Jump to content

12. Румънските арести и лагери


Recommended Posts

12. РУМЪНСКИТЕ АРЕСТИ И ЛАГЕРИ

Така аз спомени от там имам един, че ний там едновременно се срещнахме в тая стая, арестантската, която беше голяма. Но имаше един, който беше от тогаз тъкмо що беше разбита Съветска Унгария в 1918— 1919 г., аз не знам, кога точно властта се установи в Унгария, Съветска Унгария, но водача на комунистите беше Бела Кун, те го наричаха Кун Бейла. След като ни нападнаха там румънци, Чехословакия, Полша и Сърбия май взе участие и ги сринаха там, Съветска Унгария, та един от тези унгарски комунисти беше при нас. Той беше особен тип, така нежно лице, едно птичелице, заострен нос, обаче много фанатичен беше, предан на идеята си и просто очите му горяха като говори, какво е било, що е било, как с тръбите в ръце нападали така, с интернационала свирели. Как се разбирахме - по руски май като че ли, щото той може да е руски пленник, по руски се разбирахме с него. И други някои.

Сега имам там едно особено преживяване, което искам с няколко думи да го кажа, щото то е наистина особено. След като минаха първите един или два дена в които имаше възможност нещо да речем или да ни подведат, или най-малко да ни насилят, така да ни обвинят в лъжа и да се осъмнят, щото виж какво, то за криминални престъпници те нашите биха имали право, ако знаят да претендират. За такъв дезертьор не, той се счита един вид донякъде неутрален, иначе като криминални, ако ни сложат можеха да ни бият. Значи като мина тоя страх, че може нещо да ни изтезават или да търсят навярно, истината. Гледай сега, тази бе точка в моя живот, там след като и тази криза мина. Наистина то после имаше бой, имаше във Барна, какво не е имало, само във Барна. Обаче тази точка там беше преломната точка на моя живот, и туй аз го почувствах не външно, а някак съм го почувствал дълбоко в душата си, разбираш ли, че е дошъл крайния момент, когато аз вече ще ликвидирам с тези работи и в мене стана нещо, как да ти кажа, нещо неописуемо, не зная как да го опиша. Като че ли цялата светлина на небето се изля в мене. Така спокойствие, ама едно настроение като че ли не съм на земята, ами като че ли съм високо някъде, макар, че аз нали не вярвам, но чувствам това. И туй се изрази външно в една песен, не в една песен, а песен, която звучи, едно след друго непрекъснато, през всичкото време, докато бяхме в ареста.

След като мина ареста и аз пеех, пеех, то външно може би не, но вътрешно, вътре в себе си нещо в мене пее, пее, пее. Едно такова състояние, така духовно издигнато състояние, донякъде подобно на оня там от 7-те обесени по разказа на Леонид Андреев, образа на жената, която, когато ще я бесят, тя се издига в такива духовни височини, че никаква омраза към никого и любов само към всички така. В по-малка степен нещо подобно преживях и аз, за преживяване така без да знам за причини или така да се вдълбочавам. Но знам, че преживях едн отакова духовно как да ти кажа, много хубаво нещо и то се изразяваше външно, аз пеех така, пеех си. После аз знаех много стихотворения, та си спомнях там, понеже знаех на френски, на руски, на български, знам че, ако не съм пял, съм декламирал разни такива. Туй е преживяването и много скоро след туй те не ни държаха там. Нали те ни изпитаха, военни ни изпитаха, бели, какви са, що са „Сигуранта женерала” значи „Държавна сигурност” и след няколко дена мисля ни изпратиха в пленнически лагер на маджарските комунисти. В пленнически лагер, щото те току що са ликвидирали със Съветска Унгария и които пленници са заловили, щото те сигурно и чехите са взели пленници и поляците, и югославяните. Но тези тука тъй в Румъния, имаше така към края на града дълги землянки, много продълговати така, до земята и там квартируваха тези маджарски болшевики, участници на Съветска Унгария и при тях ни сложиха. Това беше в непосредствена близост с тъй да го кажем един цял квартал в Букурещ, който е зает от военни съоръжения, обаче не казарми, но за производство и складове на муниции. Това бяха цял квартал може да се каже, цяло едно село по нашата мярка, извънредно много такива дълги, продълговати, големи здания, които бяха пълни с муниции и в самите здания влизаха такива тесни линии за вагонетки, релси. А иначе навън пък вървяха релси на обикновената железопътна мрежа. Та цялото беше прекръстосано с мрежа от вагонетки такива, теснолинейки, които ний ги карахме да прехвърлим муниций. И същевременно имаше пък и широка линия за вагони, когато влизат. Та работехме заедно с тях, стези маджарски комунисти, като не ни много пресилваха, обаче нали всеки ден ще ни дадат закуска, ща ни изкарат там да работим, те си имат план, какво пренасяме. Обикновено с вагонетки пренасяхме муниции, такива различни в сандъци и вагонетките ги тикахме. След туй товарим и ги разтоварвахме. Ей това ни беше работата.

