затворено със свирка. Когато водата завира, парата бие във свирката и ние отдалече узнаваме, че чаят е готов. Тогава, здравенякът брат Цеко [Цеко Етугов - виж “Изгревът”, т. V, с. 674-676; т. VII, с. 373-374] спира по стръмния път, подлагаме канчета и пием спасителната гореща водица, която има две положителни качества: само с няколко глътки утолява жаждата и запазва от простуда. И тук, Учителят простира към нас своята приятелска десница.

Брат Боев се преселва в София. Както него, Паша и брат Радославов [Иван Радославов - виж “Изгревът”, т. V, с. 474-477] са махнати от служба, поради своята идеология. Вън, рушителите на обществения ред, вън, покварата от училищата; колко още такива и още по-страшни епитети църквата сипе върху нас, особено върху Учителя. Понеже Него не може да „уволни”, нарича Го еретик и Го отлъчва от църквата. Това в 20 век звучи смешно - еретик - от коя църква. Че нали и нас гръцката патриаршия „отлъчи”. Кого ще плашат.

Понеже не ги пущаме в търновския бивак, те залягат някъде с бинокли и гледат към общата трапеза какво яде Учителя. Пред всички и пред Него в чиния - нарязан пъпеш, но черноносците им се чини, че това е кашкавал и пишат сега по своите святи списания: Учителят яде много кашкавал.

Преди една година, те, без да искат ни сториха голяма услуга. Готвим се утрешния ден да отидем в читалищния салон на търновци [виж “Изгревът”, т. V, с.362-367 ] и да слушаме беседа от Учителя. Но идват братя от града и тревожно съобщават, че по целия град разлепени афиши от поповете с големи букви с апел към търновци - милите и драги чеда на църквата, че Антихрист е дошел и никой утре да не посещава събранието му. Какво ли ще каже Учителя? Гледаме Го, а Той смеешком казва: „Ние трябва да им благодарим, че афишираха вместо нас. Хубаво са направили.” Когато влизаме в читалището, що да видим - пълно и препълнено с търновци; всички столове заети, че едвам се намери място за нас.

Учителят почва беседата, а един дебел поп става от първите редици и крещи: „Не щем беседа, а диспут.” Учителят без да изменя позата си на говорител, меко, но решително им казва следните думи: „Приемам, но нека всички български владици дойдат с мене на Мусалла - там ще им дам диспут.” Последва дълбоко мълчание и Учителят тихо и мирно довърши знаменитата си беседа. На тръгване всички се спускаме към Него и Го обграждаме с жива пееща стена. А вън, толкоз файтони - и щеш, не щеш се возиш и ти, щом някой свой те покани да те отвози до бивака, защото днес всички сме едно сърце и една душа и всеки се надпреварва в доброто.

На другия ден стана доста интересно нещо, цели рояци оси върху захарта на закуската ни. Не можем да приберем трапезата; оплакваме се на Учителя, а Той направи с ръката си някакво движение и всички оси там си и останаха върху дългата чиния, подобно жълта покривка, неподвижни. Бутаме ги отдалеч и отблизо с пръчки, нищо - мъртви, вкопчили се една до друга и не проявяват никакви признаци на живот. И ето що каза: „Тъй мога да направя и с поповете, но не искам.” После бърже направи обратно движение на първото; осите завчас оживяват и като една литват с жужение и никога вече не се вестяват. Колцина бяха свидетели на това, не зная. Не бих се досетила, ако не си го спомних сега, когато силят огън и жупел върху Учителя и отнемат хляба на нашите хора.

Брат Боев живее наблизо до моето ново жилище на ул. „Върбица”. Той сам пожелава да ме подготви за поправителния изпит. Прехвърляме целия учебник от начало до края; не остава задача не решена, не, първо, не остава правило не изведено. При него невъзможно е да има нещо неразбрано. А как крещи! Не че се кара, но така е свикнал от учителството - сякаш не диктува, а държи реч на разшумяла навалица. Щом срещна някоя трудна задача, сама извеждам правилото и ето - готово! Радвам се, радвам се! Лицето ми сияе, бузите ми горят!

Упражняваме се сутрин в дъното на техния двор до една маса. Но викането му е толкова силно, че съседите и от двете страни се покачват по оградата, за да видят кой тъй усърдно се занимава с алгебра и кому се предава тази мъчна наука. Той усеща моята умора и ме кара да се разхождам по двора като броя стъпките си. Така настроението ми се променя и умората ми бяга.

Качвам се горе да платя наема - двеста лева, затоплени левчета и петолевки в шъпата ми; предавам ги на хазайката, която подрежда драперията на своите пердета. Ето я минава с кадифено парче и бърше лакираните мебели от махагоново дърво и зелена копринена дамаска. Давам й ги в ръката, доста овлажнели от стискането. Тя ги приема - аз слизам бавно по стълбището и сълзи ме давят. Значи всеки месец по 200,

Кой блъска на вратата ми. Чакай да отворя, не чука, а блъска. О, брат Михаил [Иванов - виж “Изгревът”, т. I. 2.изд.2011, с. 340-360, 556-558], онзи с белите зъби - „Солунския” побратим. Оставям го да се измие оттатък, пък аз пак лягам, защото хич ме не бива. Минават час, два, три, той си не отива. Излизам и го питам що мисли да прави.

- Оставам тук, отговаря нахално белозъбия Солунски будител. Само ти ли ще се шириш тука - заявява това тъмно същество.

