Jump to content

1.2. Звънарницата и изповедта на Борис Николов


Recommended Posts

1.2. ЗВЪНАРНИЦАТА И ИЗПОВЕДТА НА БОРИС НИКОЛОВ

В.К.: Това е друга легенда. Б.Н.: Ей тези звънци виждаш ли ги? От Соколския манастир беше дошъл един монах от Атон. Той се нарича отец Ероним, който е роден от Етъра, но е изпратен като малък още в Атонските манастири - в „Хилендар”. И там се подвизава като монах може би 50-60 години. Години наред те се подвизават там като монаси. И най-сетне му се доиска да види пак родния край, и той идва в Етъра. Идва в Соколския манастир и понеже е монах, приемат го като свещеник там. И аз ще ти разправя после историята вече по-нататък. Сега няма да я разправя. Аз трябва малко да я оформя така. Намира в една пещера, която е край реката Янтра, и тази пещера се намира между Беровата фабрика, фабриката на Иван хаджи Беров и Лулевата инсталация. Лулито от Габрово построи една водна централа на Янтра, и между тези два обекта се намира тази пещера.

Сега туй щети кажа в действителност. Моят дядо, който се наричаше Ботьо Житото - много силен човек, ама мълчалив. От него дума не можеш да изкараш, но здрав за десет души. Той беше табак, които обработваха биволските кожи за цървули. И той по време на Освободителната война, дядо ми воюва на Балкана на Шипченския проход. Но воюва не така като войник, ами кара една шейна през зимата, впрегната в два чифта биволи. С тази шейна той изкарва от Габрово до Шипка горе товар, значи оръжия, каквото трябва там. За долу със същата шейна сваля ранени, болни и т.н. Ей, тази работа я изпълнявал Житото. Сега в Балкана той успява да спаси един българин пак от Румъния, с когото се сприятелява. Той го снема с шейната до долу, и от там той си отива за Букурещ - Румъния, влашко. И сега този приятел от Румъния му казва, че в неговия дом в Букурещ е умрял един войвода, един четник войвода. И че той му е разправил за тази пещера, която се намира край реката Янтра, в която било скрито съкровището на римския император. Той румънеца разправя, т.е. българина в Румъния, и пише едно писмо дълго до моя дядо. Той моя дядо не можеше да чете. Но туй писмо го взема баба ми. Тя чете хубаво. В туй писмо описва подробно, туй писмо аз съм го виждал, и знаех съдържанието му. Той описва къде се намира пещерата, как трябва да се влезе и какво да се търси там. И моя дядо действително, той не обичаше такива работи. Той си беше скромен работник - табак, нямаше нужда от нищо. Щото баба ми пък, нейния баща беше дядо Драго кафеджията - богат. Житото, Ботьо Житото, той пък на работа - изкарва си, изкарваха и живееха си добре. Ама бабата иска да отиде и да намери пещерата, и дълго време така. Става спор между тях. Той Житото не се интересува ни от богатство, ни от пещери, но бабата като настоява, не го оставя на мира. Най-сетне той стяга цървулите и отива. И почва да търси от Беровата фабрика до инсталацията на Лулито. Те са сега - и Беровата фабрика е там, и инсталацията - електрическата централа на Лулито са там. Ето, между този, те са мисля няколко километра - 3 или 4 км. дължина, а може да са и 5, не мога да ти кажа. И Янтра тече там. Край реката - пещерата се намира там.

И Ботьо Житото като ходи, търси, търси, намира най-сетне входа на пещерата. Той бил закрит някак, не е явен вход да го знаят. И влиза в пещерата, запалва свещ. Обаче се оказва, че пещерата е пълна със змии. Защото той отишъл есенно време, когато змиите се прибират в пещерите. Какво да прави? Той се уплашил от змиите, излиза и затиска пещерата с няколко големи камъни входа, да не може да се влиза. Прибира се и вече не ще да отиде. И така свърши неговия подвиг за пещерата.

В.К.: А ти имаш ли я картата? Писмото и картата имаш ли я?

Б.Н.: Писмото и картата, скоро даже завчера бях казал на моята леля, която е жива. В.К.: Леля Донка? Б.Н.: Леля Донка. Рекох, ако има някои писма, ама те са ги прибрали нейните роднини там. Няма ги ония писма. Но туй писмо, сега тази пещера, трябва да се търси. И този, който пише писмото описва какво имало в пещерата. Вътре в пещерата, тоя от Румъния българин, той в писмото описва, има каза една камара злато. То не може да се прочете - жълтици, ами го мерят с крина, малка крина златна, с нея мерят! Ама и с крината не могат да го измерят, толкова много било! Най-сетне хвърлил крината и рекъл: „То се не измерва!" Сега, това е легендата и сега моя дядо намери пещерата, но не можа да влезе навътре, да дойда до златния куп, защото пълно със змии. Какво ще правиш? Който е мераклия да я намери. Там е хазната на римския император, който владеел е Цариград, владеел е и Рим. Императорите криели хазните си от своите приближени. Та Римския император - Юлиян ли беше, кой беше - не помня, в тази пещера е скривал хазната римската. Сега тя се намира там. Ако искаш да си направиш труд, потърси пещерата, че каквото излезе, излезе.

В.К.: Сега, понеже спомена за твоя дядо Житото. Можеш ли така да ми проследиш рода откъдето си помниш, твоя род?

Б.Н.: Ботьо Житото, ето какво ми се иска: 1. Той е от един род на „Витата стена”. От Габрово до Севлиево има една стена висока. В.К.: Витата, там Градището гдето е? Б.Н.: „Витата стена”. Там има две езера, има и град край едното езеро. Аз навремето щях да се удавя в езерото. Нали отидохме там, плуваме, хубаво, хайде да преплуваме езерото. Преплуваме езерото ний, ама колкото по-навътре влизаш, по-студена става водата. И по едно време ни се схванаха краката, не можем да ритаме. И щехме да загинем със Станимир Гладнев, мой приятел. Ний бяхме силни младежи, едвам излязохме, ама едвам на другия бряг, и от там после се върнахме не през езерото, ами по брега, по брега, по брега, че където ни са дрехите. И там се облякохме. Ботьо Житото от този град е. От този град, който как го викаха, даже му знаех името. В.К.: Градището там гдето е? Б.Н.: Гдето е това, край езерото град, чакай, знаех му името, ама сега ми избяга от ума. И той е бил там, техния род е от там. Житото, тъй ги викат - Житото техния род. И той се оженва за моята баба. В.К.: Тя как се казва? Б.Н.: Елисавета, нейната сестра е игуменка на женския манастир в Габрово. Метоха му казват. А тези истории там ще ти разправя малки анекдоти от които можем после да направим. В.К.: Сега, нейната сестра се нарича Елисавета? Б.Н.: Елисавета е жената на Ботьо Житото. В.К.: Откъде идва тя? Техния род откъде е? Б.Н.: Тя е пък от Драгул - кафеджията. Той е нейния баща - дядо Драго, прочут кафеджия. В неговото кафене е било обществен център, където се събирали всички интелигентни габровци там - хем на кафе, хем на разговор, хем да споделят. В турско време е било. Ботьо Житото е прочут и не само като кафеджия, но той е имал и хотел. Аз го помня. Аз съм бивал в неговите къщи там и хотел - стаи имаше. Дойдат чужденци, къде ще отседнат? - У Драго - кафеджията. В.К.: Значи това е бащата на Елисавета? Б.Н.: Бащата на Елисавета. А Елисавета е жена на Ботьо Житото. Ботьо Житото е здравеняк, силен човек много и много мирен човек. Той не приказва.

В.К.: Това е твоя дядо? По коя линия? Б.Н.: Той е мой дядо по майчина линия. Моята майка е негова дъщеря. В.К.: Ти приличаш на майка си. Аз съм я виждал майка ти. Сега, а по бащина линия? Б.Н.: По бащина линия Дойно гадуларя от Етъра. Те са родът Дойновци. Етърчани ги наричат Дойноулар. Дойноулар, то турско такова окончание. Значи рода на Дойновци. Моят дядо е бил гадулар. Хем прави гъдулки - майстор, хем свири на гъдулка, хем пее. Това сватба, това годеж, това празненство, без него не става.

Моят дядо, този именно Дойно се е наричал, той отива до едно село, което се казва Зелено Дърво. То е там, кат се отива към Озана -Зелено Дърво. И сега го има туй село. През зимата прекарват там, изкарват празници и тръгва да се връща през зимата в снеговете, да се връща на Етъра. Те са значи на около десет километра. Много труден път. Но снега е толкова дълбок - до пояс, и такъв студ, че той като стига долу до водениците, туй „Буреновата воденица” я викат, аз я помня. Тя беше там. Влиза във воденицата дано се стопли, но няма човек във воденицата през зимата. Каква воденица? Опитва се да запали огън на огнището, ама не може да запали огън. То и дърва нямало и на всичкото отгоре. Замръзва там и умира от студ! Намират го там замръзнал край огнището. Това е участта на Дойно - гъдуларя. В.К.: А той колко деца е имал? Б.Н.: Той е имал първо Никола - моя баща, второ Стефан - моя чичо и после Георги. Трима синове и е имал още три дъщери - Мина, Рада и Стефана. Шест деца е имал Дойно - гъдуларя.

В.К.: Значи твоя баща? Твоят баща се оженва за? Б.Н.: Моят баща се оженва за дъщерята на кафеджията. В.К.: Аз съм слушал една случка, твоя баща ли бил, или твоя дядо, са го качили на коня, тупнали са го и той сам си е отишъл до Етъра. Това кой е фактически? Б.Н.: Виж какво, какво правеха те. Имаха такива възпитани коне и бяха много мераклии етърчани. Дойноулар - най-хубавите коне имаха. И тогава майката върже детето, баща ми, детенце така на 5-6 годинки, може би 8-9 години, върже го на седлото на коня хубаво, върже го здраво, помилва коня, поприказва му и пусне коня. И коня от там, мине през пътеките, слезе долу в Козята река и отиде на стружнята гдето дядото стържи гаванки. И занесе детето самичък, без човек! Такива коне са имали, хубави! В.К.: Сега, първо е било селището Етър и след това е Габрово? Б.Н.: След туй е Габрово. Баща ми направо е дошъл в Габрово. Той беше шивач бе! Баща ми шиеше женски дрехи, ама толкова майсторски кроеше и така бързо! Още като я гледа, не взема мярка. Ей тъй, като я гледа - хръц, хръц, хръц. Те си носят плата. Вълнените платове те са ги тъчаха, селянките. Донесе плата и майстора, който е шивачът - хръц, хръц, хръц, скрои дрехата, ушият я. След туй я дадат да я подшият с кожи отвътре, ето я. В.К.: Значи с кожи я подшиват отвътре? Б.Н.: С кожи ги подшиваха, с агнешки кожи.

В.К.: Аз съм чувал и ти си ми разказвал, че от вашия род винаги единия бил обричан за Атон. Я разкажи този случай. Б.Н.: Те са от рода Дойноулар, Етъра. Техният род е дал обет. Някога, когато са били в много трудно положение, дали са обет, че първородния син ще бъде изпращан в Атонските монастири за монах. И действително, от тогава много поколения първото дете, изпратят го монах в Атон още 10-12 годишно. Минат Атонските монаси, вземат го и го отнесат в Атон. Там го отглеждат, там го възпитат, там го учат и той пораства и става монах. Отец Ероним за когото стана дума и за който ще стане дума при разказа за Звънарницата, той е, именно един от монасите на Дойновия род, който е прекарал 60 години в Атон. И най-сетне му домилява за родния край: „Чакай, как да ида да видя къде е живял нашия род!” И пристига. Пътували са все пешком в онуй време. Няма кат сега превозни средства. В.К.: Ясно, да. Б.Н.: Пътуват от Атон до Етъра пеш. В.К.: Един-два месеца. Б.Н.: Не, два месеца. Дойде на Етъра той и действително намира рода, намира от техния род там. Те го приемат вече с такава радост! Той е при туй монах и пеел много хубаво. И в черквата пее. Пее в черквата, Етърската черква. И отива и в Соколския монастир горе, който е на десетина километра от Етъра нагоре, Соколския монастир. И там тъй му харесва природата, манастира. И манастира има черква. И той решава да остане, да не се връща в Атон, а да остане в Соколския манастир. И отец Ероним действително остава в Соколския манастир.

