Заключение

Ани · 5 Ноември, 2017

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Учителят си отиде.

А Изгревът?

Салонът беше там. Кухнята, поляната, където се играеше Паневритмията, и братската чешма, и масите за братските обяди пред Салона бяха там. Братята и сестрите и те се върнаха по алеите между къщичките си.

Учителят беше заместен от братски съвет, за да може нещата да продължат както винаги.

Салонът беше там физически, това е така! Но Салонът такъв какъвто беше изграден десетилетия назад, беше мястото, където Учителят осъществяваше своята духовна дейност, и братята и сестрите сега трябваше да съхранят духът му на чист и непокварен молитвен дом! Беше място, където човек да има желанието да влезе в досег с извисеното му над ежедневието смирение, благоговение и почитание. За обикновени, делнични изяви тук нямаше място. Такива прояви съвсем очевидно щяха да разстроят и принизят атмосферата, за който беше предназначен.

За съжаление след Девети септември 1944 година стана точно това. Още когато Учителят се прибра от Мърчево, Отечественофронтовската организация на квартала ръководена от брат Антов, запретна ръкави да подчини Салона на новата политическа обстановка. Както казахме инсталира се прожекционния апарат, за който споменах, и продължиха да се показват документални филми от войната, детски и забавни филми, и всичко което можеше да помогне на политизирането на обитателите на Изгрева. Антов всъщност, на висотата си на Отечествено-фронтовски активист, изпрати привържениците си да отправят покана към Учителя, на една от първите прожекции, която той, естествено, отклони.

В салона винаги са се устройвали концерти, подходящи художествени прояви, рецитали. Сега обаче и тази традиция беше вулгарно разградена. Духовната атмосфера, която от толкова време тук беше пълен господар, също се беше изпарила. Там, където в неделя сутрин безплатно бяха пяли и давали концерти световни светила пред надошлия от града столичен хайлайф, сега можеше да се видят всякакви дивотии. В спомените си Николай Дойнов разказва, как на сцената се качва един от живеещите на Изгрева младежи от братски произход, за да усмее и да се погаври с изискания говор и държание на харесвания от всички братя Петко Епитропов. Хулиганът е свален от сцената, разбира се, но това не променя нещата. Просто един някогашен изряден молитвен дом все повече се превръща в площадно свърталище.

„В коя черква, в коя джамия, или който и да е салон на верски общности“ пита Дойнов, „се правят съобщения от съвсем светски характер? В този именно молитвен дом нашият салон Антов става и започва да прави всевъзможни съобщения, да чете наредби на Отечествено-фронтовската власт, засягащи делничното. Това беше в пълен дисонанс с отдавна създадената атмосфера. Задачата му явно беше да потъпче, да измете това благородно чувство, да се насади и втълпи идеята, че Салонът не е нищо друго освен партиен клуб... Глас в пустиня!“

Вън на стената на Салона, между другото, вече е окачено голямо табло, на което се поставят съобщения на ОФето; инструкции на „Отечественофронтовската власт.“

Следват усилията за цялостното ликвидиране на Братското общество. Антов иска от Братския съвет да отпусне 400 000 лева за да се направи партиен клуб на мястото на бившата Виларова фабрика.

Това е само началото.

Както Салона, така и останалите имоти на Братството са конфискувани, по закона на едрата градска собственост. Юридически погледнато членовете на братството са само наематели, и това улеснява идеята им да го вземат за свой клуб. Както и в другите изредени до тук случаи, брат Антов помага това да се осъществи. Така например бива разтурен просветния съвет на младите братя и сестри за писане и изнасяне на реферати, слага се край на издаването на книги и периодика, и пр. Тук трябва да споменем, че широко-известния есеист и писател Томалевски, който е двигателят на тази инициатива, бива съкрушен от този самоубийствен удар.

Малката печатница, която издава многотомната поредица на беседите на Учителя е затворена от властта и печатарската й машина и другите пособия за тази издателска дейност се конфискуват. Борис Николов, Жечо Панайотов и Неделчо, които са се посветили на това, също са съкрушени, тъй като напълно недостигат средства за търсене на хартия и печат на хаотичния свободен пазар по онова време.

