Jump to content
Ани

1.5. Славянската стихия / Георги Томалевски. - В: Братство, Севлиево. Г. 13, бр. 268, 15.11.1940, с.3

Recommended Posts

1.5. „СЛАВЯНСКАТА СТИХИЯ”

ОТ ГЕОРГИ ТОМАЛЕВСКИ

СЛАВЯНСКАТА СТИХИЯ

Братство, Севлиево. Г. 13, бр. 268, 15.11.1940, с. 3.

Славянските народи имат нещо особено и неуловимо. Ние няма да го назоваваме с име. То е онова, заради което изпостнялата душа на Запада, все по-често и по-често търси между славянската действителност сюжети за своето творчество и сокове за своя живот. Неустроени още, динамични, пълни с трагизъм и воля за жертва, недостатъчно още обуздани и жестоки, те са, които гледат през сумрачните хоризонти към зората на изгряващия ден. Бликащата сила в тяхната млада снага създава страшни трусове и трагични противоречия. Те винаги имат напрегнати мишци, но тъжни и замислени очи, защото всякога са недоволни от направеното и всякога започват отново. Коравите длани на тия народи проправят браздите на една просторна нива, из която ще поникнат младите стъбла, ще заякнат на слънцето и ще дадат тежки, невиждани до сега плодове.

Като водач, знаме и представител на всички славяни светът познава огромния гигант, прегърнал половината от земния глобус - Русия. Тая необятна страна крие в себе си такива несметни материални и духовни богатства, че разраснали се в цялата си мощ, те биха станали знак, под който ще се развива животът по цялата планета.

Някаква широка тръпка пробягва по нас, когато си помислим за оня идващ ден, през който, като дихание долитнало от широките степи, като очарование от волната, пропита с тъжен копнеж песен, душата на славянството ще стане душа на човечеството, пробудило се от съня, окъпано в слънце, кръстено в огъня и любовта.

Русия - но не Русия на един или друг режим, а бъдната, предопределена от съдбата, безсмъртната и велика славянска прамайка, ще поведе своите народи, а после и всички останали, към далечните хоризонти на бъдещето, за да изпълни своята мисия. Тая Русия ще има внедрени в душата си, както молитвения трепет на прострелия ръце страдалец, така и напевите на сибирските вериги, които тая мъченица е влачила по окървавелите си ръце; ще има пророческите слова на своите предтечи, гръмовния трясък на бунта, пламналия устрем на борците и грохота на електрическите юзини. Тя ще носи тоя трепет и ще го вдъхне на народите, които е събрала в своята фамилия.

И нещо друго ще имат тия пробудени народи. Пред неговото величие ще паднат ничком всички, защото цивилизацията и напредъка ще се поемат от яките, измъчени до тогава ръце на славянството.

Ние сме още далеч от образа, който ще придобият в бъдеще народите, но в сумрачните часове на утрото се долавят лъчите на надеждата. В предвкусващ пророчески сън виждаме небесната красота, която залива мрачните покрити с кърви полета и долини. Светът е имал сила, ум, жестокости, победи и поражения, но никога не е имал любовта за свой символ, знак и своя същност. Новото човечество ще има тая любов като жива сила, а не само като мъртъв ритуал.

Сега мнозина не вярват в това. Но натам сочат сигналите на времето - към бъдещата, освободената славянска стихия, която чака своето възкресение.

Русия е страна, която не живее бавно, а в трескав ритъм. Нейната физиономия се мени непрестанно, защото ръката на една съдба удря с тежък млат по нейната снага и я готви за идещия ден. Всеки ден падат отломки от духовната й скулптура, взета вече в ръката на невидимия майстор. Към Русия са отправени погледите на всички народи и не без завист те наблюдават плодовете на изпънатите мишци.

Всички народи, повече или по-малко, са преминали по-голямата част от своя жизнен път. Те както слънцата във вселенското пространство, имат своя еволюция: преживяват един дълъг период на постепенно разгаряне, достигат до една фаза и възраст в своя космичен живот и после протичат вековете и хилядолетията, които сочат пътя на слизането им и бавната неизбежна смърт.

Повтаряме, че славянската стихия е в своята ранна младост. Тя още не е дала своите зрели плодове, защото досега е живяла епохите на силните допотопни трусове, които нареждаха нейните пластове, бурите, които заравяха под чернозема й огромните богатства. Освен това, при общия поглед на световния развой, ние се натъкваме на необходимостта да затупти в света едно голямо, богато, неизчерпаемо сърце, което да удави в своята обич нерадостните останки на отминалите епохи. Ние вярваме в идването на това братство не със сляпата вяра на фанатизма, но чрез сигурните признаци, които с всеки нов ден порастват все повече и повече и към които се отнасят с пренебрежение само тия, които гледат на света и на заобикалящия ги живот с недовиждащи очи.

Ние вярваме в мисията на славянството, в пророчеството на неговите зрящи очи. Ние знаем, че е още рано да речем, че денят е дошъл, знаем през колко още форми и страдания ще преминат неговите огнища, колко пъти ще просветва и ще се затъмнява, но ние сме сигурни, че след най-бурната и непрогледна нощ славянството ще намери истинска пътека, която води към върха на избраните.

И ние сме славяни. Не ще останем чужди на вика, който ще излезе от великото сърце! Тоя зов ще ни намери, където и да сме. Ще чуем звънтенето от шеметния бяг на Голямата тройка, тропота на изпънатите коне, чиито копита едва докосват земята. Ще ни докосне оная широка песен на степта, и на нея ще отговори нашето сърце, полята, смълчаните ни планини. И тоя вик на планините ни, където нашите братя преди да умрат се целуваха за последен път, ще звучи трогателно до сълзи в общата песен. Тогава светът, горд и непристъпен в своята студенина, ще бъде погален с майчинската ласка на славянската душа, за да научи нещо ново.

Един младенец със здрава млада кръв ще се пробуди, ще изпъне снага като сочна фиданка и ще погледне ведро и победно широките хоризонти.

Георги Томалевски

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×