Jump to content
Ани

9. Собствена революция

Recommended Posts

9. СОБСТВЕНА РЕВОЛЮЦИЯ

Но аз защо се връщам към туй, защото и Кузманов беше с нас, и Табаков, и някои други там. Връщам се затуй, защото аз на излизане от участъка Христо Кузманов лансира в мен тази идея, че ний трябва да си направим революция най-напред за нас, в смисъл, че тази голяма, обща революция, тя е въпрос на време, на възможности. Но за нас да си направим, в тоя смисъл, че трябва да намерим средства, финансови средства, за да си направим революцията по места. Да започнем с най-малкото в туй направление. Тази идея се лансира и тогаз аз им представих този случай на тия хора, защото един техен работник беше видял, и ми казваше, че има така много пари под леглото на стопанина му. Значи от там ние можехме да вземем пари чрез „пряма акция”. Елементарно обяснение, както и да е, но го представих на Христо Кузманов и Тинко Симов. Тинко Симов възрастен, не е на нашата възраст, той пак е бил млад, но ние сме били на 17 години, а той е бил на 25 или към 30 може би. И разправяше той, че е бил в централния затвор, че е бил измъчван, че цимента го изсмукал, незнам какво, дали е избягал, дали е освободен, но е бил в централния затвор. Той беше за нас авторитет, защото по-възрастен така. Ще се върна малко напред да ти кажа, ти понеже си млад, не знаеш тоз случай. Това беше към 1930 г., малко по-късно ли? Между Севлиево и Ловеч бяха убити трима съдии. От Севлиево отива един съдебен състав да гледа делото в Ловеч. Спират ги насред пътя групата на анархистите, как се казваха не знам, но е имало анархистичен съд, а Тинко Симов владее, бил е духовния, тъй да се каже водач, а онзи другия непосредствено, който е бил изпълнителя на съда, на анархистите Дочо Узунов се казваше, ти не си чувал, може да не си бил роден тогаз. Та спира ги, задържа ги, произвежда за 15-20 минути съд така, революционен съд, като кара този, нали с тях има и някакъв служител, разсилен, който по време на съд ги извиква: едикой си и той ги извиква. Този разсилен сега ги извиква, но един пред революционния съд. Осъждат ги. Но ги убиха тримата, а те бяха четирима всъщност, но четвъртия го оставиха жив. А туй е много важно. Единият беше председател на съда Гунчев, вторият бе прокурора, беше Минчев, третият член-съдия, забравих му името, той сравнително млад човек, тези тримата ги убиха. А другия един член-съдия, който е от Ловеч него го оставиха жив. Кармата му не го засегна него. Оставиха го жив, защото той е съдил някога Дочо Узунов. Някога Дочо Узунов е бил при него на съд. Докато е бил в Ловеч още. Изглежда, че той е проявил някаква снизходителност, някаква човещина така, аз му забравих името, той е съдия в Ловеч и Дочо Узунов не прочете смъртна присъда за него, оставиха го него, а другите ги убиха там. Та тази разправа със севлиевски съдии, която по целия свят вестниците я разгласи, че чак и до Япония бе отишла. А после Манчев четеше тогава окултна литература. А той има провинение, и кармата му бе назряла, и има право да го убият. А брат Тошев, който беше тогава и следовател пък ми каза, че когато Манчев му казал, т.е. прокурора на следователя - „Аз, каквото искат, давам”. Става въпрос, че се съгласява с нарежданията на властта, когато след 1923 г. убиваше, разбираш ли, някои убийства ставаха без съд и Манчев му казва на Тошев, че се подчинява на властта. А той е прокурор, по закон стои над всякаква власт, обаче се съгласява с властта. А Тошев му казва: „От кое даваш, от твоето си ли даваш? А къде отива закона?” Туй Тошев ми го казва. „От кое даваш ти?” Значи нямаш право да даваш, не е твое. Даваш, значи има нарушение на закона, защото те убиха на излизане от съда двама души. Убиха ги, а бяха земеделци, пред всички. Убиха ги, уж ги карат и уж че почнали да бягат и ги застреляли. Друг един земеделец убиха, туй след 1923 г., след преврата на 9 юни 1923 г. Убиха водача на земеделците, в този край, в околията. Убиха го както вършеят, на гумното, където се вършееха снопите от житото. Нямаше вършачка тогаз още, а на гумно се вършееше с коне и волове. Та Манчев тъй да се каже си е платил с туй. Аз се отвличам затуй, защото един от членовете на таз банда е бил точно този Тинко Симов, с когото така и аз, той и Христо Кузманов уговаряхме, търсехме начин как да снабдим със средства. И аз им предложих тоя случай да оберем богаташа. Обаче след като говорихме, говорихме, видяхме, аз така резервиран от тях и си заминаха. Не взехме решение. Това беше най-голямото мое изхвърляне в тази работа. Но трябва да се каже, за да се разбере как тази идея се разпространяваше у нас. Трябва да се каже за анархистите. И след като те си отидоха аз видях така, че може би този случай, който им предлагах, не беше сигурен, не им вдъхна доверие. И те без да ме разкритикуват си заминаха така, като разбира се в случая Тинко Симов е бил така решаващ, щото той беше за нас авторитета. И след като си отидоха и аз викам така: „Аз сам ще го направя”. Да видят, че и аз мога да направя нещо без тях. Той е дълъг психически процес, така подготовка за туй нещо, не ми се с подробности разправя, как съм ги посрещнал, как съм се решил, как съм се приготвил. Подробности, но само туй, че наистина го направих точно тъй, както беше описал този техен слуга за парите на господаря му. То беше през лятото, прескочих така през един дувар, понеже е лятно време. Всъщност стаята беше затворена гдето спяха те двамата: възрастни, бащата и майката, защото те имаха синове, но не бяха при тях. А бяха тогава сами. Точно тъй, както ми разправя той, точно така излязоха нещата. Аз се бях въоръжил така и с кама, и с револвер и брадвичка. Брадвичката бях взел, защото той ми каза, че е сандък дървен и бях взел брадвичка от едни съседи като си казах, че аз като взема сандъка, той с ръце не може да се счупи, да го счупя с брадвата. И действително нещата излязоха така. Аз отворих съвсем тихичко вратата, а тя бе стара къща на един етаж и влязох. При влизането не ме чуха толкоз. Бях като Разколников.