В.К.: Колко време прекарахте? С.К.: Абе ний прекарахме там цялата зима, обаче Стефан Табаков, понеже не само той, но и другия и Христо, и той преди мене още се така освободиха. Стефан Табаков доколкото зная, понеже той е как да ти кажа, той е голям, един израз има в народа, той като котка не пада на гърбът си, на краката си винаги, каквито и условия да има, той се нагажда, умееше. Умееше да прави изделия. С някои от офицерите, някакъв контакт направи. Той умее така да се нарежда. И понеже той знаел така резбарство някакво, изглежда, че те го взеха там да им прави някакви резби. И се освободи той твърде рано, не го и видях вече. А Христо Кузманов, той не зная по какъв начин така се осбоводи, а той май беше отишъл, май му бяха позволили да работи в някакво предприятие, частно. Бяха го освободили него да работи в частно дърводелско ли, такова беше. А мене по-късно и мен ме прехвърлиха след двамата в едно военно училище. В туй военно училище ние бяхме като чистачи. А те други какви са били, аз бях самичък, други нямаше, какви други е имало не знам, но аз лично бях нещо като прислужник, карат ме да речем да измия нещо, дърва да насека, така, да донеса, дърва не съм сякъл, защото други ги сечаха дървата, но все пак такива положения, като служащ там във военното училище, като прислужник. Там вече много по-често спазвахме хигиената, щото там понеже са тия военни, ученици, винаги има баня редовно, хубава храна и т.н. та покрай тях и аз закачах от тази хигиена и тази по-хубава храна.

И в първото така голямо общежитие на пленниците и там не са ни държали гладни, хранеха ни. Даваха ни сутрин по едно хлебче, обаче ний като млади хора така изяждахме го набърже, а то тогава бе криза, непосредствено след войната е било криза за храна е имало голяма, както след всяка война. Знам, че по улиците на Букурещ тогаз ходеха за деца където има, американци такива от мисии изпратени, да вземат мляко за децата, пунктове, то е изпратено сухо мляко изглежда на прах и ходеха да вземат за децата. Имал съм случай да констатирам, щото по едно време и аз бях така свободен. Та сега от туй училище аз избягах, аз от туй училище избягах, като стоях известно време и не знам как се видяхме ний с Христа, намерихме се, забравил съм начина, може би той ме е потърсил, там докато съм бил. Как и що? С Христо Кузманов се събрахме, обаче Табаков го изгубихме вече от преди, още повече той има роднини в Румъния и той е отишъл там при роднините си в един град към Дунава - Ришора ди веде, там имал роднини и някакви, и той отишъл при тях, и му загубихме следата. После разбрахме, че той отишъл в Алжир, в чуждестранния легион. Те французите имаха чуждестранен легион там от чужди, не от тяхната националност, който там в Алжир беше, нещо се разболял, доколкото разбрах, завърнал се в България болен и умрял от туберкулоза без да се издава кой е. Те близките му, брат му сигурно, пък и родителите му криеха, обаче без да казват кой е, умрял инкогнито, без да го знаят кой е. Та това с него.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...