На Соколския манастир, ти знаеш, че по селата правят звънци, хлопки, камбанки - туй е занаят на ковачите по Етъра - от Соколския манастир до Габрово. И той като вижда толкова много звънци, спомня си, че в Атон е имало Звънарница. А Звънарница се нарича едно скеле от пръти скеле на което са накачени звънци и с връвчици така, с въженца се дърпат и звънят. И звънаря, който е майстор, хем пеят псалмите, хем звъни със звънците, и си приглася.

Сега отец Ероним решил Соколския манастир да направи Звънарница. Много му харесало мястото. То Соколския манастир е на една плоскост, а от тука пропаст 100 метра. Той един вид стърчи. И пространството - безкрайно. И като вижда той, че долу в работилницата има звънци и в самия манастир имало 20-30 звънци, отец Ероним решава да построи Звънарница. И действително, по-нататък ще разправя за Звънарницата. Сега до тука.

В.К.: Значи това е рода. А ти завари ли от вашето поколение, предното поколение, кой беше обречен да отиде в Атон? Б.Н.: В Атон, първородния син съм аз. И аз бях обречен за Атон. Значи трябваше по оброкът на рода аз да бъда изпратен в Атонските манастири. И действително, кат пътуват двама монаси от Атон и събират средствата за манастирите, които дава за тях народа, идват и в Габрово и гостуват у нас. Аз ги помня тези монаси. Аз бях на 12 години. И като си свършват работата в града отиват до манастира, свързват се с гражданите, те будни хора, интелигентни хора, и идват при баща ми. Аз тази сцена я помня. Идват при баща ми, майка ми, родът, които там сме се събрали у нас на гости. Вечеря както трябва, какъвто е реда и монасите казват: „Колчо, момчето ще трябва да го вземем.” Момчето съм аз. Баща ми какво да прави, туй е оброк на техния род Дойноулар. Казва: „Като ще го вземете, ще го вземете.” И монасите се готвят вече. Сутринта тръгват пак пешком и аз с тях ще отивам. Те имат с тях и коне и мулета имат. Майка ми става, пък майка ми беше хубавица, висока, едра. Дойде и ме прегърна и вика: „Не го давам!” Ха-де! Баща ми се съгласи, майка ми -не. И тогава става единия от монасите, а той един хубав човек, дойде при майка ми, поклони й се: „Уважаваме искането на майката!” И ме оставиха, не ме вземаха. И те си отидоха. Майка ми не ме пуща тогава. Тъй, че и аз останах.

В.К.: Спомням си после един друг епизод, при една среща с Учителя твоя баща е казал: „Предавам го на Теб!” Б.Н.: Не, „На Тебе го предавам.” В.К.: Как беше тоя случай? Фактически оброка се извършва. Б.Н.: В Търново беше, в Търново беше. Дойде баща ми да види Учителя. То беше събор в Търново, след като ние бяхме в Ачларе. В Ачларе правехме опит за комуна. Като дойде баща ми в Търново, дойде там в лозята, където се правеше събора. Стотици хора идваха, наши братя от цяла България. И баща ми пожела да го запозная с Учителя. И аз питах Учителя може ли. Учителя каза: „Нека заповяда!” И отидох аз, заведох баща си. И Учителя, баща ми и аз тръгваме между лозята. Търновските лозя - хубави лозя! И на една полянка поседнахме. Като говориха, баща ми беше много религиозен човек, като говориха с Учителя, и някой неща Учителя обясни му някои работи. Най-сетне пък и аз съм вече, аз съм си определил моя път, няма съмнение, баща ми го знае това. Той го опита, видя че не мога да мръдна. Аз съм с Учителя. И тогава баща ми стана и каза: „Учителю, на Тебе го предавам!” И наша милост остана при Учителя, предаден от рода. Тъй че всъщност той пак е. В.К.: В Атонския манастир. Ха, Ха! Б.Н.: Това беше действително така. Учителят Се усмихна и каза: „Хубаво!” Значи аз съм приет.

В.К.: Ти си ми разказвал други случай, твоя дядо, когато са били на Шипка и как са носили вода нагоре. Разкажи този случай. И как накрая искали са да го наградят, обаче, той не е искал. Спомняш ли си? Б.Н.: Трябва да си го спомня по-подробно. Аз ще си ги спомня и ще ти ги разправя тези случаи.

Б.Н.: Светлина. В.К.: Не, не, през лятото, когато е била много топло и много голяма жега. Б.Н.: През лятото кара вода, но през зимата, когато е най-трудно, той с шейна голяма, в тази шейна и два чифта биволи. Двата чифта биволи и шейната, моя дядо слугува на чорбаджи Йордан в Габрово, който е щедър и прави всичко туй, за да помага на Шипченските боеве. И моя дядо с тази шейна изкарва през снеговете чак до горе до Шипченския проход, изкарва шейната. То много трудно нещо е било. Той върви напред и разбива пъртина на биволите и ги тегли. И така тази служба изпълнява моя дядо. Тогава тука се запознава той с този от Румъния българин, който пише писмото после за туй съкровище на императори.

В.К.: Ти си ми разказвал, че през лятото, когато е била много голяма жега, той е изкачвал с колата бъчви нагоре с вода, а на връщане е карал ранени. Б.Н.: Да, ранени. В.К.: И накрая, когато искали да го наградят, той не е искал? Б.Н.: Нищо не приема, нищо. Имаше в Габрово, обявиха вече, че всички, които са работили на Шипка ще им дадат, даваха им първо пенсия. После им дават разни медали. Медали такива, които ги закачат. Моят дядо не прие нито медали, нито пенсия, нито нищо. Никакво възнаграждение не прие. Беше чуден работник, беше много скромен човек, да. В.К.: Бабата? Б.Н.: Ботю Житото. В.К.: Бабата никак не беше доволна, ама? Б.Н.: Бабата никак не беше доволна, ама той не ги слуша. Той мълчи, не спори, не приказва, ама прави каквото си иска, каквото си знай. В.К.: Сега значи бабата не била доволна заради пенсията. Сега твоя баща, той с какво се занимава? Б.Н.: Той беше най-напред шивач - шивач на селски зеги. Имаше дюкян на тази на реката, дюкян имаше. В.К.: Там Етъра гдето, тази река? Б.Н.: Да, в Габрово хубаво дюкянче имаше, продаваше и манифактура, малки работи, но главното шиел. Селянките си носят шаяците, които те са си изтъкали, а той ще им ушие дрехата и ще я подшият. Кожарите я подшиват, пък после. В.К.: Значи това е връхната дреха, така ли? Б.Н.: Външна дреха. В.К.: Външна. Б.Н.: Външна дреха - хубава. В.К.: С плат, а отвътре с кожа. Б.Н.: Вътре с кожи агнешки, за да топли. И те зимни дрехи. И той беше много голям майстор баща ми - да ушие дреха, да такова. После почна, засили търговията с манифактура. Иван Хаджи Беров, който имаше фабрика за вълнени платове с най-модерни европейски машини. Иван Хаджи Беров, стана му нужда от дюкян, а пък баща ми имаше, то вече по-късно стана. И затуй трябва да ти разправя. По едно време запали се центъра на Габрово - пожар! Цялата махала гори. Всички къщи пламнаха, те сухи къщи. Такъв голям пожар не се помни. Значи може би стотина къщи - гори града, центъра. В.К.: Коя година това? Преди Балканската война? Б.Н.: Преди Балканската. И тогава, пък дюкянчето на баща ми е там, откъдето почва пожара. Те не горят, но от тука е почнал пожара. И тогава баща ми като излиза, излиза един от чорбаджиите и казва: „Колчо, ела да ми помогнеш нещо.” Баща ми отива и чорбаджията го завежда - къщата гори вече. Завежда го, едно сандъче с две дръжки, и казва: „Помогни ми да изнесем това сандъче.” То тежко, много тежко. И баща ми взима от единия край и той от другия, изнасят сандъчето и занасят го в друга къща. Той има много, богат чорбаджия той. Не си спомням сега името му, трябва да си го припомня, помнех го. И от тогава този чорбаджия обиква баща ми, че той му помогна да си изнесе златото от къщи. И баща ми не ще нищо. Завършва работа, чорбаджията благодари и си отиде.

Чорбаджията почва да продава на моя баща имотите си. Ама ги дава евтино, почти без пари. Толкова евтино, щото го обича. И му дава тази къща, в която ние живеехме в Габрово. Хубава къща на два етажа - чудесна! В.К.: А той отива в София, така ли? Б.Н.: Чорбаджията дойде в София. Тука неговите деца се ожениха и т.н. И на баща ми дава имотите си на изплащане - когато може, колкото може. И на „Падало” му даде един имот там и на „Баждар” и навсякъде. И чорбаджията дава всичките си имоти на баща ми. И ги дава толкова евтино, че почти без пари - не прави пазарлък. И баща ми му изплаща. Аз съм носил, аз лично на чорбаджията в София вноски, вноски, които баща ми му прави, както са си уговорили те там - на колко месеца, колко, какво - в злато. В злато се плащаше, в жълтици. В.К.: Хъм, ти си носил. И старата къща е от този чорбаджия? Б.Н.: Всички къщи, каквито имоти имаше баща ми, бяха от него.

И накрая, като си заминава за София, дарява му два големи дюкяна, къща в центъра на града, чорбаджията - къща с дюкяни - и горе с жилище. И тогава Иван хаджи Беров, който е фабрикант голям, фабриката му е извън Габрово на 5-6 км, той поисква единия дюкян от баща ми, да му бъде за канцелария. Баща ми му го дава под наем и се свързва с Иван хаджи Беров. И тогава хаджи Беров пък решава да дава платовете, които произвежда в Габрово, да ги дава само на баща ми. Те бяха прочути платове! Като кажеха Беровата фабрика - най-хубавите платове, европейски платове - шаяци, широки 1,40 метра, големи. И баща ми стана представител на фабриката на Иван хаджи Беров, и търговията му тръгна. Щото и в провинцията, че даже и вън от България търсеха тези платове. Иван хаджи Беров дава шаяците на баща ми, и баща ми забогатя. Тези два дюкяна, имоти, които имаше и той не ще да знае.

Почна да изкупува баща ми пък по Козята река, Козята река в Балкана, където са били стружените на техния род, където неговия баща е работил като стругар - гъдуларя. И баща ми почва да изкупува вадищата по Козята река. Козята река е дълга може би да кажем 7-8 км. да е дълга. Баща ми почва да изкупува вадищата. Един селянин има вадище, да кажем дълго 500 метра. На туй вадище той отдели реката високо но склона, получи се един пад височина и долу върти гаванките, прави гаванки. И така полека, полека, за 20 години баща ми изкупи Козята река отгоре. Ама им плащаше само злато, друго не приемат. Тогава златото беше ... Така баща ми можа да изкупи цялата Козя река. Предприемчив човек беше и кротък, няма да го чуеш да приказва. И като изкупи Козята река, той прокара цялата вода на Козята река по баира горе, и я доведе до излизането й от долината. И там построи електрическа централа, водна централа - електричество. Получава голямо количество електрическа енергия, какво ще я прави? И построи същевременно и фабрика за памучни платове, за басми и за такива. Фабрика значи и централа. Централата започнаха да му искат енергия надолу, който има нужда. До тогава нямаше фабрики, нямаше нужда от електричество толкова. И така, изкупи и воденицата, където беше умрял баща му - „Буреновата воденица". Тя беше в една ливада долу, така пред където излиза Козята река, една старинна воденица, много хубава. Помня я, бивал съм в нея. И изкупи и нея баща ми. Купуваше имоти, понеже имаше пари. Какво да прави, какво ще ги прави? Така той можа да укрепне в Габрово така, и беше един от богатите хора тогава.

В.К.: Майка ти се занимава с домакинство? Б.Н.: Домакинство, беше отлична домакиня. Тя не се бъркаше в тези работи. В.К: Сега, разказвали са ми, че са получавали от време на време от Атон Библии, и той ги е раздавал. Б.Н.: От къде? В.К.: От Атон. От Атонските манастири Библии. Б.Н.: Да, получаваха се Библии и баща ми ги раздаваше на предприятия, на хора, които се интересуват от Библии. Той на всекиго не даваше. Трябва човек да обича Библията, да желае да я чете. Е, тогава баща ми подари една Библия. Хубави Библии, големи, като ей тази, която имаме ей тука. Такива бяха. Тъй че горе-долу рода се е подвизавал все в тая насока.

