Jump to content
Ани

29.2. За Христо Досев в Русия

Recommended Posts

29.2. ЗА ХРИСТО ДОСЕВ В РУСИЯ

Досев, Христо. Съчинения. Т. 1, Разкази и статии.

София: книгоизд. Възраждане, [1923], с. 3-18. Д. Ив. Вапцаров

С Хр. Досев аз се срещнах пръв път на Великден през, ако се не лъжа 1913 г. Неизгладимо впечатление ми направи той в първата ни среща с неговата си простота и отношенията, искреност и още нещо, което лъхаше от него, но което не се поддава на описания. Има хора, които само с един жест или с няколко обикновени думи дават да се почувствува, че те са видели и преживяват /а не само „знаят” с ума си/ известна част от туй, що може да се нарече основа на истински човешки живот. Такива хора съм срещал само няколко в живота си. У тях като че решетката, през която, всички ние обикновено цедим всичко, идещо към нас в живота и закриваме в същото време себе си от всички останали е много редка или я съвсем нема. Христо беше един от тях - без решетка. С него човек всякога се чувствуше като у дома си, окръжен от близки и мили хора.

В 1914 година аз по едно стечение на обстоятелствата, се намерих в Майкоп, дето разпитах и намерих имението на Скороходов; там живееше тогава Христо със семейството си. Беше през август. Христо, заедно с другите млади членове на семейството събирал сено, а стария Скороходов, препасан с престилка ме посрещна в мастерската, дето поправяше обуща. След обед, въоръжен с грабли и аз отидох с Христа да събирам сено. Тогава у тях гостуваше и друг един българин - Дим. Гробаров, кюстендилец. До зимата взех и аз участие в полските работи.

През зимата на 1915 г. отидохме в Пятигорск, дето между другите, живеят Чага и Гастев, съмшленици. Там Христо мечтаеше да замине за Америка и изучаваше английски език, като при това готвеше сказки по религиозните движения в Русия и вегетарианството. Ходихме да събираме подписи за протеста против всемирната война и да се срещнем с някои от сектантите, които на Кавказ са изобщо много. Погостувахме няколко недели на пятигорци и се върнахме пак. Зимата аз прекарах с Христо в къщата му, макар че децата живееха у Скороходови, като по-удобно и топло.

У дома си Христо беше страшно скромен и нуждите си въобще докарваше до минимум. Живееше с жена си и двете си деца в една къщурка от 2 малки стаи. Маси и столове, също и шкаф за дрехи и друг за съдове бяха направени от прости дъски лично от него. Кревати, също негова направа, дъсчени - това бе всичкия мебел. На стената портрета на Толстоя и няколко пощенски карти-илюстрации. Малък шкаф с книги. Някои съдове за готвене и ядене, самовар и това бе всичката му покъщина. „Аз обичам прост мебел, говореше ми той, та ако потрябва да отцепиш малко дъска за подклад на печката - да не ти е жалко”. Обличаше се той много просто и евтино и всичкото време бе строг вегетарианец.

През лятото идваха много негови и Скороходови другари и приятели. Водеха се оживени спорове и беседи върху религиозни теми - духовна храна за всички там живущи. Понякога беседите се водеха до разсъмване и участвуваха почти всички.

Тежката полска работа не беше му по силите, още повече, че той се занимаваше ноще и с книжовна работа, и той често мечтаеше през това време за един по-лек живот в тропическите острови. Но вместо в тропиците той прекара цялата зима през 1916 г. във Финландия, където отиде да си почине и подобри здравето си. Там той е написал неиздаденото си съчинение „Дневника на самотника”, което остана в Русия и се пази от жена му.

Но скоро се яви поле за проява на организаторските сили на Христо. Бежанци и сироти деца от западните губернии взеха да прииждат в средна Русия. Заедно с други идейни млади хора той взе живо участие в организирането на детската трудова колония в Телятинки, в имението на Чертков. Заедно с Евдокия Золотонина и Петр Прокопчик, той после в 1917 г. преведе децата, на брой 40 и около 15 възрастни сътрудници, от колонията в Телятинки в Кавказ, като устрои колонията на един километър от старото гнездо на Скороходов. Колонията и досега съществува, само че в Майкоп, много видоизменена и под ръководството на други. Тук той прояви организаторските си способности и всецяло се бе отдал на това добро дело. И чудно бе отде черпеше тези сили и енергия. Защото, макар че официално ръководители бяха Золотонина и Прокопчик, Христо в действителност ръководеше цялата колония; той се грижеше за придобиване средства, за нареждане хазяйството, покупка на материали, припаси и при това намираше всякога време да бъде постоянно на работа в полето с децата и сътрудниците. Още при първата жетва колонията не се нуждаеше от храна и сама си изработваше една част от нужните пари за облекло.

Като организатор той още се прояви и като член на Черноморското Кооперативно дружество, което пак в нашите места, засяваше грамадни количества зеле, краставици, домати и др. В същото време той взимаше живо участие в общината на селото и още като член на потребителската лавка в същото село. Пак през това време той успяваше да ръководи своето си хазяйство, дето работеха 7 човека на кооперативни начала. Но всичко това напоследък му тежеше. И той все ми се оплакваше и се обещаваше, че ще остави всичката тази суета в скоро време.

При първото идване на болшевиките, той тикан от добри чувства се месеше в политическия живот на селото. И много зверски убийства той предотврати с кротките си, но силни увещания. Но при отстъпването на болшевиките през 1919 г. казаците му бяха заявили, че ще го обесят, защото той уж бил болшевик и се застъпвал за комунисти. Разбира се, Христо бързо схвана грешката си и повече не се месше в политическия живот на селото. И заради спокойствието на семейството си и сам да си почине, той бе намислил да се пресели. Беше си вече наредил хазяйство около Сочи, на брега на Черно море, пак при една колония от идеалисти. Но в същото време той силно желаеше да се върне в България и всецяло, както той действително умееше, да се отдаде на делото, в което той по-рано бе вложил толкова сили - на „Възраждане” и на Вегетарианския съюз. Но тогава възможността бе твърде малка за едно благополучно възвръщане в България и той обърна очи към Сочи. И грижите по устройването на семейството си бяха причина на внезапната му смърт. При завръщането си от Сочи той силно се простудил и заболял, според лекаря, от крупозно възпаление на белите дробове.

Ний всички мислехме, че той не е сериозно болен. А лекар той не искаше да се вика по принцип, както и при по-раншните си заболявания, а сега още повече, защото никой, в това число и той, не вярваше, че болестта му ще има печален край. Лекуваше се той обикновено със студени компреси, баня и разни треви. И сега също. В денят на смъртта си той се е чувствувал много добре. Аз него ден бях в града. Но през нощта му станало много тежко и той пред смъртта си е искал да каже нещо много важно на сестрата на жена си, но не е могъл.

Сега, като си спомням осемтях години живот в съседство с Христо, не мога освен да жалея, че него го няма между нас. Светли възпоменания остави той на всички, които са общили с него. Кротък, жизнерадостен, мил бе той. Много детско-женствено имаше в него. Пълен с енергия и вяра в добрата страна на човешкото естество, той щеше много да допринесе в помощ на всички търсещи правдата Божия.

Погребахме го в един ъгъл на овощната градина на Скороходов, между ябълчеви и вишневи дървета, близо до урвата над реката, дето често той, заедно с всички нас, се е любувал на реката и околната природа. Мир на духа ти, мили Христо!

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×