Глава първа: Лъкът и тетивата

[Ани]

Глава първа

ЛЪКЪТ И ТЕТИВАТА

Автоматичва фотокамера

1803 г. в Конкорд, Масачузетс, се ражда бащата на американския трансцендентализъм, унитарианският пастор Ралф Уалдо Емерсън.

1805 г. в с. Гулица, Месемврийско, се ражда дядото на Петър Дънов чорбаджи Атанас.

1817 (2 юли) в Конкорд, Масачузетс, се ражда авторът на „Уолдън“ Хенри Торо.

1818 се ражда Чарлз Майо Елис, първият теоретик на американския трансцендентализъм.

1821 край Месемврия шестнайсетгодишният чорбаджи Атанас гледа как аскерът на тукашния паша удавя учителя му отец Михаил, в очакване да го последва собственият му вързан за екзекуция баща.

1821-1922 във Варна в гагаузкото семейство на Рейс Папафотиуглу се ражда бъдещият варненски архимандрит Филарет.

1822 в района на Черните планини се ражда Ред Клауд, тождът на индианците от племето Огала-Су.

1822 (14 август) във Флъшинг, Лонг Айланд, се ражда Джеймс Стронг, автор на монументалния многотомен енциклопедически кон- кордантен библейски речник и професор в семинарията Дрю на Петър Дънов, Стефан Томов, Йордан Икономов в пр.

1822 Атлантическият океан е прекосен за пръв път с кораб с парен двигател - британския „Райзинг Стар“.

1824 завършва превода на Библията на говорим хавайски език от конгрегашката мисия; четиридесет и седем години преди първия й редактиран от Петко Славейков и Сечанов превод на съвременен говорим български.*

1826 излиза статията на Холбрук за Американския лицеум в „Америкън Джърнъл ъв Еджукейшън“, която полага началото на „Общество за взаимно образование... за разпространяване на полезни знания и информация сред обществото“ - лекторска традиция извън рамките на формалното образование.

1828 руската армия срива Варненската крепост със земята и на 11 октомври император Николай лично слиза от крайцера си в града.

1828-1929 чорбаджи Атанас обикаля с руски дипломати и военни лица по Черноморието чак до Одрин като преводач от гръцки, турски и български.

1829 Колридж публикува едно от най-авторитетните есета в теорията на трансцендентализма „Оръдия на размишлението“.

1829 руски тилови офицери отвличат при напускането си на Варна

единствения син на Рейс Папафотиуглу, който отказва да им го даде доброволно.

1830 в с. Читак (сега Устово) се ражда бащата на Петър Дънов - Константин.

1831 в прерията на Уайоминг се ражда Ситинг Бул, великият вожд на индианските племена Су.

1831 в Днепропетровск, Русия, се ражда основателката на теософското движение Хелена фон Хаан, известна по-късно под името Елена Петровна Блаватска.

1832 (2 август) в Оранж, Ню Джърси, се ражда другият основател на теософското движение Хенри Стийл Олкот.

1835 (18 април) в Мидъл Смитфилд, Пенсилвания, се ражда четвъртвековният президент на духовната методистка семинария Дрю - Хенри Ансън Бъц.

1838 Великобритания започва редовни трансатлантически рейсове с парните кораби „Сириус“ и „Савана“, което стимулира американското платноходно корабостроене да конструира клипърите и десет години по-късно - в апогея си - клипърите развиват почти двойно по-голяма скорост от британските параходи.

1840-те години в българските земи на Отоманската империя започва да прониква Бел-Ланкастерската система на взаимообразователните училища, при която училищата са „частно дело на гражданите“, които ги изграждат.

1840 се ражда Чийф Джоузеф, вождът на индианците от племето Незпирс.

1840 (7 май) в Русия се ражда композиторът Петър Илич Чайковски.

1841 във Варна бива отворено първото гръцко училище, в което се преподава по Бел-Ланкастерската система.

1841 на 14 км югозападно от Бостън Джордж Рипли създава американската утопична комуна „Брук Фарм“ по модел на Фурие, в която изнасят лекции в традицията на лицеума Емерсън, Олкот, Паркър, Торо и пр.

1842 Излиза есето на Ч. М. Елис за трансцендентализма, наблягащо на иманентната вътрешна ценност на личността - традиционна американска идея, залегнала в „Декларацията на независимостта“ на Томас Джеферсън.

1842 Константин Дъновски отива да учи в гръцкото училище в Пловдив, след като завършва първоначалното си образование в Устово.

1843 Олкот изгражда „Фрут Фарм“ - нова земеделска утопична комуна в Харвард с участието на художници, артисти, философи и поети.

1843 (19 февруари) в Мадрид, Испания, се ражда звездата на Метрополитен опера от втората половина на века Аделина Пати.

1843 в Татар Пазарджик пристигналият от Пловдив Константин Дъновски постъпва в модерното българско училище на даскал Константин Мудрон.

1845 (4 юли - национален празник на САЩ) в гората до езерото Уолдън край Конкорд идва, за да си построи сам барака, Хенри Торо.

1845 във Варна се открива ново гръцко училище.

1847 в Момонт, Ню Джърси, се ражда Бордън Боун, най-големият американски персоналист и бъдещ професор на Петър Дънов.

1847 (б септември) Хенри Торо напуска колибата си при Уолдън и се връща болен в Бостън.

1847 бива разтурена неуспялата комуна „Брук Фарм“.

1847 (1 октомври) в Англия се ражда Ани Ууд (известна като Ани Безант), поборник за свободата на Индия и дългогодишен председател на Теософското дружество.

1847 (късна есен) Константин Дъновски тръгва от Устово с вуйчо си да търси учителско място във Варна.

1847 (14 ноември) в Елена се ражда преподавателят в Свищовското училище за наука и теология и учител на Петър Дънов Йордан Икономов.

Телескопичен блик

От катедрата на Американския лицеум в своите обиколки Р. У. Емерсън казва, че е тук, за да говори за „божествената достатъчност на индивида“. „Знайте себе си, доверете се на вътрешното си прозрение, схванете, че това, което е истина за вас във вашите собствени сърца, е неизбежно истина за всички хора. Нашият век е век на ретроспекциите. Гледа назад, храни се с мислите на предците ни. Защо да зависим от прозрения на миналото? Взрете се в собствените си сърца за пресни прозрения, подходящи за днешния ден... Направените от хората книги са за празните часове, и трябва да се хвърлят настрана, когато може да се изправите лице в лице с природата.“

Телескопичен блик

В късното средновековие в края на Дънсинанската гора някой Литъл Джон, или Биг Джон е на пост и вижда как петдесет конника на шерифа на Нотингьм водят пленник (или шпионин някакъв), който ще им покаже къде е скрита бандата, дето сега вече ще й видят сметката, и слага знак на парче плат (или пергамент) да бягат да се крият, и го промушва на върха на стрелата, която опъва на тетивата на дългия си лък, и я пуска и тя бръмва над короните на буковите дървета, и лети и лети, и пада на помпата, където е на пост Биг Бен (или Литъл Бен), и той опъва своя дълъг лък и пуска сигнала нататък, и стрелата лети, лети и пада на поляната на Литъл Сам (или Биг Са.н, или Мидъл Сам), и той опъва дългия си лък - и така след три минути белегът се забива В подножието на дъба, където е определено да се забиват съобщенията, пращани с дългите лъкове на съгледвачите, а Робин Худ (или който там е главатарят на бандата) прочита белега и дава знак на бандата, и всички прибират това- онова, каквото трябва да се прибере, и тръгват - без да бързат, защото време много, докато конницата дотрополи до сегашния им лагер - и хайде, лека-полека, преместват се на ново скришно място, а конницата на шерифа на Нотингьм и шпионинът му се чудят къде отидоха тези хора, да му се не види! - как така разбраха, че идем, нали препускахме като луди по целия път?