В.К.: Ти ми разказваше един случай, когато в средните векове ли, кога, са се заселили по хребета на планината, и са се заселили някъде към Дубровник, на Адриатическото море. Един случай ми разказваше, спомняш ли си? Б.Н.: Не мога да си спомня. Търновските боляри държаха крепостта на Градище. В.К.: Я ми разкажи. Аз бях на това Градище. Б.Н.: Ти беше на туй - да, видя разкопките. Тя е била голяма крепост. В.К.: И голяма черква, някъде 30-40 метра дължина. Значи това е било крепост, така ли? Б.Н.: Крепост, римска, която болярите са държали, и от нея са контролирали цялата околност. Интересна е пещерата, която е там. В тази пещера, туй е мое мнение, болярите бяха закрили много от богатствата си. Изкопаят долу тинята, пясъка, заровят богатството си, пак го заровят, няма, не се вижда, не се знае. Кой го знае къде е? Пещерата е доста голяма. И сега, ако тези пещерняци от Габрово, пещерняци, които се занимават с пещерите, почнат да изкопаят цялата тази утайка, тези пясъци, тези глини, да ги изхвърлят от пещерата, ще намерят много работи там скрити. В.К.: А тази пещера къде се намира? Б.Н.: Ами в Градище, самото Градище, пещерата. Само отпред се минава и малко трудно се излиза, ама се излиза. И в пещерата ние сме прекарвали там и огън сме клали и като младежи там. В.К.: Значи тя е крепост още от римско време? Защото аз съм виждал, тя е много голяма църква. Някъде към 40 метра дължина, към 15 метра широчина. Б.Н.: Ами имало селища в римско време, долу селището гдето имаше малки села и къщи. Не съм, забравих го Габрово.

В.К.: Значи този разказ, който ти ми разказваше, как нали след идването на турците, от търновските боляри са дошли и след това по билото на планината са избягали и са отишли към Дубровник на някакъв остров. Ти си ми разказвал, че те са се заселили на някакъв остров. По билото, по билото на планината, заедно с всички богатства и т.н. Обаче, кой е тоя остров не се знае кой е тоя остров. Но някъде към Дубровник. Откупили са някакъв остров, ти си ми разказвал. Но кой е точно тоя остров, не мога да си спомня. Б.Н.: Трябва да припомня много работи. Отива ми се в Габрово някой път. Имам много работи, които трябва да ги видя там. Сега съм ги забравил. Толкоз години, иска ми се да идем на „Вихат стена”, да видим езерата, да видим града откъдето е нашия род. Житото, от там са те. Също и така имам по Градище някои работи да покажа и да видя. Може да потърсим и тая пещера гдето ти казвам - от Беровата фабрика до Лулевата. В.К.: Ти преди известно време ми показваше една карта, стара карта, старовремска от преди 300-400 години, с различни езици, написани за богатства такива, съкровища и т.н. Б.Н.: Не си спомням, забравил съм. В.К.: Да, показваше. Б.Н.: Има богатства в нашия край скрити. Че кой, и турци дойдоха, и колко пъти, кърджалии също са владели.

В.К.: Значи този Ероним, отец Ероним е от вашия род, който прави вече Звънарника? Добре де, ще можем ли да приключим със Звънарника, за да приключим и касетата? Да ми доразкажеш за Звънарника. Б.Н.: Звънарника, тя е по-дълга, аз ще ти я разправя отделно нея. Отец Ероним действително построи Звънарник построи. Имаше повече от 80 звънци. И той като седне в Звънарника, имаше един трон така, едно седалище в средата, около него са въженца. Той като дърпа тези въженца, звъни се със звънците. На всичкото отгоре пееше много хубаво, много хубаво пееше.

Второто нещо - тъй пее и така звъни, че които дойдат да го слушат, не им се отива.

Но се оказа, че неговата песен и звънтенето на звънците действуват лековито върху болни хора! Ей туй нещо пък го бяха установили нашите там, селяните. И почнаха да носят болните си. Донесе го до Звънарницата, постелят една черга на тревата, защото наоколо е все трева. Тури го - или детенце, майка или това, и така се лекуваха. И много хора ходеха в Звънарницата. А пък в черквата ходят малко хора, защото попа беше грък тогава, и после не ги привличаше черквата. Тя и сега е там черквата. Долу има каменна черква до пещерата. В.К.: Този Звънарник дали още съществува? Б.Н.: Този Звънарник, понеже той привлича повече хора, попът от черквата и няколко монаси, които са гъркомани, така една нощ запалват Звънарника. Ама те си приготвили сухи клечки, дърва, и действително през нощта набутват това, запалват Звънарника и Звънарника изгаря. И тогава всички звънци паднаха долу в пропастта. Долу е гайтанджийската фабрика под Звънарника. И там действително се провалиха звънците.

Но интересно е и това, аз ще ти го разправя за камбаната от Етъра. Етъра, един от чорбаджиите решава с негови жертви да направи камбана. Като събира всички там ковачи, обсъждат с тях въпроса какво трябва, за да се направи една голяма камбана - да няма такава като Етърската камбана! И те опитни хора, и решават. Той отпуща пари. Купуват каквото трябва там

- бакър, олово, калай, сребро, каквото трябва, за да се направи сместа за камбаната. И тази камбана ще тежи около 200 кг. 200 кг. метал - представяш ли си какво нещо? И те почват да я правят, и действително - направиха я. За нея ще ти разправя после. Хаджията построи голяма кула така, висока 20 метра. На върха на кулата - камбаната. Като звъни камбаната, в цялата долина се чува, че чак до Габрово. Такава камбана, хубава беше - звън. В.К.: Тя е в Етъра, тя още съществува - Кулата. Б.Н.: Беше. Ще ти разправя после за Звънарницата, ще ти разправя и за камбаната. Сега тука толкоз.

Б.Н.: Построи часовника в Габрово. В Габрово и досега го има този часовник. В.К.: Как се казваше този майстор? Б.Н.: Забравих му името. В.К.: Значи той построява часовника? Той построи часовника, Кулата я построи града. Ама часовника горе, който се вижда отвсякъде, от далеч се вижда колко е часът. Погледнеш, х-е-е - часовникът и камбана звъни. Колко часа те звънят камбани? Б.Н.: Той построи всичкото туй нещо, и за двигател няма пружини, ами тежки камъни, които върже отгоре, и камъка като пада, движи часовника. Ама изчислен камъка - колко да е тежък. Един камък слиза, други се изкачва, и задачата беше само от време на време да навие камъка, който е паднал, да го качи горе, за да почне той да движи - такъв механизъм. В.К.: И той на колко време биеше? На всеки час ли биеше часовника? Как биеше камбаната? Б.Н.: Всеки час - часовете. В.К.: И ти ми разказваше този случай - как той имал голяма челяд и бил беден, и поискал от кмета - Слона да му увеличи заплатата. Обаче той не се е съгласил и той се ядосал, и отива на Хисарските бани. Б.Н.: Да, ама като се развали часовника и целия град казва: „Часът колко е?” Млъкна часовника. Ха да видим кой що го направи? Няма майстор, който да разбира механизъма. Хайде отива делегация да го моли да дойде. В.К.: А той там на Хисарските бани? Б.Н.: Той кара си кефа там. В.К.: И ти си ми разказвал как той тогава нали увеличил таксата, искал двойно. Делегацията се връща отново при кмета - Слона, и накрая се съгласяват. Б.Н.: И той прави. В.К.: Прави камбаната, часовника и така продължава да работи при нея. Само че как се казваше аз не мога да си спомня. Този майстора как се казваше? Б.Н.: И аз съм ги забравил. Бяха хубави имена габровски. Аз имам 1 000 прякора габровски - повече от 1 000. В.К.: Ти записал ли си ги някъде? Б.Н.: Записал съм ги. Имам ги в тефтерчета, ето ги.

В.К.: Ти си ми разказвал, че като ученик си записвал разни предания и т.н., песни. Какво стана с тези неща, къде отидоха? Б.Н.: Абе на стенограми са. Някъде са записани в моите архиви. Някъде ги имам. Много ценни материали са. Не зная за архива, аз съм предал на Марийка тези работи, запазени са, не са загубени. Един ден може да ги дешифрира всеки стенограф. Аз пиша много ясно. Народа знаеше, че Звънарницата лекува и затуй болни хора. В.К.: И камбаната от Етъра е тази, която е била. Б.Н.: Камбаната в Етъра при едно земетресение падна Кулата, която бяха построили. Тя строена такава. И камбаната и тя падна, ама не се счупи, остана. В.К.: Тази същата, която е била 200 кг.? Б.Н.: Да. И тази камбана тогава чорбаджи Досю нарежда да се изнесе в Соколския манастир, и да се тури в Звънарницата. Значи всичките камбани - 80 камбани и камбаната - голямата. Тя пък я туриха над самата пропаст. Ама хубаво направено скеле, както те майстори там, нашите хора, от греди и колове. Камбаната като звъни, чак в Габрово се чува. От Соколския манастир до Габрово са 10 километра - чува се камбаната. В.К.: То е цяла долина там. Б.Н.: О-о-о, няма препятствия - нищо! Много беше прочута тази камбана и години служи, докато най-сетне тези гърците там, попа изгориха Звънарницата. В.К.: Значи това е преди освобождението на България щом са били гърците? Б.Н.: Н-е-е, гръцки монаси пак имаше по манастирите всякакви. В.К.: Но това след освобождението на България ли е или кога е? Б.Н.: След освобождението. В.К.: Значи още има гръцки монаси? Б.Н.: Имаше. В.К.: Когато е изгоряла Звънарницата, отец Ероним бил ли е жив, или е бил заминал? Б.Н.: Отец Ероним се е бил поминал. Другият монах, който е поел Звънарницата и който е ученик на отец Ероним, той пое Звънарницата и загубиха я. В.К.: И всичко пада долу в пропастта? Б.Н.: ....аз знам. В.К.: На Градище. Б.Н.: Тя е близо до Градище. В.К.: Да. Б.Н.: Така може би в околността беше. Ама сега не мога да си спомня точно къде беше. Много време мина. В тази дупка има скрити неща. Тя е като пещера така, дълбоко. Може би десетина метра дълбочина, и в нея вече долу има.

Искам да идем на Витата стена и там да видим, да прегледам аз нещо. Там пък има една пещера, която се нарича Тъкачката. Защото пред пещерата, в скалата има издялана жена, която тъче на стан домашен. В.К.: От природата или от някой каменоделец майстор я е издялал? Б.Н.: А, каменоделец я е издялал, а издялкана. Защо е и за тази тъкачка има една легенда, и нея ще ти разправя. В.К.: Значи за тъкачката? Б.Н.: Искам да видим голямото езеро при което имаше градче - малко градче. Сега трябва да е голям град. Но искам да видя, езерото да видя. Те са две езера -едното е по-голямо, другото е по-малко. Но големи, хубави езера. Самите скали са вити по стената, те са една площ каменна, и оттам Севлиево, Габрово, Търново. Там ми се отива, да видим. Ще те заведа и на други места интересни. В.К.: Това ще го направиме таман тримата - аз ти и Ина ще отидеме. Щото трима души спокойно вози. Б.Н.: Трима души.

В.К.: Да, добре. Ти сега нещата на Васко Искренов на времето ги откупи. Ти ми разказваше за 30 000 лева си ги откупил. И той ти даде негативите и ти, и са прибрани. Б.Н.: Прибрани са. В.К.: Добре. Б.Н.: И снимки. Всички снимки имам аз, много снимки. Един ден кат речете да правите каталози, ще ползвате. В.К.: Значи Васко Искренов? Аз съм го виждал на снимка. Жена му как се казваше? Б.Н.: Елена. В.К.: Елена. Значи той има дъщеря, която си заминава? Б.Н.: Тя се помина. Много хубава беше, кой знае какво й стана, и млада беше. Тя се ожени и мисля, че имаше даже детенце. В.К.: Значи Васко Искренов замина. Той си свърши работата тука. Свърши си работата и замина за Австрия. Б.Н.: Отиде за Австрия. В.К.: Да.

