Jump to content
Ани

41. Статията „Ново човечество” / Сава Калименов

Recommended Posts

41. СТАТИЯТА „НОВО ЧОВЕЧЕСТВО” ОТ САВА КАЛИМЕНОВ.

НОВО ЧОВЕЧЕСТВО

Ново човечество. Г. 1, кн. 1, април 1925

Сава Калименов

Нощ е... Реват и се кискат злокобните вихри, кръстосвайки надлъж и нашир, неограничавани от някого - цялата земя. Черен мрак обвива планини и долини, притиска в обятията си всичко живо, обгръща и задушава всяка светлинка, появила се тук или там, в тъмните пазви на живота.

Нощ е... Свободно издигнало мрачните палати на тъмнината, ковейки в тях все нови и нови козни, все нови и по-тежки вериги, все нови и по-ужасни мъчения, злото царува над подвластния си свят и задушава с костеливата ръка на смъртта всеки млад израстък на нов живот.

Нощ е... Гаснат един след друг светилниците на живота. Хиляди измряха и хиляди измират. Погребани са дълбоко в земята безброй светли идеали, прекъснати са и задушени безброй чисти стремежи и пориви към светлина. И само тук-таме, въпреки всичкото противодействие, отново блясват, осветлявайки околността, факлите на будната мисъл; трепват и засияват, привличайки погледа, огньовете на живата Любов, усмихват се от висини, изпращайки светъл зов, звездите на Висок Идеал...За да загаснат пак, за да бъдат обгърнати отново в мантията на нощта, за да бъдат погребани в недрата на тъмнината.

... Царува злото своя празник. Празнува то безброй победи -триумфира на своята мощ; сковано е в тежки вериги проявлението на свободната съвест. Далеч прокудени или погребани в мрачната материя са синовете на Светлината, а слънцето - техния Баща - отдавна залезе. И - нижат се, минута след минута - дълга броеница потискащи душата моменти. Един след друг сменяват се в мъчително очакване часовете на тъмнината, оставяйки след себе си печата на злото. Но...те са преброени! Те са точно преброени и не е безкрайна дългата верига съставена от техните бездушни и хладни звена... Нощта е към своя край: царството на мрака свършва...

Тих, нежен, предутринен ветрец! Кротко погалва той челата на спящите, на окованите и погребаните и им нашепва някаква радостна вест...вест за нещо много красиво, за нещо много светло, много радостно и желано, което иде...Предутринен ветрец! Като многоочакван предвестник на Истината иде той и им нашепва сладки думи за нейната Красота, за Свободата и Любовта, които носи тя със себе си - шепне им за близкото й дохождане...

И ето, че гробната тишина на нощта се нарушава от странни звуци; слаб, тих, едва дочуван, долита отнякъде първият стон...Той се повтаря, потретя...чува се остър, металически звук - приглася дрънченето на раздвижените вериги. Бавно се разтварят сковани от мрака очи, с неволен жест, като че ли иска да отмахне нещо тежко и потискащо, да свали някакъв надгробен камък - ръката се вдига и се прекарва бавно над очите, челото... Дълбока въздишка се изтръгва из потиснатите, наболели гърди и главата се надига. Същото става и с втори, трети. И вече от всякъде, от всички страни почват да се донасят глухи стонове, придружени с острото дрънчене на веригите и в тъмнината смътно се забелязва някакво движение, някакво размърдване - слаби опити на окованите да станат, да се освободят от потискащите ги вериги. И изведнъж движението се засилва - пълно оживление, някаква борба с нещо си. което потиска, отчаяни усилия да се превъзмогне някаква тъмна сила, свръхчовешко напрежение да се скъсат хладните, бездушни окови. Хиляди ръце, докато други хиляди са още неподвижни, са издигат нагоре, в безпомощна молба за спасение, чупят се в отчаяние, протягайки се напред, като че ли зовейки стремейки се към нещо, като че ли виждайки, предчувствувайки, че там, в тъмната още далечина, може би, се заражда нещо, което ще им донесе Свободата, за която те току що почнаха да жадуват, която едва сега, след дългия сън, заговори като една насъщна, повелителна нужда в тях. А движението расте, разширява се, разлива се навсякъде, нарушавайки нощната тишина, стремейки се да надмогне потискащото крило на тъмнината... И внезапно - силен остър, пронизителен вик процепва мрачините на съзнанието: „Трошете веригите!" Той се отеква във всяка душа, а всяко сърце и всеки ум го повтарят: „Трошете веригите!" - почва да се разнася навсякъде и скоро се превръща в рев, в буря, на която приглася злокобната песен на дрънчащите вериги.