 

Началото на тази история всъщност е началото на моето писане на тази история. Защото тази история е за християнски работи, за божи работи, и аз трябва да поема пътя си в тази книга, мотивиран единствено от силата на любовта. Трябва да изчистя от себе си онова, което е било в пътя на любовта ми към божите работи. Защото аз видях доброто, и даването в името на доброто, и ученето на добро там, където ме насочи най-вярващият човек, когото знам - баща ми; и това бе Американското основно училище в София, за което и учителите ми, и аз, и съучениците ми, и всичко, докоснало се до него, е обвинявано в сто смъртни гряха: в предателство, вражеско грабителство, империализъм на чужденци изедници и какво ли не. А това се изпречва в пътя на любовта и е трудно да се изчисти напълно от душата ми, за да не пречи на написването на тази история.

 

Всъщност никога не съм имал чувството, че моите американски учители от конгрегашката мисия в България са нещо различно от мен, и те никога не са смятали, че са различни от своите ученици, и дойдоха през океана с любов - да дадат, което те имат, а ние нямаме, а ние отидохме към тях и им дадохме със същото чувство на любов това, което те не са и очаквали от нас - ученици, каквито досега не бяха имали. И когато през злобата, с която българските нацисти забраняваха тази ни любов, и злобата, с която българските комунисти забраняваха тази ни любов, моят съученик Михаил, вече на четиридесет години и световноизвестен скулптор, четвърт век след раздялата ни отиде да живее в Америка и писа на учителката ни по английски мис Дъглас - вече над осемдесетгодишна, че ето - живее в САЩ и я обича, тя му отговори с писмо, пълно с радостна изненада и, представете си! - с неговото писмо, върнато в плика с правописните му грешки, поправени с червено мастило, и сълзите му рукнаха, защото любовта преля; те - учителката и ученикът - никога не бяха се разделяли. И това е такава любов, такава любов през океани, през ужаси и време, и мъки, и десетилетия съвършено загубена надежда някога да се видят, и отчаяние, че си ограбен от миналото си...

 

И не е това изблик на емоция от туй, че ето - някой не те е забравил, значи сладък си, сладко е! И не е това, че става дума за американски работи някакви (или каракачански). Не! Това е, че си част от това тотално взаимно привличане, тотално проникване, тотално сливане, към което не можем да не се стремим и не можем да не се жертваме за него, както не може да се изкорени в човека верското чувство - това дълбоко съзнание под всичко и над всички условия и превратности в нас, че има нещо над този тук живот и това ни тук съществование, от което сме част и което е хармонично, и което никога няма да ни изостави и ние никога няма да изоставим.

 

И не е работата в това, че някой, който е по-голям и има, ти е дал нещо на тебе, бедния, и... колко хубаво! Голям или малък, умен или глупав, любовта е тотална сила, универсална, всепроникваща и еднакво величествена във всичките си форми. Сила като всяка сила. Проста като земното привличане, което - виж какъв урок ни дава с това, че един килограм злато тежи колкото един килограм суха кравешка тор!

 

Пеперудата излита и крилцата й са пъстри и викат, повети от топлия ветрец: „Ела, ела, ела, ела, оплоди ме...“ И това е толкова пълно с любов, колкото поезията на Петрарка. И вятърът, който носи прашеца. И магарето, което реве толкоз влюбено, толкоз влюбено! И циганката, която обича семейството си с такава гордост, че не дава на кмета да гледа на децата й и на мъжа й като на „цигани“.

 

И - ооо! - южната стена на бараката, която слънцето е напекло в тази ранна недостопена пролет, и като си сложиш дланта на нея, топли, усмихва се, казва без думи - „идвам, нося ти пролетта, какво си се изтърбушил такъв...“ И пашата екзекутор в Месемврия, който, като вижда как апокалиптичната морска буря му отвява шатрата, усеща в сърцето си царствеността на природата, за която малки и големи са все нейни чада хайванчета, завалийчета; усеща в сърцето си, че има любов, по-силна и величествена от волята на султана, и казва: „Подарявам душите на останалите християни!“ и ги пуска да вървят, каквото ще да е наказанието му, че е нарушил волята на земния си господар - султана.

 

10 май 1996 г.

 

с. Болярци, Варненско

 

Седемдесет души избиратели и трийсет магарета. И цигани колкото поеме, както се казва в кулинарията.

 

Една хубава циганка агитирала селяните да не гласуват за кмета, въпреки че нямало други кандидати, и той - като го избрали - павирал всички улици с изключение на нейната. И сега аз съм зад един пенджер от един квадратен метър с дванайсет джамчета, гладиоли, рози, лози, тор, гумно, коприва и ръждив тел между мен и изровената и затревена улица и пиша на новия си Macintosh Power Book 1200, но не ми се пише, защото от гледна точка на периода, за който ще пиша, сегашните българи са като тогавашните турци, а сегашните цигани са като тогавашните българи - борят се за правата си. А читателят ми е възпитан с представата, че турците са лоши, а българите - добри. Ами тогава? Ами като знам, че днес българите не са лошите и циганите не са добрите, как и за кого пиша!

 

Не ми се пише.

 

Блажена тишина. Насила си отворих очите, защото щях да се чувствам виновен, че съм такъв лентяй. Батерията на пауър-бука не беше заредена и я включих в контакта да се зареди, преди да седна на работната маса, и докато чаках, търкулих се на миндерчето, и печката в краката ми бумка с едни цепеници от двора, и таваните ниски, и топло, и заспах. Не мога да се събудя.

 

Додето едно магаре не си пусна гласа.

 

В гласоподавателните урни на небитието: „Гласувам за стегната магаричка.“ И пак: „С трепкав къч.“ И пак: „Със светли бърнички.“ И пак „С черни очи катранени навлажнени за магаре като мен.“ Четири пъти си пусна гласа, никой няма да подаде контестация до никаква комисия; магаричките им щръкват ушите само, виждам го аз с вътрешния си поглед - „Реви, братко, мисля си и аз за стегнатите им къчове и те разбирам.”

 

Цигани, българи - какво ме интересува. Магарета... Пеперуди.

 

Ставам. Ям таратор. С магданоз вместо копър. С лимонадка; докато Диди и Спаска пият по ракийка. Ръжен хляб. Оризец. Две камби. Слънце. Ветрец.

 

Спаска вижда едно червено конче сред конете през пътя; преди де ли е било! Диди отива да сади доматите. Спаска става да мие чиниите на външната чешма, която е забита с пирони в ореха над стаичките. Каква чешма само - маркучите й изкарват вода до варела в клоните му. Аз се връщам до печката.

