НАЧАЛО И РАЗВИТИЕ НА БОГОМИЛСКОТО УЧЕНИЕ И НА БОГОМИЛСКОТО ДВИЖЕНИЕ

[Dela]

НАЧАЛО И РАЗВИТИЕ НА БОГОМИЛСКОТО

УЧЕНИЕ И НА БОГОМИЛСКОТО ДВИЖЕНИЕ.

Като предшественици на богомилството се считатъ павликенитѣ и манихеитѣ, заселени въ Тракия презъ VIII в. отъ Византийския императоръ Константинъ Копронимъ, ала споредъ французския ученъ А. Ломбардъ, богомилството като учение и движение се е родило самостойно въ България в срѣдъ кървавитѣ смутове на който страната е била арена то­гава, и то е било чисто самородно българско явление.

Самъ презвитеръ Козма казва, че попъ Бого­милъ се явилъ съ нѣкакво учение, което не било въ връзка съ никое друго. По тоя начинъ мнението на французския ученъ добива голѣма правдоподобность.

Проповѣдницитѣ на богомилското учение, на чело съ неговия създатель, сѫ били преследвани въ България и въ Византия, поради което тѣ въ неиз­броими тълпи се насочвали къмъ Централна Европа презъ Босна, презъ Далмация и презъ северна Ита­лия, до като най-сетне се настанили и въ Франция. По-кѫсно тѣ добили въ различнитѣ страни различни имена. Въ Босна и въ северна Италия напр. се на­ричали патарени, а въ Франция катари и албигойци.

Така разширено и разпространено, богомилство­то добило на различнитѣ мѣста и различенъ характерь. Нѣкѫде въ него е взималъ връхъ социалниятъ елементъ, другаде философскиятъ, на трето мѣсто пъкъ религиозниятъ. Въ България, отечеството на богомилитѣ, тѣ сѫ се наричали общиари, защото сѫ се смѣтали наследници на древното человѣческо об­щежитие (обща земя при общъ трудъ и равноправно ползуване отъ земния плодъ) което сѫ искали да се простре за человѣчеството по цѣлата земя.

Въ последствие богомилството отъ чисто соци­ално учение се е изродило въ ересь срещу източно-православната църква, която ересь давала все по-нови и по-нови разклонения, като Валденези, Хусити и пр., та дори до лютеранството.

По тоя начинъ първоначалното богомилско общиарско учение, рожба на небивалото неволничество на робитѣ въ царството на българитѣ, останало покрито, като корена на нѣкое дърво, въ земята, а на лице се виждали само неговитѣ клонове и неговитѣ цвѣтове. Ето защо, никой не си е далъ трудъ да проучи сѫщностьта му, за да се види, че то е било по природата си социално учение срещу срѣдновѣковното робство. Излишно доказателство за тая социална сѫщность на богомилството е фактътъ, че то е намѣрило почва за разпространението си изъ цѣла феодална Европа. До каква степень богомил­ската ересь е успѣла да се разрасте презъ срѣд­нитѣ вѣкове, свидетелствува обстоятелството, че богомилитѣ за Франция, за България, за Кроация и за Далмация сѫ имали дори свой Папа, антипапа на Римския, съ безчисленно множество църкви въ всич­ки страни на Европа.

Въ 1167 въ Сентъ Феликсъ де Гарамонъ, е има­ло съборъ на богомилскитѣ епископи, подъ предсе­дателството на богомилския папа, българинъ. Съборътъ е билъ свиканъ. за да разграничи областитѣ на всички епископи. Въ сѫщото време обаче той е билъ и една внушителна манифестация на богомил­ската сила и на богомилската вѣра въ бѫдащето всеземночеловѣческо общиарство, при пълно равенство и пълно братство, което богомилитѣ сѫ проповѣдвали.

Специално за България богомилството, макаръ противохристиянско, е било търпѣно и е било по- правилно оценявано само отъ Иванъ Асенъ II, бла­годарение на кое което тогавашното велико българско царство е било царство на истинско вѫтрешно брат­ство, безъ вражди, безъ неправди и безъ насилия.