Б.Н.: Ще се опитам да разправя легендата за Звънарницата. Отец Ероним дойде от Атонските манастири в селото Етъра откъдето той е бил родом. В техния род Дойноулар са го наричали, Дойновски род е имало обет първородния син да се изпраща в манастирите в Атон. Той е бил първороден. Тогава са го вземали още като дете, отвели са го монасите в Атон и там е израснал той и се е подвизавал като монах повече от 60 години. Монашеският път е труден. То са изпитания, то са молитви, то са пости, то са всевъзможни подвизи на монашеството през което той е минал. Даже е получил някакво повишение така, някакъв монашески чин - по-висок от обикновения. На всичкото отгоре е бил и свещеник, и е можел да извършва служби в храма. Обаче, като поостарял така и годините напреднали много, той си спомнил за своето родно място - Етъра в България, и казал: „Ще отида да видя от рода останали ли са някои.” И пристига в Етъра. Отец Ероним беше така среден ръст, но запазен, здрав човек. Макар и възрастен, движеше се свободно. Пътували са от Атон до Етъра пешком. Тогава не е имало такива превозни средства като днес. В Етъра отец Ероним се вижда със своите роднини. Те са били още, рода е бил запазен, и са били едни от първенците на селото - Етъра. При туй Соколският манастир, който се намира близо до Етъра така в Балкана, толкова му харесал, че не му се иска вече да се върне в Атон! И решава с позволението така на игумена на манастира да остане в Соколския манастир. В Соколския манастир по онова време е имало около 300 души монаси. Той е голям манастир - голям, обширен двор. Има заградено отвсякъде със сгради и стени - като крепост. В сърцето, в самата средина на двора има чешма с осем чучура, буйна вода, която оттича от там. Самият манастир е построен на една каменна плоскост, площ и под него има пропаст около 200 метра, чак долу в реките, където пък има фабрика за гайтани. Тя е под манастира.

Сега, като идва отец Ероним и се разполага в манастира, приемат го, дават му там килии, каквото трябва. Той е богат манастир, обширен манастир, и отец Ероним почва да изпълнява черковната служба в черквата на манастира. Но същевременно направило му впечатление, че в черквата на манастира има звънчета и камбанки накачени по стените. И такива звънчета и камбани много е имало. При туй селяните по реката Янтра надолу към селото Етъра, всичките са занаятчии и то главно ковачи. Те коват металически работи - най-различни - светилници, камбани, каквото има да се прави от метал, те са майстори. И отец Ероним от Атон, той е бил ученик на отец Теодосий, грък, стар монах, който именно е имал Звънарница. Звънарницата представлява едно построение от греди, на което са накачени звънци най-различни по големина и по тон. Такава Звънарница е имало в Хилендарския манастир. Отец Ероним е бил прислужник на Теодосий. Той му е помагал, негов помощник е бил и Теодосий го е научил да звъни със Звънарница. А Теодосий е бил стар монах-от древните монаси. Той е знаел Псалмите наизуст и умеел хем да ги пее, хем да си служи със звънците, да си приглася. И се получава някаква чудесна хармония. Отец Теодосий е научил туй изкуство от своя от стария монах на когото е служил. Той пък от своята старина и така чак до времето на цар Давида. Защото тези Псалми, тези песни от Псалмите са дадени от цар Давида. А цар Давид е бил голям певец на времето. Не само певец, но и борец, пехливанин - здрав човек. И не само това, но и голям любител на хората.

Цар Давид в онуй време бил на фронта. Но като посетил Йерусалим, един ден временно дошъл в града заедно със своя военачалник Урий, да прекарат няколко дена, и после пак ще се върнат на фронта. Но Давид като се къпел на покрива си и се греел на слънце, там има той басейн на покрива, като погледнал в съседната градина, видял жената на Урия, която се къпела в техния басейн долу. Толкова му харесала тази жена, че той извикал военачалника на войските при себе си цар Давид, и му казва: „Като се върнем на фронта ще туриш Урия на най-страшната битка на местото гдето се води най-страшната битка.” Преседели колкото преседели и се връщат на фронта пак. И действително, военачалника туря Урия, където битката е най-гореща и Урий загива там. Кат минават 40 дена както е условието, цар Давид праща да иска жената на Урия за своя жена. Дето Исая, който тогава е бил там, пророк Исая дига бунт против това: „Как така ти да вземаш жената на Урия, който до вчера беше жив и загина на фронта?” Да, ама Давид не го слуша и взема жената. Като се оженва за жената на Урия, след време им се ражда син и го наричат Соломон. Сега Давид разговаря с Господа и казва: „Господи, искам да Ти построя храм.” Тъй, ама Бог казва: „Ти няма да ми построиш храм, защото много кръв си пролял, но твоя син Соломон ще ми построи храм.” И действително, като отраства Соломон, Давид му дава престола, дава му властта, а той се оттегля в отшелие. А пък Соломон започва да се подготвя за храмът Господен, за който баща му Давид е приготвил материали най-необходими. И действително Соломон построява храмът Господен. Като построява храмът, той бил нещо невиждано и нечувано! Извиква най-добрите майстори от Египет, от Индия, от Сирия, от всички страни, те да работят, те да ръководят строежа. И става един чудесен храм, известен в историята - „Соломоновият храм”.

Значи цар Давид е пеел Псалмите на времето, като си е служил същевременно и със звънци по време на песента си, сега отец Ероним. Тази традиция се е предавала от поколение на поколение от времето на цар Давида до наше време. Отец Ероним е приел, именно, от един от старите монаси в Атон, в Хилендар туй изкуство да си служи със звънците, да свири със Звънарницата. Като идва сега в Етъра и се заселва там, и става монах на Соколския манастир, местото много му харесва за Звънарница. Защото самия Соколски манастир е построен на една каменна площ, голяма стотици декари. И от тази каменна площ - пропаст от 150-200 метра отвесно отсечени скали - води долу в Страшната река. Тъй я наричат реката долу под манастира. Тука именно, отец Ероним решава да построи Звънарница, каквато е виждал в Хилендар - манастиря.

И действително, майстори много и го обичат и го слушат, и каквото нареди той, правят го. Свиква той майсторите, посъветва се с тях, обмислят проекта и построяват една Звънарница на самия край на пропастта, където почва пропастта - на самия край. Построяват така с най-хубави, избрани греди, такива пърти. Построяват Звънарницата, завързват с ленени въжета, не с пирони, с ленени въжета завързват гредите и получават една мрежовидна конструкция на която накачват звънците, колкото има. При туй отец Ероним почва да събира звънци от селата надолу, де където има звънче, камбанка, каквото и да бъде - или го купува или му го подаряват. И така звънците в Звънарницата горе в манастира се увеличават, и достигат докъм 80 звънци. С тези звънци отец Ероним свири. Оказва се, обаче, че народа много обича тази свирня и този звън на звънците и идват и лягат. Наоколо е поляна. Народа си постели някое чердженце, легне си на полянката, слуша звъна на звънците и песента на отец Ероним. Но се оказва, че тази песен и този звън са на всичкото отгоре и лековити! Някои болести просто, някои болни хора като лежи там известно време - оздравява! А и тази мълва за лековитостта на звъна и на песента на отец Ероним привлича много хора, именно в Звънарницата. Значи черквата остава празна, ама Звънарницата - пълно с народ! На туй нещо свещеникът, който е бил в черквата манастирската и няколко от монасите, които малко се гърчеят били много големи противници. И тогава те замислят едно много лошо дело.

Сега да кажем няколко думи и за чорбаджи Досю от Етъра, който отива в хаджилък - става хаджия. Връща се от там и решава да построи, да направи една камбана голяма, каквато няма в никое от познатите селища наоколо - камбана, която да закачи до черквата на една кула. И от там да звъни когато почва черковната служба и когато свършва. Като се връща от хаджилък той действително събира майсторите, обсъждат въпроса и решават да отлеят една голяма камбана около 150 оки, значи 200 кг. И действително, той плаща, майсторите работят и камбаната бива отлята -действително голяма камбана. Даже когато ще отливат последната сплав, камбаната от бакър, от олово, от калай и от сребро, чорбаджи Досю - хаджи Досю вече, сваля калпака, изважда кесията със злато, напълва калпака със злато и го хвърля заедно със златото в сплавта долу - в камбаната отива. И така отляха камбаната и със скеле, с макари, качиха я на Кулата горе. В.К.: На Етъра? Б.Н.: На Етъра, зад черквата. Тази Кула аз я помня, където е било местото й. Но Кулата беше вече срината. Минават години, камбаната служи. Но идва едно време, когато става едно леко земетресение, Кулата се срива и камбаната пада долу. Тогава решават: тази Камбана наместо да седи там щото не върши работа, да я дадат на Звънарницата. Ето тогаз отец Ероним устройва изнасянето на камбаната от Етъра до манастиря горе. То е високо - височина. И уреждат те със селяните там, кола направят специална, впрягат няколко чифта биволи, връзват я с въжета, за да я пазят. Селяни стотина души вървят, държат въжетата да не би камбаната да се обърне някъде, защото пътищата лоши. Но както и да е, изкарват камбаната горе с големи усилия, и с умение успяват да закачат камбаната над пропастта в Звънарницата. И сега кога звъни камбаната, всички други звънци мълчат. Докато почне да звъни камбаната, като почне да пее отец Ероним, почват и звънците да звънтят и се получава една невиждана и нечувана хармония.

Народа много обиква Звънарницата, и все там е! Сега, монасите и попът от черквата, понеже хора не ходят в черквата, отиват в Звънарницата, решават да изгорят Звънарницата. И затуй събират сухи съчки, сухи дърва наблизо и една нощ хвърлят сухите дърва в Звънарницата, запалват я и Звънарницата гори. Изгаря Звънарницата и звънците всичките падат долу в пропастта и камбаната отгоре, право долу където е фабриката за гайтани. И каквото смазва, смазва, но камбаната там остава. Тежка камбана, от там не може да се извади по никой начин. С течение на времето народът кой каквото може - де звънче, де камбанка, де туй, или ги изнасят горе, или ги разграбват. Звънарницата отиде. Камбаната, камбаната стои. Не може да я издигнат, тя е тежка камбана. И тогава народа пък като чул, че камбаната, камбанния звън бил лековит, почва да си кърти от камбаната с чукове, кърти парчета от метала и всеки каквото може да вземе, взема. Така с течение на няколко години и камбаната отиде. Разнесе я народа, в народа. Тъй седи въпроса за камбаната. И се свърши и със самата Звънарница и не можа вече тази Звънарница да се възстанови втори път. Да.

В.К.: То няма и хора, няма и знание, няма и условия. Б.Н.: Няма, то никой не умее да свири (звъни). То особено изкуство - тежко. Звъниш ти с въженца, с камбанките и пееш. В.К.: Всеки звънец е вързан за връв, така ли? Б.Н.: Всяко звънче, връв ленена, ленена връв, която си правят селяните. Не каква да е, не конопена - ленена връв. И той като свири тук, около него връвчиците висят - зън, зън, зън, зън, зън, зън. Която връвчица дръпне, знае коя камбана ще звънне, кое звънче ще се обади. И така, туй изкуство е много трудно. Обаче отец Ероним е бил голям майстор! Той е прочут майстор в Атон, друг майстор като него на Звънарница не е имало. И даже затуй от Атонския манастир не са искали да го пуснат. Няма кой да поеме Звънарницата там. А отец Ероним построи Звънарница в Соколския манастир.

В.К.: Ти си ми разказвал някои интересни неща за женския метох. Б.Н.: Трябва и за него да ти разправя. В.К.: Сега от вашия род имало ли е някой там, учителка? Б.Н.: Има, има, даже една от моите баби е била игуменка на метоха. Метоха беше едно малко манастирче край река Янтра, в средата на Габрово. В центъра на града край реката, едно много красиво кътче, където идваше малката рекичка Синкювица се влива в Янтра. Където двете реки се събират, там беше построено едно метохче, дребно манастирче - само за жени монахини. И действително, с течение на времето, понеже всички богати хора от града правят дарения на метоха, на манастира, то беше богато манастирче. Но и те от своя страна пък отслужваха на всички жени в нужда. Да речем роди се детенце, няма кой да й помага на майката, няма кой да гледа детето. Заболее някой старец, няма кой да се грижи за него - от метоха ще пратят монахини, ще го приемат, ще се погрижат, ще се грижат за него като за роден баща. Други каквито нужди има в метоха, винаги се отзовават, каквито нужди и да се явят. Заболее някой от метоха, те умееха и да лекуват.