 

Планът ми е прост. Реших още в Ню Йорк, че тъй като имам да доизчиствам и досъбирам някои източници за живота на Дънов, най-добре ще е да тръгна по пътя му и докато събирам, да седя на всяко място, дето се развива всяка глава от живота му, хронологически да се потапям в атмосферата на мястото, в материалите и снимките, и в пейзажа, да ловя вибрациите на отминалото и да пиша, докато вървя по стъпките му. И сега съм във Варна и Варненско, и започвам първата - така да се каже - предглава на живота му. Защото книгата за него не започва с неговия живот. Не започва с родното му село Хадърча (сега Николаевка). Това, което е той в космическата си същност, не започва с раждането на ефимерното му тяло от утробата на майка му. Точно както е с тебе и мене, читателю мой. Той, Ти, Аз не сме Петър, Тизи и Наско, а стрелата, която всемирното съзнание отпраща през пустотата и мрака на небитието с едно светло съобщение, забито през върха й, за да освети и даде някакъв смисъл на човешкото съществуване; от някъде, дето не знаем къде е, за някъде, където също не е ясно защо и за какво, и как. И отлита нататък сигналът, отнякъде си пуснат, без да го прочетем (повечето от нас), както сме долетели, без да знаем откъде. Някога някой от нас го прекъсва, като не го предава в нова плът от плътта си - като не оставя поколение. Някога на някого му се дава да прочете съобщението на върха на стрелата си в полет и Той се случва да не остави поколение, а да стане - както ние го разбираме - всемирен учител и да го предаде, това космическо съобщение, на което е носител, вместо на някой син или дъщеря - слепи носители, - на учениците си - дванадесет, да речем, както са на Исус Христос.

 

И не настръхвайте и не казвайте: „Ха, значи Дънов сега Христос ще го изкараш, тъй ли?“, защото мнозина са разчитали съобщението в себе си, без да оставят дванадесет ученици-апостоли, без да създадат школа и да споделят знанието си - поети, учени, прости хорица дори - като Уолт Уитман, стоят си, постоят, постоят загледани, усмихнати в залеза си, и си отидат с широко отворени очи. „Тукъ беши, пи кахве, 'злези.”

 

Какъв смисъл да говоря дълго? Истинското животоописание не започва с раждането на човека, чийто живот се описва, и не свършва със свършването на живота му. Когато стрелата със сияйното съобщение на върха си префучи пред прозореца ти, за да си не само видял, но и провидял полета й, трябва да прозреш това, което е преди прозореца: чия е ръката и коя е тетивата. Коя е ръката, опънала тетивата, и накъде е насочила лъка, и къде е целта, към която отпраща стрелата.

 

Това го няма в теория на литературата, не е урок по жанрове.

 

С истинското животоописание се сблъсках по житейски на един гол баир край Търново. Лозята.

 

Бях там на някакъв запас, на едномесечен сбор на студенти в школата за запасни офицери и бяха ни дръннали в някакви окопи, изчоплени от нас самите, и лежахме с часове - май чакахме някой да се учи да подава храна на позиция - пек неистов и вкретенясващо търкаляне в пръста.

 

И всичко надолу от мен и нагоре хърка, а аз си носех едно евангелие на цигарена хартия (от библейското общество трябва да беше). В малкото ляво горно джобче на лятната куртка. И си го вадех в такива случаи и четях. Да не полудея от идиотизма на запаса. И попаднах на евангелието на Йоан, което няколко пъти бях чел и много ми харесваше, и за пръв път видях къде му е особеното.

 

„В началото бе Словото и Словото бе у Бог и нищо без него не бе.“

 

И Йоан не бе? И това евангелие не бе? И аз и четенето ми...!??

 

Та на мен, студента по английска филология, това обясняваше цялата лингвистика. Няма нищо, не само смисъл, но пълно нищо без сигнала и съобщението. Няма да разберем за стената пред носа си в тъмното, без да си ударим носа в нея, та да звънне тактилното ни чувство и без да видим отражението на светлината в нея със зрението си.

 

На любителя философ - обясняваше цялото битие. Няма стена, няма свят, няма материя без сетиво да я възприеме. Бъркли бе прав.

 

На утрешния писател това обясняваше какво е то да пишеш за каквото и да е - не идея в думи, не случка в думи, не хора и съдби и характери, описани в думи. Самото Слово! С главна буква! То е, което ще ме всмукне напред с вакуума си, защото и идеи, и думи, и хора, и съдби, и характери са дошли, са изсмукани от небитието от него само, от писателя, и за да извадиш от небитието, от нестаналото и идеи, и случки, и хора, и съдби, и характери, трябва да яхнеш и да се понесеш напред със Словото, което ги е създало.

 

Грандиозната вълна на съобщението! Космическото мъртво вълнение на зова за разбиране, за приближаване, за хармонизиране, за сливане, за изпращане напред на този зов за ново сливане, ново разбиране, ново, по-плътно приближаване.

 

Милиарди повици - толкова, колкото са човешките същества и с тях техните нови призиви за сближаване с новите рожби от плът и кръв, които носят напред тези призиви.

 

Защо започваше животоописанието на великия учител Исус ученикът му Йоан с това предисловие за Словото като еднозначно с Бога и Творението, се питах аз на оня пясъчен баир и не можех отначало да проумея, въпреки че знаех, че това е най-доброто евангелие, най-доброто животоописание; просто го чувствах в дъното на костния си мозък. А?

 

Близо половин век мина.

Поп Константин Дъновски, баща на Петър Дънов

За да се схване полетът на една стрела, трябва да се разбере откъде идва съобщението, което тя носи; коя е ръката, която я е отправила; накъде е била насочена.

 

Нищо без нея - ръката, пращаща съобщението, т.е. словото - не „е“. Не „бе“. Не е съществувало.

*

Като става дума за живота на Петър Дънов, по-назад не можем да отидем, но лъка и стрелата знаем.

 

Баща му поп Константин от кого и как е изстрелян не знаем, но иманентната посока на живота му знаем. Той е духовен водач на народа си, който има една-едничка цел - да му служи и да го храни с Божието слово на най-достъпния за него език, за да няма между него и Всемирното съзнание преграда от паяжина дори. Това е движещата енергия, която му е дадена, и това е енергията, която той придава на сина си.Това е лъкът.

 

Но без майка тази енергия не може да се предаде нататък. И тук виждаме малко по-назад. От майка му иде една непресъхваща мотивация за всеотдаен мистицизъм. Един поразителен стремеж за универсално сливане на душите на хората и ние знаем, че този всеотдаен стремеж идва от баща й чорбаджи Атанас, който посвещава целия си живот, всяко свое усилие, всеки свой лев до последния си ден, за да имат това, което е духовно постижение не само първенци или посветени, или избрани, но да се доведат до извора на духовното съвършенство всички - съселяни, българи, който и да е... Той е поразителният приятел от варненския край на всякакви бои и езици: турци, гърци, българи, гагаузи, арменци, руси, православни и католици. Носещият Божието слово на всички.

 

Там са насочени лъкът и тетивата на Петровия полет още преди да се роди - там е мисията, която той поема от баща и дядо - Божието слово на език напълно достъпен и органичен за всекиго, език, който да те доведе толкова близо, че сам да докоснеш твореца; и Божието слово на всички - били те българи или не, били те близки или не. Път, водещ през свирепи стълкновения със себични и надменни парвенюта, които искат да обсебят Божието слово за себе си, и с фанатици, които искат то да се възприема само както те го възприемат.

