Глава четвърта: Неделни беседи

[Ани]

Глава четвърта

НЕДЕЛНИ БЕСЕДИ

Автоматична фотокамера

Септември 1913 януари 1914.

- Дънов прави обиколка в Северна България: Шумен, села в Преславско, Варна, Търново, Бургас, Айтос.

1914

- Посреща новата 1914 година в Търново.

9 март 1914

- Възвестява началото на новата епоха на Водолея. Изнася в София беседа за празника на пролетта и обявява 22 март за официален празник на Бялото братство, като разширена форма на Веригата. От този ден членовете на Бялото Братство преминават помежду си на християнското обръщение „брат“ и „сестра.“

16 март 1914

- Изнася беседата „Ето Човекът“ все още в двора на „Опълченска.“ Това е първа от серията редовни неделни беседи с представянето на популярен език Христовото учение за хората на 20-ти век. От този ден беседите му започват да се стенографират от Гълъбов.

Март 1914

- Гръблашев издава в Сливен „Йога Рамачарака.“

10-18 август 1914

- Годишна среща на веригата в Търново. Присъстват 142 души.

5-25 януари 1915

- Дънов гостува на семейство Стойчеви в Бургас. Изнася беседи и прави излет с местни братя до Кара Баир (Черен хълм), който преименува на Биаз баир (Бял хълм).

4-8 август 1915

- Годишна среща на веригата в Търново. На 8 август срещата се прекратява със заповед на военното комендантство. Заточен във Варна от Фердинанд, Учителят временно се настанява в хотел „Европа“

8 февруари 1917

- Започва нова поредица беседи, които изнася в четвъртък на сестрите. Първата от тези беседи е „Венецът на живота“.

Юни 1917

- Градоначалникът на София забранява публичните му беседи. Интерниран във Варна, Учителят живее в хотел „Лондон“, където композира няколко песни.

Юни 1918

- Завръща се в София и продължава проповедническата си дейност. Последователите му все по-често се обръщат към него вместо с „Господин Дънов“ с „Учителю“ и това обръщение трайно се налага.

15 септември 1918

- С пробивът при „Добро поле“ настъпва краят на Първата световна война за България. На 30 септември избухва Владайският бунт. На 3 октомври Фердинанд абдикира.

19-24 август 1919

- Годишната среща на Веригата се преиминува на Събор на Бялото братство. Открива се с публична беседа в читалище „Надежда.“ Съборът се закрива с втора публична беседа в „Модерния театър.“

1919

- Гръблашев влиза в Братството.

Януари февруари 1920

- Учителят прави неуспешен опит да открие Окултна школа. Присъстващите не са готови да прегърнат предлаганите им задачи.

23 април 1920

- В Пловдов изнася сказка за Светлината в живота.

12 юли 1920

- Прави излет до връх Паспалата с последователи от Айтос. Посрещат слънцето, и Учителят свири своя композиция.

1-4 юни 1920

- Провежда се първи планински лагер в местността Куш-бунар в Сливенските Сини Камъни.

19 август 1920

- Учителят открива събор на Бялото братство в Търново, в който участват над 100 души.

22 август 1920

- Създава се „Класът на добродетелите“. Всеки член на класа се заема с определена добродетел, която да усвоява. Началото се поставя от няколко сестри в София, а на събора в Търново идеята на Учителят се разширява.

1921

- Учителят посреща Новата година в Русе в дома на Никола Ватев, и изнася няколко беседи на местното братство. Издадени са за пръв път „Песни на Всемирното братство.“

9 юни 1921

- Предприема екскурзия до Витоша и създава в подножието на Резньовете братския лагер Ел Шадай.

19 август 1921

- Открива събора на Бялото братство в Търново с беседата „Пробуждане на колективното съзнане“ в читалище „Надежда“.

1920-1921

- Периодът на редовните неделни беседи е в пълен разцвет. Купен е салона на журналистите в София на ул. „Раковска“ и „Граф Игнатиев“, ползва се салона на шивашкото ателие на Ружа Иванова, предоставен е на Братството салона на Радикалите, салона на „Оборище 23 и пр.

