Jump to content

1. Торбата, която трябваше да се напълни. 1.1. Изповедникът.


Recommended Posts

1. ТОРБАТА, КОЯТО ТРЯБВАШЕ ДА СЕ НАПЪЛНИ.

1.1. ИЗПОВЕДНИКЪТ

За написването на тези опитности, употребих неимоверни усилия, вложих много от определеното ми време, от съдбата ми, с много настойчивост се борих ежедневно, ежечасно, за да мога да се добера до тях. Не мислете, че това са обикновени словосъчетания от думи и изрази! В последствие ще ви покажа през какви етапи преминах, през какви препятствия, трябваше да преминавам и да се справям. Беше много трудно! За мен това беше една битка - дълга, жестока, продължителна! Смятам, че съм устоял на нея само тогава, когато привърша работата си от едно обещание, което съм поел. Мога да заявя, че никой не би могъл да се добере до тези опитности по простата причина, че не бил могъл да издържи на това, което аз изтърпях. А самия факт, че освен мен друг не можа да се добере, говори само по себе си, че моето предназначение не бе случайно, а строго закономерно.

Пишейки тези неща след 20 години от първата ми среща със Словото на Учителя, със самия Учител, но не на физическото поле, пишейки това 20 години след срещата ми с Неговите съвременници от Школата Му, направо се учудвам, че са преминали толкова години, а аз съм свършил толкова малко работа! Тогава бях на 30 години, а сега съм на 50 години, когато обработвам тези материали. /Тези материали са обработвани 1988 г./ Защото аз съм бил тогава на 50 години. Този отрязък от време на едно цяло поколение можеше ли да изкупи онова, което съм направил и онова, което не съм направил?

От начало смятах да предам само опитностите на възрастните приятели, които заварих. Но когато започнах да ги описвам и да ги подреждам, се установи, че аз съм неразделно свързан не само с техните опитности, не само с техния живот, не само, че аз бях техния изповедник на 30 години, не само, че аз бях навлезъл в тази епоха, но бях вече жив участник на тази епоха. И беше в мен, и тази епоха стоеше пред мен, и аз влезнах в нея.

И така, аз станах изповедник на тези хора. Тези, които бяха по времето на Школата 1922 г. при откриването на Школата на Учителя 20 годишни, след 22 години те бяха 44 години, когато Си замина Учителя. А към тези 40 години, като прибавите още много години, за да се доберете до онзи момент, когато 1970 година аз започнах да ги записвам, ще видите, че аз заварих тези хора, че те бяха вече на 60-65 години, 70-75 години. Това бяха хората, които бяха останали живи и по-млади. На по-млада възраст те не бяха съучастници по времето на Школата на Учителя. Затова тези, които останаха, те разказваха. Аз бях техния изповедник. Не смятайте, че това е станало лесно! Напротив, аз водих дълга, жестока борба, битка -ежечасно, ежедневно, всеки ден, всяка седмица и всеки месец!

И аз фактически със силата и властта, която ми беше дадено от Невидимия свят, аз извърших насилие върху тях, и те така разказваха, иначе те не биха разказали нищо. Защо? Ами защото нямаха сила да го направят. Тази сила, която беше в мен, аз я предавах на тях, тя влизаше в тях, и чрез тази сила те говореха пред мен. Вероятно, когато се събираха и когато някой други хора отиваха, разказваха по някоя и друга случка. Но така, както беше моя план, никой не би могъл да го осъществи с тях. Просто те нямаше да могат да разказват, защото я нямаше силата, която да влезне в тях.

И ето, сега преглеждам моите записки, а около мен и пред мен лежаха тези записки, които бяха техните материали, пред мен стояха техните живи образи. Настояваха, напомняха ми, че те съществуват и, че те трябва да влязат в поредицата на „Изгревът". А понякога ми пречеха в това тяхно насилие, което те упражняваха върху мен. Вие знаете ли какво означава да седнете на масата, да пуснете магнетофонния запис, да се свържете с техния глас, да ги извикате чрез гласа им? Те да дойдат, да застанат върху теб и да искат да влезнат в „Изгревът". А това беше невероятно преживяване, и това трудно можеше да се издържи! То стигаше понякога до насилие, което се упражняваше върху мен. Как съм издържал, аз също не знам!

Те не бяха си свършили своята работа! Сега, трябваше да я довърши друг, а трябваше да се довърши. Един, трябваше да я довърши. И сега нямаше друг - аз бях изпратен за това. И още от самото начало до края, отстоявах на това мое обещание пред Учителя Дънов. А бяха изтекли 11 години след като Мария Тодорова си беше заминала. Тя си замина 1976 г., като до май 1976 г. ми разказваше неща, които изпъкваха и изникваха в нейното съзнание. Аз записвах. Всичко, което записвах и след като приключвах, прибирах моите подръчни записки. Тя се усмихваше, и казваше: „Ти пак сложи нещо в торбата!" Тези записки аз си ги слагах в чантата. Тогава аз носех чанта с която тогава се движехме онези, които бяха така наречените интелигентни. И не беше торба, но така тя го казваше образно, и символично. Пак сложих в торбата, но това, което сложих за мен това е много-много малко, отговарях аз. А тя добавяше: „Бъди доволен, че другите не сложиха нищо! Те се разминаха с мен." И продължаваше: „Ако другите знаеха какви опитности, какво богатство имаше в този дом в който живеем, щяха не пътека, а път да направят до нас! Но не го направиха."

И така, за онези, които идваха при тях на гости, посещаваха ги, „Изгревът" беше затворен за тях. С техните спомени, които те бяха запечатали в техните съзнания, те там се пазеха като магнетофонни записи - записани и укрити. А онези, които идваха да слушат, да се срещат с тях, понякога ставаха техни врагове.

Така, че Невидимия свят пазеше онова, което те имаха в тяхното съзнание, за да дойде онова време, когато да бъде изпратен Онзи човек, Който бе определен от Небето да запише на магнетофонен запис всичко, което те пазеха и съхраняваха в своите съзнания. Този човек беше моя милост.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...