Jump to content

1.8. Статията „Русия, славянството и човечеството” / Сава Калименов. - В: Братство, Севлиево. Г. 17, бр. 318, 15.10.1944, с. 1.


Recommended Posts

1.8. СТАТИЯТА

„РУСИЯ, СЛАВЯНСТВОТО И ЧОВЕЧЕСТВОТО”

ОТ САВА КАЛИМЕНОВ

РУСИЯ, СЛАВЯНСТВОТО И ЧОВЕЧЕСТВОТО

Братство, Севлиево. Г. 17, бр. 318, 15.10.1944, с. 1.

И за вьюгой невидим,

и от пули невредим,

нежной поступью жемчужной,

в белом венчике из роз,

впереди - Исус Христос!

„ДВЕНАДЦАТ" - Ал. Блок

Че блясъкът на твоята зора

раздра световната тъма,

че ти, като възторжена сестра,

събра на цялата земя

и радостта и бурната печал!

Москва, Москва!

вулкан от пламнали души!

„МОСКВА” - Смирненски

Днес човек може вече да изкаже свободно много мисли, които досега бяхме длъжни да потискаме, да крием в душите и сърдцата си, или - да шепнем тихо само помежду приятели, между четири стени. Защото иначе щеше да ни се иска сметка и ние трябваше да отговаряме пред властта заради тяхната „престъпност”.

„Престъпно” беше да се говори свободно и откровено за славянството, за неговата мисия всред човечеството и за неговото бъдеще. „Престъпно” беше, още повече, да се говори за великата роля, която се пада на велика, братска, славянска Русия в освобождението, обединението и посочване правия път на това огромно славянско море и -в строшаване тежките, ръждясали вериги на цялото човечество, вериги, в които националният и личен егоизъм го беше оковал: веригите на капитала и на слепия, безогледен, разрушителен, а не творчески, национализъм, вериги, които все още не са напълно разбити.

Казано е някъде, че великите истини на живота най-лесно, най-бързо и най-рано си пробиват път до сърцето и душата на поета - на истинския поет. Преди още философът, ученият, социологът и обикновеният човек да се почувствували дори първите трепети, първия лъх на една истина, тя е вече озарила душата и стоплила сърцето на истинския поет. Преди още съзнанието на огромното болшинство от човечеството да е било подготвено да възприеме една нова истина, един нов исторически факт, една нова действителност, тази истина, този факт, тази действителност живеят вече своя пълен живот в съзнанието, в душата на поета.

Защото той, истинският, от Бога набелязаният поет, притежава дарбата да прониква, лесно и бързо, направо до вътрешната същина, до вътрешния смисъл на нещата - без посредството на неизбежните за другите „логически умозаключения” и „строго научни изследвания”, а само с помощта на своето художническо прозрение, със своето вътрешно виждане, със своята пророческа дарба, с очите на душата си, с това, което някои наричат интуиция.

Когато нещата се виждат, когато те стоят, ясно оформени, пред очите ни, те не се нуждаят от логическо обосноваване и от научни доказателства, за да вярваме в тяхната действителност. От доказателства се нуждаят нещата, които са спорни, които са съмнителни, които не познаваме и не виждаме с очите си. Това е вярно, ако не за всички, то поне за избрания от Бога поет. А, вън от всичко това, ще трябва да прибавим, че великите исторически факти, великите исторически истини никога не се обосновават и никога не могат да намерят своето оправдание в каквато и да било човешка логика, в каквато и да било човешка наука. Защото те, като жив живот, като неизбежна действителност, като непосредствени тласъци на една върховна реалност, носят своето обоснование, своето оправдание, своите причини и своя смисъл сами в себе си - носят ги от един много по-висш източник, отколкото всяка земна наука и логика могат да проникнат, много по-висш от всяка ограничена земна действителност. Затова - поетът вижда и знае неща, които ученият с всичката своя наука и логика, по своите собствени пътища и със своите собствени средства, не е способен да долови и види. Той, ученият, може да се домогне до това, само ако се довери на своето вътрешно чувство, дотолкова, доколкото той, макар за момент, престава да се чувствува като поет, който вижда нещата, а не ги доказва.

Последното е ненужно, безмислено и невъзможно, когато въпросът се касае до тая категория неща, да тия процеси и истини в живота, които излизат вън от кръга на нашата всекидневна, общепозната, ограничена, винаги заобикаляща ни реалност.

А, много естествено, всички велики исторически процеси, всички велики истини на живота, водят своя произход и намират истинското свое обоснование и истинските, не повърхностните, свои причини, вън от кръга на нашата обикновена, ограничена, поради несъвършенството на нашите сетива, видима и ясна за всички земна действителност. И затова те нито могат да се докажат, нито пък могат да се оборят и отхвърлят от гледището на нашата ограничено виждана и ограничено схващана земна действителност и с помощта на нашата ограничена и безпомощна в такива случаи земна наука и логика.