Един от следователите, след като ме хванаха ме питаха чел ли съм „Престъпление и наказание” от Достоевски. Тогава го бях чел. Той не ми беше оказал влияние, а то бе от книгите на анархистите, трябваше да върша акции. Чел ли си „Престъпление и наказание”? Не, не си чел. Достоевски там нещо има подобно. Значи при влизането аз се услушвам, те продължават да си дишат равномерно в една малка стаичка. Обаче при самото влизане, лекичко отворих вратата, оставих отворена вратата внимателно, но не ме чуха. Обаче, когато се наведох под леглото им и намерих въпросното сандъче с пари под тяхното легло, късно през нощта.

В.К.: А над това легло те двамата спяха? С.К.: Под самото легло им е сандъчето. Той слугата им ми каза, всичко ми е очертал предварително, на хартия. Кой знае защо аз не съм се интересувал да го питам, ама тъй става, че той ми го каза туй нещо. Той пак искаше да ме подтикне към туй, така изглежда, затуй ми го е разправял. Той не е бил в нашата група, а дружеше с един от нашите приятели, верно че бил решен, но не тъй по идея. И аз вече виждам сандъка и виждам, че е доста тежък, тежичък така, размърдвам го така, а той като старо дърво изпръщя, скърца. В момента, когато аз вече решавам да го взема и да изляза с него, в тоя момент той изскърца и те се събуждат, сега дали двамата или единия и какво да ти кажа. Аз в тоз момент, разбира се, ако можех да разсъждавам така, да има някаква логика в мене, да имам логични расъждения би трябвало направо да избягам. Нали така, щом те се събудят не може, е тежичко е така сандъчето и те извикаха така. Търсеха помощ от сина си или от някого другиго. Обаче изведнъж се промених. Обаче нещо стана, като че ли, виж какво, това е чисто обсебване от нечисти сили и лукави духове. Сега не искам да се оправдавам, но казвам какво се случи тогава. А те бяха двамата, без да мисля вдигам брадвичката и нанасям два удара. Мъж и жена, възрастни хора. То е тъмно, напълно тъмно, не се вижда къде е било обаче нанасям два удара там и то добре, че провидението ме е запазило тъй да се каже, в смисъл да не нанеса тежки смъртоносни рани. Сега мисля, че и двамата са преродени, но чрез кого не знам. Вероятно ударите с брадвата да са ударили завивките и раните не бяха смъртоносни. Спомням си само туй, че след като ме хванаха и ме изправиха на съд, то вероятно под молбите на майка ми и на баща ми, но те са заявили, че ми прощават.