- Мога и да се ширя, казвам, защото си плащам наема, а ти като брат потърси си място при брат и ме освободи.

- Ти си от черната ложа, заявява този свят момък, и аз ще ти дам да се разбереш.

Скоквам и като светкавица се хвърлям върху му и блъсвам главата му в стената. - Марш вън! Ти си от черната ложа! Отгде се взе толкоз сила у мене, не зная, а вече петия ден дизентерията ме гази.

Той изтичва на двора и почва да прави срещу прозореца ми някакви злостни движения, гледа ме като демон и шъпне нещо. Отпилява се някъде. Но мен обзема грозно вцепенение, не мога ни да се мръдна от леглото си, ни да стана, ни да охна. Ръцете и нозете ми се извили като на епилептик - безжизнени и студени.

Колко време измина не зная, но по едно време чувам слабо почукване на вратата. Ключът е отвън. Посетителят пак почуква и направо влиза при мен. Стар брат - запасен полковник. Лежа и безмълвно го гледам. Той застава до вратата и говори:

- Бях при Учителя преди малко по работа; изведнъж Учителя прекъсва разговора ни и сериозно ми казва: „Веднага иди на „Върбица” 10 и виж какво прави сестрата.”

Човекът вижда, че наистина има нещо, коленичи в ъгъла и почва да се моли. Полека лека почвам да се „размразявам” и по жилите ми отново потича живота. Слизам от леглото и се нареждам до него. После му разказвам за случката, а той е трогнат до дън душа от Учителя, който не спи, а винаги бди за повереното му стадо. После бавно ходя по стаята, гледам пожълтялото си лице в огледалото и се чудя на тая сила, която блъсна този мъжага в стената.

25 ЮЛИЙ [1924 г.]

Да, алгебра, алгебра! Затова пък ще се готвя до смърт. На „Върбица” живее естественикът от Школата - Б. Боев. Той е същинска енциклопедия. Обеща да ме подготви. Изведнъж ми олекна.

Ние отиваме на Рила. Русеви са на курорт. Сама съм в цялата къща - пазя двора и поливам цветята. Рила и мен зове. Ще ида. Отново ще видя изворите на Марица!

Но аз вече зная кой е този „немец”. Но защо ли откритието, че той е такава голяма знатост ми причинява скърб? Чудно, голямо щастие с една малка, но дълбока скърб.

Вечерта. Готова съм за път. Билетът е изваден. Ех, посъбрах левчетата и си го купих. Тази Рила има много голям кредит в сърцата ни - невъзможното става възможно. Утре сме на път - утре рано. Ах, да не закъснея! Цяла нощ навярно не ще заспя от напрежение за утре. Рано!

Камионът е пълен с люде. Даже още един, още един. Тук са всичките студенти - хористи, сестрите Ковачеви, братята Панайотови [Жечо Панайотов, Иван Жеков - виж “Изгревът”, т. XV, с. 5-190, сн. 6-51], Боян Боев, даже надошли са и от провинцията за този излет. Ето го д-р Кадиев и Михаил Краев. Учителят е с нас. Той сяда при кормилото, а ние горе -като букет. Пеем - тежките натоварени коли гърмят, но нашата песен е по-силна и се носи над родните поля.

Колко е хубаво! Там е Рила, там е Мусалла - свещений наш Олимпо - по-велик от този на Еллада, гдето живеят прекрасни същества, пълни с любов и състрадание към човека.

2 АВГУСТ [1924 г.]

Вчера се завърнахме от Свещената планина, но аз съм болна. Не биваше да се къпя веднага, не биваше да проветрявам тъй дълго.

О, Рила, о, Мусалла! Толкоз много гости дали си видяла нявга ти? Към 200 души. Толкоз песни чула ли си да се пеят от твоите висоти? Цялата околност доле - върхове и долини потънали в гъста бяла мъгла. А върхът, подобно величествен кораб по туй бяло море, носеше върху плещите си нашата неописуема радост. Ето го и слънцето - кърваво червен диск подава глава от бялата мъгла, изтеглило златни стрели се бори с нея, разгонва ги зад върхари и долини, гледа ни като прекрасно човешко лице.

„Един си ти, мой Мусала Свещено място, Божи връх...”

Ехти нашата песен, стократно повтаряна от вятъра, далеч отнесена върху милата родна земя.

Долу гръцкий Олимп! Не вие, а ние царуваме над Балканите! Не вашите, а нашите Богове ще диктуват мира и ще определят съдбата на народите.

Но що дъжд ядохме там, що студ брахме! Тя [Мусалла] не искаше софийска прах. За да ни приеме, първо ни окъпа хубавичко, намокри ни до кости, а сетне изпрати добрите ветрове и слънцето та ни изсуши и стопли.

4 АВГУСТ 1924 г.

Болна съм. Простудих се дома, на сухо и на топло. Ето пети ден е днес как се свивам и гърча от болки. Но днес ми е по-леко. Ставам, окъпвам се, проветрявам хубаво стаята, обличам бялата си платнена рокля, оная с гънките отгоре до доле и дългите ръкави - според модела от Учителя. Оглеждам се. Очите ми са хлътнали дълбоко. Лицето ми е бледо. Никой не знае, че съм болна. Сварявам си лека супа от картофи. Сърбам - лекувам сама изранените си черва. Отварям прозореца. Радостно ми е. Ходя по чистата стая с ония мои египетски сандали правени от лико - мое ръкоделие. Приличам наистина на девица из древността. Дебелите ми тъмни сплитки се спущат върху гърдите ми до кръста.