Настъпва времето на общественото активизиране около епопеята на Междусъюзническата война и последствията й: окончателното обединяване на България. Събуден е националният дух във всички области на обществения живот. Идват дните на обединяващата национална героизация. Настъпва и атмосферата на активизирането на Православната църква срещу разрастването на духовното влияние на различни децентрализиращи религиозни и духовни групировки сред интелигенцията. Това, разбира се, е вследствие на безсилието й да спре бюрократизирането на клира си за сметка на духовното обединение на българите, но така или иначе то се появява и съвсем не е за пренебрегване в устремът напред на господстващата национална екзалтация. С една дума натискът срещу Дъновизма се засилва.

Колкото и странно да е на пръв поглед, тази атмосфера не ограничава симпатиите към последователите на Дънов, а точно обратното. Виждаме как от един до друг годишен събор на Веригата многочислеността на участващите расте със зашеметяващо темпо, а по градове, села, и духовни и културни среди, интересът към идеите на Дънов става неудържим.

В тази обстановка Православната църква преминава от досегашните си спорадични публични скандали по време на провеждането на събранията на Веригата към натиск срещу бездействието от страна на полицията, общинските управи, и военните да смажат дъновизма.

Какво става всъщност по-конкретно.

Вече споменахме за усилията на младата, високо образована наследница на големите пари от петролната индустрия във Влашко, Иларионова да се свърже с Дънов. Това най-после става след повече от година. Тя получава от него писмо изпратено на 9 април 1913 г. Дънов споделя симпатията си към нейния интерес към Духовното: „Вие живеете в един свят, който постоянно привлича вашите мисли, вашите чувства и вашите постъпки към своето същество...“ Запознават се, и тя участва в следващите срещи на веригата.

През март на следващата година, присъстващите на събора на Веригата в Търново са толкова много, че някои от срещите се провеждат на така нареченото „Лозе“ частна братска градина от 5-6 декара в района на Картала. При закриването на събора сред множеството присъстващи е изпратен офицер, който уведомява Учителя, че властта му забранява да говори на открито. Можело само в салон на закрито. Няколко от водещите братя му показват, че не могат всички да се съберат в „Колибата“ на лозето, и той си отива.

На следващата година участващите в събора напълно са оградени от войници. Военните отново виждат, че няма нищо нередно и си отиват, но при закриването на събора пак нахълтват, този път водени от агресивно настроеният офицер Харлаков. Дънов ги изчаква с Ватев, който спи в колибата, и когато военните искат да видят „салона“, Ватев, Ковачев и Епитропов отварят молитвената стаичка. Оказва се, че там няма нищо повече от няколко денонощно горящи свещи пред една братска картина на хармонично развит човек. Харлаков се връща навън и арестува Учителя, след което го повежда с войниците си към казармата. Братята се разтичват да търсят помощ. Освобождават „опасния арестант“ от щабното помещение, но... когато на другия ден преди тръгване няколко братя и сестри сядат да го изпратят с малък обяд, нахълтва напълно паникьосан един от братята (доколкото си спомням Деню Панев) и настоява Учителят веднага да си тръгне, защото поповете отново са го наклеветили и охулили пред търновските власти. Двете сестри домакинки се разплакват. Учителят се сбогува с думите: „За нищо не нарушавай вътрешния си мир. На парчета да те късат, „Ох!“ да не кажеш!“

С това временно идва краят на съборите в Търново. Оттук нататък те се провеждат в София, а Учителят вече не посещава Търново, въпреки че официално никой не му пречи да го направи.

През лятото след две години, градоначалникът на София също забранява публичните беседи на Дънов, и той е интерниран във Варна. Дънов преди две години вече е бил тук след инцидента с търновските военни. Настанен е за кратко време в хотел „Европа.“ Това всъщност е градът, от който на времето започва неговия път през Методистката протестантска мисия в България. Тя се намира през една улица от първата българска църква в града. Тук е и Църквата на баща му, която той напуска на стари години, за да замести опразненото място от свещеника на църквата в Нови пазар. Пак Нови Пазар! Там където Дънов се събира с баща си след отказа си да стане методистки свещеник при завръщането си от Америка. И ето че след новия крах, баща му вече съвсем стар се приютява в една стаичка залепена криво ляво за старата му Варненска църква, и те пак са заедно.