И метоха се ползваше с много хубаво име в Габрово. Като се каже метоха, всички с благоговение така. А тази игуменка на манастира се казваше Елисавета. Тя беше моя прабаба - от старите баби. В.К.: Прабаба по майчина или по бащина линия? Б.Н.: По майчина линия прабаба. Тя е сестра на Драгул - кафеджията, който е имал кафене в центъра на Габрово - кафене където се събират да пият кафенце и на разговор елита на Габрово. Той е бил обществен център, където са се разглеждали всички въпроси на града - кафенето на Драгул - кафеджията. То същевременно е било и ханче, имало и стаи за гости. И дядо Драгул е знаел няколко езика -турски, гръцки, английски и френски езици е знаел. И като дойдат чужденци в Габрово, минават през Шипченския проход. Къде ще минат? - През Габрово. Ех, ще останат да спят в Габрово. Къде ще спят? - В Драговия хан, значи Драговото кафене. Тъй че то е било важен обществен център, да. Сега това метохче, което столетия е служило на града и се ползваше с най-хубаво име - и за деца, майки. Няма къде да си остави детето, трябва нейде да отиде - в метоха. Каквото и да има, метоха се притичваше на помощ на всички хора в нужда в града. И се ползваше с много хубаво име. Монахините бяха така доблестни, честни, добри служители и познавачи, умееха да лекуват. Това беше много важно. Кой като закъса, някоя жена, къде ще отиде? - В метоха. Сега, сегашната власт благоволи да разруши манастирчето, събори църквата, махна сградите. И от хубавата градина на метоха, каквато нямаше друга по цветя и така по уредба, нямаше друга такава като градината на метоха. Е, направиха я сега бирария. В.К.: Значи това е Елисавета? Б.Н.: Игуменка на метоха е била. В.К.: Ти разказваше на времето, че имало много такива анекдоти по онова време. Б.Н.: Да, аз трябваше да си ги спомня. Сега изведнъж не мога да си ги спомня, но постепенно така като записваме, ще може да запишем и някои анекдоти така, истории така от габровския живот. В.К.: Като си припомниш и като дойда, ще ги запишем.

Б.Н.: По билото на Стара планина отиват до Дубровник, където се заселват и остават там да живеят. В.К.: На някакъв остров, ти си ми разказвал -това са болярите от Търново. Б.Н.: Да, това е било болярството. Но имам да ти разправя нещо много интересно за боляри, което го знам от стар селянин, който живееше долу под Градището. В низината има едно селце малко, което наричат Търсиите, Търсигъбите го наричат те Търсигъзите го наричат, ама Търсигъбите. В.К.: Търсигъзите, защо? Като вървят нагоре, човек се изгъзва. Б.Н.: Аз ги познавах тези хора там. Те бяха десетина къщички, пръснати така между скалите и горите. И един от старците там, който беше стар овчар, много ме обикна. Кой знае как, по какви причини, обаче, аз като отида, той гъби набрал или каквото има, ще ме покани у тях, ще седнем. И той ми разправя: „Ще ти разправя казва една история, обаче, недей я разправя на други!” Ей сега ще ви я разправя.

Търновските боляри като наближават турците вече към тях, напускат Търново - боляри с богатствата си, кервани и идват в Габрово, защото пътя е там през Габрово. Те не знаят сега къде да отидат. Те мислят да хванат билото и да бягат по билото на Балкана, защото в низините не може вече да се слезе. Като идват в Габрово, те отсядат в крепостта Градище - било голяма, хубава крепост. Сега я разкопаха и се видя какво нещо е Градището. И понеже турците също настъпват от юг, идват към Балкана, опасно е вече, че ще прехвърлят Балкана - не ги знаеш кога може да прехвърлят Балкана, ще нападнат долу селищата и града, и ще унищожат всичко и ще заграбят. И затуй болярите решават да заровят богатствата си в пещерата на Градището. Туй ми го каза сега стареца. На него му го е казал пък неговия дядо. На неговия дядо - неговия дядо. И така от дядо на дядо достига и до нас това. Че в пещерата на Градище, която долу е постлана с пясък и глина болярите са разкопали и са заровили богатствата си. И тогава тръгнали вече за билото на Балкана и за Дубровник. В.К.: Ти си ми разказвал, че те са откупили някакъв остров на Адриатическо море и там са се заселили. Б.Н.: Там се заселили и са направили, острова става техен. Да, богати хора. В.К.: Закупили са го? Б.Н.: С богатствата си, които са имали те, част от богатствата си, които не могат да носят, те заровили в пещерата на Градище. И сега пещерата на Градище пази тези богатства на болярите. Та ако един ден пещерняците решат, могат да разкопаят глината и тинята на пещерата с които е постлана, тя е може би два метра и повече дебела глина. Всичко туй да го изкопаят и каквото намерят там. Казах една тайна, която стареца каза: „Казвам я на теб, ама не искам да я казваш на никого!” Аз я разказвам обществено, да знаят всичките, че в пещерата на Градище има съкровище! Има и че когато болярите са били, са държали крепостта, там са си скрили съкровището като тези слуги, които са им помагали, които са копали, които са слагали, които са такова. Те ги избили всичките, да. Сега този негов дядо, пра-пра дядо, който е разправил тази легенда, единствения, който се е спасил от тях по чудо. Главата му останала. В.К.: Единствен се е спасил по чудо. Да.

Б.Н.: Това е значи за Градището. Иска ми се като отидем в Габрово, Вергил, на Градище ще отидем да разгледаме и да ти покажа аз пещерата. Ще те заведа аз, защото ний в тази пещера на времето като ученици, като момчерлаци, тя ни беше център. И там вътре влезем, накладем огън, прекарваме цял ден в пещерата. Много ни беше приятно, защото и гледката от нея към Балкана е много хубава!

Тъй че сега значи Звънарницата ти разправих. Сега? В.К.: За Кулата, часовникарската Кула в Габрово. Б.Н.: Часовникарската Кула Вергил, имаше един майстор, ама как му забравих името бе! Аз съм го записал, имам го записано. Габровци решават да си построят часовник -обществен часовник, който да звъни на всички и целия град. Не да имат сто души часовници, габровци са икономисти хора, а един часовник, който като звъни, всички да го чуват наоколо. И действително, построиха една кула висока, аз я помня. Тя не знам дали седи още, но доскоро, като ходих в Габрово, Кулата стоеше. На кулата горе построяват часовник. Но няма никакъв механизъм. А пък местния часовникар там в Габрово, който е бил, той построява часовника. Той е майстор, и тогава от старите майстори, хе-е-е с достойнство на чорбаджия. Той построява часовника, самия механизъм на часовника и за двигател на стрелките. На самия часовник няма пружина, няма механизъм, ами два големи, тежки камъка, които са завързани с халка и с въже чак до горе. Тогава горе има чарк с който вдигат камъка до горе с въжета. И като го пуснат, камъка с тежестта си движи часовника, движи стрелките, движи всичко - и камбаните, които бият колко е часа. Часовникът звъни и неговия звън се чува не само в цяло Габрово, но и в околните села, които са по баирите. Тъй че този часовник вършеше една голяма обществена работа, каквато 100-200 часовника не могат да направят. И много го обичаха всички, защото звънът му беше приятен, и при туй винаги точен.

Този часовникар, който го направи поддържаше часовника да показва винаги точното време. Е, той имаше голямо семейство - момчета, момичета и решава да отиде на Хисарските бани в южна България и да прекара със семейството. И моли там чорбаджията, кмета да му отпусне един аванс, да му даде едно дарение, защото толкова време служи. Те нещо са му плащали, но кмета се оказал скържав. Той действително бил прочут със своето скъперничество, не му дава нищо. В.К.: Той се казваше Слона? Б.Н.: Слона, Слона не дава пари. Тъй, ама часовникаря пак дига фамилията, отива на Хисаря и се разполага там, и в туй време се разваля часовника. Ха, да те видя сега! Спре - не звъни. А целия град чака да чуе звъна - колко е часа. Мълчи часовника. Ха да те видя сега! И тогава отиват при Слона: „Какво става с часовника?” Целият град въстава срещу него за часовника. Тъй, ама часовникаря на Хисаря, той прави там минерални бани прекрасно. Гражданите му помагат да прекара със семейството си там, защото го обичат. Той услужва на всички и поддържа часовника. А Слона остана тука. И тогава Слонът изпраща една делегация от Габрово с мулета до Хисарските бани - да отидат и да го помолят да дойде часовникаря да поправи часовника. Той казва, че ще дойде, но слага той условия вече, при какви условия ще дойде - да му се увеличи заплатата, да му се даде възнаграждение. И така, каквото е искал, поставя го сега пак и Слонът ще не ще - ничево делать - дава каквото иска часовникаря. Идва стария майстор и за два деня, за три поправи часовника. Часовника си тръгна пак. Тежките камъни се спущат отгоре на въжето, часовника върви и камбанката звъни, и целия град знае кога колко е часът. Така, този часовник много го обичаха в Габрово. Дано е запазен и сега. Последният път като ходих още седеше часовника, но дали действуваше вече механизъма - не знам. Щото сега има вече модерни средства, работи, то не може. Но това е за часовника. Забравих името на майстора часовникар. Много прочут беше, много прочут майстор, да.

В.К.: Какво си спомняш и знаеш за Рачо майстора - Рачо Ковача? Б.Н.: О-о-о, Рачо Ковача е много важна личност! Те го наричат основател на Габрово. Той е от село Боженци, което е близо до Габрово.

Б.Н.: Рачо Ковача го наричат основател на Габрово. Аз помня, неговата ковачница беше в наши години като ученици, още съществуваше ковачницата му, но Рачо го нямаше разбира се. То беше отдавна минало. Но Рачо Ковача е бил много силен човек, физически много силен. Той е бил ковач на края на Габрово, когато вече започва самия Шипченски проход. Там е ковачницата, там беше. И тогава, който минава, тогава пътуваха с кончета, с мулета и подкови. Ковачницата - винаги работа колкото искаш. Рачо Ковача хем е силен, хем е много добър майстор! Той ще подкове, ще прегледа на кервана конете, ще ги стегне и тогаз ги пусне да вървят. Та казвам - Рачо Ковача, до ковачницата му имаше един голям извор, така цяла река излиза от скалите, и го наричаха извора. Аз го помня още. Сега тази вода е прибрана някъде, пък и дали не се и загуби, защото водите почнаха да пресъхват.

Рачо Ковача се занимаваше, по професия беше ковач, ама всъщност беше разбойник. Той обираше. Като минава керван да почва в прохода, ако е на някой така търговец или лихвар, на хора алчни, които са ограбвали народа, Рачо знае това. Той имаше един прислужник - Колчо Петлето, който яздеше катър. Ама катъра бяга по-бърже от кон. И като дойдат такива пътници, които ще прехвърлят Балкана, Петлето яхне катърчето, избяга горе в „Люлеците”, където крепост е Люлека, и там е четата на Вълчан стария. И тогава каквото предаде Рачо, Петлето го предаде на тях. Значи идва такъв керван, толкова хора, на тези и тези носи това и това. Рачо дава сведение - Рачо Ковача. И разбира се, онези причакват кервана горе, устроят някъде една засада, оберат ги. Така е действал Рачо Ковача, а някога и сам е отивал на поход. Много силен и много известен така, доблестен човек. Туй да страда човек и да дойде при него, ще намери помощ, да бъде онеправдан някой - защита. Рачо Ковача беше безпощаден към спекуланти и към насилници. Да, много буен човек - каже не каже две думи и смаже противника. Там живееше Рачо Ковача.

