Jump to content
Ани

2.3. Дишко

Recommended Posts

2.3. ДИШКО

Веднаж бяхме се изгубили в Рила: припадна мъгла, свечеряваше се, на една крачка не можеше да се види нищо. Изгубихме пътеката, която и без това слабо се виждаше. Опитахме се да вървим, но се натъквахме или на скали, или на пропасти. Изглеждаше, че нощта ще се прекара тук, без огън, а беше студено.

По едно време чухме звънче - тихичко и приятно звънеше в нощта, приближаваше се към нас. Ние го пресрещнахме: един от конете на каракачаните, които пренасяха багажите ни, се движеше в посока към лагера. Подвикнахме му: „Дишко!”, хванахме повода, погалихме го, дадохме му хлебец и като се заловихме за самара, тръгнахме с него. Конят ни доведе до лагера. Нищо не се виждаше, и за ориентирането му по външни белези не можеше да става дума.

У животните има непогрешно чувство, което ги води. То прониква средата, обстановката и е повече от виждане. Мисълта у тях не пречи на чувството и затова то е повече развито у тях, отколкото у човека.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×