 

Така че дойдох да започна с музеите на Варна и архивите на Варна и да намеря някое кътче с изглед към вечното във Варна, за да погледам, да помисля, да помедитирам и да напиша какво чувствам за лъка и за тетивата, които изстрелват Петър Дънов. Но терасата на ресторанта на Галата се оказа увиснала над свлечения нос, градът е хаос от мобифони и магазини „Лакост“, а протестантските църкви са станали детски театри с „орта-будала“ пиеси, колкото да не им падне нацяло пердето. Както и да се съсредоточиш, колкото и да надничаш отвъд ефимерния срив и да долавяш вибрациите на вечното, мисля, че градът - макар и прелестен (както винаги!), умира. Умира „Барната“ във Варна. А тази гледаща към миналото книга е книга за бъдещето и така няма да стане.

 

Затова дойдох днес с Диди на ранчото му в Болярци, горе на юг, из варненските стари баири, и ето че сред развалини от държавни и кооперативни стопанства вятърът развява миналогодишни канапи, с които са вързвани пръчките на лозите по теловете, роши окачени за сушене парцали и червени листа по розови храсти. Варненска бахча и варненско лозе. Полях бахчата, както ми казаха Спаска и Диди, докато те копаеха. Седнах до печката и отворих наколенния си компютър. Варненска печка и варненски мешови цепеници. Батерията, казах, бе поизчерпана и я включих в мрежата да се презареди.

 

И болярският гласоподавател си пусна гласа за магаричка по вятъра. Опънал лъка си в изящна огнена арка - влюбен глас, търсещ глас, молещ глас за сливане, за отпускане на тетивата, за отправяне „словото“, съобщението и депешата на живота, което стрелкащото се негово съществование носи, и колкото и първобитно да звучи гласът му, душата ми откликва на неговия зов и аз го разбирам и съм близо до него и словото му потича по електронната ми страница в същия изблик на търсене на читател, или магаричка - все то.

 

И това е повече от добре, защото ето това е абсолютно същият пролетен зов, който е звучал точно на този баир оня пролетен ден преди точно сто и петдесет години, когато младият Константин от Устово е пердашил към Варна и вуйчовата си бакърджийница, и насреща магарето на турчина пощръкляло се е въртяло в кръг, ревнало за любов, и турчинът се е мъчил да не се изсули на земята за едната срама пред прашасалото момче, а то пък е бързало да отмине, да не се разсмее и да яде пердаха.

 

Но после се връща, и „Чокш чокшчокшчокш!!!...“ успява да хване синджира, дето служи за юлар, и поукротява магарето, колкото турчинът да може да скочи здрав и читав на земята и да перне дългоушника си през където трябва, за да се успокои.

 

И да седнат на разговор под едно мешово дръвче.

*

Оставаха още четири часа път до Варна и почивката беше добре дошла. Вуйчото на Константин (така се казваше момчето) с удоволствие прие поканата на турчина да хапнат заедно в крайпътните дървета, дето имаше чешма с корита за поене на впряга на пътниците и два-три дънера, подпрени на камъни и одялани като седалки. Небето бе оловено, но не бе кой знае колко студено.

 

Това да не ги лъже само че, каза турчинът, като нареждаше на покрития с кърпа дънер питка, пестил, пастърма. Морето било много бурно от дни и хубаво, че не се излъгали да вземат гемия от Бургас, защото не се знаело какво е могло да стане. Лошо, лошо било таз зима и утре щели да правят молебен варненци на скелите с владиката да се смили Бог, че лошо.

 

Константин бързо хвърли поглед към вуйчо си, който също нареждаше на тях каквото им беше останало - студена варена кокошка и още по- студена баница. Вуйчо му бързо обясни на български, че турчинът бил християнин от варненските и че не е турчин, а от гагаузите, за които още в Устово му беше разказал. След това събра ръце за молитва, заедно с новия си познат благословиха на турски и български и се поканиха един друг всеки с каквото бе сложено на дънера.

 

Вуйчо му Йоргаки не говореше хубаво турски, но се разбираха с непознатия и разговорът ги отнесе. За Константин беше като друг свят каквото виждаше последните ден-два. В Устово беше добре, хубаво, богато бе родното му село. Занаятчии вече имаше доста, пазар свой, колкото и малък, хора интересни, просветени идваха като таксидиота от Атон чак, който го беше научил да чете и пише като малък, идваха и отиваха по боазите нагоре към Бяло море и надолу към Пловдив „папморите“ - керваните коне и катъри с тежка стока, но тука се усещаше светът. Ако идваха в Устово, тук бе откъдето идваха големите, ярки, видели свят хора, дето ги чакаха и им се радваха на село. Не че не бе виждал голям град. В Пловдив, където учи, и в Пазарджик, в голямото българско училище при Мудрон и в гръцкото училище, също беше открил какво нещо е това големият град, дето едва ли имаше друг като него. Но за Варна вуйчо му му беше разправил неща, които бяха толкова нови, че не ги бе взел за чиста монета, въпреки че лесно се съгласи да тръгне с него да си търси тук учителска или друга някоя работа. Устово беше малко местенце, колкото и красиво, и нито той, нито пък майка му особено го виждаха като мястото, дето ще почне и протече и свърши животът му. Въпросът бе в това, че колкото повече наближаваха Варна, толкова повече това, което вуйчо му беше му разправял, не само можеше да излезе истина, но истината далече можеше да надмине и най-невероятните неща, които Константин бе чул от него.

 

Той не можеше да откъсне очи от срещнатия турчин. Ето на - излизаше, че не е турчин, а гагаузин - иди го разбери. Турски приказва или нещо като турски поне. Това иди-дойди. Ами дето прекръсти яденето; ами дето себе си прекръсти? И това остави. Ами дето приказва на вуйчо му като на равен, въпреки че вуйчо му е българин? Ами това, дето е нямало защо да го е страх да не се ядоса турчинът, че му стана смешно как го върти магарето, защото човекът хич не гледа на българите като на по- ниски от него си и даже май не ги знае какви са - българи, мългари - кой знае колко народи всякакви има във Варна от кол и въже. Вуйчо му му беше казал, че освен турците и гагаузите, арменци имало, татари имало, българи, евреи, гърци... А на пазара и на пристанището се говорели езици доксан докуз, защото не само търговци идели отвсякъде на трите скели на пристанището, ами имало и чужди консули от Европа да защитават търговците си - английски, френски, руски, гръцки, италиански, белгийски, много - десет парчета, петнайсет даже да не са!

 

Когато поеха отново, облаците така бяха нагрочили пътя, че сякаш от ранен следобед започна да се свечерява. Хлуйна и студен вятър от север, а гората като се разреди и взеха да превалят последния баир, се донесе с полъха далечно глухо бучене, което сви сърцето на Константин. Беше морето!

 

Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив. Вуйчо му поспря, защото знаеше, че племенникът му няма да може да върви нататък, докато не се нагледа.

 

Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач. Реки - също оловни. В краката ти пътят се вие надолу; отсреща се белее безкрайна висока крепостна стена и вътре бели минарета и ниско под тях сплескани тъмни керемидени покриви, разлени между десетината големи сгради! И вдясно, далече вдясно, додето ти поглед стига, море, мъгла, тъмни вълни, разбъркани и залети от разбърканата пяна. И тътен. Ритмичен като глухо бумкане по полупразен кадоз.

 

Какъв град!

 

Какво бъдеще?!