Ето защо, спирайки се на един такъв сериозен въпрос, какъвто е набелязания в заглавието на нашата статия, ние тук ще поговорим повече за поетите и за поезията, за тяхното вдъхновение и за тяхната интуиция - за истините, до които са се домогнали тия поети с помощта на своето прозрение, на своето вдъхновение и интуция, отколкото - за учените за тяхната наука и логика, за тяхната политика, икономика и социология, за тяхните доказателства, за тия причини и основания на великите исторически процеси, които те с помощта на своята наука и логика, откриват във всекидневната, позната там земна действителност.

Ще започнем с големия руски поет Алекс. Блок - по-точно, с известната негова поема „Двенадцат" („Дванадесетте”), посветена и изразяваща вътрешния смисъл на Великата руска октомврийска революция (1917 година). Може би това, за сега, ще ни бъде достатъчно, макар че по-нататък, ще подкрепим мисълта си и с цитати от Смирненски.

Какво представлява, по своето съдържание, по своя смисъл и по своето крайно заключение поемата „Дванадесетте” на Ал. Блок? - По форма и съдържание, тя представлява, външно погледнато, откъслечни картини от една буйно развихрила се стихия - стихия на необуздани, почувствували се за момент неспирани от нищо страсти; нисши, най-обикновени, дори граничещи с животинство човешки чувства, инстинкти и страсти, които, при моментното, временно тъй да се каже безначалие, безцарствие, в дните, когато все още се води една жестока борба между две сили, и когато все още нито едната от тях не е извоювала окончателната победа, все още нито едната от тях не е окончателно повалена, използуват възможността да се проявят свободно, неспирани от нищо. В мрачните, студени, мъгливи, лишени от слънце октомврийски дни, редица тъмни човешки нагони използуват смутното време, използуват временната възможност, липсата на всякакви външни спирачки (поради това, че старата власт, старият ред почти не съществува, а новата власт и новият ред не са още оформени) - да се проявят на воля, при пълна свобода, във всичката своя голота и грозота.

Обаче, това ли е, всъщност, истинският лик на октомврийската революция? Изчерпва ли се с това нейното съдържание и характеризират ли тия откъслечни сцени истинската същност, истинския смисъл и истинската цел на революцията?

Не! По никакъв начин.

Отделните, стихийни, необуздани прояви на тъмни човешки инстинкти, дремещи винаги в глъбините на нисшето човешко естество, и дебнещи всеки момент възможност за свободна проява, по никакъв начин не могат да бъдат отъждествявани с истинския дух, с истинската същност на революцията, по никакъв начин те не могат да лепнат срамно петно върху нейното чисто и свято чело.

Това е видял добре Александър Блок. Видял го е, затуй, защото той не е обикновен човек, не е дори учен и философ, а е поет. С други думи, той е видял това, което обикновени, земни очи, не са способни да видят.

Революцията - е нещо друго! Тя е нещо съвсем друго!...

И докато огромното мнозинство вижда в нея, всеки от своето ограничено гледище, или грозната сцена на разсвирепели, необуздани от нищо човешки инстинкти, или пък, предизвикания от механическия развой на слепи икономически и обществени сили и взаимоотношения час на разплатата, то поетът, който много добре вижда и отлично рисува както едното, така и другото, вижда и нещо повече - той вижда и това, което нито едните, нито другите са способни да видят - Той вижда Христа!...

Зад ужасите на революцията, зад страшното кръвопролитие, зад развихрените на воля човешки страсти, зад ужасното стълкновение на противоположните човешки материални интереси, зад всички тия видими, ясни и познати сили, явления и процеси, сблъскващи се, по силата на една желязна необходимост, по силата на една общепозната, ясна и несъмнена земна логика, върху сцената на революцията, зад всичко това, и над всичко това, окото на поета - което много добре вижда всичко земно - вижда още и нещо неземно - той вижда още и нещо невидимо за очите на обикновените люде: - над тази страшна земна буря, зад снежната виелица, той вижда да стои над всичко един светъл и чист образ, един свят образ, един образ, който стои неизмеримо по-високо от всички наши земни страсти, от всички наши земни грижи, интереси и борби - той вижда чистия образ на Христа!

Как е възможно това? - ще запитат мнозина. Ще запитат може би, почти всички.

Как е възможно да се свързват помежду си такива ни най-малко нехармониращи се неща: вилнеенето на човешки инстинкти, борбата между противоречивите човешки материални интереси и - светлия образ на Христа!

