Jump to content
Ани

2.24. Разстрел на кученцето Бубче

Recommended Posts

2.24. РАЗСТРЕЛ НА КУЧЕНЦЕТО БУБЧЕ

Ръководех строеж в голямо село.* Пазачът на селсъвета - Стоян, имаше кученце Бубче. То беше дребничко на ръст, но какъв темперамент!

- Огън! Господарят му беше за него божество. Бубчето не се отделяше от него, и винаги го следваше на една стъпка. За всичко го гледаше в очите, и изпълняваше заповедите му безусловно. Ако някой на шега се опиташе да дръпне дрехата на Стоян, Бубчето ожесточено се нахвърляше върху него, като лаеше отчаено и хапеше. То не се страхуваше от никого и от нищо - зъбките му бяха остри, и често пострадваха чуждите крачоли. Не вземаше храна от никого. Когато някой му предлагаше нещо или му заговореше, гледаше в очите своето божество, за да разбере какво то иска от него.

Понякога Стоян оставяше торбата си и казваше на Бубчето: „Стой тука!” Бубчето лягаше до нея, и вече никой не можеше да доближи торбата - нито куче, нито кон, нито човек. Стоян можеше да се забави някъде с часове - Бубчето седи до торбата и я пази, не пуща никого до нея. То нападаше с такова ожесточение, че и големи животни предпочитаха да се отдалечават.

Опитах се да се сприятеля с Бубчето. Дадох му някой лакомства, но нищо не помагаше - то не ми обръщаше внимание, гледаше в очите само господаря си. Тогава промених тактиката: сприятелих се със Стояна. С него ни свързваше и общата работа - той доставяше материали за строежа.

Видя той моите безуспешни опити да се сближа с Бубчето и ми казва: „Докато не му разреша, нема да те погледне.” Тогава повика Бубчето, тури ръката си на главата му и то примижа от блаженство. После като му говореше ласкаво и го милваше, взема моята ръка и я тури на главата му. След тази церемония Бубчето вече вземаше от мене храна, и когато го повиках, идваше. Обръщаше ми наистина внимание, но винаги поглеждаше „Божеството” дали одобрява постъпката му.

По това време излезе нареждане да се избият кучетата: разнасяли болести, смущавали с лаенето си трудещите се. Наредбата беше категорична. Всеки трябваше да заведе кучето си вън от селото, край дъбовата курия. Връзваха животните за едно дърво и ги застрелваха.

Трябваше и Стоян да заведе Бубчето. Нямаше нужда да го връзва - той само го повика до дървото и му заповяда: „Стой тука!” Бубчето застана до дървото. Човекът който стреляше, се забави малко. И Бубчето помери да дойде при Стоян. Той вдигна ръка и му заповяда: „Стой там!” Бубчето взе обаче този жест като знак да покаже коронния си номер. То се изправи на задните си крачета, а с предните помахваше. Лицето му имаше тържествуващ израз. То казваше: „Виждате ли какво зная аз?” Изражението беше трогателно: едното му ушленце беше клепнало, другото стърчеше нагоре, очичките му се смееха.

Човекът, който се готвеше да стреля, хвърли пушката: „Аз на такова куче не стрелям! То като, че е човек!”

Хората от селсъвета, които присъствуваха, бяха трогнати! Те единодушно решиха да помилват Бубчето.

Такива чудеса прави Любовта!

Двамата приятели се отдалечиха от злокобното място щастливи.

*3абележка на съставителя: Борис е затворник.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×