Обзема ме незнаен трепет. Като че ли някой има при мен. Не, никой няма - аз се реша и глася, сякаш гости ще посрещам. Защо е този трепет?

Звъни се. Русеви са на курорт. С олюляваща стъпка излизам да видя кой е. Отварям вратата... Боже мой, Боже мой! Пред мен стои човек и се усмихва. Но аз не го виждам вече и се подпирам на вратата да не падна. Сърцето ми замира от щастие. Една сигурна, приятелска ръка ме подкрепя. Ние слизаме в моя сутерен, завежда ме до един стол, помага ми да седна. Стои срещу мене и ме гледа. Неговите пролетно слънчеви очи ме озаряват съчувствено и въпросително. Взима стол и мълчаливо ме наблюдава.

Отварям очи и се засмивам весело. Той се засмива също. Задава ми въпроси що ми е, трябва ли да повика лекар. Аз се смея. Разпитва ме за болестта ми. Срам ме е да я нарека... Мънкам. Той предлага да се пие само лайкучка и нищо друго - в никой случай каквито и да е сурови плодове. Не, той се безпокои, ако позволя, още сега ще отиде за лекар. Строга диета!

Кискам се вече. Че аз съм здрава. Може ли щастливия да е болен? Не, щастливите люде оздравят мигновено. Две топли шъпи взимат ледените ми ръце. Разговаряме се весело. Аз вече ставам и пъргаво ходя по стаята. Пръстите на ръцете ми са удължени и бледи, бледи. Разпитва ме. Разглежда стаята. Казах му, че уча. Очите му особено блесват, в тях няма присмех. Почва да разглежда учебниците ми и другите - Емерсона, Метерлинка, Хауптмана, Марк Аврелия... Всички са подвързани, заедно с беседите на Учителя. Тетрадките ми са пълни с упражнения, рисунки, чертежи. В тая дебела папка са пък - ръкописите ми.

Как се смеем двамата! Той се чувствува добре! Взема линията и прави същия чертеж по геометрия. С какъв интерес, съсредоточен и леко усмихнат. Ръцете му са хубави. Челото му високо. Устните прекрасни. Носът - нито гръцки, нито римски - малко не хубав. Но косата му е руса, златиста, свежа. В джоба му е планът на София. Смяхме се. По него ме дирил и намерил. Бил по далечна екскурзия, бавил се чак в Италия. Но сега вече ме намерил. Ще му позволя ли пак да ме посети?

Иска позволение!!? Слънцето иска ли позволение от цветето, когато го топли и гали? Когато го посещава? Не, цветето не казва нищо; то стои и чака. Иска ли затворникът прозорец към Слънцето?

Отиде си. Празник. Оздравях напълно. Тичам при огледалото. Излизам на двора. Празник.

Но що правя аз? Не нарушавам ли заповедта на Учителя. Не каза ли Той, докато уча, никой да не идва при мене?

По-добре ми е. Нещо отново запя в гърдите ми. Отварям прозорците. Навсякъде прашно. Слънцето нахлува в стаята и освежава въздуха. Със заморени, бавни движения подреждам стаята си. Милата ми стая. Измивам се грижливо с топла вода и спускам дълги лъскави плитки върху бялата ми платнена съборна рокля, правена по модела от Учителя с по три дълбоки гънки от горе до долу и широк колан. Ръкавите дълги и широки, отгдето се подават бледите ми измършавели ръце. Обувам на бос крак Витлеемските си сандали, направени от мен; тънки сплитки от лико върху кожена подставка. Разгръщам ръце - благодаря, тържествувам. Сега вече здраво съм заключила вратата - никой да не идва.

Не се минава някое време и на пътната врата се звъни. Ето повтаря. Мисля си да не е „онзи”, Солунският, не смея да отворя. Пък той не е от онези, който звъни, той блъска с юмруци и рита с крака. Не, не ще да е той. Полека отварям вратата на вестибюла. Горе на стъклената врата с мярна силуета на непознат човек. Трето, по-силно позвъняване. Изкачвам се полека и отварям вратата. Не вярвам на очите си. Господи - без сила от изненада и радост се подпирам на стената и две топли ръце ме подкрепят. Слизаме „у дома”. Поставя ме той да седна върху единствения ми плетен стол и ме гледа. Гледа ме с тия сини прекрасни очи, прилични на пролетно лазурно небе. Онзи същият, когото мислех за немец, а той - италианец.

Почват разпитванията що ми е. Какво се е случило, че така съм слаба. Но как да му кажа от що ми стана? Как да произнеса онази некрасива дума, която не се изговаря пред такъв човек. А той присяда до нозете ми на чистото чердже, държи ръцете ми и полушеговито, полусериозно ме гледа.

- Was fiir Krankheit [(нем.) Каква е болестта], питат дяволито сините пролетни очи. Да вика ли Arzt [(нем.) лекар]. Само да кажа и той ще го доведе. Със слаб гласец и малко засрамена, смутолевям: - Morgen verdorben... [(нем.) Сутринта развалена...] Смях и - точка. Бил по обиколка из България; получил книгата чак сега, купил си плана на София и тръгнал да ме търси на улицата, посочена от Лучия Микелети.

Сън ли е това или действителност? Сякаш небето се отваря и чувам ангелско песнопение. Гледаме се - сякаш вековете се отварят през този поглед и ние виждаме отгде почва нашия път. Ставам и ходя по стаята. Той ме гледа. Следи всяко мое движение. Добре, че почистих, добре. Може ли да дойде утре да ме види пак. Отзвучават неговите стъпки, а моите очи се пълнят с радостни сълзи.