...Охкания, писъци, диви викове, стонове на умиращи, ридания и проклятия на нивга не видели светлина - ужасна картина от приплетени, окървавени, борещи се тела. И смъртта коси, коси! ... Хиляди трупове, потоци кръв, грамади кости!... А веригите все тъй - здрави! - кънтят, плътно прилепвайки към месата, сякаш се присмиват над безсмисления опит за свобода на окованите роби и като че ли още по-здраво се впиват в ослабналите, изтощени тела... И чак когато и сетните усилия са изтощени в безпомощна, неравна борба, когато всяка надежда за победа над това, което не знаеш, не виждаш да е, което едновременно е в тебе и вън от тебе и не се подава на никакъв външен натиск, когато и последните остатъци от сили са изчерпани - като черни пънища, като мъртви трупове рухват на земята изтощените тела и в своята собствена кръв удавят, погребват вярата в своята сила, надеждата за светло бъдеще, изгасяйки сгряващата ги любов към него...Отново живи мъртъвци покриват тъмното лице на земята. Демонски смях прозвучава подигравателно, пронасяйки се над победените. - А веригите все тъй - здрави!

Обаче, не са заспали падналите от изтощение в безмилостната, безмислена борба и не са мъртви още тежко ранените в неправилно насочения си устрем към свобода... Не напраздно ги разбуди сладостното полъхване на предутринния ветрец и не напраздно отново им шепне той радостна вест: „Вий погребахте своите надежди, но Надеждата е вечно жива и отново ще всели в душите ви сладкия трепет на радостно очакване: вий изгубихте своята вяра, но Вярата е вечно жива и отново ще ви изпълни със своята мощ, която чудеса твори: изгасна вашата любов към изгубения идеал, но Любовта е вечно жива и отново ще проникне, ще стопли сърцата ви, ще ги възпламени в мощен порив на светъл стремеж, за когото граници няма. Ще дойдат те, трите лъча на Истината и ще стопят веднъж завинаги тежките ви окови.

Далеч, напред някъде, като безкрайно слаб, тих и същевременно безкрайно нежен тон на начеваща се симфония, като първия, едва чут звук на пробуждащ се живот, всред всеобгръщащото море на мрака, трепва мъничка, едва-едва забележима за проницателния поглед на търсещия и съвсем не долавяна от множеството - светлина! Тя е тъй-малка, тъй-скромна и безшумна, тъй-тихо пристъпва тя - сякаш се бои да не изплаши, да не зачуди някого; сякаш имайки предвид, че буйното й и неочаквано нахлуване би ослепило със своята внезапност несвикналите погледи на залутаните в мрака...Тя е тъй-свенлива и все пак - тя расте! Бавно, безшумно, методично, но постоянно, непрекъснато и с все повече и повече увеличаваща се сила. Сякаш едно малко изворче, там - горе, на хоризонта, расте и расте, разливайки еднакво по всички посоки кристалните си води, които жадно биват поглъщани от всичко околно. Сякаш нежна, омайна симфония те подема тихо, тихо, обвива те, прегръща те и те целува със сладостните си звуци, издига се, движи те високо, високо по строгите линии на своя ритъм и те отнася далеч, много далеч, там дето всичко - звуци, и форми и краски - се слива в чудна хармония, където чезнат всички сенки и дисонанси и дето царува и се разлива светлина и само светлина...а душата пие тая светлина, разтапя се в нея и сама става светлина, силна и мощна да влезе в нощта и сама да свети на другите...