Може би това е само някакъв символ? Може би това е само указание за някаква идея, за вътрешната идея на революцията - идеята за правда и добро?

Да, може би е така, може би това е символ, но този символ не е нещо измислено, той не е нещо без всякаква връзка с действителността - с извънсветовната, с извънземната, с върховната реалност, - с истинската същност и съзнание на Христа.

Поетът вижда това, защото той вижда всичко. Той вижда това, което ний виждаме; той вижда и това, което ний не виждаме. Ние не можем да не му се доверим, защото, освен нашите, земни очи, той има още едни, духовни, вътрешни очи. Защото той знае неща, които ние не знаем.

И как хубаво рисува той всичко. Нищо не е избегнало из пред окото му. И нищо не се опитва той да скрие, нищо не се опитва да украси, да облече във вежливи, приемливи форми. Всичко е крайно действително, крайно грубо, дори цинично:

Запирайте етажи,
нынче будуть грабежи!
Отмыкайте погреба -
гуляет вынче голытба!

Блок е поискал да изрисува истинската, а не украсена, не изгладена, лакирана и поставена в златна рамка картина на действителността. В случая той е реалист до мозъка на костите си. Не съчинява, не измисля, не украсява, не идеализира, а рисува действителността, точно такава, каквато е, точно такава, каквато той лично я е видял с очите си и почувствувал с душата си в онези намръщени октомврийски дни:

Черное, черное небо.
Злоба, грустная злоба...
кипить в груди...
Черная злоба, святая злоба...
Товарищь! Гляди в оба!
 
Гуляет ветер, порхает снег,
идут двенадцать человек.
Винтовок чернью ремни,
кругом огни, огни, огни...

Дванадесетте! Кои са тези дванадесет, изпълнени с „черна злоба, свещена злоба”, които вървят напред, все напред, в мъглата и студа, шибани от вятъра и дъжда, направо срещу куршума, направо срещу смъртта, окъсани и гладни, неспирани от нищо, от никаква земна сила?

Mы на горе веем буржуям
мировой пожар раздуем-
мировой пожар в крови -
Господи, благослови!

Това са дванадесетте апостоли на революцията! Това са дванадесетте синове на земята, които дойдоха да приложат насила това, което самозабравилото се в своя сляп егоизъм човечество отказа доброволно да приеме и приложи:

- Не приехте учението на Христа, не приехте и неговите първи, истински дванадесет апостоли, накичихте се само с Неговото име, кощунствувате с Неговите думи, отказахте и отказвате да изпълните Неговия завет, подиграхте се и продължавате да се подигравате с Него -ето сега, след като вий отказахте да чуете Неговия зов за мир, братство и любов, след като е изчерпано всяко търпение, след като е изгубена всяка надежда доброволно и самоволно да се осъзнаете, да се откажете от егоистичната страст за използуване на своя ближен, сега Той изпраща нас, революцията, с огън и желязо, с меч и кръв, с болка и страдание да разкъртим тъмните пластове на злото във вашите души. да пробудим вашите заспали съвести, да обгорим вашите закоравели сърдца, като ви вземем насила всичко, защото вий не искахте да дадате нищо! ...

И идут без имени святого
все двенадцать - вдаль.
Ко всему готовь!
ничего не жаль...
 
В очи бьется
красивый шаг.
Вот - проснется
лютый враг...
И вьюга пьтит им в очи
дни и ночи напролет...
Вперед, вперед,
рабочий народ!

Те вървят - дванадесетте - без да носят името светци, „на всичко готови, не жалейки за нищо". Те са обикновени хора, те са като всички. Не са светии. Те обаче, чувствуват, съзнават добре своята мисия. Знаят защо са дошли на земята. Знаят каква задача им е възложена от Провидението, и ще я изпълнят, въпреки всичко, въпреки това, че трябва да изцапат ръцете си и да пролеят и своята собствена кръв... Друг смисъл в живота за тях не съществува. За тях - новите дванадесет пратеници, новите апостоли на Христа, които дойдоха само затуй, защото човечеството не прие самия Него и неговите първи дванадесет апостоли.

Сега Той, великият, чистият, любящият, разпънатият на кръст от нас, ще ни се покаже с друго лице, което, може би, ще ни направи по-силно впечатление, отколкото това, с което ние обикновено си Го представяме...

Страшната буря беснее. В снежната виелица се сливат земя и небе. Пронизителния вой на вятъра се прекъсва само от пушечните гърмежи и от виковете на борещите се...

Впереди - с кровавым флагом
и за вьюгой невидим,
и от пули невредим,
нежной поступью надвьюжной
снежной розсыпю жемчужной
в белом венчике из роз -
впереди - Исус Христос!

С.К.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...