До неговата ковачница ей така, може би на стотина метра по-надолу имаше Римска баня, от Римско време още. Аз я помня. Тази баня, развалините й, не ами тя стоеше почти запазена. Водата от извора отива в банята, там я затоплят и там са се къпали габровските граждани. Даже и в мое време помня, че тази баня още работеше. Сега Рачо Ковача, той е един от четниците на Вълчан войвода, но е скрит, не го знаят. Той съдействува на стария Вълчан войвода, после на младия Вълчан войвода, после на дъщерята на младия, на поп Мартин - Рада, мома Рада както я нарича народа. И досега легендата се носи още по селата - мома Рада. След като убиват нейния брат Вълчан младия, мома Рада поема ръководството на четата. И тя води борби, прави засади, обира хазната - работа, която вършеше поп Мартин. И продължава да обира хазната, за да събират пари за въстанието. В.К.: Значи поема. Тя сега Рада е дъщеря на кого? Б.Н.: Тя е дъщеря на поп Мартин, чиято жена убиха. Той я взема със себе си. Тя е била на 6-7 годинки и тя отраства, отгледана в Етъра, в селото. Като става голяма, хубава, здрава, силна и тази мома Рада, след време, когато дойдоха руските войски и станаха битките на Шипка, мома Рада се омъжи за руския генерал, който командваше войските. Как го викаха? - Знаех името му. Пак ще си го припомня. В.К.: Генерал Гурко? Б.Н.: Гурко. И с генерал Гурко тя отива в Русия. Но всеки две години тя идва в родния край да се поклони на гроба на майка си в Русчук, и да дойде да види пък Соколския манастир, „Люляците”, „Змейови дупки”, където са се подвизавали. Вече жена на генерал Гурко е била мома Рада. Та казвам: Рачо Ковача, той свърши много работа, той беше, за него не се споменава почти нищо, но той сътрудничеше на всички бунтовници, на всички революционери и в Румъния и България. И беше убежище. Гонят ли някого, бяга ли някой - къде? - В ковачницата на Рачо Ковача. Тя е накрая на града - известна на всички. Ще не ще, всеки ще мине през там. Рачо Ковача имаше скривалища и в Боженците, и в други села наоколо. Само дойди до него, имай доверието му.

В.К.: Той има ли синове, потомство? Б.Н.: Нема потомство, той не е бил женен Рачо Ковача. Той е бил ерген. Много силен човек физически. В.К.: Той се приема като основател на Габрово? Б.Н.: Основател на Габрово, така го и наричат. Около неговата ковачница почват да се заселват селяни, граждани от Търново, от тук от там, и ето ти основите на Габрово. Аз помня първите години на Габрово, когато още река Янтра течеше през гори. Много хубав град беше! Те го обезобразиха после. Но Габрово беше прекрасен град. Едни живописни скали имаше, наричаха ги Престолите. Престол -скала естествена, голяма така край града. Тези Престоли бяха приказни! Аз ги помня тях още. Но намери се един простак кмет, взе че ги даде тези Престоли да ги съборят и да опекат от тях вар. И опекоха ги на вар долу. И варта язък, развалиха това нещо!

В.К.: Сега, ти си ми разказвал, че на времето габровците са имали така сръчности и са си правили оръжията, мечове, пушки, и са били много добре въоръжени през турско време. Б.Н.: Точно така, майсторите по реката от Габрово до Етъра, до Соколския манастир, това е все по течението на Янтра. Там бяха работилниците им, ковачниците им. При туй Габрово имаше някои привилегии - турчин не можеше да преспи в Габрово. Турчин не можеше да язди през Габрово. Той ще върви пеш и ще води добичето, доде излезе от града. Турчин, изобщо габровци имаха отде накъде тези привилегии, някакви заслуги бяха имали пред някои от султаните, и той им беше дал като благоволение ей тези системи. Аз ги помня. Аз знам и случая, когато семейството - Султановите, те бяха чорбаджии на Габрово и къщата им беше до самия мост - до Камерския мост. Един от чорбаджиите седи на прозореца така седнал на миндеря, пие си кафето и гледа, че по моста на Габрово язди турчин с чалма, ама язди кончето - муле ли е било, конче. Скача чорбаджията, слиза долу, обува чехлите, излиза вън, сваля турчина от това и му зашива два шамара. Българин да удари на турчин шамари, той да се окаже пък кадията от Севлиево! Минавал през града, той знае това, ама кадия, той с достойнство голямо. Тъй ама султанът като слиза и му удря два шамара, той отива и се оплаква в казармата, където са турските власти. Не много - 5-6 заптиета. Това е всичко. Няма така, туй селище, те нямат право да имат село в града. Турско семейство в града не може да има. Туй е една от привилегиите на Габрово. И тогава отиват при него, обаче, той казва: „Какво ти е?” - „Ех, чорбаджи, чорбаджи, това е Ангел Султана.” Той казва: „Защо те осъдиха?” - „Ами яздех коня.” - „А-а-а, защото си яздел! Турчин няма право да язди кон през Габрово. Ще ходи пеш, а ще го води.” Така Ангел Султана тогаз показва. В.К.: Това са може би привилегии, понеже са правили оръжие на турската армия. Б.Н.: Правили са, някоя голяма заслуга са имали те габровци, поради което получиха редица привилегии. Нали ти казвам - в Габрово турчин не смей да остане. Така.

В.К.: Какви данъци са плащали през време на турското робство? Много ли са плащали, големи данъци? Б.Н.: Не са плащали много, даже ми се струва че габровци са били освободени и от данъци. Пак по тази причина, че те са правили на султана някаква голяма услуга. В.К.: Защото аз съм чел, че те са военни селища и тези, които правят шайтани, гайтани, облекло, обличат турската армия и правят оръжие, се освобождават от данъци. Б.Н.: Това са били. Габровци не са плащали данъци, това го знам.

В.К.: Ти си ми разказвал една интересна легенда за основаването на Цариград, за две змии, които се бият при Цариград и т.н. Б.Н.: Хайде да оставим това за други път, че малко се уморявам. Но като дойдеш другия път ще разправим други легенди. Те са много и хубави легенди. Б.Н.: Този път ще разправя една кратка легенда. В.К.: Може, да. Б.Н.: Може, нали? В.К.: Записвам.

Б.Н.: Ако трябва да озаглавя тази малка легенда, ще я озаглавя „Тъкачката” - значи жената, която тъче на стан. На времето, когато поп Мартин обираше хазната от северните страни, той устройваше засада в планината. Причакваше хазната, избиваше охраната и задигаше хазната. Защото казваше поп Мартин: „Пари трябват за оръжие, за да се подготви едно голямо въстание за освобождението на народа.” И действително, нея година поп Мартин тръгва с четата си от габровския Балкан, от Габрово, тръгва през Севлиево и надолу вече към южните страни ще причаква хазната. Той има сведения откъде иде хазната, как се охранява. Изобщо, той си подготвя, много добре си подготвя нападението. Като отиват надолу, един от неговите четници се разболява и не може да върви с четата, която поп Мартин води, и поп Мартин го оставя в една воденица под Витата стена. Воденичаря му бил приятел и познат. Той му казал: „Оставям ти моя човек тука. Ама ще го пазиш като очите си”. И поп Мартин заминава вече да се разправя с хазната. Четникът като останал така няколко дни, воденичаря знаел това-онова с билки, помогнал му, минало му. Не го боли глава, не го тресе нищо, и оздравял.

От време на време, какво да прави във воденицата денем, народ иде много така - мелят жито, но той излизал нагоре да се разхожда към Витите стени. Витата стена е над Севлиевския път. Тя се издига отвесно 50-60 метра отвесно отсечени скали, и горе има две езера над Витата стена, има и едно селище доста голямо. Но този четникът се разхождал по Витата стена, идва на едно място, където в скалите е издялана жена, която тъче на стан. Той бил чувал легендата, че където е тази жена издялана така тъкачка, там имало някаква пещера. Сега той си рекъл: „Чакай, щом намерих жената със стана - тъкачката, да видя дали мога да намеря и пещерата!” И се залутал той там из храсти, из камънаци, насам-нататък, то там е лабиринт. Най-сетне успява да открие един малък вход, тя всъщност самия вход е бил затрупан с камъни, да бъде скрит, но от време, от дългото време като се улегнали камъните, малко от входа се вижда. Разчистил той камъните, отваря колкото да влезе и на другия ден идва със свещи, и влиза наистина в пещерата. Запалва свещите и върви, върви, върви навътре. Тя - голяма пещера, колкото върви навътре - по-голяма става! И по едно време достига до един малък отвор в скалата пак, на дъното. Като идва до него вижда, че през него може да се мине. Навлиза той пак със свещите, върви, върви, върви. Идва до една малка зала така в скалите и гледа - сред залата един куп злато - жълтици! Куп, колкото човешки бой голям и останал като замаян! Тогаз си спомнил той от легендата, която казва, че в пещерата при „Тъкачката” е била съкровищницата, хазната на римския император Юстин. И разбира четника, че е попаднал точно на пещерата, точна в съкровищницата на императора. Гледа той, то не може да се изчете. Поглежда: на самата купчина със злато - една златна кутия -крина от злато. Загребал той с крината, но то не можеш да ги четеш! Какво ще изчетеш?! Хвърлил крината, то не се чете и излиза пак. Връща се пак, затваря входа на пещерата, ама още по-хубаво го затваря - да не се вижда. И като слиза, след няколко дни поп Мартин се връща. Обрал той хазната и с парите заедно, които задигнал, прибира се в неговия Балкан, за да ги скрие там. Той ги крие там в „Змейови дупки”, в пещерите.

Тези „Змейови дупки” и сега могат да се видят. Те са там над Габровница. Като идва, четника му казва, и се хвали на четника вече какво са намерили. „Какво сте намерили вие? Което сте намерили е нищо в сравнение с това, което намерих!” Ах, казва. И тогава четника казва: „Ела, ще те заведа.” Взема поп Мартин, завежда го горе при пещерата, въвежда го вътре, пали свещта и тук-там, тук-там, най-сетне достигат до пещерата гдето е златото. Поп Мартин като видял, хванал се за главата: „Хей, че ние сега имаме пари да се издържаме колкото искаме!” И тогава той взема и туй хазната, което е той обрал, донасят каквото има, скриват всичкото вътре, зазидват пещерата пак, закриват я с чимове да не се вижда и край. Пещерата при „Тъкачката” остава скрита. И досега още не е намерен входа й. И не е намерена пещерата, но мисля, че и не е търсена, защото ако я търсят, ще я намерят. Не е толкова. В.К.: Ти тая легенда откъде я знаеш? Б.Н.: Тази легенда я знаех от един гаванкаджия, който е, именно, откъдет са воденицата. От тази воденица е той, мелница. От там я знам таз легенда, и на времето съм си я записал. Тя е интересна!

Като решиха да вземат мерки срещу Братството, разбира се трябва някой да бъде отговорен, щото ние бяхме отпечатала много беседи, хартия купувахме, изобщо ей така, една непозволена работа. И разбира се, за да няма така много отговорни хора, които ще се явят и противоречия, аз поех всичката грижа върху мене. Значи: „Кой направи това?” - „Аз”. Кой купува хартия?” - „Аз”. „Кой дава да се печата?” - „Аз”. И така, процеса беше съсредоточен към едно лице. Мен ме осъдиха тогава, съд обществен така. Осъдиха ме тогава на смърт - смъртно наказание, което се провежда пък като 21 години затвор. И ме изпратиха в затвора, хвърлиха ме в една килия самичък. Докато мина един или два дена - не помня колко, отвори се вратата на килията и бутнаха в килията едно момченце на 7, 8 или 9 години да кажем - не ги знам просто. Но толкова горкото уплашено и немощно, и необлечено добре, а пък вече ставаше хладно. Ставаше хладно. Аз вземах детенцето, погрижих се за него, окуражих го малко, загърнах го така с моята дреха с която аз на влизане в затвора, една сестра се изтича, че хвърли на гърба ми една дреха такава като пелерина, голяма, вълнена. Хвърли я на гърба ми. Това нещо ме спаси после, защото есента беше студена, зимата още по-студена, а аз дрехи нямах за това! И така, детенцето аз го прибрах и се грижех за него доста много. В.К.: И защо са го хвърлили в твоята килия? Б.Н.: Сега туй детенце не знам по каква причина са го затворили, за наказание на родителите ли му, на него ли, не мога да си спомня как беше, обаче, решили и го бутнали в моята килия. Аз се погрижих за него. Тогава като се погрижих за детенцето, то се пооправи така, поседна.

Видях на стената в килията светло петно, светъл така кръг и в този кръг - образа на Учителя. Образа на Учителя така като сянка - като сянка, но ясно - образа на Учителя! Когато погледна нататък, Той ме успокоява. Аз не се страхувам от килията. Но така дълго време трая това! В.К.: Ти си ми казал 40 дни? Б.Н.: Дълго време трая - 40 дни, докато трая този образ, момченцето седя. Минаха тези 40 дни, ще освобождават детенцето. Предупредиха: ще го освободят. Тогава аз поръчах на детенцето като излезе, момченце, къде да дойде, да се свърже със сестра Мария, да й разправи всичко, щото не даваха връзка с моите хора. И действително, след няколко дни пуснаха момченцето. Момченцето дойде и се видело с Мария, и говорило с нея и описало целия мой живот в затвора. Защото аз имах доста разправии. Не се много примирявах с наредбите, и заради туй наказанието ми растеше вместо да се намалява. Така че туй момченце свърши много хубава работа, защото се оказа много така честно дете и умееше да предаде нещата. Щото като излязох от затвора, то после пак идва у нас. Видях го след това.