Безумни мечти, безумни мечти - блажен сън до сутринта. Събуждам се бодра, сякаш окрилена. Отново почиствам стаята си, стъпалата и даже, и вестибюла, и стълбището. Окъпвам се с гореща вода в пералнята и обличам пак съборната бяла рокля, сега грижливо изгладена с ютията. На нозете ми са пак библейските сандали; наричам ги тъй, защото, когато Учителят ги видя, каза посочвайки ме пред другите: „Тя е била в Египет, Палестина и Вавилон.”

Чакам със замряло сърце. Чакам стрелката да дойде на 7 часа. Изреждам всички молитви, които зная и всички благодатни формули от Учителя. Чии могат да бъдат сега тия стъпки освен неговите? Ето го, почуква и влиза. Лицето му е бледо и очите с радостен блясък. А сърцето ми така лудо бие в гърдите, че слагам ръка върху него, за да се не чува... Той ми носи лайкучка - сварява я на контакта и ми дава да пия. Вкусвам, но безвкусната течност, почти горчива не ми харесва. За да ме насърчи, сам отпива от чашата ми, но с видимо удоволствие.

Иска да види заниманията ми. Показвам му тетрадките си по немски и алгебра. Лявата му ръка подпира тетрадката, а дясната мести молива над записките. Ето, тука един минус. Има грешка. И моята ръка е до неговата -докосва ме; оставя молива и стисва кутрето ми... Господи, Господи!

Преди две години, ясновидецът Георги Сотиров от Сливен [виж “Изгревът”, т. VI, с. 538-541, сн. 35] ми каза в Търново: „Сестра, ти трябва сама да живееш”; преди няколко време и Учителят ми каза нещо подобно: „Никой не бива да влиза при тебе.” Ами сега! Но аз съм твоя, Господи, и Ти нареждаш всичко. Нали каза още тогава Учителя: „Тези хора бяха от Бялото Братство.”

Всички се завръщат от курорт - и хазаите, и с. Милева със Здравка и Соничка. Къщата се оживи. От Русе дойде Богомил - Зорнициният брат. Той измести Герда горе при децата, а той зае стаята до мен. Ще следва. Добър, жизнерадостен момък, но малко суетен. Ето го често танцува със Здравка под звуците на пианото. Безгрижна челяд! Те знаят ли какво е борба за насъщния. Знаят ли те що е грижа на този свят.

5 АВГУСТ [1924 г.]

Големият познавач на природните закони набляга да се настани в кухничката ми. Казва, че ми е брат. Зъбите ми тракат от ужас при вида му. Чакам час, два, три - не си отива. Помолих го да напусне жилището ми, гаври се с мене. Казва, владее такава сила у себе си, че може само с поглед да ме простре на земята. Тогава, аз, току-що стъпила на нозе от тежка болест, скачам и с всички сили го блъсвам в стената, оттам и - вънка. После през прозореца изхвърлям мръсния му багаж. Подобно демон обикаляше къщата и за да не слушам заканите му си запушвам ушите.

Вечерта той ми донесе лайкучка. Накара ме да го сваря и изпия още при него. Той изпи една чаша, но без захар, пък аз и със захар, но с мръщене го изгълтах.

Взе дървения нож за разрязване книги. Ръката му трепереше. Писах нещо на масата, простряла лявата си ръка върху хартията. Той ми стисна кутрето. Мравки пропълзяха по тялото ми.

6 АВГУСТ [1924 г.]

Пак дойде. Какъв ти немец - чистокръвен италианец, само тъй рус, изгорял от слънцето. Очите му дяволити. Обича да се шегува. С учудване се гледаме - като че ли сме били и пребили стари приятели и сега наново се срещаме. Облечен тоз път с мек кафяв костюм, топлота и сърдечност излъчва цялата му фигура. И аз съм облечена с кафява плисирана поличка, бяла блузичка и розова копринена жилетка, подарена ми от Олга Блажева. Тя пише чудесни стихове. Но аз я обичам за нещо още по-необикновено - тя е голяма говорителка - пленява с речта си. Тя ми подари коприната и аз си я уших. Изглеждам цяла студентка така хубаво облечена, ала уви, още съм ученичка и то скъсана по алгебра.

9 АВГУСТ [1924 г.]

Учителю, Учителю! Престъпих вашето повеление. Ето го че пак дойде, без да го каня, без той да иска позволение за това. Със сърце блъскащо силно в гърдите го дочаквам и се задъхвам от вълнение. Сядам до писмената си маса. Сяда и той до мене. Внезапно се обръщам към него и - замирам върху гърдите му. Вечност. Хубавата му бяла ръка вдига лицето ми, слага бузата ми до неговата. Две сърца бият бавно, тържествено. Минути, часове или цяла вечност покрай нас, не зная. После той пак сложи главата ми върху гърдите си и шепти:

- Викай ми - ти - Allessandro!

- Аз ще ти викам - ти - Olga.

Тогава се засмивам блажено и усещам върху устните си теменужения му дъх.

14 АВГУСТ [1924 г.]

Изведнъж се чувствувам богата. Днес си купих три карамфила и украсих стаята си. Ето ги в новата вазичка.

Всичките си дрехи преглеждам, стягам, изглаждам. Мечти, мечти! Придобих особена пъргавина. Лицето ми просия. Сестрите ми казват, че съм станала особено хубава.