Звучи сантиментално, но ако те съборят в нок-даун, добре е да събереш сили отново да се вдигнеш там, където си бил в най-жизнерадостното състояние на дотогавашния си живот.

Учителят се съвзема и прави крачка напред в пътя си с изнасянето на редовни беседи, всеки четвъртък за сестрите на Братството.

Но не се е разминало!

През лятото на 1917 градоначалникът на София отново забранява публичните беседи на Дънов. Отново е интерниран във Варна.

Този път той се настанява във варненския гранд хотел „Лондон.“

Точно така! Не са празни думите му „Не губи вътрешнеия си мир. На парчета да те късат, „Ох!“ да не кажеш!“

Няма такъв хотел в България през 1917 година! Седем етажа. По 4 метра високи. С лице към двете най-импозантни улици на Черноморската ни столица. Булевардът на юг - с изглед към морето. И на север - с обзор на главната артерия към градската морска градина. И още! Стаята на Дънов гледа на запад в дълбочина аортата на Варна - улица „Преславска“, с централния градски площад, сградата на по-къснешния театър, грандиозната църква Св. Богородица.

Между другото, какво представлява стаята на Дънов. Като влезете през южния параден вход на хотела, оставате втрещен от величествената виеща се от етаж на етаж стълба до най-горния етаж. Стаята на Дънов е на върха, с изглед на запад. Когато влязах за пръв път малко се сепнах. След всичкия този чорбаджийски, - хайлайфски разкош по-точно! - се отзовах под спускащия се над главата ми покрив. С малко прозорче гледащо навън, до което не можеш да се добереш, ако си с моя ръст, защото няма как изцяло да се изправиш под наклона на тавана.

Може да е най-евтината стая! Но е в най-грандиозния хотел. Точно където ти е мястото. Не нарушавай вътрешния си мир! „На парчета да те късат, „Ох!“ да не кажеш!“ Искат да го късат?! Ха, да видим!

Години по-късно Дънов разказва за тази стаичка с такова чувство на хумор, с такъв кеф! че виждаш какво е било. Той наистина е от друга планета.

„Зная само едно птиченце, което е кацвало на ръката ми, което е хванало вяра. Другите все бягат - не хващат вяра. Но ако човек прояви Божията любов, и птиците ще му вярват. През 1917 г. когато бях във Варна, имах в хотела си един килер, в който държах кюмюр. По едно време там влязоха два косера мъжки и женски. Аз ги взех горе в стаята си, понеже зимата беше ледена, имаше големи виелици и в килера беше много студено. Казвам си: „Колкото трябва ще платя за тях.“ На сутринта вземам една кофа със зрънца, наклаждам един мангал и сядам край него да се грея. Мъжкият косер се уплаши, избяга и отиде на прозореца, а женският дойде при мангала, качи се на крака ми, след което отиде до прозореца. После пак дойде до мангала, качи се на рамото ми и пак отиде до прозореца. Най-после дойде при мене, и се качи на ръката ми. Тя отиде при мъжкия косер, говори му нещо и после утихна. Легна и се качи на ръката ми. Питам, как бихте изтълкували това? Защо се качи на крака ми, после на рамото ми, и най-после на ръката ми? Мъжкият косер й казва: „Ти, жено, се разправяй с този човек, а аз съм опитвал мъжете, зная ги!“ Тя ме гледа с един тъжен поглед, и аз я гледам, после хвръкна от рамото ми, отиде до прозореца и ми казва: „Господине, ти си много добър, накладе ни огън, вода ни даде, но сега отвори прозореца да си излезем навън, за да си свършим работата.“ Аз й говоря на птичи език: „Сега времето вън е лошо, бурно; като се стопли, аз сам ще ви отворя, да си отидете.“ Тя отиде при мъжкия косер, говори му нещо и после утихна. Легнаха си спокойни вечерта... Тази е единствената птичка, която напълно ми се довери.“

Какво чуруликащо, усмихнато зинзикане от студ на върха на милионерския палат!

През септември 1918 година българската армия е разгромена на Добро поле. На 30 септември следва Владайския бунт на връщащите се от фронта войски, и на 3 октомври цар Фердинанд абдикира.

Веригата не спира да расте. Срещите й прерастват в Събор на Бялото братство.