Това беше предупреждение от Учителя и след туй ме изпратиха в Белене, Белене - Железница, където правеха, горяха вар, вар правеха, вареници, големи. Свалят камъни отгоре и именно ей тези, движението на камъните от кариерите до варениците - около пет-шестотин метра може би, може би един километър го правеха затворници в камиони. Натоварят камъните в камионите, камионите слезат до варениците, разтоварят камъните. Ей туй разтоварване и товарене на камъните беше много тежка работа! И всеки беше принуден 17 камиона на ден да натовари. То огромна работа! Съсипа ни! Хората бяха просто като пребити. Но аз не можех да върша тази работа, понеже бях опериран от стомах и лекарят предупреди, лекарите предупредиха и началника също предупреди: „Няма да му давате тежка работа.” И като дойде началника, аз му казах: „Е, Вие какво правите рекох, защо Вие правите вароттези камъни, които са най-хубавите мрамори, които имаме? Те са по-хубави от италианските мрамори!” Той каза: „А, рекох така е.” - „Искаш ли да ти направя мостра?” Той каза: „Искам.” Рекох: „Дай ми условия, ще ти направя мостри, да видиш какви мрамори имаме тука.” И той каза на своите: „Ще му давате всичко каквото иска.” И ми дадоха две стаи в Белене там. Дадоха ми и материали. Казах какво трябва: цимент, дървен материал за калъпи, каквото трябва, и почнах да правя аз. Дадоха ми и един помощник. Почнах аз да правя мостри от мраморите. Ходех свободно, другите бяха ограничени, но аз, понеже ще изучавам кариерите, аз ходех по баирите, по склоновете там. Избирам от мраморите, които вадя и правя от тях брекчи. Брекчи значи туй са плочи от камъни - едри камъни пак. Така приготвих десетина мостри, изтърках ги, полирах ги и като дойде началника, рекох: „Гледай какво имате!” И действително, мраморите са чудесни! Те са розови, те са червени, то са бели мрамори, кремави, най-чудните краски, имат и фладери много хубави! Те се сравняват с най-хубавите италиански мрамори и структурата им мраморна много хубава, кристалите им. Като видя началника, смая се този пазарджишкият вародобив и кариери!

Б.Н.: Началника каза: „Направи!” И аз се разположих в тези две стаи в Белене. Дадоха ми помощници още двама души, и ние работим там и правим мостри. То пък се оказаха едни такива простички, но хубави удобства. Например на няколко крачки от нашата стая - баня, баня, която никой не посещава. А пък един човек, който се грижи, винаги има гореща вода, душове и това, и ние можем всеки ден да се къпем. При туй ходим свободно. Не сме така като затворници задължени да се явяваме вечер, сутрин. Там си живеехме в наши стаи. И така, почнах да правя аз тези мостри. Правех ги на плочи 40 на 40 големи и полирани, направени, готови. Като дойде началника, замая му се главата! Такова нещо! Вие го правите това нещо на вар, казва. Не е ли грешно това? От тези мрамори ние можем да ги изнесем за чужбина, може да имаме доходи много големи. Той каза: „Прави мостри и ние ще ги вземаме!” И аз работих, пет години работих мостри от тези мрамори, и направих около 200 парчета, 200 мостри - плочи 40/40 см., полирани най-различни цветове. Аз ги избирам в кариерите. То чудо! Имаше едни пещерни варовици, то пък не можеш да им се нагледаш! Така за пет години аз им приготвих около 200 мостри. Те дойдат като приготвя една партида, вземат я, отнесат я и правеха там изложба във вародобив и кариери. В.К.: И така, ти можа да се спасиш от тежката работа? Б.Н.: От тежката работа се спасих, именно, с това.

Като ме взеха в затвора, понеже страдах от стомах дълги години -40 години съм страдал от стомах! Болки, болки - постоянно! Ама ме боли, ама аз работя. Работех тежка работа. И стомаха ми дойде пак от тежести. Работех стълбища години, дигах стъпала, а едно стъпало тежи 80 кг., една торба цимент тежи 50 кг. Значи от дигане на тежести стомаха ми се смъкна и като спадна стомаха, почна да става там вече вий знаете какво. Много страдах от стомах! Но когато ме взеха в затвора, положението ми беше много тежко. Не мога да се храня - стомаха не работи. И тогава се наложи, лекарите казаха: операция. И в затвора като бях, разрешиха операцията. И дойдоха лекари, опитни лекари - двама души. Направиха операцията с местна упойка. Извадиха стомаха и ми го показаха: „Ето го!”, казаха. И действително се видя, че стомаха е много засегнат. В.К.: Имаше дупка? Б.Н.: Да. И тогава изрязаха стомаха, зашиха го, туриха го пак, зашиха и хоп! Таман го зашиха и аз току, хоп щом ме развързаха, готов да стъпя. „Чакай бе!” - казват. Тогава ме взеха, че ме отнесоха и доколкото време там се наложи в килия да прекарам. След туй ме изпратиха в Белене. Затуй там не ми дадоха тежка работа, защото съм опериран. Аз не мога да вдигам камъни! И така.

В.К.: Понеже за операцията става въпрос. Б.Н.: За тази операция бях предупреден чрез един сън. На сън идвам до положението да ме турят на масата за опериране. И действително, дойдоха лекари, надвесиха се, вече правят операцията, и аз гледам, гледам. Не мога да видя лицата им. Но като свършиха операцията, тя трая доста дълго, изправиха се двамата лекари и на единия така от главата, като че се сне нещо, някаква покривка. И като грейна едно хубаво лице, погледнах - Учителят! Значи Учителят е работил върху мен при операцията чрез лекаря! Така мина тази операция. Мина няколко време, действително се направи подобна на тази. Пак дойдоха двама лекари. Вече действителност - не е сън. Пак ме туриха на масата, пак така упойка, каквото трябва, извадиха стомаха, показаха ми го, пак го туриха, зашиха го. Мина операцията благополучно. Сега знаех, че един от лекарите, ако не и чрез двамата, работи Учителят. „Какво искаш?” - Питат ме. По случай 1 май - празника, на всекиго изпълняват по едно желание. Питат ме: „Ти какво искаш?” Аз казвам на началника: „Искам един термос с гореща вода!” Той се хвана за главата: „Абе как казва гореща вода?” - „Тъй, рекох - искам”. Ако го изпълните това, друго желание нямам.” Тогава ми донесоха един термос наистина, хубав с гореща вода. И след туй като свърша термоса, те пак го пълнят с гореща вода. Тъй че аз в затвора бях, ама имах винаги топла вода. В.К.: Да, ти си ми разказвал, че това е било на 1 май и е дошъл отвънка някакъв проверяващ - голям офицер, минал през всички килии, и тогава ти си казал. И си спомням и каза, ето каза как Бог работи в затвора чрез другите. Б.Н.: Не мога да се оплача! В затвора с мене се държаха много добре. Много добре, защото им вършех работа и им давах съвети за много неща. Така ги оправих, как се бяха забъркали в някои работи, аз ги оправих в Белово, където бяха кариерите. Понеже аз съм специалист по камъка, аз им показах как да работят, кои камъни да използват и кои да пощадят. Така те се съгласиха и вече някои прекрасни мрамори, които не биваше да се правят на вар -послушаха ме. И не ги правеха. Обаче, други пък, които бяха много хубави, тези бяха пещерните варовици - арагонитите. Те с такива краски, такива шарки и такава структура чудесна! Имам тука даже камък. От тях вар не става, защото те са магнезиев карбонат. Като не ставаха, трошат ги. Цели канари големи колкото къща, цели пещери, които са били - трошат ги на камъни, щото им пречат, и камъните дават на селяните да си правят ограда на местата. Викам: „Абе туй е скъпоценен камък бе!” Като им полирах и от тях няколко плочи, останаха замаяни и престанаха да ги трошат вече. Как ги използваха след туй - не знам. Обаче, аз им помогнах да се отърват от тази злоупотреби. Но вярното е това, от Белене до Пловдив - колко километра са там? - Километри. Целите хребети са от най-хубави мрамори от типа на италианския камък. Това да се знае. В.К.: Да.

Б.Н.: Това беше след операцията. Аз още не можех свободно така да работя, да се движа и да се храня даже. Много малко се хранех. В кухнята не беше уредена кухнята им хубаво. А пък, който беше главния така ръководител на кухнята, кой знае защо срещу мене беше малко настроен. Дали срещу Братството имаше нещо, не мога да си спомня пак, обаче, беше враждебен. Но аз като видях огнището му, като видях там неуредиците в отоплението, защото аз съм пък по отоплението специалист - поисках да им поправя някои работи. Наистина, поправих им. Направих им ново огнище, направих им там отоплителите, и той тогаз се поотвори малко. Но като научи, че аз съм опериран и не мога да се храня като другите, почна да ми прави малки питки такива. Опече ги в туй и топличка питката ми я даде. В.К.: Това е майстора на кухнята? Б.Н.: Майстора на кухнята. От тогава той пък от ден на ден се разполагаше все повече и повече към мен. Той ми стана един от най-добрите приятели. А беше враждебен отначало.

В.К.: Спомням си един друг случай ми разказваше. Ти си защитил някого и за наказание те изпращат при циганите. И циганите ти дават първото место, посрещат те много добре. Спомняш ли си тоя случай? Б.Н.: Влязох в разправия с някой от управниците. Той насилваше някои хора така. Не беше справедлив човек, и аз застанах зад този, когото искаше да накаже. Застанах и му казах така тежки думи. Тогава той се наостри срещу мен и за наказание ме изпрати в стаята на циганите, т.е. имаше одаи за циганите. Цигани - затворници, но държаха ги отделно от другите. Щото те си имат традиции, обряди някакви там, държат ги настрана. Мен ме пратиха при циганите, смятат го за най-лошото място, нещо, да те пратят при циганите, и изпратиха ме. Отварят портите, бутнаха ме в стаята, една голяма стая. Циганите на легла и старшината им - циганин с брада така. Дойде, гледа ме, гледа, гледа и каза само каза няколко думи на език, който не разбирам, обаче стана просто промена - всички любезни, внимателни, грижливи. Отделиха ми най-хубавото място до прозореца, и грижи за мен, на ръце ме носят. Кой каквото има хубаво нещо - хоп, носят ми го. Пък циганките носеха най-различни работи. Каквото поискат - носят. Те най-хубавото нещо на мен ще го дадат. Та прекарах аз при циганите няколко месеца. Ама то беше най-приятното време. Никакви задължения, туй чистене - не. Към мен се държаха като че аз бях техен началник или нещо повече. Много голяма почит ми оказаха! И аз за циганите имам вече друго мнение. Не са загубен народ те. После върнаха ме пак в моята килия при моите хора. И поех пак моята работа.