2 СЕПТЕМВРИЙ 1924 г.

Русеви се завръщат. Срещнахме се с радост. Градината е свежа. Аз съм щастлива.

Няма вече сиромашия и тъпотия. Взимам уроци всеки ден при обичния ми учител Б. Боев. Той е пълен с увереност, че ще поправя двойката. Ах, как крещи, като че ли съм цял учебен клас! Стар навик. Но тия викове тъй ободряват - уча с радост. Жилището ми е на 20 крачки до неговото. Просто поезия.

Щастлива съм - жилището ми е приказен дворец, душата ми - концертна зала, където се чува само ритмичната песен на труда и радостта.

Дафинка ми донесе работа, така че ще мога да си купя въглища за зимата. Що е трудът? - Неспирна ритмична песен, в която се увличам с възторг. Тия, на които работя са възхитени от моята работа. Предпочитат ме, защото имам весело лице и пъргави пръсти. Те никога не надзирават работата ми - знаят, че аз не се обленявам, макар да бъда и самичка. А като не зная нещо, моля се: Майстори небесни, научете ме! Тогава изпод пръстите ми идва изкуството само и аз завършвам дрехата хубаво. Някогашните ми познания от стопанското училище полека-лека оживяват в съзнанието ми и - мисълта става дело.

10 СЕПТЕМВРИЙ [1924 г.]

Двойката е поправена! Напред към V клас! Колко се радвам! Нима е вярно това, че съм вече ученичка в гимназията! Как се радва моят Пролетен лъч!

Взех поправителния си изпит и сега съм кандидатка за V клас. Щом е тук брат Боев, не се боя. И Жечо [Панайотов] ще върви нагоре. За счетоводската му работа, която владее отлично, не му е нужна гимназия, но... ще учи и той. Брат Боев се премества у тях на „Регентска”, близо до паметника на Левски. Щом той е с нас, нищо не ме плаши вече. Имаме и други математици, като Георги Радев например, но никой не може да замести милия брат Боев.

Веднага почваме. Никаква шега. Докато свещ. Михайлов ни уверяваше, че можем и два класа да вземем за годината, сега виждам, че и единия ми се опира. Сутрин в 5 часа ставам и се стягам за път. В 6 ч. да съм там. Чакат ме и на лампа работим до зори. Жечо ходи на работа, а и мене у дома ме чака не малко. Или сядам веднага да уча уроците си, или тичам при Дафинка да взема нещо за шев у дома, или отбивам трудовата си повинност в хазаите. Когато няма шев мия бялото стълбище на парадния вход със сапун и малка четчица. Щастливи са за мене тези четири дни, дордето отработвам наема си. Струва ми се, че те всичко даром ми дават, а моя труд не струва нищо...

На закуска мога да изпивам по две чаши мляко или чай с масло и сирене, и бял хляб колкото искам. Г-н Русев работи в „гранитния", а мисля,че вече е станал и банкер. Когато ми сипва за вечеря, имам храна за още един ден. Гощава ме богато, но и работата не е малко. Шевната машина е прекрасна, просто пее под нозете ми. Славчо често идва при мене и лакомо яде от какината картофена супа. Намира, че аз готвя по-хубаво от тяхната готвачка...

ЮОКТОМВРИЙ [1924 г.]

Големият познавач на окултните закони е в специалния клас. Нашите погледи се кръстосват, а от там и скритите ни мечове. Очите му приличат на остри шила; устата му на шаран, със ситни бели зъбки един до друг. Говори много меко, нежно, почти фалцет. Следва едно след друго много факултети, но все без изпит. Сега се е „прехвърлил” на педагогията...

15 ОКТОМВРИЙ 1924 г.

Богомил [Малджиев от гр. Русе - виж “Изгревът”, т. I, с. 602-604] също записа право. Той е брат на Зорница, току-що дошел от Русе. Идва понякога да си приказваме. Живее в съседната стая. „Онзи” го обикаля. Показва му големите си шаранови уста. Не, еврика, не шаран, а октопод. Пуска пипалата си здраво. Постоянно му гадае нещо. Затварят се с часове. И онзи мъкне плодове - гощава го на Русеви. Той не знае каква радост и каква мъка едновременно ми причинява със своето идване. То е моят ангел утешител сега. Слагам детето на коленете си и през сълзи му разказвам обещаната приказка. С какви чисти, доверчиви очи ме гледа в очите когато разказвам, напълно уверено, че аз имам за него цяла рудница от такива приказни чудеса, че аз съм само това, което неговата детска душичка познава.

Ето свърших приказката; сега идва неговия ред. И Славчо почва да разправя, че видял в Чам Кория автомобил с крила и змийска опашка, и че той, Славчо, взел един камшик и усмъртил чудовището. После дошла Милка, сестричката му, поляла чудовището с кисело мляко, сложила го в чиния и го изяли. Когато аз искрено се чудя на такъв особен автомобил, който може да се сложи в чиния и да се изяде, той скача, възпламенява се и вика уверявайки ме: „Истина, истина, како Олге, честна дума!”

Да, Славчо е моят утешител - ангел, който едничък идва да ме разсее с детските си измислици.

Страдам. Но пада ми се. Не дадох ли обещание да служа на Бога? А сега, човек е пленил сърцето ми и не го пуща. Страниците от урока отдавна са изместени в ума ми от мисли за него. Защо? Има ли той нужда от моите мисли? Що съм аз? Едно трудящо същество, което иска да се издигне. Богат е той, много богат - италиански дипломат и граф отгоре. Аз съм бедно девойче - дори много бедно.