*

Варна от дни я блъскаше буря, каквато варненци не помнеха. Откак е почнала, пристанището е мъртво. Човек да се чуди как може това живо място, това препълнено със стока място, с каруци, скари, бозаджии и симидчии със закуските си на рамо, място, дето и когато се заоблачи, сякаш сияе отвътре от скрита вътрешна светлина, сега да изглежда като че светът се е свършил и се е върнала пустинята, за да се възцари върху пясъци, мътни води, тиня и изпочупени камънаци. Беше ли това най- човешкото място от този най-цветущ черноморски град след столицата на империята? Можеха ли отново да се върнат към живот калдъръмът пред градската стена, скелетата, повалените навеси и наводнените бараки? Не. изглеждаше така.

 

От сутрин до вечер на крепостната стена над пристанището се събираха любопитни да гледат дали подивялата стихия няма да събори скелите. Константин също бе тук на сутринта след пристигането си да чака, докато дойде вуйчо му за молебена. Хората около него мълчаха. Мълчеше и той. Какво имаше да се казва? Бодната маса - черна, събрана на такива огромни вълни, че едва-едва, бавно-бавно се надигаха и растяха, докато доближаваха и бучаха издълбоко, и рошеха гърбове, като ставаха високи, защото вятърът не ги щадеше, и когато дъното започнеше да подрязва корена им, губеха равновесие, бавно килваха, разфучаваше се бяла бясна пяна отгоре им като на исполински пощръклял кон и така както се разпадаха, но още огромни като баири от черна вода, те стигаха трите скели, проснати навътре в залива, да поемат идващите лодки и кораби и се блъскаха в тях с цяло тяло, като че удряше небесният даул за края на света; болно скърцане, пяна възбог, стичане на реки и водопади пред и зад и връз скелето, и когато то се покажеше още веднъж оцеляло, тиха въздишка на облекчение полазваше по гърбовете на зяпачите, и... ето че идваше следващата водна планина.

 

Три дни така! Или повече - ту по-страшно, ту по-леко - тълпата горе на крепостта не намаляваше.

 

Къде бе попаднал? Къде само го бе довел вуйчо му Йоргаки, който ето че се задаваше и търсеше с поглед къде се е изтъпанил племенникът му?

Нея сутрин малко по-нататък над табията Йени Дуня, дето щеше да е молебенът, сред българските местни първенци хаджиите Рали Мавридов и братя Георгиевич стърчеше друг гост на града: висок, слаб, с права русолява коса и пронизващ поглед, той бе в полуселски дрехи за разлика от хаджиите, но почитта, с която го гледаха те, явно го правеше равен сред равни. Той гледаше на бурята с други очи; с вътрешните си очи, и те не виждаха ни скеле, ни нищо друго наоколо, защото стихията пред него не бе сегашната само стихия, и кипеше не пред четиридесетгодишния хадърчански чорбаджия, на когото хаджиите говореха сега, без да ги чуе, а пред шестнайсетгодишния Танасчо на Копаранския бряг, дето щяха да докарат баща му вързан с още някои и да го хвърлят в морето да се удави. Баща му Йоргаки беше го довел в съседна Месемврия да учи две години по-рано, запален от мечтата синът му да завърши новото гръцко училище в града. Пръв селянин на село Гулица, той вече го бе пращал да учи всяка зима при поп Михаил в съседното село Еркеч, но това не стигаше ни на него, ни на Танас и така попадна в Месемврия. А и с гръцкото училище не се задоволи и го даде през свободното време да учи при махленския ходжа. Какви дни и какво богатство да четеш и пишеш на български, гръцки и турски; само че ето, че гърците в Атина нея 1820- 1821-ва година бяха решили да се освобождават и започна Завярата, и турците навсякъде, де кой имаше приятелство с гърците между християните, ги оковаха във вериги и ги закараха в село Копаран край Месемврия в лагера на турския паша, и ден след ден ги давеха в морето да всеят страх сред раята. Баща му и отец Михаил - между тях. Предния ден отец Михаил замина при създателя си и нея сутрин бе ред на баща му, и те още по мръкнало дойдоха тук на брега с майка му и с други още жени; сълзите им изплакани... И беше страшно - каквото в душите им, такова и небето - нагрочено, леден вятър иде отгоре като самата смърт на мокри крила.

 

Утрото не видя слънце. Едва удариха първите даули войниците в лагера, и пак дойде вятърът. И додето се размърда аскерът, вятърът донесе бурята.

 

...Тази месемврийска буря! Тази тука варненска буря същата!... Атанас и майка му бяха изпратили баща му в сърцето си вече три пъти, но не и морската стихия. Като побеснелите конници на апокалипсиса се спусна тя над пясъчната ивица край морето, стовари се връз лагера, коневръза, развя Чорбаджи Атанас Георгиев, дядо на Петър Дънов сламата от колите с един порив, сякаш духа разпален прахан, и додето някой се усети, изпращяха корди и въжа и голямата шатра на пашата с позлатения шип и полумесеца на върха се дигна като пола на млада невеста пред брод, шибнаха пръски, треснаха светкавици, отекнаха тътени и платното на шатрата се замята като бяла ранена птица в черното небе.

 

Насред лагера ясно личеше как окованите във вериги смъртници трепереха с лица, облени от ледения порой. Чукаше град като кокоши яйца. Небето се бе издънило.

 

И се чу провлачен глас:

 

- Баашладъмъ калан християнларън джанларънъ!

 

Да вярваше ли на ушите си Танасчо? „Харизвам на останалите християни душите!”

 

И още два пъти: „Баашладъмъ калан християнларън джанларънъ! Баашладъмъ калан християнларън джанларънъ!”

 

Вестовоят на пашата повтаряше думите на главнокомандващия, който бе взел гнева на небето като Божа поличба, че не трябва да погубва християнските първенци, които сам знаеше, че нищо не бяха направили - не бяха баш помагали на гръцкото въстание. Поне не тия тук.

 

Шестнайсетгодишният Атанас тогава бе плакал при вълшебното спасение на живота на баща си от знамението на бурята. Четирийсет и две годишният Атанас Георгиев сега горе на табията се питаше какво вещае тази буря. И ни най-малко не се съмняваше в отговора. Духът на насила удавения му пръв учител отец Михаил нямаше да намери мира, додето Атанас не дигнеше българско училище на село.

 

Е, нямаше да е в родното му село; след Дибичовия поход през 1828 година, когато беше превеждал на руския генерал, дето превзе Месемврия, трябваше да бягат от село с хиляди други български семейства откъде ли не за Русия, за да се спасят от отмъщението на турците, но като стигнаха Варненско, баща му каза: „Не! Къде сме тръгнали като въртоглави, дето не знаем де е? Тук оставаме. Ей на, тук! Далече сме от Месемврия да ни знаят, празни места има в село Хадьрча; в Хадърча оставаме!“ И това беше. Останаха.

 

Нямаше да е родното село, но това нямаше никакво значение, защото всички трябваше навсякъде, където и да е, да знаят да четат и да пишат на роден български език. Ето гърците отвориха във Варна вече две училища на свой си роден език и сега българите, където той живееше и където децата му растяха, трябваше да имат училище. Две години беше убеждавал съселяните си да го направят, но какво искаш от прости селяни сред хадърдчанските баири - уж нямало да стане, пък сигурно им се свидеха парите. Две години навивки, но сега край! Бурята бе дигнала шатрата на глупостите в черните небеса на душата му и оттук нататък щеше да е слънце! Нямаше да си играе на шикалки. Край! Сам щеше да го направи. Нека си стискат грошовете, но децата им щяха да имат училище - те какво бяха виновни за дивотията на бащите си.