В.К.: Спомням си един друг случай си ми разказвал, когато сте били там от земеделците, пък и други политически са били много настроени, и всички са воювали помежду си. И ти веднъж им си казал: „Какво искате вие, ние всички сме на едно дередже?” И постепенно, постепенно са се оправили. И накрая партийния секретар ти казал: „Абе аз каза не можах да ги оправя, ти ги оправи.” Този случай искам да ми го разкажеш. Б.Н.: В онова време земеделците, значи земеделците, на Земеделския съюз членовете бяха просто в затвора само затуй, защото са земеделци. Нямаха никаква вина - нито политическа, нито пък стопанска, но земеделци. Затвора беше пълен със земеделци и помежду си спорове, разправии, не могат да се таковат. Противоречия има, те си ги знаят - техни политически. Като отидох аз там и навлязох в работата им, те именно бяха, които къртеха камъните и ги донасят до вареницата долу. Аз им казвам: „Е, вий сега сте затворници. Вечно няма да останете затворници. Вземаха ви имотите, нивя, гори, овощни градини, и утре като ви пуснат, вий какво ще правите, с какво ще се препитавате? Земите вече ги нямате.” Те ме гледат. - „Е, какво да правим?” - „Учете един занаят. Ще станете занаятчии.” - „Какъв занаят да учим?” -„Ами ето на, аз да ви науча на моя занаят - циментови работи.” Те казаха: „Учи ни.” И аз открих курсове тогаз. Един курс, които желаят рекох да учат занаят. Откривам курс по моя занаят. И имах стаи там, имах условия в Белене. Аз разполагах с много работи. И правим мостри. И действително, дойдоха около 40 души земеделци, и казват: „Ще учим занаят.” Учих ги аз там няколко месеца. Научих ги да правят мозайки, стъпала, мрамори, каквото вече нашия занаят строителството изисква. И 40 души. В Пазарджик предприятието „Варо-добив и кариери” има постройка голяма, няма кой да им направи мозайките. Ами че рекох, ние какво сме? Хоп, взеха ни с един камион, хайде в Пазарджик. Пуснаха ни в постройката и възложиха ни да им направим мозаечните работи. Работихме ние няколко месеца, направихме мозайките, стълбищата, всичко - изчистено, изтъркано хубаво. Идва комисия от София да приема обекта. Дойде комисията, гледат, хванаха се за главата! „Абе каза, какви са тези мозайки, кой ги прави, ние такива мозайки нямаме в София!” Тогаз наша светлост излезе, нашия началник, той от това имаше достойнство. - „Ами ние имаме мозайкаджийска група - бригада тука.” А, ето я на, х-о-о-п - 40 души земеделци - майстор - бушисти. Отидоха си комисията. След три дена пристига - Х-о-о-п една камионетка такава, тези от колите, които карат хора. Хайде цялата бригада в София. Вземаха ни от Пазарджик в София. Те имат обекти, ама няма кой да им направи мозайките и мраморите. И тогава възложиха на нас, на нашата бригада. Така стана.

В.К.: Аз си спомням друг случай, когато са ви докарали в София и нямали са къде да ви сложат, понеже политическите затворници били на едно место, пък вие сте били криминални, и са ви сложили в църквата. Я разкажи случая за църквата. Спомняш ли си? Всички били сложени в църквата, а теб са те сложили в олтаря. Б.Н.: Е, да. Не, там ни туриха на квартира. В.К.: На квартира, да. И като си ставал сутрин, като си поглеждал, си виждал архангелите Божий. Б.Н.: Архангел Михаил. В.К.: И ти ми разказваше, някой път казва и Невидимия свят си прави шеги. Б.Н.: Шеги си прави. В.К.: Да. Б.Н.: Аз, като ръководител на бригадата, моето легло беше точно в олтаря, и над мене кубето и картината на черквата. Прекарахме в черквата доста дълго време.

В.К.: Разказвал си ми друг случай, че когато сте били отишли в Пазарджик, точно преди това режимът бил много строг и те са имали оплакване от гражданите. И те са вкарали един човек, преоблечен като затворник, и той видял наистина, че режима е много строг и в последствие са уволнили всички. Оставили са само един милиционер, който бил човечен и тогава вие отивате нали в една такава обстановка, после отивате работите нали, оттам банята работите, после отивате на една постройка. И след това, че сте направили една постройка ги помилват и ги освобождават много хора. И след това Мария всеки 15 дена идва с раницата, и викат: „Туриста казва идва.” Пък в раницата носи продукти и т.н. И сте ми разказвали, имало там някаква градина с череши, и казва: „Ние се разхождаме, ядеме череши”, и т.н. И си ми разказвал един друг случай, когато някакъв партизанин, началникът, който бил партизанин и негови убити другари, ти си направил един голям такъв саркофаг, полиран нали, направен добре, и са поставили всички кости на партизаните. И след това си ми разказвал как постепенно, постепенно те се омекотиха. Казва, ние знаеме закона. Б.Н.: Само това, с труд и с усилия. Като изкарах първия курс, 40 души подготвих майстори. Тя бригада от 40 души прави чудеса! 40 души са това, и подготвени всички в майсторлък. Казах на другите земеделци: „Сега виждате ли вашите другари? Ето, сега са занаятчии и да излязат от затвора утре, ето, занаята е в ръцете им, могат да си изкарат прехраната.” Дойдоха още 40 души с молба да проведа и за тях курсове. Проведох и за тях. Тъй че 80 души земеделци аз ги подготвих за тази работа. И действително, един път след като излязох от затвора, един път вървя по „Раковска” улица, изтичва се един човек и ме прегръща и ме целува, и казва: „Майсторе, каза, не ме ли познаваш?” Гледам го и рекох: „Че откъде да те познавам?” - „Аз съм от тези земеделци, на които ти даде занаят. От този занаят сега се прехранвам аз и семейството.” Рекох: „Ела да пием по едно кафе тука.” В.К.: Аз си спомням сестра Мария ми разказваше как от онова време, когато сте завършили някаква постройка били освободени към 20 човека и един от тези идва тука и благодари на сестра Мария. Ти си го изпратил и сестра Мария казваше: „Той непрекъснато повтаряше: Аз вече имам занаят, няма да умра гладен! Имам занаят, няма да умра гладен!”

Тя ми разправяше сестра Мария: „На всеки 15 дена казва аз пътувах с раницата, върна се, мине една седмица, почвам да готвя. Приготвя, нося, връщам се, и казва на всеки 15 деня пътувах.” Б.Н.: Много акуратна беше, много ревностна беше! Но аз имам и друг случай, също така интересен. Той е, че ние работехме на най-големите обекти в София, най-трудните обекти - стълбища, облицовки стенни, колони, мрамори изкуствени. Всичко туй хем работим, хем обучавам хората си. Така че те минаха един практически курс, продължителен, дълъг и много добре усвоиха занаята. От тези хора после излязоха майстори на много места в България. И се облекчи туй напрежение. „Няма майстори!” - Има майстори. И сега даже е така. Миналата година аз отидох и проведох курсове в Пазарджик. Ама проведох курсове за техните майстори, които знаят обикновената работа, ама специални изкуствени мрамори, специални мозайки не ги познават. Та извиках майсторите, проведох курсове и на тях, подготвих им майстори и сега казах на управата: „Сега мога да си отида!” И си отидох, напуснах.

В.К.: Сега аз искам да ги повторя тия неща, да не ги забравям. Значи този случай на Маричините езера, когато сте били август - целия август сте били на почивка с палатки със сестра Мария, и когато свършвате нали, опаковате багажа, тръгвате си. Ти си слагаш един голям денк на гърба. Той бил доста тежък и грамаден, отведнъж казва се отскубна от мен и започна да пада, да пада, да се търкаля, да се търкаля, може би 5-10 минути, чак. И накрая казва един голям камък се спря пред езерото. Б.Н.: Спре. В.К.: И ти казваш: „Ето, казва Невидимия свят искаше чрез друг символичен език да ни покаже, че нещо ще стане.” Обаче, казва оня големия камък спре. И наистина казва, нещата така се развиха, че спря.

Сега един друг случай искам да ти припомня, когато са те разпитвали, нали следователя, и те обвиняват, че не работите, никой не работи, че в Братството никой не работи и т.н. И отведнъж ти си му показал ръцете си, и си казал: „Виж тези ръце - тук са минали ред поколения и всички казва с труд сме си изкарвали хляба!” Той каза като видя големите ми ръце и как бяха ръцете ми груби от работа, той каза се смути.

Сега, друг един случай, когато вече ти започна да повръщаш кръв от язвата, имал си язва на дванайсетопръстника и на стомаха. И сестра Мария ми разправяше как е ходила непрекъснато да умолява и накрая така е станало, че секретарката се съгласила два пъти в месеца да ти носят храна. И сестра Мария казва: „Ама не може ли казва повече?” - „Слушайте, и това е много, много, много.” Три пъти повторила „много”. Така и сестра Мария започва на всеки 15 дена да носи храна в затвора. Сега друг един случай, нали, те те поставят в кухнята да белиш картофите, да работиш полека, помагаш там на кухнята. Те се пренастройват към тебе и още един друг случай искам да спомена. Когато идва вече 30 декември, 31 декември, ти си ми разказвал как вече са наредили, нали цял ден и цяла нощ да работят по списъците и да освобождават преди Нова година. И когато си излизал от затвора, отведнъж си видял сестра Мария на площада - сестра Мария! Тръгнал си към нея, обаче, отведнъж я няма! Тя просто се е била излъчила. И когато си се върнал тук, тя си е била тук на местото. Тя ми разказваше също, казва: „Тогава имах видение, когато Хрушчов идваше с делегация, идват каза на бели коне - бели, бели, бели, бели коне. И казва наистина той донесе нещо, нареди каза и се освободиха затворниците.” -Това, което аз съм нали слушал от нея.

Казвал си ми и друго - обикновено в неделя сте почивали. Ти не си искал да почиваш, понеже не си желаел да седиш в затвора. Обикновено отиваш, казваш на началника, и милиционера те пуска, за да подготвиш работа за следващия ден. И каза по този начин бях на чист въздух и на открито небе. Б.Н.: Да. В.К.: Това сте ми разправяли. Ами някаква сграда, която бил направил някой друг? И когато те викат тебе, тя е била цялата много лошо качество направена, и вие я ремонтирате отново, оправяте се с работниците. Те извикват една група затворници, те питат: Кои?”. Ти правиш един списък, нали, представяш го, и въз основа на този списък те изпращат групата. Вие поправяте сградата и въз основа на това освобождават 10-15 човека. И това нещо си ми разправял. Спомням си веднъж сестра Мария ми разправяше, когато нали непрекъснато е ходела с раница на гърба. И питали са ме: „Ти много често идваш! Не ти ли омръзна?” И тя казва: „Ама вероятно е заслужил.” И друг един я питал, казва: „Ами защо е осъден?” И тя казала: „Защото обича Бога.” И в момента, когато чуха това нещо, те така казва се умърлушиха, като че бяха те виновни, че те бяха направили и подписали казва присъдата! Това са неща от една епоха.

Разказвал си ми също и сестра Мария е присъствувала, веднъж е била на свиждане в София в затвора, когато вече ви връщат, накрая. И тя седи на входа, и ти си разговарял с нея, и по това време минава партийния секретар на затвора, поглежда те, вдига ръка леко и казва: „Още малко Борисе! Почакай още малко!” Каза, те се беха предразположили, поради това, че той работеше и вършеше много работа. Б.Н.: Аз вършех много работа. В.К.: Разказваше ми друг случай, как е бил писан „Прикованият ангел”. Как си ги правил на стенограма и сестра Мария ми показваше капачката от буркана, как си слагал в капачката, нали? Тя след това получава стенограмата, понеже получава празния буркан с яденето и след това казва нося го на брат Боев. И казва там го разчитахме, и го четехме. И сега въз основа на това нещо ти вече дешифрираш, и правиш „Прикованият ангел”. Така ли? Това нещо също съм го запомнил също от нея и тя ми го показваше дори и буркана.

Разказваше ми и един друг случай, когато вече излизаш от затвора и отиваш при брат Боев. Той вече казва беше на легло и като ме погледна казва, беше тъжен, знаеше казва, аз си вече излизам, той вече си заминава. Трябваше да си замине. И казва наистина казва след малко, след време казва си замина. И казва: „Аз отидох при него и той ми казва: „Аз бех до тук.” Брат Боев ти казал: „Аз бех до тук, а сега казва ти поемаш нещата.” Каза, имаше много голяма тъга в него, но казва така беха и постепенно, постепенно казва той си замина. Но той казва ме дочака. Б.Н.: Много хубаво живяхме с брат Боян! Такива приятели бехме, прекрасен човек беше! Ти не го познаваш. В.К.: Не, не го познавам аз. Аз не можах да го дочакам, той си замина. Б.Н.: Той 1962 г. си замина. В.К.: Коя година, 1962? Той непосредствено след излизането ти си заминава. Това са едни от случаите. Ти навремето ми ги разказваше много по-подробно. Аз съм ги записал така по 2-3 реда и смятахме да ги възстановим по-подробно. Но ето виж, минават години и с годините човек забравя много неща. Б.Н.: И аз забравям много работи. В.К.: Да, минават годините и постепенно, постепенно се забравят много неща. Б.Н.: Туй ... В.К.: Не, не го заварих това. Б.Н.: Не го ли завари?

Х-е-е, прекрасен човек беше! В.К.: Брат ......... също не го заварих. Б.Н.:

Много хубав човек, благороден. Беше слабичък така.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...