Jump to content
Ани

5.8 Рилските екскурзии с Учителя

Recommended Posts

Рилските екскурзии с Учителя

През 1928 година Учителя изпраща група братя на Рила начело със Симеон Симеонов в местността Едигьолски езера над Паничище за проучване условията за летуване на братството там. Групата прекарва известно време и се връща възторжена, с хубави впечатления от това девствено за онова време място. Върховете и поляните около езерата, покрити с гъсти клекове, не са посещавани от никакви туристи, а и рядко от овчари.
От август 1929 г. започва редовното посещаване на „Седмострунната арфа" на Рилските езера. Учителя казва: „Мусала е главата на Рила, а седемте езера са сърцето." Той избира от Едигьолските езера второто, наречено Елбурско езеро — Езерото на Изпитанията, за организиране на постоянен бивак на Братството. Там започва да тече интензивен братски живот. Първите приятели са зле екипирани, а за палатки използват войнишки платнища, поставени на два кола, през които вятърът свободно минава. Присъствието на Учителя и неговата голяма любов стоплят сърцата на приятелите, а неповторимата красота ги завладява и те забравят студа и мъчнотиите.
Навсякъде, където Учителя води братството, съдейства да се създават нормални битови условия. Организира се лагер, прекарват се пътеки през непроходимия клек. За посрещане изгрева на Слънцето приятелите използват стария молитвен връх, който се намира между второто и третото езеро. Постепенно се изсича клекът и се прави пътека към сегашния молитвен връх. От 6 август 1931 година — четвъртък, той започва да изпълнява своята функция. Този молитвен връх, заедно с цялото било до Езерото на Чистотата, представляват граница между Черно и Бяло море. Водите на седемте езера се събират и се втичат в река Струма, а тя — в Бяло море. Водите на Чистотата, Съзерцанието и Урдините езера чрез Черни Искър се вливат в Черно море.
Един ден след паневритмията на петото езеро — Махабур, братята и сестрите слизат заедно с Учителя до езерото и сядат на брега му. Провеждат интересен разговор. Наблизо до тях има неголям камък. Учителя става, качва се на камъка и изпява песента „Синът Божий" („Имаше человек") с такъв хубав, мек, тих й приятен глас, че всички се захласват в чудната мелодия.
Навсякъде в лагерите по планините Учителя търси и намира вода — символ на живота. При една от редовните обиколки около второто езеро Учителя спира при скалата на юг от езерото, почуква с бастуна си и казва, че отдолу има вода. Приятелите започват да копаят и скоро тя извира. Учителя обяснява, че тази вода идва от Езерото на Чистотата, където се затопля. Минава през златоносни пластове и е отлична за пиене. Приятелите, възхитени от хубавата и обилна вода, започват да изграждат чешма, като най-напред правят корито от бял опушен кварц и отпред две ръце, издялани от камък, от които изтича водата. На 25 юли 1930 г., петък, чешмата започва да дава своите чисти води за приятелите от братството и всички приходящи. На камъка изчукват котва с петолиние, символ на надеждата и на неразривната връзка на душите с Бога, надпис към посетителите на извора и знаците на Божествения, ангелския и физическия свят. Пред чешмата на голям камък рисуват знака на Слънцето.
На северната страна на езерото, под ръководството на Учителя се започва зидария с камъни. Един брат пита Учителя: „Учителю, какво правим?" Той слага показалеца на устните си и казва: „Тихо!" Същевременно над върха Харамията се събират черни облаци, започва да святка и гърми - наближава буря. Започват да работят още по-интензивно, завършват зидовете, слагат греди за покрив и покриват с плочи. Щом свършват работата си, започва силен дъжд с град. Тогава Учителя се обръща към брата и казва: „Кухня правим. Ако бях казал това по-рано, тъмните сили щяха да ни нападнат с град и дъжд и нямаше да можем да я покрием. Сега сме под покрива на Всевишнаго." От тази буря с градушка доста от палатките са надупчени, но понеже всички приятели са в кухнята, никой не пострадва от нея.
