Jump to content
Ани

2.46. Еленът

Recommended Posts

2.46. ЕЛЕНЪТ

Вървях по билото на Балкана, по онази тясна като конец пътечка, която минава по цялата му дължина. Много поколения са вървяли по нея, тя е вдълбана даже в скалите. По нея са вървели и старите хайдути, когато са се изтегляли към Сърбия. Народа я нарича „Дъскарската пътека” или на турски: „Тафтаджи - Йол”.

По нея са пренасяли своите дъски и гаванки стругарите, които са работели долу край реките. От тук се разкриват необятни простори на север и на юг. Това е чудесната страна, която Бог е подарил на този народ.

Денят беше хубав, тих, слънчев, но се усещаше вече първата есенна прохлада. Вървях угнетен и подтиснат - беше първия ден на ловния сезон. Долу в горите бяха лавнали вече кучетата. Вървях с лека безшумна стъпка, както балканджиите умеят да ходят.

Изведнаж пред мен излезе елен, с големи разклонени рога. Спряхме се един срещу друг, не се уплаши. Големите хубави очи ме гледаха, като че ми се оплакваха: „Виж какво правят с нас, къде да идем?” В жалбата му имаше правота. Ушите разкрояваха въздуха и долавяха най-малкия шум. В цялата му фигура имаше достойнство, благородство и тъй му подхождаше да живее в този прекрасен свят.

Известно време се гледахме - това беше среща на приятели. После той направи 2-3 скока нагоре и освободи пътеката. Разминахме се. Вървя и си мисля - къде ще се укрие моя приятел? Но аз зная, и над тях бди същата добра ръка, Която пази и нас. Спомена за тази среща остана, една невидима нишка ни свързваше - аз зная наближава времето, когато човеците нема да ги убиват повече, но ще им помагат и ще ги пазят. И ние работим за това време.

ИДЕ ЕДНО НОВО ЧОВЕЧЕСТВО!

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×