През лятото на 1920 год., Учителят прави излет с братството от Айтос. Изкачват връх Паспалата. Посрещат слънцето. Учителят свири своя нова композиция. Тук братството ще се разпростре наистина нашироко. Ще се появи „Лозето“ като едно от обичаните братски места за събиране. Ще се разпръсне Учението за всемирната любов в селата наоколо. (След време айтозлии именно ще изградят незабравимия салон и кухнята на „Изгрева“ четвърт вековното сърце на българския дъновизъм.)

Оттук се заражда и разкошът на Тополница!

Авторски блик

Мътен сън беше Тополница. Едно облещено под слънцето село на десетина километра от Айтос, където хората работеха в Химкомбината и после се изселиха. Само че в ония години 75% от жителите му са дъновисти.

По него време на километър и нещо на изток от селото дошлият от Италия мозайкаджия Бертоли строи голяма камення чешма. Това е един от учениците на Петър Дънов, които идват от Запад, за да живеят с него.

 

С Бертоли работи помощникът му Борис Николов - биологът, който зарязва академичната си кариера, заради живота на Изгрева. С тях са дъновистите на селото, а с дъновистите и цялото останало село. Мъкнат камъни, каптират водата, бъркат разтвор за коритата и зидарията. По пладне си казват молитвата в един глас и сядат в сянката на братски обяд, сготвен от жените.

 

Тази чешма е оцеляла, тя е поддържана, никой не е откраднал бронза на дъновистките символи, въпреки че е извън селото, въпреки че в Тополница вече кажи речи няма дъновисти. Вековният дъб е мъртъв, увиснал на клоните си като корени от небето.

 

Духът му е жив!

 

През онова лято преди осемдесет години Борис Николов се покатерва в короната, присажда няколко ябълкови калема на върха, и един от тях се хваща. Трийсет метра висок вековен дъб - на пролет с две китки бели ябълкови цветове.

 

Вървите из селото и титаничната тишина ви изпълва гърдите, и се ядосвате на глупавите сълзи, които напират. На пиринчената ръкохватка на Лъвската чешма до училището виси чаша да отпиете, и никой не я е откраднал. Училищния двор е като цар Фердинандовата ботаническа градина: вековни дъбове, тополи, смърчове, ели, чемшири. Дъновистите, които са садили и строили всичко това, ги няма. Селото е населено с турци и помаци от Родопите. Но няма защо да се чуди човек. България е. Когато в селото ти кацне доброто и любовта, те не са ни християнски, ни мохамедански, ни есперантистки. Корените им са в общото ни Небе и сума ти време ще висят над главите ни и ще чакат да ги подемем и извисим, щом се събудим.

Време е и за Куш Бунар. „Чешмата“ на птиците, дето няма чешма, а всеки 20 минути гьолчетата на изворите изригват ледено студена кристално чиста вода под непрогледния покров на шумата на стогодишните буки на Сините Камъни. Над Сливен. Отдето толкова години се е спускал вечерния горняк над къщите на Миркович, на Узунови... Тук от първи до четвърти юни се разгръща най-стария планински лагер на Бялото братство. Пристрастие, което след седем десетилетия ще се увенчае в световно известното лагеруване на Седемте Рилски езера.

Тези лагери сред природата! Тези комуни извън големите градове, където хората, и магаретата, и гроздовите чепки натежали със слънце, и орехите натежали със сянка се обичат като братя и сестри!

Какво време е дошло! Като пролетни минзухари избиват комуните из стоплената пръст, къпят се за пръв път в усещането за възторга на пролетното слънце; като кокичета, като макове... Какво ли надига неудържимо бучиците на чернозема на всемирната любов, на красотата, на пробуждането след зимния парализиращ сън?

Няма спиране! Множат се братствата... А кога ще се свият в зимен сън не зная и не ме интересува. Защото пак ще избуят като експлозия на радост и любов.

На другата година идва посрещането на Новата година в дома на Никола Ватев в Русе. Издадени са за пръв път братските песни, които звучат по изгрев слънце от пролетното до лятното равноденствия из цяла България...

Няма значение! Нямат значение подробностите...

Пътят на всемирната любов е пробил.

Широко отворен е!

* * *

Снимки към глава четвърта: Неделни беседи