Jump to content
Ани

2.33. „Иди там - не зная къде. Донеси онова - не зная кое”

Recommended Posts

2.33. „ИДИ ТАМ - НЕ ЗНАЯ КЪДЕ.

ДОНЕСИ ОНОВА - НЕ ЗНАЯ КОЕ.”

Има една такава славянска приказка, преразказвана от Алексей Толстой. Моят разказ е случка, която съдържа нейната мъдрост.

Това беше в първите години от живота на Братството, когато правехме нашите опити за общ братски живот. Работехме в Арбанаси. Получихме покана да отидем на братска среща някъде в Стара планина. Не беше казано къде - щял да ни чака човек на гара Кръстец, той да ни води на срещата.

Времето се случи дъждовно и мъгливо. Валеше ситен напоителен дъждец, и като че ли немаше намерение да спре.

Слязохме от влака. Той продължи, а ние останахме сами на перона. Никакъв човек. Скриха се и чиновниците. Тук влакове минават рядко. Питам сестрите, които бяха с мен: „Какво да правим?” Казват: „Да вървим!”

Не познавах тази част на планината. Наоколо - гори, а в тях пътеки за всички посоки, водят до малки частни каменовъглени мини. Невъзможно беше да се оправиш!

Спирам се. Човек има и други сетива, освен петте. Търся в сложното силово поле, наречено „Пространство”, отправям въпрос и чакам отговор. Зная, че пространството е живо, изпълнено с живот, разумно и отзивчиво. И тъй потърсих връзка, която да ми посочи пътя.

Пространството е чудно устроено! Като че се състои от силови полета едно в друго. Колкото по-навътре влизаш, напрежението намалява постепенно, то става толкова слабо, че най-малкото разсейване прекъсва връзката и човек изгубва ръководството.

Тръгнахме. Вървя напред. Пазя малката връзка. Тя е като шепот, който те води не с думи, а щом си в правата посока, чувствуваш лекота. Навлязохме в лабиринта от пътеки. Сестрите не роптаеха и не се оплакваха - вървят пеят песни. Мисля си: „Трябва някъде да пренощуваме и да се изсушим.”

В това време гората се разреди. Излязохме на открито. Пред нас поляна, ограда и наоколо постройки. Отворих вратата и влязохме в двора. Оставих сестрите в една от стаите, и тръгнах да проучавам. Ниски помещения - явно е изоставена мина. Казвам си: „Поне ще можем да се изсушим и да пренощуваме!”

Обиколих всички помещения - никакъв човек. Връщам се при сестрите - няма ги! Къде може да са? Оставаше двуетажната къща в двора. Когато я приближих, чувам: горе се пеят песни на Братството! Влизам в стаята - сестрите се разположили, бумти печка, топло!

Оказа се, че мината е на наша сестра и тя самата е дошла преди два дни да си почине.

Радостта ни беше голяма. Направихме си традиционната картофена супичка. Не бяхме се хранили от сутринта. Сложи се братска вечеря. Нощта прекарахме добре - имахме всички удобства.

Сутринта, както е нашият ред: станахме рано, посрещнахме изгрева, отправихме топла благодарствена молитва.

Денят беше ясен, планината чиста, измита от дъждовете. Закусихме и пак се изправихме пред въпроса: да вървим ли и накъде? Сестрата не беше чула нищо за някаква среща. Но сестрите казаха: „Да вървим!”

Отправих въпрос към „Живото пространство”. Тук вече получих съвсем неочакван отговор, като че „Пространството” ни се усмихна! Гледам пред нас голямо ловджийско куче с клепнали уши. Сестрата не беше го виждала до сега. „Усмивката на Пространството” казваше: „Вървете след кучето!”

И наистина, кучето тръгна пред нас. Ако ни изпреварваше много, спираше се и ни чакаше. Сестрите бяха разположени - вървят и пеят. Така вървяхме два-три часа - кучето все пред нас и ние след него. Поддържам вътрешната връзка и проверявам: посоката е вярна - има едно спокойствие. Скоро се надвесихме над южна България. Гледам: долу по пътеките вървят хора с бели дрехи. Казвам си: „Това не могат да бъдат други, освен наши приятели, които отиват на срещата!”

Взехме посоката и скоро стигнахме на самото място - „ДУЛЯТА”.

Тук имаше голямо оживление. Като ни видяха, всички се зачудиха: „Как дойдохте без водач?”

Потърсих кучето - немаше го.

Ние бехме почетните гости на срещата - оказаха ни особено внимание. Не били изпратили човек да ни посрещне на гарата, защото си помислили, че в такъв дъжд няма да дойде никой, пък и не бяха получили отговор на поканата.

Мисля си за „Живото Пространство”, за неговото чудесно устройство, за неговата чуткост и отзивчивост към нас. Стига човек да подържа връзка с Него, стига да отправи към Него чувство на Любов, то се отзовава, както майката към детето си. Връзката е важна! Тя е така деликатна, че и при най-малкото разсейване човек може да я изгуби. Ето тук е изкуството: да се концентрираш, да се съсредоточиш и да обичаш. Това изкуство се изучава в Школата на Учителя.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×