А аз щях да ги убия за пари. Та бяха казали на съда, че ми прощават за деянието ми. Това се дължи на това, че аз първо по характер не съм бил някой тип така пропаднал, туй едно и главно, че моите родители са били уважавани от всички и в дадения случай са ги съжалявали всички. Аз си спомням даже старши сержант един от стражарите, когато ни разследваха и ни разпитваха за случая, ме оглеждаше внимателно. С какво съчувствие ме гледаше, с каква мъка ме гледаше така, като съм в туй положение. А той беше близък на баща ми. Пък друг един стражар имаше един звяр, той имаше съвсем друго отношение. Зависи от човека. Та те така са дали изявление пред съда, настоявали са и казали, че ний му прощаваме. Това се разбра. То туй после, като се върнаха.

В.К.: И как те хванаха, и как ти избяга? С.К.: Виж какво, аз нанесох тогаз удара и съм изтървал и оставил брадвичката. И излизам навън, обаче нали по същия път излизам навън, щото пътя ми беше отворен, аз бях минал по него. И както излизам така от виковете се събужда техния син, големия син, който е здрав така, че може във въздуха да те изхвърли. Той ходеше да коси, да работи, занимаваше се със стопанството, с овцете. Беше много здрав. Обаче иначе той беше завършил гимназия и не беше прост човек, но беше много здрав, израсъл навън, на въздух и ме застига на едно място, подире ми като тръгна. Тия са страшни работи братче, ама какво да правим, да ги кажем щото да се знаят. Те са страшни работи, на никого не съм ги разказвал. А туй дето са ме изследвали, аз нищо не съм казал, щото туй дето ме изследваха във Варна, те нищо не знаеха. Пък в Севлиево като дойдох отгоре, там с простреляна ръка, запазиха ме. А тази закрила беше от Небето да ме запази, защото имаше цяло стечение на обстоятелствата, които ми помогнаха. Така например секретаря на Околийския началник живее в нашата къща, като наемател. Баща ми беше напуснал тази къща, и взел бе бащината си къща. Околийският началник беше земеделец, един много добродушен човек така, много добродушен и разположен. В него няма нещо така лошо и пък самия секретар на Околийския, той беше всъщност душата на цялата околия, той Околийския беше само фигура. Другият секретар беше, той живееше в нашата къща близост с нашите така. Цялата ни къща е дадена на него и т.н. И когато ме заловиха мене, като се върнах. В.К.: Кой те хвана? Сина ли те хвана?

