Jump to content
Ани

43. Статията „Нашият път“ / П.Г.

Recommended Posts

43. СТАТИЯТА „НАШИЯТ ПЪТ” ОТ САВА КАЛИМЕНОВ

НАШИЯТ ПЪТ

Ново човечество. Г. 1, кн. 2-3, май-юни 1925

П.Г.

Ний познаваме нашия Път. Ний не сме слепци тръгнали наслуки увлечени след тогава или оногова или залутани в мъгливите дирения на своя собствен ум.

Ний познаваме нашия Път: знаем откъде идем и виждаме на къде отиваме. Ясна ни е целта, която гоним, известно ни е на къде ни води той: като прострян на длан стои пред нас нашия Път!

И - ний виждаме всичко! Не си правим никакви илюзии и не очакваме това, което не ще бъде и което не желаем: венци и рози, похвали и приветствия, благословии и ободрителни слова...

И - не ни са нужни!

Не очакваме да ни посрещнат с радост и вежливо да ни посочат мястото, което ще заемеме в живота. Не се надяваме да ни поставят на пиедестал и да ни предложат ролята, която сме предназначени да изиграем.

Сами ще си ги вземем!

Ний знаем; стръмен е нашия път и вместо с рози - с тръни е послан той, а остри, бодливи камъни разпарят нозете на тоя, който се реши смело и докрай да върви напред.

Знаем: хиляди препятствия, хиляди мъчнотии и опасности ни очакват на всяка стъпка, и всеки разколебал се. всеки усъмнил се, уплашил се, ще се окаже безсилен, ще се почувствува сразен от тъмните сили връхлетели го.

Знаем: от нас се иска да даваме и само да даваме. Всичко: от най-дребните и нищожни украшения, с които се кичи човешката суета, до най-дълбоко скритите и най-тясно свързаните със сърцето стремежи на вездесъщата амбиция. От нас се искат жертви, непрестанни жертви; безкрайни са криволиците-кръгове на Пътя и на всеки завой-стъпало водещо по-нагоре, трябва да оставим по нещо от товара на душата, носен от низините на живота и с усилия влачен до там... А тъй тясно свързани са с нас тия, всъщност, съвсем излишни неща, тъй боли, когато ги късаме от сърцето си, че кървави капки оросяват дълбините на нашата душа и в болестни тръпки се гърчи тя, докато премине кризата на страданието, докато се почувствува свободна, много по-лека и по-чиста след захвърлянето на ненужния товар...

Ний знаем всичко това и, все пак, именно защото го знаем - ний сме решили и ще вървим нагоре, все нагоре, винаги нагоре - към Върха!

Нашият път! ...Той започва от там, където свършват тъмните, приплетени пътеки на живота, из които всеки един се е лутал, в които блуждаят и днес огромното болшинство хора и в които се е връщал не един от позналите красотата, но не издържали трудността на Пътя, за който говорим. Той започва от там, дето човек решава и прави първи опит да изгори в себе си човешкото в огъня на жертвата - за да му олекне, за да му израстнат крила, за да заживее с Божественото. А това е тъй трудно за не добре подготвения и изглежда невъзможно за здраво свързания с веригите на нисшите желания, на страха и тъмнината човек. То изглежда недостижимо, но все пак, то е неизбежния етап, през който ще мине всяка една човешка душа в дългия низ от векове и хилядолетия, на нейното съществуване.

А светъл е нашия Път! Безкрайно по-светъл е той от тъмните долини, из които сме излезли, защото сиянието на предшествениците, отминали пред нас, още трепти над него, обгръщайки всеки, който минава там, а напред, в далечината, блестят ярките факли на хиляди от тях, които ни направляват и в най-гъстата мъгла и не ще ни оставят да се заблудим.

Светъл е нашя Път! - Обаче - ний знаем, ний виждаме - след дълги криволици, след безброй усилия - като че ли в някаква тъмна бездна, като че ли в някаква огромна паст на чудовище готово да ни погълне - потъва той и там се губи светлината и адски мрак обгръща този, който и на това място не спре, който нито помисля да се обърне назад, а твърдо и смело продължи напред...

Знаем. Виждаме. И всеки ден очакваме да навлезем в „тъмната долина" - долината на изпитанията! Да ни обгърнат и притиснат зловещо настръхналите мъгли и да впие нокти в сърцата ни ледения мраз на пустотата. Да заплющят над нас камшиците на хладния, пронизващ вятър, да ни заудрят студените капки на буйния, пороен дъжд. Да се закрие от очите ни блестящото слънце и да падне мрака, страшния, непоносим мрак над нас, в нас, правейки всички усилия да обгърне, да загаси и нашето вътрешно слънце - едничката лампичка, която ще ни води и на която ще се уповаваме в мрака...

