Jump to content
Ани

2.58. Битката на момите

Recommended Posts

2.58. БИТКАТА НА МОМИТЕ

Скитникът завършваше голямата лятна обиколка. Беше живял по върховете, беше посетил дивите самотни гори, беше се радвал на буйните весели потоци, достигна и големите снежни върхове, където духаха силни освежителни ветрове. Какво чудно съчетание има в природата, и всичко се дължи на Слънцето!

Беше тиха, топла лятна вечер, безлунна, звездите трепкаха на небесния свод. Скитникът беше оставил да позагасне огънят, за да може да ги гледа. Живот има във Вселената, и ако някой може да ни каже нещо за него, то е живота в самите нас, защото живота е един, а човешката душа има чудната способност да го познава.

Изведнаж от тъмното се чу глас и се очерта голяма фигура: „Добър вечер!” Скитникът скочи и се затича към дошлия. Беше отец Неофит. Целуна му ръка и го покани да седне. Познаваха се, много пъти се бяха срещали. Отец Неофит беше известен целител, лекуваше с билки и прости природни средства. Беше прочут в целият край, народа го обичаше и търсеше. Скитникът му направи чай, даде му да похапне. Отец Неофит отиваше за някаква рядка билка по южните припечни склонове на Балкана.

Скитникът се загледа в хубавото лице на отец Неофит - лице на пророк, и го запита: „Защо народа нарича тези поляни ОЗАНА?

Отец Неофит, както беше притворил очи, мълча дълго, после рече: „БАЛКАН - БЕЛ-МЕКЕН. О-ЗАН - СВЯТО МЯСТО. Това са думи на стар език, от езика на старите траки. Тук са живели святи хора.”

Замълча, не беше много разговорлив. Сутринта като се събуди Скитника, той си беше заминал. Разсъмваше се вече, Скитникът излезе на върха и изчака да изгрее Слънцето. С всеки изгрев, Слънцето казва нещо ново. Човек трябва да разбира езика на светлината. Какво знаем за светлината? Гледаш две звезди, от едната светлината иде за хиляда години, от другата - за милион години. Какви са информациите от едната звезда и от другата? Нашата малка Планета пътува в Козмоса, обгърната от лъчите на всички звезди. Каква сложна среда е тази, а тя влияе и на живота.

Скитникът се готвеше вече да тръгва, прибираше вещите си, когато от към горите се зачу песен многогласна и на поляната се изсипа чета - двеста моми с бели забрадки. Жетварките се връщаха от южните полета, където бяха жънали. Когато узрееха житата в големите южни полета, от балканските села идваха моми да жънат. Водеше ги опитен драгоманин, той уговаряше със собствениците предварително условията, и довеждаше момите. Имаше и помощници трима-четирма млади хора, те обикновено връзваха снопите. Това бяха весели дружини, работата вървеше с песен. На момите плащаха обикновено със злато, за да има плодородие. Момите работяха един-два месеца, после се връщаха. Тъкмо техните малки нивички зрееха.

Всички дойдоха при Скитника, някой от тях го познаваха. Бяха гладни и жадни, не бяха закусвали. Скитникът ги заведе при Дяволската воденица и им показа водата, обясни им защо се чува това - хрип-хрип-хрип. Да, и иманярите направиха едно добро дело. Скитника запали огъня. Все пак сутрин беше хладно. Всяка мома вадеше каквото имаше за ядене, отчупваше от хлебчето си коматче и го слагаше пред Скитника. Питките си правяха те сами, смилаха им брашно от новото жито, това беше обичай. Не знам дали другаде може да се ядат такива питки! На шарената кърпичка пред Скитника се натрупа голяма купчинка, появи се и някое яйце, бучка сирене или шарена солчица в похлупци. Момите бяха щедри, пък и си отиваха в къщи. Скитникът благодареше и прибираше. Момите се готвяха да си тръгват, но по обичаят, трябваше да се отбият до „Момин-гроб”, тук наблизо в скалите.

Тук следва да разкажем за битката на момите: Преди години след кърджалийските времена, върлуваха разбойници. Те нападаха и турци и българи. Подочули те, че на момите жътварки се плаща със злато, и решили да ограбят жътварките. Причакали ги тук, гръмнали с пищовите си във въздуха, да ги сплашат. Но не стана така както си мисляха: момите се спряха в недоумение. Гана Момчето извика с висок глас: „Никой да не бяга, откачай сърповете!” Момите се наредиха плътно една до друга, откачиха сърповете и почнаха да секат. Те бяха силни като мъже. Сред разбойниците се хвърли Картала, изпраздни двата си пищова в лицето на Шибил, разбойника се захлупи на земята. Долетяха и Доганите, те се хвърлиха сред разбойниците само с тоягите си, в техните ръце те бяха страшно оръжие. Разбойниците бяха оставили оръжието си на конете, а те бяха далеч. Битката не трая дълго, скоро от разбойниците останаха само кости и парцали. От момите имаше някои ранени, а Божиката, тя беше ударена в сърцето. - Немаше вече кой да запява! Тя беше внучка на Картала, сега той я беше прегърнал и от очите му течаха порой сълзи. Изпратиха до селата да съобщят, скоро надойде народ от всякъде. Отвлякоха разбойниците до една яма и ги затрупаха с камъни.

На Божиката направиха гроб, иззидаха го от камъни и туриха телото. Всички плачеха и всяка от момите даваше нещо от своите дрехи. Поп Досю отслужи служба. Марко каменаря издяла кандило от камък, и още същата вечер го запалиха. Народа остана няколко дни тук. От тогава жътварките не пропускаха Момин-гроб. Ще изпеят песни, и ще направят молитва. Тъй направиха и сега. Но върху радостта, падна сянката на скръбта.

Момите си тръгнаха. Скитника събра храна, той се приготви, в умът му стояха „Белите Скали”. Там не беше ходил отдавна.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×