2.42. Белите скали и скитникът

[Ани]

2.42. БЕЛИТЕ СКАЛИ И СКИТНИКЪТ*

Тази година октомврий премина с дъждове, мъгли, студени ветрове, даже преваля сняг. Времето прогони всичко живо от Балкана - и овчари, и говедари и, дървари. Настана тишина, шумната човешка деятелност секна. Планината си отдъхна. Останаха плахите сърнички, дивите глигани, които се угояваха с буковия жълъд, изобилен тази година. Мечки бродеха из горите и край потоците, изравяха корени, ядяха билки и насекоми, минаваха подготвителния режим преди зимата. Това беше тайно знание на техния род. Всеки имаше своята работа и своите грижи. Птичките бяха отлетели и в Балкана царуваше тишина. Гората беше пожълтяла, невидим художник с четката си правеше чудеса. Сега можеше да се види, че всяко дърво имаше свой цвят, и следователно свой живот. Тук можеше да се видят всички тонове и нюанси на жълтия, червения, кафявия, че и черния цвят. За гората не можеше да се каже общо - „гора зелена”. Всяко дърво беше различно.

Ноемврий навлезе с летни дни, тихи, слънчеви, топли, нито помен от мъгли. В Балкана слезе гальовна топла есен. Земята посетиха добри, любящи същества, те донесоха този мир. Настанаха празници на природата.

Скитникът не пропускаше такова време. Той се засели в дърва реката колиба над Лешница и прекара целия месец. По цял ден той скиташе из своето царство, разговаряше със своите видими и невидими приятели на онзи всемирен език без думи - езикът на Големия Живот. Животът е Един, и човек принадлежи на него.

В подножието на скалите беше извора, водата изобилна, излизаше от скалата със сладък ромол. Наоколо мъховете бяха винаги росни, тревите и цветята свежи, само ангели могат да създадат такова кътче. Въздухът свеж, укрепителен с дъх на здравец. Колибата беше край самата гора, пред нея поляна, от тук скалите се отсичаха отвесно 20-30 метра. Тревите се бяха подновили и нови цветя разцъфтяваха. Само поет можеше да избере такова място за живеене.

От тук имаше простор, виждаха се сложните вериги на Балкана и зад тях Белите скали. В тях се виждаха дупки и пещери, народа ги наричаше „Змейови дупки”. Какви легенди бяха свързани с тях! Старите овчари разправяха, че са виждали змеят да се прибира вечер като огнено кросно. В тъмни нощи Белите скали светеха с фосфорно сияние, народът ги беше населил с чудновати същества и вечер край огньовете се разправяха приказки и легенди за тях. Не съм срещал другаде такива сладкодумни разказвачи, като в Балкана.

Този път златката показа на скитника пътя за Белите скали.

Той вървеше в подножието им, когато пред него изскочи златка. Зверчето тичаше с големи грациозни скокове, достигна до голям вековен бук, изкачи се по него с лекота, достигна високите му клони и се прехвърли на скалите. Тогава скитникът видя, че от там почваше ръб в скалата и по него като че би могло да се мине на скалната тераса. Той се изкачи, мина по пътя на златката и излезе над скалите. От тук почваше дълга тераса, широка 20-30 метра. Зад нея пак се издигаха скалите отвесно още по-високи. Това беше новото царство на скитника. Тревите бяха свежи, буйни, цветя много. Човешки крак не беше стъпвал тук. Скитникът приседна, пое дълбоко въздух и огледа просторът - от тук се виждаха далечните върхове и вериги на Балкана, все познати. Това беше неговото царство.

Като си почина и закуси, скитника тръгна да разглежда новия свят. Изведнаж той се спря крайно учуден - пред него в тревата лежаха два вола. Те бяха като живи, като че си седят спокойно и си преживят. Той се приближи и ги разгледа. Тук беше работил голям скулптор, всичко беше изработено до най-малки подробности и съвършено - позата, главата, очите, цялата фигура изразяваше търпение, примирение, тъга. Скитника приседна до тях, търсеше в легендите помен за това. Малко по-нагоре се виждаше входа в пещерята. Към нея водеха три големи стъпала, безспорно изработени от човешка ръка. Самият вход беше оформен правилно - пак работа на човек. Като се влезе вътре - обширен сводест салон. От двете страни на входа два сталагмита бяха издялани като колони.

Скитника си спомни, че в легендите се говореше за Спир Димитър - художник, скулптор и музикант, приятел и сподвижник на Вълчан войвода.

От дясно в добре оформена ниша се виждаше седнал турски кадия с чалма и книга, разтворена пред него. На срещната стена - поп на кон, с китка в ръка, конят в буен бяг, попа с развято расо, под което се виждаха ятаган и пищови. Цялата фигура беше устремена напред, буйна, непримирима! Скитника си помисли - поп Мартин, за когото се разправяха край огньовете легенди.

Навътре се виждаха входове, но трябваше светлина, за да проникне. Скитникът излезе пак на открито - малко след пещерята, скалите се огъваха в къса долинка, от там се чуваше шум на вода. Водопадчето беше толкоз високо, че водата падаше на роса. Под пръскалото, където падаше водицата, имаше издялана костенурка, а десетина крачки по-напред - рак. Може би показваха най-малката и най-голямата вода. Оттатък водопада беше издялан ловец, арнаутин, вдигнал шишине, а на отсрещната стена -сърничка ударена в предните крачета. Какво беше предадено в образа на сърничката!

По-нататък беше издялана квачка с пиленца и две змии около тях. Квачката беше настръхнала, разперила криле, прибира пиленцата си, майката готова да се пожертвува. По-нататък на чистата гладка стена беше издялана мечка и мечкар. Мечката изправена на задните си крака играе, а мечкаря държи тояга и дааре. Съвършена композиция, изработена до най-малки подробности. По-нататък извираше извор, над извора - мома с менци на рамо, тя току що се беше изправила, и от менците беше плиснала вода. Под барелефа имаше само две думи - „Мома Рада”. Скитникът си спомни, че според легендите тя е била дъщеря на поп Мартин, която е придружавала четата. На самия край на скалата беше изваяна глава на мъж - какъв израз и поглед, и воля беше предаден на този образ - отдолу само една дума: „Воеводата”.

Миналото обхвана скитника, то нахлу в него, образите оживяха. Какъв живот е преминал тук! Скитникът прихлупи лице - това беше и негов живот.

Живота не отмина безвъзвратно, когато дойде неговото време, той пак се явява и миналото застава пред човека като едно ново бъдеще.

ЖИВОТЪТ Е ЕДИН.

*3абележка на съставителя: Скитникът е Борис Николов.