Но, сърцето ми е обезумяло. То непрестанно се стреми към него, а умът ми е помрачен. Току-що пробудилия се разсъдък отново потъмнява. Напразно е усилието на моите учители; слушам разсеяно и погледът ми е занесен. Паша ми се кара.

Значи неговото същество помрачава съзнанието ми. Сиреч, той ще стане голяма пречка за моето истинско издигане! Под робство! Защо? Значи тия смело извървени стъпки са загубен труд... заради него.

Не, не, Господи, ела ми на помощ! О, искам и него, и свободата си! Той е винаги с мен. Не, но моите мисли са винаги при него. Лодката ми потъва. Изнемогвам в самотност и бедност. Всичко е мрачно пред очите ми. Не мога да се радвам на хубавата си квартира, на печката, на комина, който тегли по всички правила.

ОКТОМВРИ [1924 г.]

Какви златни кули си гради Богомил. Ще стане голяма личност... Милка вече проходи; и на нея шия меки долни дрешчици и копринени, и кадифени роклички. И двамата със Славчо много ме обичат и често са мои мили, скъпи гости. Славчо, каквото и да играе, каквато и комедия да прави, никога не забравя да извика: Ура, да живее България. Това особено ми прилегна...

Вечер ходя при Паша и Аня. Те сега имат нова къща на „Карл Шведски”. След урока ни по химия, Паша ме отстъпва на Аня. Тя пък по литература. Учим не на шега. Жечо и по химия ме бие. С нас е и този Иван, сирака Иван [Иван Антонов Изворски - виж “Изгревът”, т. VII, с. 333-405; т. XVIII, с. 512-796, 848-888, сн. 66-99; т. XIX, с. 976-979], взет от улицата от тези същите Аня, Паша и Надя, и вкаран в пътя на просветата. Литературата той я нарича „глупости”.

Преди 2 години го заварихме, че се отровил с таблетки хинин по едно момиче. Това беше в старата им къща на „Оборище”. Изтичах за познатия ми д-р Михайлов от ул. „Оборище”. - Навреме си ме повикала, казва добрия човек, известен ми още от Цариброд. Всички, даже с техния Павел го държим за ръцете и нозете, а доктора натиска ли го, натиска по корема докато не предизвика всичкия хинин да излезе. От тогава той доби кокоша слепота, а сега сме на нож, защото нарича литературата „глупости” и не иска да прави упражненията си. Освен, че няма зъби, но е и толкоз грозен, с щръкнала гъста коса и голямо чело - този горък сирак Иван.

НОЕМВРИ 1924 г.

Богомил купи и за двама ни по един кубик дърва. Да е благословен за това. Защото кишавите студени дни почват, пък аз нямам излишни пари за въглища. Надявам се да шия при Дафинка и тогава ще си купя.

Празник е за мене идването на Alessandro Foletti. Всичко измивам да лъсне; чак двора поливам с вода. Обличам се празнично и чакам. Ето го,той идва със зачервени бузи и държи ръката ми. Дали не му мириша цялата на „сънлайт”. Смее се и ме гледа. В стаята ми сега има етажерка за книги, масичка от изкуствен мрамор в кухнята и голям градински стол с бяла боя и зелено седалище. Поставила съм пъстра вълнена възглавница да седне той.

Не можем вече да бъдем раздалечени. До него съм. Той взима ръката ми и тихо казва: - Нека бъдем вече на „ти”. Нарича ме Taube [(нем.) гълъбица]. После слага бузата си до мойта и тъй сякаш цяла вечност. Милото скъпо лице. Милата сладка топлина на свежата му буза! Косите му руси, и къдрави - нито един косъм. Какъв ти италианец, че той е повече северняк, що ли. Нищо италианско, освен езика му, но ние се разговаряме по немски език.

Нека да разправя как се сдобих безплатно с тази нова, здрава етажерка, боядисана ясно кафяво и тази блестяща масичка. Назначени сме дежурни по чистота на Школата - брат Бертоли, брат Чолпанов, брат Дойнов и аз. Да, всички в шест часа, сборен пункт - салона. Криво съм разбрала; вместо вечерта, аз пристигам с кофите рано сутринта. Няма ги братята още, нека да почна от края. Времето бяга, но тях наистина ги няма, сякаш се надумали. Не спирам работата си, измивам червените и бели плочи на пода, прозорците, галерията, двора, тротоара, че даже и отходните места. Не знам кога е обед, кога е икиндия, но работата ми е на привършване и вече едвам се влача от умора. Нанизвам кофата на ръката си и си тръгвам. И ето ги, наведнъж и тримата братя! Как се зарадваха като видяха всичко готово! Ех, какви благословии получих - една да ме стигне, стига ми.

След някой ден сме на екскурзия. Настигваме се по стръмнините и с тях. Пак похвали, пак благодарности и благословии. А брат Бертоли, със свойствения му навален италиански акцент каза: „Но и ние ще я зарадваме с нещо.”

Подир някой ден от тази случка, ето че ме търсят две момчета; едното ми носи хубавата етажерка с четирите широки рафтчета, а другото мраморната масичка с чекмедженце. Когато идва с писмото на Адела от Палермо, а сетне да вземе отговора ми до нея, за да го преведе, човекът, брат Бертоли е видял, че си нямам масичка, а досетил се е, че не ще ми е излишна и една етажерка.