 

- Атанасе? - усети, че някой отдавна се мъчеше да привлече вниманието му, но се бе разсеял. Беше Сава Георгиевич. - Къде потъна?

 

- Пак то. За училището мисля.

 

- Точно туй исках да ти кажа. Нали питаш за български учител? Ето го едно младо момче, точно за учител каза вуйчо му, че ще го доведе от Устово. Ей там до стената едрия мъж с момчето - бакърджия е. Вуйчо му Йоргаки Зибилев. Бил чуден казват. Такива голобради момчета ще имаш за избор...

 

Момчето прикова погледа на чорбаджи Атанас. Голобрад или не - това бе той самият, загледан в бурята отпреди двайсет и пет години! Целият живот пред него; дошъл отникъде си в големия град като него едно време в Месемврия; с пламъка на знанието в сърцето. Нищо друго. И не знаеше ли чорбаджи Атанас, че това е повече от всичко! Този пламък. Този трескав поглед, дето търси да прозре какво вещае тази буря и накъде ще го отвее стихията на това ново място...

 

Преди нова година седемнадесетгодишният Константин Дъновски бе назначен за учител на още неизграденото училище на село Хадьрча срещу петстотин гроша годишна заплата и храна и легло от чорбаджи Атанас Георгиев.

 

Чорбаджи Атанас взе със себе си Константин - и право в селото. За помещение за училището вече не се продума. Край! Атанас нареди, без да чуе и дума от жена и деца, да се изхвърли всичко от заницата на голямата му къща. На сегашен език това ще рече нещо като килер - стая за натурии. Вън на двора!

 

Нареди да измажат с вар. Нямало прозорец, но като нямало - няма! Какво да правим сега.

 

Младият учител обиколи селото, събра десетина-петнадесет деца и почна да ги учи още след един-два дни. А селяните току се примъкваха и надничаха през вратата да видят какво е това чудо в селото им да има училище; и което е най-странното - слушаха как собствените им деца сричат и пишат ли пишат на черните плочи с изплезени езици - и сърцата им още малко и ще изхвръкнат от радост и гордост.

Църквата „Св. Атанасий“ в село Хадърча (сега Николаевка)

Излезе, че от надничането все пак имаше полза. Чорбаджи Атанас взе да усеща, че едновремешните мърморанковци, дето си гледаха върха на цървулите, като им приказва за училище, започват да се усукват около него. Харесваше им новият учител. Сам чорбаджията благодареше на провидението, че му изпрати Константин точно по времето, когато търсеше учител, и точно такъв, какъвто си мечтаеше да намери: хубав, да привлича хората и децата, прям, майстор да предаде знанията си и хубавите си идеи на всекиго, а знания и идеи у него колкото искаш. Но за селяните - вечно скептични и недоверчиви - всички тези качества бяха още по-важни, защото ставаше дума за бъдещето на децата им. В една област, в която те самите винаги бяха мечтали да навлязат, без да могат, сега отроците им проникваха напред като нажежен нож в прясно масло. Идваха намусени уж да видят как върви, показваха глави във вратата, слушаха как звънтят гласчетата на сополанковците им - измити, в чисти дрешки нагласени - пеят, четат, смятат. И колкото и да се стискаха да останат сдържани и намусени, додето стигнат до мегданчето долу до извора, дето се събираха, като не са на полето, вече се хилеха до уши и клатеха глави.

 

- Абе тъй тя, чорбаджи Атанас май прав излезе. Глупави селяни сме си, ей!

 

Чорбаджията ги остави първи те да му кажат каквото имат да казват. Още преди Коледа се домъкнаха трима-четирима в дома му да повъртят капи в ръка, без да казват какво има, додето най-старият не изтърси:

 

- Ами, направо да си кажем, чорбаджи Атанасе, сгрешихме, че не тръгнахме с теб за училището, и таквоз; ако не си се разколебал заради нас, дай да направим едно истинско училище, да не се врат децата в килера, че тъмно, и срамота!

 

- Училище да е! - протегна две ръце чорбаджи Атанас, а очите му се смееха. - Само че училище беше есенес, сега ще стиснем ръце за училище и църква!

 

Огледаха се като втрещени селяните. Тоз човек не мирясва ли?

 

- Ами - старият не дигаше очи от протегнатата към него ръка на Атанас, - че то нашите варненски българи нямат църква, че ние...

 

- Варненци си е тяхна работа - проби път един едряга отзад и сграбчи ръката на чорбаджията с две ръце. - Училище и църква да е!

 

- Варненци си е тяхна работа - повтори чорбаджи Атанас и стисна и той ръцете му с две ръце, а после взе да изрежда ръкостискания с останалите. Но наум си каза: „Сега тук, после и във Върна ще дигнем. Гърците имат, гагаузите, арменците, всички християни ще имаме училища и църкви.“ И повтори на глас - Училище и църква да е!

 

Това всичкото става в едно село с каменни дворни огради, с пръснати къщи на земята отдолу с камъни, горе с паянтови дъсчени стаи, между дворовете с прасета и кокошки, тор и кал - едни на тоз баир, други на онзи, тук кичур каваци, там куп габъри, в средата една дупка с извор под селския чинар, и като се събереш там да си кажеш по една дума - потънал си сред черни пътища и храсти и турски керемиди и колкото и да дигаш очи, хоризонтът ти е на един километър. Баири и жита. Качиш се горе на баира да видиш божия свят и пак то - хоризонтът ти пак на един километър: жита, черни пътища, по някой болван бигор от морето тук, дето се е оттеглило на изток преди пет милиона години, и толкоз. Изкукурига петел, затока мисирка, грухне прасе!

 

Но - не знам тук ли му е мястото да ви кажа, но щом ми дойде точно сега наум - ще ви кажа. Като благодарят за каквото и да е, за нещо голямо, за нещо, дето сърцето ти пее, че ти е дадено от провидението, нашите далечни пра-пра-прабратовчеди от далечните най-източни предели на шаманизма свеждат поглед и правят символичен знак с дясната ръка: първо секат с длан наляво, после секат с длан надясно и после секат в средата и взимат каквото им се дава - храна ли, награда ли, дар ли... А това значи:

 

Такъв е светът и го приемам, и сърцето ми е в хармония с този мой свят - отсам е небето, оттам е земята, а по средата е човекът и човешкото, което намира мястото си и крои съдбата си между небето и земята. Така че и на мен ми иде да клекна като борец по сумо и да сведа глава, като си мисля за Хадърча от 1847, и да разсека вляво с длан, вдясно с длан и сетне по средата, защото така е - вляво: небето, хоризонтът ти ограничен на хиляда, две хиляди крачки, вдясно: земята, камънак, тор и пърхане на нелетящи кокоши крила. Но в средата е човекът, който трансформира тази тясна черупка, оградена със заключен хоризонт и кал - висок, рус, синеок, правокос, с тесни рамена и дълбок гръден кош на балканджия, - и в тази тясна черупка зида каменен зид да отгради едно сакрално пространство от нейната кал и теснотия, и като влезеш зад тази каменна ограда на хълма, вътре ще има църква, ще има икони, ще влезе словото на Голямата книга, ще влезе Бог, ще има училище, ще се просветлят млади умове и сърца, ще растат светли деца, ще се дигне насред полегатия двор камбанарийна кула и като се качиш горе, ще виждаш далеч над заключените хоризонти на околните баири - още небе! - ще удариш камбана и гласът й ще звънне над грухкането, над гюбретата и кудкудякането и ще зове: „Светлина има тук, зад каменната ограда на светия храм!“ И духът ви ще бъде свободен.