Започва красив братски живот. Сутрин се посреща изгревът на Слънцето, казва се обща молитва от Молитвения връх, след което Учителя изнася беседа. Следва обща закуска, паневритмия, общ обяд и обща вечеря. След вечеря пред кухнята се прави голям огън, където се изнася програма, изпълнена от братята и сестрите — пеят се песни и се свирят най-различни музикални произведения. На тия вечерни срещи Учителя провежда полезни разговори. Често братството прави екскурзии до близки и далечни места. Учителя обяснява: „Преди 4 милиона години възвишените същества, които са направили тези красиви места, са знаели, че те ще бъдат посетени от разумни същества, които ще водят духовен живот и аз ще ви проповядвам Словото. Те са приготвили и този естествен стол от камък, за да сядам на него и да изнасям беседи." (64) Това е един неголям стол от камък, който се намира до стария молитвен връх, където Учителя изнася сутрин своите беседи.
В братския лагер на Рила всеки използва великите условия, създадени от природата, според степента на своето развитие. Едни идват на разходка, други — на почивка, трети — за общия братски живот — за цялото, и малцина — за връзка със съществата от невидимия духовен свят, които изпълват тези светли места. Далеч от светските влияния и грижи ние преживяваме там най-хубавите и незабравими дни от нашия братски живот.
Една вечер, както винаги, братята и сестрите са събрани около огъня в кухнята и разговарят с Учителя. По време на разговора Учителя изведнъж като че ли заспива, обляга главата си на седящия до него брат. Всички млъкват, поглеждат колко е часът. Минават няколко минути, Учителя се „събужда" и продължава разговора оттам, докъдето е стигнал. В същото време голяма група братя и сестри тръгват от Сапарева баня за бивака. Нощта ги заварва в клековете, където се объркват в тъмнината и мъглата. Спират и се обръщат с молитва към Учителя да им помогне. Пред тях блесва светлина и в нея се появява образът на Учителя, който с лявата си ръка посочва надясно, и образът се изгубва. Те поглеждат и отбелязват часа и тръгват надясно. Скоро краката им стъпват на пътеката и посреднощ пристигат на бивака. Всички приятели спят. Настаняват се в палатките и сутринта разказват за преживяването си, като посочват и часа, в който им се явява Учителя. Времето съвпада точно с момента, в който Учителя, при разговора си вечерта в кухнята „заспива".
Мусала и езерата са силни духовни магнити, които ни привличат всяка година с неотслабваща сила. През 1935 г. Пеньо Ганев и Стефан Дойнов посещават Калинините върхове и като се връщат в лагера, разказват за тяхната невиждана красота. Учителя се обръща към тях и ги пита за колко часа може да се отиде до там. Младежите отговарят: „За два-три часа." Всички от лагера пожелават да отидат на върховете на обща екскурзия. Учителя предлага на възрастните да останат, но никой не се отказва. На 19 август сутринта всички тръгват за Калинините върхове. Братята и сестрите вървят бавно, с много почивки. Във въздуха кръжат големи ята от орли, придружени от младите орлета, укрепнали за полет. Едва привечер голямата група стига върховете и при залез слънце тръгва обратно. Към по-възрастните братя и сестри се прикрепват младежи, които им помагат. На връщане групата минава край езерото на Чистотата и в два часа сутринта се прибира невредима в лагера. Храната, сготвена специално за съборния ден, остава за следващия — 20 август, през който Учителя не държи беседа. Така се задоволява едно голямо желание на приятелите да посетят красивите места на Рила. Той отбелязва: „Вчера направихме една разходка до Калинините върхове. Някои от приятелите пожелаха да обиколят всичките върхове. Според мене това желание говори за човешкото тщеславие. Безпредметно е да се качва човек от един връх на друг. Като стигне до един от върховете, нека разглежда другите отдалеч. Така ще има повече време да чете онова, което Божественият Дух е писал по върховете... Наричат ги Калинини, защото някога живяла една работна, спретната мома, Калина, която постоянно чепкала, прела и тъкала вълна. Като нямало пазар за нейната вълна, тя я разстилала на тези места, от които впоследствие се образували Калинините върхове. Двете езера пък, наречени Карагьол, са двете очи на Калина, които всъщност не са черни, но светли, почти сини. На тъмно изглеждат черни, а на слънце са бели; до синкави." (53, с. 122)

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×