15.7. Българската Православна църква за Учителя.

[Ани]

15.7. БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И УЧИТЕЛЯ

Българската православна църква, в лицето на нейните висши представители, отрано пое един силно враждебен курс по отношение на Учителя и неговото учение. Нападките и преследванията на църквата срещу Учителя и неговите последователи се засилиха особено след Първата световна война. Дойде се до там, че с решение на Светия синод Учителя бе отлъчен от Църквата, или според тяхната формулировка, светите отци обявиха на българския народ, че „Петър Дънов се е самоотлъчил от църквата".

Това решение на Синода не оказа някакво особено влияние нито върху последователите на Учителя, нито изобщо върху българския народ. Обаче, паралелно с това, започна една усилена, една страшна клеветническа кампания против Учителя и учението, в която не се подбираха никакви средства, която се проведе нашироко, повсеместно чрез продажната жълта преса, чрез подкупени писачи и чрез хилядите църковни амвони.

Към църквата, в тази и борба срещу Учителя и учението скоро се присъединиха редица крайни, националистични, шовинистични организации като „Родна защита", „Кубрат", Съюза на запасните офицери и други реакционни кръгове, включително последователите на проф. Александър Цанков.

Някои материалистично настроени учени също взеха участие в критиките срещу Учителя и учението.

Под натиска на всички тези тъмни сили, в 1928 г. събора на Братството в София бе разтурен.

Върху книжнината, върху печатните издания на Братството не беше посегнато. Тогава още нямаше такива обичаи.

Но тази страхотна клеветническа кампания постигна до голяма степен своите цели. Огромна част от населението на България възприе безкритично клеветите, хулите, присмехите срещу Учителя и учението и така се създаде едно отрицателно отношение към тях. Това, което някога се вършеше чрез аутодафета и кървави гонения, сега се постигна с „по-меките", но не по-малко ефикасни средства на клеветите и присмехите.

Това изкуствено създадено враждебно обществено мнение пусна корени в съзнанието на мнозина, то се предава от поколение на поколение, така че и днес то представлява една огромна каменна стена, която спира мнозинството от народа ни да възприеме благодатните истини на Божественото Учение, като с това го обрича на духовна тъмнина и го лишава от неоценимите блага, които стават достъпни на всички, които го възприемат.

Казано е в Писанието: „Нашата борба не е срещу плът и кръв”. Какво означава това? - То означава, че винаги борбата срещу което и да било обновител но течение, е била инспирирана и ръководена от невидими тъмни сили, от тъй наречената Черна ложа, на която земните хора, организации, партии, управници, обикновено са само слепи, несъзнателни оръдия. Същото нещо стана и в борбата срещу Учителя и учението Му. Черната ложа, т.е. тъмните сили, врагове на светлината, на истината и доброто, овладяха изпърво висшето духовенство, след това всички достъпни за влиянието на реакционни кръгове и не подбирайки средства, успяха да настроят голяма част от народа ни срещу Учителя и учението.

Какво представлява всъщност тази борба, можем отчасти да си представим от разказаното в „Палящите искри" * от сестра Паша Теодорова, което е поместено в дял четвърти на тази книга, а също така и от отдела „Учителят за себе си и за своето дело".

По такъв начин, преди хиляда години, бе спряно и унищожено с най-жестоки средства от страна на църквата Богомилското движение, което носеше в себе си велики творчески и обновителни възможности. Но днес вече живеем в друго време. Силите на злото, на тъмнината, са вече на изчерпване. Затова Божественият огън, донесен от Учителя, този път не ще бъде загасен.

- „Този път - ще победим!” - казва Учителят. „И сто чифта цървули да скъсат, пак нищо не могат да ни направят", каза пак Той.

А няма досега нищо, казано от Учителя, което да не се е сбъднало или на което да не предстои да се сбъдне. Движението на Всемирното Бяло Братство, което основа Мировият Учител, е същото това Богомилско движение, което преди хиляда години положи началото на реформацията в Европа и света.

„Богомилите са сегашните ученици на Бялото Братство" каза Учителят.