 

О, те не знаят, но той ще дигне такива огради и ще насади вътре такива църкви и училища във Варна, и къде ли не, и той не знае къде - но нищо! Сега няма да им казва, да не се изплашат от пътя, по който е тръгнал, но във всеки от тези дворове ще има камбанария - да заглушава грухтенето на ежедневието и да надвишава кривите керемидени покриви на дребните залисии и баирите там, за да се носи погледът, да лети.

 

А този тук храм, няма какво да се преструваме - ще се казва „Св. Атанас“. Е, селяните искат да е на неговия светия. Да бъде! Тоя е само първият, другите ще видим как ще ги кръстим!

 

Но още строежът доникъде не е стигнал, кажи го, и идва вест от Варна, че се нарежда от властите да се спре тая работа.

 

Чорбаджи Атанас ще трябва по неравния път да стигне до истината, че реалността е малко по-друга от чистите му мечти. Има пастири, носещи светлината на Божието слово, но има и попове; има храмове на Бога, които окрилят и заздравяват душата, но има и църковни батаци. Селяните са като втрещени от тази забрана, но Атанас не е който и да е, и скоро се ориентира в кашата и разбира откъде иде всичко и как е станало. Дошли са нови времена, не е старото време на младостта му, когато православните в цялата империя са като братя с едни проблеми и едни общи цели. Не е вече онова щастие, че в Цариград при правителството най-сетне има официално признато представителство на източноправославните църкви да защитава правата им. Патриаршията вече не е майка на всички - били те гагаузи, гърци, сърби, българи, сирийци - каквито щеш! След Завярата, след добиването на независимостта на Гърция гърците сякаш са опиянени, сякаш гледат отгоре на предишните си братя, които се бяха били рамо до рамо с тях в революцията им. Ами че те са се освободили, те са силни, те са умни, къде ще се мерят с онази селска паплач, която още търпи робството? Мегаломания се нарича това чувство и след независимостта на Гърция то става истинска болест в останалите православни земи на империята, където, разбира се, тук-там има и гръцки търговци. Няма вече кой да попречи на гръцките шовинисти да превземат Патриаршията в столицата и оттам да почне да се насажда идеята, че всеки православен трябва да ходи на гръцко училище, защото те са най-добрите; да чете Светото писание на гръцки, защото гръцкият текст е най-святият, защото е езикът на Омир, а останалите езици са за селяндурско кудкудякане - не стават за Божието слово. А там, където някой се опитва да чете и учи на роден език - в столицата вратата към правителството е отворена за мегаломаните чрез Патриаршията и всяка клевета за бунтовничество и подмолна работа срещу султана, поднесена с нужните метани и подмазвания, спъва тези усилия.

 

Само че това да си мислиш, че си над всички, е едно, а наистина да си е друго. Не само гърците са събудените хора в империята. Не само гърците са търговците, грамотните, почитаните от властта заради авторитета им сред съгражданите и съселяните. Хаджи Атанас наистина не е кой да е. По това време той владее четири езика като родни. Пари и търговски връзки има колкото всеки друг първенец във Варна. Него го познават всички градски големци - не само българи, гагаузи и гърци, но и арменци и турци. Че той лично помага с ходатайството си и добрите си думи да заеме поста си сегашният кмет на Варна.

 

Не му трябва много време да разбере каква е интригата; тя е съвсем плитко скроена от някои тукашни гърци, които смятат, че българите са безпомощни селяндури. Строяла се според техните сплетни голяма сграда в Хадърча с руско злато, дето такава сграда нямало и по градовете; там щели да се събират български деца от цялата кааза да се учат за врагове на султана. Знаело се, че чорбаджи Атанас е руски човек още отпреди двайсет години, като по време на Дибичовия поход не се отделял от руската войска и шпионирал за русите.

 

Хубаво е тук да се разбере, че чорбаджи Атанас е чорбаджия не защото е „народен изедник“, както е в много объркани в името на чужди интереси български глави. Чорбаджия - това е турско прозвище, което по-скоро е титла. Чорбаджията не е кмет на селото, няма административна длъжност, но все пак всяко по-голямо и важно селище е трябвало да има чорбаджия. За нуждите на империята (между другото, империя, организирана с желязна логика, затова е владяла половината цивилизован свят толкова векове) - та за нуждите на империята на всяко място, където се пътува, където се спира, където се пренощува, е трябвало да има дом, в който пътници, бирници, търговци, пратеници на Султана и на вилаета могат да отседнат, да преспят и да получат нещо за ядене. Не става дума за хан, не става дума за кмет - става дума просто за един заможен, стабилен човек със сигурна къща, където може да намериш легло и една паница супа. Чорбаджия. Оня, дето чорбата му винаги клока на печката.

 

Такъв в Хадърча е бил Атанас Георгиев.

 

И като такъв отива във Варна. И говори с турските чиновници и първенци на чист турски. И като са го питали отде го знае толкова добре - той им е казвал и сега знаят - учил го е при месемврийския молла като малък. И им обяснява, че кой е по-верен поданик на султана, тоя, дето иска да просвети съселяните си, за да му служат по-добре ли, или тези, дето искат да водят всички училища и всички църкви на свой език, след като са се били с оръжие срещу султана и сега имат своя държава и искат всички православни да се гърчеят и да ги слушат като че ли са гърци. И на гръцките първенци и владиката говори на гръцки, дето го е учил в прочутото месемврийско гръцко училище, че една нова църква с гръцки свещеник под Патриаршията в Цариград усилва патриаршията, която гърците ръководят, за общите православни интереси; и че какво, че до нея ще има една стаичка за бъдещия поп, който и да е той. (Дипломация, братко мой, не ти е това сегашните облещени уличници от парламента ни с дългите думи за късия ум.)

 

Не спори. Не ругае. Не интригантства. Просто дипломатично подсеща за онези аспекти на строежа, които са в интерес на всяка от заинтересуваните групи. И не иска нищо. Не казва, че е прав. Не хленчи, а стои с целия си ръст и просто иска да дойде комисия да види какво е положението и да реши, защото, ако са сбъркали, сбъркали са и ще се подчинят на решението.

 

Как ще откаже кметът на Варна да му помогне, като е стар приятел на Атанас и му е задължен. И какво ще загуби, като изпрати комисия въз основа на това, което Атанас казва. Нищо.

 

Отива комисията... Но като казвам „отива комисията“, работата не е много ясна, защото минава цяла година в разправии и ходатайства. За сметка на чорбаджи Атанас. Но както и да е! Отива комисията и оглежда всичко изтънко. Няма никаква огромна сграда. Няма никакво руско злато, защото селяните строят църква с един - вярно че майстор, но все пак един такъв майстор, че отсега основите на южната й стена не са баш изправени под конец. Бедна работа. Ниска ще е. Стъпила, както се иска от християнска църква, направо на земята, на пръстта. И не може да се каже дори, че е баш църква, защото има комин. Значи е сграда за живеене. Селска объркана работа!