Междувременно в счетоводните работи на Братството си пробива път бившият член на Теософското дружество Коста Стефанов. Той е подпомогнат да заеме поста на главен счетоводител, което му дава възможност да измести доказалия своята преданост Жечо. Единият от членовете на финансовия съвет почива и в съвета остават само Антов и Стефанов. Те се опитват да предизвикат ревизия, за да бъдат окончателно изхвърлени старите братски ръководители, но общото събрание най-сетне изригва в недоволство, и предложението им е отхвърлено. Уви! Антов се развихря и последните защитници на братските традиции биват пометени. Николай Дойнов е изпратен на концлагер на дунавския остров Персенк за две години, които са последвани от няколко месечни разпити и разследвания в дирекция на Милицията на Лъвов мост и централния затвор. Жечо също е разнищен от разпити и арести.

Идват разследвания за дадени на съхранение парични средства на различни братя. Следват счетоводни манипулации, които са съвършено унищожителни. Средствата, които са дадени официално от заможни членове на братството се подлагат на данък в размер на половин милион лева т. е. стойността на няколко апартамента по цените на онова време. Започват конфискации на частни имоти на членове на братството, и на личните вещи на Учителя. Стенографката Елена Андреева прави отчаян опит да спаси личните вещи на Дънов, но и това бива предотвратено.

Безсмислено е да се проследяват всички подробности по този процес. Картината обаче е пределно ясна. От една страна Братството не се разтурваше, членовете на съвета освен това оставаха на поста си пожизнено, докато едновременно с това всички имоти, които са лична собственост на членове на братството, се подаряват с аплодисменти от Антов и подгласниците му. Така например някогашният имот на Гумнерови на „Опълченска 66“ щедро е връчен от Антов (от името на Братството) за музей на Георги Димитров. Същото става с имотите в Търново. С лозето на Картала. Имотите в Айтоско... Колко просто е всъщност! Ако Антовският братски съвет легално не съществуваше, „раздаването“ на братските имоти нямаше да може да се осъществи.

Идва момента на крайната цел на тази шарада. Имотите са подарени, но никой не ги пипа поради необходимостта в цялата игра да се включи така наречения държавен Комитет за Вероизповеданията. Именно Комитетът най-накрая изпраща искане до Братския съвет имотите на Изгрева да се поднесат на тепсия като подарък за постройката на посолство. Всъщност това абсолютно не е нужно, тъй като имотите са си държавни. Но в такъв случай пред очите на света щеше да стане ясно, че новите български власти унищожават една огромна, авторитетна, напълно аполитична верска общност. А така формално погледнато самата общност подарява с угодническа усмивка имотите, за които става дума, за построяването на Съветско посолство.

Отделни членове на братския съвет, заедно със стотици братя и сестри подписват декларация, в която категорично изразяват своето несъгласие:

„Изгревът е вече заето място в историята. Там години наред е било център, в който учителят Петър Дънов проведе своето велико дело... и създаде духовното общество на Бялото братство. Това място и сега продължава да бъде център на това общество.... Изгревът не може да се подарява... Историята не може да се заличава.“

Салонът беше затворен, разбира се, и всяка дейност на Изгрева се забрани. На вратите увиснаха тежки катинари, заразхождаха се намусени пазачи. Бай Ради вече се беше поминал, а стенографките и сестра Ганка бяха изпъдени от жилищата си.

Както казахме по същия начин бяха иззети братските имоти в Търново: Вилата и двете лозя. Същото стана и по пътя за Свищов, и така нататък.

Братята и сестрите кажи речи веднага намериха подходящо място в Парка на свободата (бившата Борисова градина) за провеждане на гимнастическите си упражнения под музиката на Паневритмията. Братските събирания на Витоша на „Ел-Шадай“ също продължиха да привличат братята и сестрите въпреки непрекъснатите заяжданици от властите: да не се играе Паневритмията, после да не се четат беседи, после да не се пали огън, после да бъде разрушена малката барачка, която беше изградена както за Братството така и за всички витошки туристи.

Това вече няма значение!

Това вече не е част от историята на Изгрева, а и на бъдещето на Бялото братство.

Край

Снимки към глава осма: Мърчаево и Заключението