Те са същите тези, които разпалиха и разнесоха из цяла тогавашна Европа Божествения огън на Братството, на Истината и на Любовта, те са същите, които бяха гонени, измъчвани, живи изгаряни навред в Европа от католическото и от православното духовенство, те са същите, които са дошли сега отново - този път да победят!

Как отговори Учителят на всички тези преследвания, хули, клевети, с които го обсипваше, като с ураганен огън православното духовенство. От „Палещите искри” ние виждаме, че Учителят не за час или два, а през целия си живот е бил подложен на това живо изгаряне, че Той през целия си живот е бил разпънат на кръста, издигнат за Него от човешкото невежество, от човешката омраза и жестокост. Учителят изнесе до край своето тежко бреме, Той изтърпя страдания, каквито обикновеният човек не може дори да си представи.

И как отговори Той на своите гонители? За да отговорим на този въпрос, ще приведем един малък пример. Софийският митрополит по времето на Учителя, владиката Стефан, който беше тогава духовен глава на Православната църква в България, трябва да му признаем, беше един от малцината просветени и будни представители на църквата. Въпреки това, той играеше една двулична и може да се каже коварна роля по отношение на Учителя и учението. От една страна, пред близки на Учителя хора, той се представяше, че се интересува от учението, че уважава Учителя и че Го разбира, а от друга страна, в други среди, се изказваше отрицателно и даваше нареждания за борба срещу Учителя и Братството. Това му поведение, разбира се, не можеше да остане тайна за Учителя. Той не можеше да бъде излъган.

Какво се случи обаче по-късно? Всевластната тогава в България ВМРО /Вътрешна македонска революционна организация/ осъжда на смърт владиката Стефан** - навярно поради някое негово изказване срещу безогледните убийства и терора, упражнявани безнаказано от тази организация. Митрополит Стефан се научи за тази присъда и изпадна в ужас. Той добре знаеше, че ВМРО е всесилна и че никой не може да я спре в нейните действия.

Виждайки, че няма откъде да получи сигурна помощ и закрила, най-сетне той идва до убеждението, че освен Учителя никой друг не може да му помогне и се обръща за помощ към Него, като изпраща за целта при Него едно свое доверено лице. Какво направи Учителят? - В изпълнение заповедта на Христа - да обичаме враговете си, Учителят помогна на този, който до тогава Го преследваше, като го спаси от неизбежната смърт.

Той извика Любомир Лулчев, който беше близък на цар Бориса, обясни му случая, като завърши с думите: Да помогнем на брат Стефан”. Лулчев отиде при царя, предаде му желанието на Учителя, и само вследствие пряката намеса на царя, Македонската организация отмени изпълнението на присъдата над Софийския митрополит. Така постъпваше Учителят. Той отговаряше с добро на тези, които го преследваха.

За да бъдем правдиви, ще трябва да отбележим, че не всички свещеници взеха участие в похода на клеветата срещу Учителя. Имаше и такива свещеници, макар и малцина, които разбраха и оцениха учението, не се подадоха на клеветата, затова не се страхуваха да отиват при Учителя, да се съветват с Него, и да четат редовно отпечатаните беседи и другата литература на Братството. Тук ще цитираме само един подобен случай, за който Учителят казва:

„Един свещеник ми писа от един град: „Аз се бях отчаял. Няма какво да говоря. И като почнах да чета твоите беседи, осмисли се живота ми, радостен съм, весел съм. И питам сега: Имам ли право да говоря твоите беседи на моите слушатели?”

Това показва, че свещениците и всички, които критикуваха Учителя и учението, правеха и днес правят това преди всичко за туй, защото не ги познават. Всеки, който се заеме със сериозно проучване на беседите на Учителя, ще намери в тях такова безкрайно духовно богатство, такава обилна Божествена светлина, каквито никъде другаде не може да намери.

---------------------------------------------------------------------------

*'Забележка на съставителя. Виж „Изгревът", том XIII, с. 208-209, под № 22.

**Забележка на съставителя. Виж „Изгревът", том IV, с. 245-246, под № 5