Jump to content
Ани

2.40. Орелът

Recommended Posts

2.40. ОРЕЛЪТ

Влязох при моя ковач, да си поръчам сечива. Докато правех поръчката си, в ковачницата влезе млад човек. На ръката му стоеше орел - кръстат орел: голяма хубава птица. Видът й изразяваше гордост и достойнство. Погледът й беше насочен към мене. Този поглед ми говореше ясно и разбрано: „Пак се срещнахме! Виждаш в какво съм положение? Помогни!”

Той гледаше само мене и то право в очите. Не са само думите, чрез които можем да говорим.

Питам човека: „От къде го имаш?”-„Аз съм шофьор. Като прехвърлях Балкана, видях го паднал край гората. Трябва да е ранен или си е навехнал крилото. Не може да лети.” - „Къде го носиш?” - „Ще му направя халка за крака - ноктите му са много силни, а и човката му е опасна.”

Погледът на птицата насочен към мене говореше ясно. Този поглед казваше: „Помогни!” - „Къде ще го носиш?” - казах на шофьора. - „Само ще ти пречи! Продай ми го.” - „Че да ти го продам.”

Дадох му петдесет лева и взех орела.

Той премина на моето рамо. Отнесох го в къщи, поставих го на покрива - оставих го свободен. Хранех го редовно и му поставях чиста вода. Сутрин и вечер отивах при него. Говорех му като на човек. Ех, думите не разбираше, но по интонацията на гласа разбираше всичко!

Прегледах крилото му, опипах го внимателно, видях че е навехнато, опънах го и го наместих. Беше болезнено, но не ме удари с клюна. -Разбираше, че го лекувам. Скоро орелът така свикна с мен, че ме очакваше сутрин и вечер.

Тъй започна нашето приятелство. След три месеца той правеше вече опити да лети. Издигаше се съвсем леко, с няколко замаха на крилете, и после се оставяше на възходящите течения да го подемат. Като правеше големи кръгове, издигаше се високо. После се спускаше и кацаше на рамото ми. Видът му казваше: „Сега вече мога да летя.” Беше самоуверен и щастлив.

Дойде време да започна моето редовно пътуване по Балкана. Вземах и него, той седеше на рамото ми или на раницата, и да излиташе, пак се връщаше там. Балканът му напомняше нещо родно, горите се разлистваха, въздухът беше ароматен, чист, свеж. Усещаше се дъхът на божиката, в гората цъфтяха синята тинтява и игликата. Колко е прекрасен света, в който живеем!

Вървях по онези едва видими пътечки по билото на Балкана, над нас беше голямото небе, необятният простор, на юг и на север се разстилаха безкрайни далнини. Стигнахме върхът „Големият бухал”. Тук беше моят бивак, тук прекарвах всяка година десетина-петнадесет дни на самият връх, сред скалите.

Орелът полетя и се изви високо, обиколи няколко пъти върха, разгледа скалите, усетих че му допадна това място. Когато палях огъня, той все се виеше и оглеждаше нашето царство. Да, Райската градина не беше съвсем загубена! Сутрин орелът излиташе високо, и отгоре идеше неговият бодър глас: „Чан-чан-чан!”

На орела хареса това място!

Когато си тръгнах, той не слезе да кацне на рамото ми, но ме изпрати надалеч - виеше се все над мене, докато се скрих от погледа му в равната гора.

Беше раздяла на приятели. Но чудното е, че когато на следната година отидох пак на върха, орелът беше там! Той ме позна, спусна се и кацна до мене. Беше възмъжал, беше се разхубавил. И пак прекарахме дните на върха.

Това се повтаряше години.

Някой пита: „Има ли приятелство между човека и животните?” - „Има!”

Да чувствуваш родството и с малкия живот и с Големия живот. -Да го чувствуваш Един живот, свой живот, това ще рече да живееш в този прекрасен свят, който Бог е създал, за да го разбираме, обичаме и да му служим.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×