Михаил се прилепи към Богомил и често идва да си гугуцат до среди нощи. Тръпки ме побиват от този човек - също като от дявол. За мене той е само магесник и нищо повече, макар че се е примъкнал в Школата и като оногова с „литературната” школа е дошел да руши „калето” отвътре.

Работа, учене, работа, учене и... глад. В неделната си беседа Учителят каза да посетим някого днес и да му занесем подарък. Измъквам от чеиза си ново пешкирче и пеша на „Мария Луиза” срещу трамвайното депо при сестра Писинова. На нея ще направя подаръка.Там живее и брат Стоименов, и Савка с майка си.

Зарадва се като ме видя - трогната от подаръка ме остави да си почина и почна да ме гощава с това онова. Спомнихме си Мусаленския излет и онази незабравима случка при „Олтаря”. И сега пак: „Ти ще станеш човек, тебе те очаква бъдеще. Четохме, пяхме.”

Привечер се връщам у дома. Под вратата писмо. От него! За пръв път виждам красивия му четлив и ясен почерк. Търсил ме; заминава за двумесечен отпуск, ще ми се обади от Италия. Писмото гравирано с корона... Какво значи това. Сега чак си спомних думите на Мара Белчева отгде се познавам с този граф. Тогава не обърнах внимание, нито после не ми дойде нито за миг в мисълта да го питам. Вместо радост, почувствувах дълбока скръб. Цяла пропаст зина помежду ни.

25 НОЕМВРИ 1924 г.

Колко хубаво бе тая вечер в Школата! След лекцията правим леки упражнения с ръцете - това действува освежително. Учителят ме покани да изпея новата песен: „В начало бе Словото”. Отначало се смутих, но после забравям всичко и запявам с вдъхновение.

27 НОЕМВРИ [1924 г.]

В музея сме, разглеждаме насекомите. Не само тях, но и скъпоценните камъни. Професор Бончев, личен познат на бр. Боев, охотно ни развежда навсякъде и ни показва и копията на скъпоценни камъни - от стъклото-страж. Колко е хубаво да се учи по естествена история! Но да имаш такъв учител като бр. Боев!

30 НОЕМВРИ [1924 г.]

Кой от двама ни е по-силен, той или аз? - Той, щом като изгубих спокойствието си. Щом току-що запалената у мен светлина клони да изгасне, щом не можейки да уча заспивам над урока си. Но, не беше ли тъй и преди да го срещна? Не ми ли се явиха и тогава ужасни спънки, които по чудо преодолях!? Сега пак ще преодолея, но трябва да събера всичките си душевни сили, всичката си воля, иначе ще се върна по-назад, отколкото бях преди...

1 ДЕКЕМВРИ 1924 г.

Зорница е облечена като принцеса. Нейните копринени рокли, обнизани с лъскави синци, злато и сребро са тъй хубави! Моята премяна при нейната прилича на сухи, есенни листа, попаднали в пролетна градина. Почти сме еднакви на възраст, но тя цъфти като роза, окичена с благоуханни листенца, докато аз се оглеждам непрестанно в своето небивало невежество, самотност и бедност.

Сънувах чуден сън. Че той ми е писал дълго писмо, което аз напразно се мъча да разбера. Зарадвах се! Макар и сън!

4 ДЕКЕМВРИ 1924 г.

Наистина писмо от Napoli [Неапол]. Небе, слънце, поезия, изведнъж ми светна пред очите. Каква луда радост! Иска ми се да прегърна всички люде. Колко е прав Емерсон, че тия, които истински обичаме дори от край света ще чуят гласа ни.

Готвя му подарък. Събрах всичките си левчета и взех японска коприна да му изработя шалче. О, как изкусно умея да ги плета, че приличат на снежинки. Такива изработих няколко - поръчка от братята студенти. Как ще му прилича!

На спявката разучихме католическата песен:

Adoramus te, Christe,

Et benedicimus tibi,

Quia per sanctam crucem tuam Redemisti mundum.

Qui passus es pro nobis,

Domine, Domine, miserere nobis.

[(лат.) Обожаваме те, Христе, и те благославяме, защото от Светия кръст ти изкупи света. Той е страдал за нас, Господи, Господи, помилуй нас.]

После нашите. Първата е същинска погребална песен - мрачна и провлечена, вторите - пролетни лъчи, цветя, роса!

Учителят бе на спявката. Колко хубаво ме погледна! Стопли душата ми. Аз съм тъй щастлива! Два подаръка. Едното - писмо от него, второто - погледът на Учителя.

ДЕКЕМВРИ [1924 г.]

Учене, учене! Сутрин при брат Боев, вечер при Паша и Аня. Надя не забравя да ни поднесе закуска. Жечо изпива само чая, а моя милост и чая, и хляба, и сиренцето. Те пият чай от самовар - по руски. Баща им чист русин, а майката - бесарабка. Приятно е да учиш, когато си сит. Надя долива чай по желание, ловко слага още хлебец в панерчето и още едно парченце лимон в чая. След урока Жечо ме изпраща. Няма нужда, ето го къде е. На Витоша по сред нощ отивам, а той ще ме води у дома... И все в краката ми се завира, като котка. Колко пъти насмалко и не го стъпках. Ако мина вляво - тика ме в дясно, ако мина в дясно, тика ме в ляво. А как неприятно мирише дъхът му! Обича да чисти носа си срещу мен и да се заглежда в носната си кърпа...