Но, растне все повече и повече светлината, блика, разлива се навред. Навред простира своите светли ръце - под нейното топло дихание оживява цялата природа, а сенките на нощта смутено се дръпват, сгьрчват се и чезнат в тъмните още пропасти и долини на далечината... А бойното поле на живота е покрито със сухи кости, със спящи завинаги и заспали временно тежкия сън на егоизма, на отчаянието и безверието хора. И тихо, с леки стъпки престъпва тя, кротко погалва и целува уморените чела. И шепне, шепне: тя знае чудни, вълшебни слова, тя има думи които възкресяват, които стопяват мигом най-тежките вериги и извикват към живот най-дълбоко заровените, в тъмен гроб погребаните сили и способности... На всички шепне тя, никого не принебрегва, всекиму предлага своя дар, но само тези, чието ухо е достатъчно чутко и будно, чието сърце е достатъчно отзивчиво за нежните й и възвишени вибрации - само те дочуват и разбират нейния език. И вече - полусънни и полупробудени - те засияват, сладка усмивка пробягва по тяхното лице: струва им се, че някаква светла, нежна девица, като че ли цяла изплетена от лъчи, тихо приближава и кротко ги целува по челото. „Аз съм Истината”, прошепва тя и изчезва, оставяйки след себе си очарованието от нещо неземно, нещо недосегаемо, нещо, което веднъж почувствувано, никога не може да се забрави. Тя изчезва, но радостта и светлината и топлината, които тя донася със себе си, остават, и спящите чувствуват, как бавно, бавно почват да се топят, да отслабват, да изчезват тежките вериги и после, внезапно откъсвайки се, с глух грохот полетяват някъде надолу...

Очите се разтварят - на мястото на тъмнината светли безкрайни простори се разтварят пред тях. Изток цял светлее, гори, разлива по всички страни буйни потоци светлина, оцветена с най-нежните краски на слънчевия спектър. Човека става: незнайни сили изпълват цялото му същество, в гърдите му трепват устрема към светъл възход, неговия взор се опива от лъчезарните простори разкриващи се пред него, ласкаво го мамят сините, далечни планини, впили в небесна синева снежните си върхове и той бързо отправя стъпките си към тях, воден през лесове и долини през пропасти и реки, през всевъзможни препятствия - от своя идеал. Той знае, че от днес нататък пред него се явява едно бъдеще, пълно с борби и страдания, че в тях всекиму ще бъде изложена на изпитания, твърдостта на неговия характер и вярата в неговия идеал, че още хиляди трудности и препятствия му предстоят. Той вижда всичко това, вижда го ясно; вижда се гонен, хулен, преследван, като че ли изоставен и от самото Провидение, как пътува през тъмната, пълна с хиляди опасности долина в която се преплитат хиляди лъжливи пътища, в което пътника е дебнат непрестанно от хиляди неприятели и която той трябва да премине непременно преди да поеме стръмния нагорен път, който води там, където, във висините блести неговия Идеал. Той знае всичко това и все пак неговата вяра не изчезва, не изгасва неговата любов, защото той чувства, че Истината е с него, че тя го следва при всяка стъпка и не ще го остави да се заблуди и сбърка пътя завинаги в долината на сенките, която му предстои да мине... Човекът радостно поема своя път! А след него мнозина още, един по един, надигат глава, изправят се и чувствайки същото, което и той, усещайки лекостта от свалянето на веригите, като че са им израсли крила, тръгват смело и бодро по неговите стъпки. И все повече и повече се увеличават те - навсякъде движение, навсякъде шумът на пробуждането, радостни въздишки на пръв път почувствувалите свободата хора...

Рано пробудили се, още преди светлината на Истината да озари техния ум, те закопняха с болка по Свободата, която е само нейно следствие, по новия, волен и радостен, без вериги и тъмници живот, по светлия Идеал, който в тъмна нощ им се бе вестил, когото те бленуваха, но когото те не разбираха както трябва, закопняха и движени от светлия стремеж, с непросветено съзнание, с ярост почнаха да удрят главите си о стените на мрачния затвор, който сами са си изградили, да късат месата си в отчаяни усилия за скъсване на веригите, които са си изковали сами, но - напразно! Те мислеха, че тия вериги са вън от тях, че някой друг им ги е изковал и сложил, затова искаха да ги скъсат с насилие, с проливане на кръв и когато с безумни крясъци викаха „Трошете веригите” и се нахвърляха върху ония, които смятаха за свои палачи, те не знаеха, че се бореха и убиваха също такива, като тях, самооковали се роби. не знаеха, че се нахвърлят върху самите себе си... Те очакваха буря, те очакваха гърмежи и светкавици, кръв и огън, които да разрушат техните затвори, да строшат техните вериги, да разчистят задушната атмосфера, надвесена над тях. А не знаеха, че достатъчно бе само да пропуснат в себе си светлината и топлината на Истината и тя бавно, но сигурно, по единствено възможния начин, ще стопли веригите, които те са си ковали с векове.