И тогава, когато останем съвсем сами, всеки за себе си, оставен на своите собствени сили, без да виждаме от никъде помощ, без никакъв лъч от светлина, който да ни упъти и ободри...тогава, тихо и лукаво, дебнишком, като крадец, като разбойник ще се промъкне към сърцата на страха и ще се опита да свие гнездо в ума ни. Ще дойде и безволието и настоятелно ще заяви: „Не мога повече!" И горко, горко тогава на този, който се поддаде и се остави да бъде овладан от тъмните сили. Горко му - кат по наклонна плоскост ще се подхлъзне той и ще полети - всред писъци и вой, всред насмешките и победните крясъци на духовете на злото - надолу, към бездната, разтворила паст, за да го погълне...

И затова - будни трябва да бъдат и всеки момент на стража трябва да бъдат тези, които се решат да навлезат в „тъмната долина". Широко разтворени трябва да бъдат очите им за всяка опасност, която неочаквано се появява и никога, нито за момент, не бива да прекъсват своята връзка с Духа, и да угасят малката лампичка на своята вяра, че: след тия ужаси иде нещо по-хубаво, че над тоя мрак, над тая непрогледна нощ, незатъмнен от нищо, грее както и преди Божието слънце и че не е далеч времето, когато то ще ги обгърне, ще ги целуне и поздрави като победители, със своите радостни лъчи.

Светъл е нашия Път! Въпреки всичко, въпреки изпитанията и трудностите, въпреки препятствията и борбите, които трябва да се изнасят, въпреки „тъмната долина” - нерадостен епизод в светлата приказка на нашия път, все пак - светъл е нашия път! Слънчево сияние грее над него и всяко издържано изпитание, всеки тъмен облак смело и бодро преминат по него се последват с буйни потоци радост, с неизказана светлина, която изпълня умовете, сърцата, душите на победителите...

И наистина - тясна пътека изхожда от там, където свършва „тъмната долина” и тя води нагоре - високо, дето пътника, оставил далеко под нозете си тъмните облаци, тържествува, цял облак в слънчево сияние, шествувайки по нейните стръмни пролези...

Нашият Път! - Ний любим нашия Път! За нищо не бихме го дали и с нищо не бихме сменили неговите стръмни, скалисти извилини! Ний сме готови да дадем всичко, което той иска от нас и с пот да облеем, а ако е нужно, и с кръвта на сърцата си да осветим всяка стъпало водещо нагоре...

Ний любим нашия Път! Любим го, защото той ни дава толкова много, толкова чиста радост, защото той е океан от Светлина, в който се къпе и шествува душата; любим го, защото той ни води към самите нас, към нашето истинско „аз" - води ни към Слънцето, чиито бледни, залутани в мрака лъчи сме ние!

Нашият Път! ... Елате тук, на върха на скалата, на която сме застанали и погледнете там нагоре - облян цял в слънчеви лъчи, блести високо снежен връх, когото трябва в тоз живот още, непременно да достигнем! ..."А после?" - После още по-високи върхове разкриват от там пред взора и път - по-стръмен още може би - води натам...

Нашият Път - Пътят, по който сме решили да вървим! -Божественият Път е той, начертан още в началото на вековете от крепката десница на Оногова, чиито живот е разлян навсякъде и обгръща и прониква всичко. Единственият е Той, когото редица години търсят жадните за Истина, за Красота и Свобода братя, лутайки се из тъмните пътеки на живота и вярват, че са го намерили, тичайки в същото време след измамни видения. Единственият е той, който, със своята безкрайност, може да утоли вечната жажда на човешката душа за непреривно усъвършенствуване. Единственият е, най-сетне, по който ще се достигне до онази хармония и във външните форми на живота, за която копнеят хиляди души и за която, почти безрезултатно, са пролени реки кръв от жаждущите за „Свобода, братство, равенство"...

Божественият Път, вечният Път - Пътят на човешката душа, която все повече и повече разкрива своята божествена същност, излъчва все повече и повече любов около себе си, разтопявайки с нея дебелите стени на егоизма в човешките сърца и по такъв начин налага своя отпечатък и на външните форми на живота: изтривайки границите между „мое” и „твое”. Любовта, която все повече и повече ни обединява с всичко, начевайки с духовното и свършвайки с материалното - това е нашия стръмен, нашия възлюбен Път, по който ще мине всяка една човешка душа, и в далечините на когото блести Слънцето на абсолютната Любов, абсолютната Мъдрост и Истина, чиято светлина достига и до най-отдалечените кътчета, до най-страничните завои през които минаваме!

П.Г. [- Пламен Градющий / Сава Калименов]

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×