1.12. Славянската стихия / Георги Томалевски. Из книгата „Сигнали”: есета. София: Хемус, 1940. - В: Братство, Севлиево. Г. 17, бр. 320 (5), 15.11.1944, с. 1.

[Ани]

1.12. „СЛАВЯНСКАТА СТИХИЯ”

ОТ ГЕОРГИ ТОМАЛЕВСКИ.

Томалевски, Георги. Сигнали, есета. София: Хемус, 1940.

СЛАВЯНСКАТА СТИХИЯ

Георги Томалевски

Братство, Севлиево. Г. 17, бр. 320 (5), 15.11.1944, с. 1.

Като водач, знаме и представител на всички славяни, светът познава огромния гигант, прегърнал половината от земния глобус - Русия. Тая необятна страна крие в себе си такива несметни материални и духовни богатства, че разрастнали се в цялата си мощ, те биха завладели душата на света и биха станали знак, под който ще се развива животът по цялата планета.

Някаква широка тръпка пробягва по нас, когато си помислим за оня идващ ден, през който, като дихание долитнало от широките степи, като очарование от волната, пропита с тъжен копнеж песен, душата на славянството ще стане душа на човечеството пробудило се от съня, окъпано в слънце, кръстено в огъня и любовта - двете стихии на славянската душа.

Ние сме още далеч от образа, който ще придобият в бъдеще народите, но и в сумрачните часове на утрото се долавят лъчите на надеждата. В предвкусващ пророчески сън виждаме необятната красота, която залива мрачните, покрити с кърви полета и долини. Светът е имал сила, ум, жестокости, победи и поражения, но никога не е имал любовта за свой символ, знак и своя същност. Новото човечество ще има тая любов като жива сила, а не само като мъртъв ритуал.

Сега мнозина не вярват в това. Но натам сочат сигналите на времето - към бъдещетата, освободената славянска стихия, която чака своето възкресение.

Славянската стихия! Тя е всякога нова, свежа, и носи пресен хлад, който нахлува като гостенин в топла стая със зачервени от мраз бузи и ни поздравява с бодър дух.

Нашите бащи плачеха, когато приказваха за нея. Благоговейно изговаряха нейното име, защото помнят дните, когато с рукнали сълзи от очите са целували шинелите на войниците-освободители.

Русия е страна, която не живее бавно, а в трескав ритъм. Нейната физиономия се мени непрестанно, защото ръката на една съдба удря с тежък млат по нейната снага и я готви за идещия ден. Всеки ден падат отломки от духовната й скулптура, взета вече в ръката на невидимия майстор. Към Русия са отправени погледите на всички народи, и не без завист те наблюдават плодовете на изпънатите мишци.

Всички народи, повече или по-малко, са преминали по-голямата част от своя жизнен път. Те, както слънцата във вселенското пространство, имат своя еволюция; преживяват един дълъг период на постепенно разгаряне, достигане до една фаза и възраст в своя космичен живот и после протичат вековете и хилядолетията, които сочат пътя на слизането им и бавната, неизбежна смърт.

Повтаряме, че славянската стихия е в своята ранна младост. Тя още не е дала своите зрели плодове, защото досега е живяла епохите на силните допотопни трусове, които нареждаха нейните пластове, бурите, които заравяха под чернозема й огромните богатства. Освен това, при общия поглед на световния развой, ние се натъкваме на необходимостта да затупти в света едно голямо, богато, и неизчерпаемо сърдце, което да удави в своята обич нерадостните останки на отминалите епохи. Ние вярваме в идването на това братство не със сляпата вяра на фанатизма, но чрез сигурните признаци, които с всеки нов ден дорастват, все повече и повече и към които се отнасят с пренебрежение като тия, които гледат на света и на заобикалящия го живот с недовиждащи очи.

И ние сме славяни. Не ще останем чужди на вика, който ще излезе от великото сърдце! Този зов ще ни намери, където и да сме. Ще чуем звънтенето на шеметния бяг на Гоголевата тройка, тропота на изпънатите коне, чиито копита едва докосват земята. Ще ни докосне оная широка песен на степта, и на нея ще отговори нашето сърдце, полята, смълчаните ни планини. И тоя вик на планините ни, където нашите братя преди да умрат, се целуваха за последен път, ще звучи трогателно до сълзи в общата песен. Тогава светът, горд и непристъпен в своята студенина, ще бъде погален с майчината ласка на славянската душа, за да научи нещо ново.

Ще се свестим и ние, славянските деца от Балканите, защото земята ни, която е пълна с кости, ще ни заговори на един трогателен език.

(Из книгата „Сигнали”, 1940 г.)