Jump to content
Ани

2.64. Месецът на смъртта. Последният огън

Recommended Posts

2.64. МЕСЕЦЪТ НА СМЪРТТА. ПОСЛЕДНИЯТ ОГЪН

„И Духът да се върне при Бога, Който го е дал.”

Всеки човек рано или късно ще се срещне с Ангела на смъртта. Учителят го нарича: „Най-красивият Ангел, с печалната усмивка.”

Скитникът беше вече извървял пътя, и какъв богат творчески път беше той! Какви борби, каква работа и напрежение изнесе! Той не се примиряваше с неправдите, насилието и лъжите човешки. Идеи осветяваха пътят му.

Скитникът наближаваше вече деветдесеттях години, но беше запазил младежки вид, движеше се леко, от него се излъчваше сила, лицето му беше озарено от вътрешна светлина. Тук присъствуваше мисълта. Човек е гражданин на Всемира, той пътува с крилете на мисълта и може да посети далечни и неведоми светове. В Откровението е казано: „И видях престол на небето, и на него имаше Някой седнал.” - „Някой седнал.” - Този свят има Господар, това е науката, която човек трябва да изучава.

За Скитника беше естествено да обича всичко живо, и този прекрасен свят беше неговия дом. В него имаше Мир, той знаеше на Кого служи. Погледа му винаги търсеше Него. А сега беше вече получил предупреждението - сърцето беше преуморено. Той беше дошел да се прости с любимите си места и приятели. Сега на върха край гората пак се запали малкия огън.

Такъв декемврий се случва на сто години еднаж. Ветровете, мъглите дъждовете преминаха през ноемврий, те измиха планината и прогониха човеците, настана светъл покой. Беше края на декемврий, а се заредиха слънчеви дни, като че ли останали от лятото.

Скитникът стоя дълго време на скалите - тук те се отсичаха отвесно и ограждаха голям камен котел, може някога да е служил за вареница. Беше дълбок три-четири метра и широк два-три. Скитникът обмисляше нещо, съобразяваше, картини възникваха пред него, беше пред важно решение - а светът наоколо беше чуден. От време на време той отправяше поглед пълен с любов към далечните върхове и долини. Това беше неговия свят.

Казват: „Мъртва природа.” - Мъртва природа нема, живота прониква всичко - и време и пространство и материя. Всъщност човек живее във всичко, което обича, и нема място, където той да не може да бъде.

Скитникът беше съобщил на дърварите да дойдат. Дойдоха четирма души с две кончета и кола. Това бяха стари негови приятели: дядо Велю, Мурвяка, и двамата им синове. Скитника обясни какво иска: трябваше да донесат от горите дърва и да ги наредят в каменната яма. В средата изправиха стълб от цяло голямо дърво, около него нареждаха изправени едно до друго по-къси дърва - така се изпълни цялата яма до горе. Работата им взема два дни, хората бяха силни и сръчни. Скитникът им плати двойно от уговореното, и те си отидоха благодарни.

Тази нощ Скитникът не затвори очи, слуша шепота на гората, странните сдържани гласове на нощта, гледа звездите и говори с тях. Всичко му беше безкрайно мило, той се прощаваше със своя свят! - „Хубав живот живяхме ние, благодаря за всичко!” - И пак рече: „Благодаря!”

На другата сутрин в зори, Скитникът запали големият огън, дървата се подеха, извиха се мощни пламъци. Това беше стихията на огъня, която той тъй обичаше - родна стихия. Скитника се изправи на скалите, Слънцето изгря и се издигна над планините. Над Балкана се спусна благословен Мир!

Скитникът се загледа в буйния огън, пламъците се извиваха с фучение! В дъното на котела се образуваше жерава. Скитника се приближи до края на скалата, хвърли вещите си в огъня, вдигна ръце и благослови този хубав свят - „Някой седеше на престола.” След това се хвърли в огъня и прегърна стълба. Пламъците се извиха с още по-голяма сила. Те свършиха добре работата си. Огънят горе целият ден до вечерта. Жарта тлея цяла нощ.

Ето, беше Скитника и нема го вече. А може би го има, защото Мъдреца казва: „Човек живее в това, което обича.” В какъв чудесен свят живеем! - „И Духът да се върне при Бога, Който го е дал.”

През този ден времето се промени, завале сняг и зимата влезе в правата си.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×