Jump to content
Ани

2.22. Йосиф и мечката стръвница

Recommended Posts

2.22. ЙОСИФ И МЕЧКАТА СТРЪВНИЦА

Нея сутрин Йосиф беше особено добре разположен, дори си подсвиркваше. Искаше да обходи далечните стада. Взе балтийката и излезе от килията. Отвън стоеше дядо Стоил, говедарят, опрял брадва върху тояжката.

- Какво има, дядо Стоиле?

Дядо Стоил нещо дълго мълча, търси думи, и най-после можа да каже: „Мечката изяде твоята юница!”

И друг път му се беше случвало да идва с подобни вести. Йосиф ще се усмихне и ще каже: „Нали и тя трябва да живее!" Този път игуменът се спря - това беше неговата юница! Тя, само като чуеше гласа му, и тичаше. Беше я докарал от чужбина, гледаше я с особени грижи, възлагаше на нея големи надежди.

Йосиф остана един момент неподвижен. После се обърна, влезе в стаята си и застана пред леглото. На стената висеха всевъзможни оръжия: най-отдолу - старовремско шишине с кремък, над него - бердана от Кримската война с дебели къси куршуми, не бие на далеч, но троши кости и раните й са страшни. Над нея мартинка, тежка пушка с дълги куршуми, бие на далеч, никога не прави засечка, по-отгоре манлихерка, над нея турска военна, със заострени бронирани куршуми. По другите стени бяха накачени пищови, револвери, ками, ножове - всевъзможни бойни трофеи от различни времена и страни. Йосиф посегна към малнихерката, но се поколеба и откачи мартинката. Извади от патрондаша три патрона, с един зареди пушката, а другите два тури в джоба на расото.

Когато прекрачи прага, дядо Стоян още стоеше отвън.

- Къде? - попита Йосиф.

- На папратливата поляна.

Йосиф тръгна с големи твърди крачки. Улф - след него. На мястото стигнаха след два часа. Да - тук беше се разиграла трагедията!

Мечката беше изяла каквото е могла, другото беше отмъкнала и скрила. Кървавите дири бяха отчетливи, за Йосиф и Улф всичко беше ясно, тръгнаха по следите.

Вървяха дълго по невидима пътека. Тя минаваше през най-дивите части на гората. Навлязоха в сляпа долина, подобно на котел - мрачна и студена даже в този топъл слънчев ден. Улф вървеше стремително напред, възбуден като никога. Излязоха на дълга поляна, на другия край - скали, в скалите дупка, колкото да мине наведен човек. Улф се устреми към дупката и залая злокобно. Гласът му отекваше като камбана, като призив. Йосиф застана на другия край на поляната, срещу дупката. Облегна се на един стар бук.

Мечка не може да търпи куче до дупката си, тя веднага излиза. След малко от пещерата се подаде звярът. Йосиф беше слушал за него, но не допускаше, че е толкова голям! Това беше самец - огромен, силен, охранен. Разказваха, че влизал всред стадата, избирал си шиле, вземал си го и си излизал. На кучетата не обръщал внимание или смазвал онова, което му додявало. Убил беше трима души - двама ловци преследвачи и един овчар. Сега Йосиф виждаше звяра във всичката му красота и сила.

Мечката се разгневи на кучето. Замахна със страшната си лапа, но Улф беше бърз и предпазлив. Той даже успяваше да я захапе, но отскачаше на време. Изведнаж мечката се спря - тя видя човека, истинския враг. Известно време гледа към него - усещаше опасността. Остави кучето и се насочи към човека. Вървеше бавно, поспираше се, като издаваше рев, подобен на гръмотевица. Колкото наближаваше, гневът й се разпалваше! Ревът ставаше по-страшен, тръбеше господарят на планината, от когото всички трепереха! Мечката застана на задните си лапи. Изправена - тя надвишаваше с една глава голям човек. Сега Йосиф видя всичкото й великолепие.

Той я дочака да се приближи на двадесет крачки и стреля. Мартинката гърми като топ - балканското ехо многократно повтори гърма и възвести: „Падна господарят на планината, свърши се робството на страха!”

Мечката направи още три-четири крачки и рухна на земята. Йосиф се загледа в прекрасния звяр и изпита съжаление, угризение, отвращение от себе си: „Какъв живот прекъсна!”

Метна матринката, обърна се рязко и се отдалечи с големи бързи крачки. След него вървеше Улф, като ръмжеше от възбуждение.

Същият ден на мястото пристигнаха три коли и двадесетина селяни. Церемонията около мечката беше сложна, цял обряд. Тя се ръководеше от билярите Васия и баба Руна. От мечката не се изхвърля нищо - всичко има своето предназначение. Най-напред снеха кожата, после нарязаха и прибраха месото, мазнините, вътрешните органи. Васия държеше голямото, още топло сърце и шепнеше заклинания. Сърцето беше пръснато от куршума. Така то беше още по-ценно.

На другия ден трите коли обиколиха с кожата селата и събраха дарове. Селяните радостни, даваха щедро.

Йосиф се изгуби, дълго време скита из горите, спеше край горски огньове. Пред очите му все стоеше великолепния звяр. Не можеше да си прости, че прекъсна този хубав живот и изпитваше горчивина - скърбеше като за приятел.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×