Колко е хубаво при мен! Стените бели като сняг. Красивото легло, обредено с дебело вълнено одеало и бели възглавници. На етажерката - всичките ми книги - томчета беседи, учебници, тетрадки. На масичката- ленена бродерия с красива тантела. Миндерчето с възглавничките -чисто, свежо. Върху пода - дълги пътечки нови чеизни черги от цветни парцали. Слънцето цяло провира главата си чак до вратата. Шия или чета, то ме гали и топли със своите бащински шъпи.

Кой е този, който всичко това направи за мене? Изведе ме от мрак и тъмнота към светлина и радост. И брат Боев, и Паша, и Аня, и брат Бертоли, и хазаите ми, и всички добри хора що намерих тук дължа само Нему, на Учителя. И за образованието си, и за ония 500 лв., и за онзи глас, който ме извика, и... за всичко. Дали не и за Олтарното планинско видение!! Дали не и за Дафинка, която обича Учителя, и за г-н Тенев, който ми прави химически реакции „нагледно” с кибритените клечки.

Кой е Той?

Веднъж когато слушахме беседите в „66”, очарована и щастлива, стоя унесена след беседата докато всички се разотиват. Тишина, сякаш няма никой. Не съм на земята. С Него съм някъде високо, високо и душата ми изпълва чудно блаженство. И ето, вратата се отваря и Той застава горе на стълбичката. С бързи стъпки се изкачвам, заставам пред Него и го гледам, гледам - сякаш се преливам в това прекрасно лице, озарено от божествен поглед. Тогава Той с тих глас продума:

- Познаваш ли ме, Олга?

-Да, Ти си същият, отговорих стрепетен глас, но кой „същия” и аз не знаех. Тогава пак чух да казва:

- И още по-добре ще ме познаеш.

И сега, когато гледам в стаята си даровете на Любовта, без капка умора от днешната екскурзия пак с Него, забравям да прочета двете писма - едното от Неапол, а другото от Рим.

Целувам златния пентаграм, блеснал на гърдите ми и сладко заспивам.

21 ДЕКЕМВРИ 1924 г.

Вече няколко писма от Италия. Не ми се обадил, защото бил много зает и - внезапно заминал...

Шалчето расте. Храня се като Кнут Хамсун. Едва ли не припадам от глад. Когато отивам на урок при Аня, тя ме гощава добре и тогава се чувствувам много добре. Ах, техния дом прилича на тих оазис, където има всичко.

„Коренуването” върви, немски и руски - също, химия - едвам. Ту просветне в мозъка ми, ту настане дълбок непроницаем мрак. Решаването на задачите е истинска наслада. Тъй обичам и геометрията, но химията и физиката - никак.

22 [ДЕКЕМВРИ 1924 г.]

Днес чистих у полк. Дирманчеви - мих, чистих, тупах. Старите самотни съпрузи много ме харесаха; поканиха ме у тях да живея - те пък да ме издържат в училище - догдето поискам. Отказах, защото си имам вече по-добро гнездице. Нахраниха ме добре, платиха ми 60 лв. надница.

Същата вечер плодна вечеря в Салона на „Оборище”. Там всичко блести в светлина и чистота. Разбира се, и аз - Мара пепеляшка, вече съм преобразена - изкъпана, облечена със своята бяла рокля и - неговото шалче. Искам то да се освети тук от песните и присъствието на Учителя.

Масите с ослепително бели покривки - отрупани с всички блага на майката земя. Колко много плодове, бели хлебчета, варено жито със захар и орехи, сладък пилаф с канела и халви, халви!

След вечерята литературно музикална част. Внезапно Учителят ме потърсил да декламирам... И - Мара пепеляшка, цяла преобразена от вниманието на Учителя и хубавите писъмца от Италия, сияюща рецитирам:

„От Теб далеко ли съм, Боже,

На сух листец приличам аз,

И вятърът ме весден гони,

И гина аз от студ и мраз.

При Тебе ли съм, ставам мощна,

Скала гранитна съм в море,

Вълни напразно ме налитат

Не ще разбият в мен сърце.”

Всички ме обичат тук и аз всички обичам. Те са моята земна родина.

Скришом целувам шалчето - и шепна скъпото му име. Обичам италианското знаме да гледам как свободно се вее над тяхната легация. Обичам и тая мъничка, винаги невчесана Лучия Микелети, която го познава, която говори неговия език.

Колко е хубаво при Учителя! Като че ли е същински рай. При Него се преобразявам до неузнаваемост, а утре пак навличам работната си дреха.

Паша ми каза, че съм разсеяна. Защо ли тя тъй много ме шиба? Аня ми дава много повече, но не настоява тъй. Може би, природата дава на Паша тая роля да ме шиба. Те са си разпределили ролите. Но не е ли пак тя, която ми подари първите учебни пособия и ми обясни валенциите и радикалите. Шибай, Паша! Природо, бий, мачкай, блъскай ме, но ме направи добър и полезен човек.

Но Учителят ме погледна тъй благо. Каза, останалите дарове върху трапезата да се разпределят нам - учащите - хористи. Пяхме до полунощ.

25 ДЕКЕМВРИ 1924 г.

Радвам се! Научих урока си за шарана. Реших задачите си. Научих добре падежите в немските съществителни. Преведох и късчето по старобългарски - апологията на Черноризец Храбър за българската азбука. Колко хубаво!

В онази стая студенти вдигат такъв ужасен шум и олелия. Пияни студенти крещят: Мила родино!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...