С.К.: Чакай, хайде да се върна пак на точката, защото това е много по-късно. Синът ме застига, застига ме на улицата както аз бях и се нахвърля върху мене, обаче аз извадих веднага камата и му нанесох няколко рани с камата. Тя добре, че е била малка и добре, че той имаше дреха и го запази и той бърже се оправил. И като че ли „отгоре” се ръководи да не направя голяма поразия. А той веднага се отдръпна, като видя, че имам хладно оръжие и почна да търси нещо. В.К.: А позна ли те в тъмното? С.К.: А, виж какво, той не ме е познал, не ме е познал, защото беше тъмна нощ около 2 часа посред нощ, не мога да си спомня. Той не ме е познал. Как ще ме познае, то беше тъмна нощ. Те са търсили най-напред техния слуга, който ми разказа за сандъчето с парите. Него са го задържали, веднага са го задържали още през нощта, като са смятали, че той знае всичко. Той не е можал да посочи мене сигурно, защото той не е знаел. Но по друга една работа се ориентираха към мене. А онзи, здравия син, когато се опитах да го наръгам с камата и като видя, че имам оръжие отдръпна се и потърси камък да ме удари, навел се търси камък да ме удари. Обаче аз реших да действувам и с третото оръжие. И той като се отдалечи, аз вадя револвера. Баща ми имаше едно малко револверче, аз го бях обсебил, имаше и куршуми и гръмнах така във въздуха, един изстрел, колкото да знае, че имам и такова оръжие. Гръмнах и почнах да бягам. И той като чу изстрела и след като бе наръган от мен, спря да ме гони. Обаче, сутринта още много рано, още в леглото, дойде полицая да ме хване, защото тази брадвичка аз я бях взел преди няколко дни от едни съседи и те са тръгнали из махалата да питат, чия е тази брадвичка. Казали са: „Ние я дадохме на Савата”. Аз отначало отказвах, след туй като се разбра, признах си. Това е. В.К.: И после отиде на съд? С.К.: А, виж какво сега, съдът, така докараха отгоре, че когато ме съдиха, аз бях се върнал вече от избягването. В.К.: Ама ти къде избяга? С.К.: От затвора бе. Христо Кузманов ме освободи. В.К.: Ама ти не разказваш последователно и аз нищо не разбирам. Хванаха те и после къде те закараха? С.К.: Участъка му викаме ний, полицейския участък, там ме закараха. Аз за два дена ли, за един ден, два пъти бягах от там, разбираш ли. Той беше същия участък дето бяхме арестувани по-рано група анархисти, когато ни бяха хванали с позиви. Бях в същия стар участък така. Има пеши и конна полиция. Конната е за селата да ходят, а пешите за града. Значи там има и конюшни и това-онова, както те ме водят към ареста, в канцеларията дето разпитват, защото тя е на 30 метра през двора и аз, както ме карат, като наближим канцеларията, пък близо е една голяма, широка врата, пущам се да бягам, може да е бил само един човек. Един ще е бил. В.К.: Не са ли стреляли по тебе? С.К.: Ще ти кажа. Пущам се да бягам и тази улица и махала не я познават. Та по нея побягнах. Бягам, бягам и чувам така, че Стоянчо полицаят ме застига да ме хване. А отсреща, като че ли има някакъв друг стражар срещу мене, който сигурно си е отивал към участъка, пресрещна ме, значи ме хвана. И май, че на другия ден, пак по подобен начин пак бягам. Щото виж какво, аз туй нещо бях живял, тия стихове затворнически, тия картички затворнически, туй нещо беше в мене, сега трябва с часове да го разправям как се е напластило в мене. Няма да се отклонявам, защото няма време, обаче за мене лишаването от свобода беше страшно нещо. За разлика от първото арестуване, когато дете бях се случи, че бяхме точно срещу Великден, когато камбаните бият тържествено, целият град така кънти от туй щото то лятно време се чува, нали е отворено, така земята е небето. Но хайде да се не връщаме. Така свободата за мене беше равна на смърт, мен ми беше все едно да ме убият. Вторият път пак бягам от ръцете им, както ме извеждат пак там да ме водят да ме разпитват, а аз пак бягам, обаче не бягам през таз порта, официалната, ами бягам тъй през едни тръни, щото то беше как да ти кажа дворът голям, един дувар имаше, виждам го, че е нисък, пропаднал, че през трънете, че през дувара прескачам в друга посока и съм взел посока точно срещу затвора. През две-три къщи пък е затвора и като бягам отзовавам се точно до стената на затвора. Затворът граничи с частни жилища. От едната страна Околийското управление, те са турски постройки. Околийското управление бе турски конак, до него затвора и тук частни жилища. И аз като бягам от къща на къща и идвам до затвора. Преследват ме, а те отсам и отатък има полиция и ме хващат там, щото аз нямаше къде да ходя. А да тръгна надолу, изглежда към реката не съм го сторил. Обаче и там полиция, и тук полиция, и ме загащят. Хващат ме. После ме разпитват учудено. „А, бе какво правиш ти? Как смяташ тъй, нали знаеш, че ще те застрелям?” Викам: „Застреляйте ме бе!”

Та тъй беше работата и тогаз ме прибраха на сигурно място. Не искам да пропусна и тоз случай, защото и той е характерен. Тогавашният прокурор, който е бил точно по това време нали, сега за лицето, което непосредствено така на него се докладва, казват му така, че бягам от ръцете им и т.н. А той нарежда да ме сложат в една много тежка верига. Те веднага ме прехвърлиха в затвора, понеже участъка по-има възможност да се избяга. Там почти няма огради никакви.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×