И трябвало е по силата на повелителната необходимост от пълно, всестранно познание всичките страни на живота, необходимостта от познание на тъмната страна, преди да се познае напълно светлата, опитност нужна, за да закали силите на пътуващите и борещите се в тъмнината бъдещи творци на новия живот - трябвало е, по тия причини, до дъно да изпият те горчивата чаша на своите заблуждения, да разберат, да изпитат най-реално следствията от своите погрешки, да се лутат редица години в тъмнината на бездните, към които вместо към желания Идеал, ги водят лъжливите пътища, избрани за достигане на техните цели - трябвало е всичкото това лутане, това падане и ставане, това потъване в бездната на злото, за да може чистото в човека да изплува най-сетне над повърхността на живота, оставяйки на дъното всички вредни излишъци и тежести, за да може изострения в тъмнината до проницателност взор да разпознае и приеме при пръв поглед, а не да отхвърли и пренебрегне Истината, която му се вествява. И тогава, пречистена от страданията, просветлена от горчивата опитност, душата свободно да полети към далнините на светлия Идеал...

И днес, вече преживели доста много от отрицателното в живота, вече изходили цял лабиринт от приплетени пътеки и пътечки, водещи в бездните, вече излени в огнените пещи на страданието, изковали там мощното оръжие на своята мисъл и воля, просветлени от истината относно верния път към Идеала - хората на новото се сепват, напущат стария път и хвърляйки към него сетен поглед, пълен с благодарност за ценната добита опитност, те се обръщат и изпълнени със светлина, с бликаща в гърдите си радост, подемат новия, светъл път, който води там, дето в слънчево сияние блестят Любовта и Братството. Свободата и Красотата!... И те са вече нови хора, носители на Новия Живот, представители на Новото Човечество. Те познаха Истината, и тя ги направи свободни. Защото тя внесе светлина в ума им, озари със своите всепроникващи лъчи тъмната за тях свръзка между причини и последици, между корени, стъбла и плодове на злото, които те досега разглеждаха поотделно, даде им най-верния метод за неговото разумно изкореняване и представяйки пред техния вътрешен поглед картината на свързаните минало, настояще и бъдеще, в която те виждаха, как сами са си изковали веригите и изградили затворите, в които днес страдат - тя им вдъхва вярата, че по същия начин самите те ще могат да съградят своето светло бъдеще.

И днес тая Истина им е тъй необходима, както е необходим хляба за гладния, както е необходима водата за жадния, както е необходима светлината за залутания в мрака. Без нея те не биха могли да живеят, без нея красивото в тях е осъдено на загинване, без нея живота им би се превърнал на ад. Тя е това, за което те несъзнателно са копняли в устрема на младенческите си души да пожертвуват живота си за свободата на своите братя. Тя е това. което те са имали предвид, гонейки привиденията из преплетените пътеки на живота. Тя е, която запалва в тяхните сърца пламъците на любовта и им дава сила, търсейки пътя на служенето, да изгорят и се превърнат на светлина за своите братя!

Който търси ще намери! Гладния ще намери хляба; жадния ще намери водата. Слепия в тъмнината на нощта ще отвори очи в светлината на слънчевия ден.

Отдавна е съмнало... Светло е...

Слънцето изгрява; Ново Човечество.

ххх

НОВО ЧОВЕЧЕСТВО Г. 1, кн. 2-3, май-юни 1925

Съдържание:

1. Еделвайс / П.Г. Пламен Градющий = Сава Калименов

2. Нашият път / П.Г. Пламен Градющий = Сава Калименов

3. Ново учение / П.Г. Пламен Градющий = Сава Калименов

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×