 

Като питала комисията кой ще живее тука, казали им, че попът ще спи там. А законът казва, че щом има комин, значи е жилищно помещение, и така и вписали в протокола хората на варненския кмет.

 

„...Установихме, че в Хадърча се строи „папаз-еви“ (попска къща).”

 

Ще кажете - тоя чорбаджи Атанас голям дипломат бил, и аз натам водя разказа си. Само че както е с повечето събития, свързани с неговата благородна дейност, пък и с Константиновата по-късно, има пръст и провидението. Чистият случай.

 

И докато хадърчанци чакат решението на правителството по замразения им строеж, аз ще направя още една крачка нататък, за да видим настъпилите събития и променените условия, които тласкат напред българската национална кауза. И тези събития, и тези променени условия идват с Кримската война и обстановката преди нея.

*

Автоматична фотокамера

1848 (1 януари) в Щип, Македония, се ражда Трайко Константинов, възпитаникът на семинарията Дрю, ръководител на варненската, русенската и свищовската методистка мисия и двадесет години пастор в Минесота, САЩ, до смъртта си през 1919 г.

1848 в Троян се ражда Илия С. Йовчев, първият утвърден американски журналист от български произход.

1848 във Варна се завръща след двадесет и четири годишна неизвестност отвлеченият син на Райе Папафотиоглу Фотий (вече като архимандрит Филарет) и майка му едва го познава по стара рана на крака.

1849 (17 октомври) във Варна гръцкият консул Андреас Пападопулос Вретос е свидетел на опустошителна буря в пристанището, което приема по това време средно по един търговски кораб на ден от общо девет страни и два редовни рейса от Триест и Истанбул за Галац.

„В четвъртък призори мимо всички очаквания, защото предният есенен ден бе великолепен, завилия ужасна буря с южен и югоизточен вятър. Четири кораба (от които двата руски, един гръцки и един сардински) бяха изхвърлени върху пясъчния бряг, където е провлакът Дере, от беса на споменатите ветрове, без да може да им се даде и най-малката помощ нито от чуждите и тукашните власти, нито от населението. То бе едно страшно зрелище. Екипажите обаче успяха да се спасят с плаване или като скочиха върху натоварени и хвърлили всичките си котви кораби, поради което и по-спокойни. Само един човек загина, като изгуби равновесие при опасен скок. Тази вихрена буря трая цели три дни, докато от съседното пристанище Балчик корабите се намираха в пълна безопасност.

1850 (10 април) в Котел се ражда Стефан Томов, сътрудникът на методистката преса в САЩ и учител на Петър Дънов.

1851 в Ню Йорк се заселва заедно с родителите си деветгодишната Аделина Пати.

1851 (септември) напуска Варна гръцкият венециански и варненски консул и член на италиански, руски и гръцки академии А. Ветрос.

1852 на Лонг Айланд Джеймс Стронг завършва организирания от него строеж на железницата на Флъшинг, чието трасе и до днес обслужва метрополията на Ню Йорк.

1852 (8 ноември) в САЩ на Общото събрание на комисията по мисиите на методистката църква се повдига въпросът за „връщането към живот на някогашните източни църкви в Турската империя“. Особено внимание се отделя на българите, тъй като макар и вътрешно по-верующи от останалите тамошни народи, за разлика от гърци, арменци, сирийци и дори гагаузи, които поне имат библии, преведени на техния език, си служат с неразбираеми за тях текстове - гръцки или старославянски. „Тези хора - се казва с дълбока симпатия в протокола - принадлежат към гръцката църква и са изпаднали в дълбоките предразсъдъци и мрак на всички източни църкви, но за разлика от другите не са такива фанатици, а са кротки, търсещи, интересуващи се, предразположени са към религията и са много жадни за Божието слово. Останахме с чувството, че е наш дълг да изпратим мисия сред тях, щом условията се окажат подходящи.“ Дискутирана с голям интерес, идеята остава да виси във въздуха.

1853 (4 октомври). Турция обявява война на Русия.

Телескопичен блик

1979 проф. А. Периклиев пише В „Повествование за Българските възрожденци свещеник Константин Дъновски и Атанас Геор- гиев чорбаджи“: „...картината... върху поробения български народ се усложнява и от „доброжелателните“ грижи на някои англичани и французи, които под прикритието на християнски покровители се мъчат едни да привлекат православния български народ в руслото на католицизма, а други - в протестантството. “

*

Ооооооо! Приказки, приказки, приказки...

*

Добро утро, Зорнице! Добро утро, бяло небе! Ти се издигаш сега над този край, над този народ, над пътя му - с любов, която не може да се събере в думата любов. Ти се издигаш - немигащ брилянт на челото на божествената Венера, Всесливането, Всепроникването, Всехармонирането; от пяната на морето, нагоре с въздуха под крилата на птиците, над Сините камъни, в които изсичаме ежедневието си, и сияеш като немигащото око на орел - чиста, бездънен лъч енергия над утрото на този ни ден. Но никой не те вижда. Освен пет-шестте загубени души из мъртвите улици на този мъртъв град в пет и половина сутринта: една недоспала жена с тринайсетгодишната си дъщеря, която нощеска за пръв път е продала тялото си; кафеджията на кафене „Хищника“, който отваря и - жалко! - но няма работа за тях - няма клиенти; двама полицаи, дето чакат за първата фурна банички на спирката на „Розова градина”; един писател, който не може да пише в родаата си къща, защото нощем е препълнена с духчета, които имат само очи и го гледат, гледат... Махленската кучка в първия си тур по дневния си маршрут. Гълъбите, „кур-кур! гур-гур!...” дето помпат първото черво курешки за медните покриви на запустелите градски паметници на културата, за разкикерчените тротоари и за метачките от долната махала с техните прави забрадки и криви метли от клечки.

 

Бялото засинява. Хоризонтът порозовява и от това ти, Зорнице, тази сутрин ставаш още по-ярка; сега вече съвсем ясно - дупка в твърдта на небето, през която жужи лазерен лъч бяла божествена енергия над безпътието на този тук народ, дето сега никакъв го няма из пустите улици на пустия си град.

 

Но ти си и Вечерница. Ти си, която си го сложила да спи, ти си и която си го събудила, за да го сложиш пак да спи. Издънените тротоари са такива, защото са се износили от провървения път. Пустотата е пустота само на фона на гъмжащото минало. И там, където е имало минало, „минало“ ли е, или дръпване на черта, от която да се чете бъдещето; вечерно приспиване, без което не може да дойде чудото на утринното зазоряване. Защото ти, Зорнице, си Вечерница и ти, Вечернице, си Зорница.

 

След час махленската кучка ще си получи първия ритник и първия камък. Прясната проститутка ще излезе от моминския си сън провидяла чудото, че вече крачи с майка си жена до жена, улицата пълна с мъже, всичките силни и грозни, и тя може да ги има, колкото и да са грозни, защото животът си има своя ден и този ден е пълен с безбрежния порив за сливането и ето - тя ще го владее с това бебешко тяло, което носи на краката си надолу към „Розова градина“, зад краката си, между краката си, в празните си сега ръце, в учудения поглед, с който поглежда майка си, за да срещне нейния успокоен вече поглед, че момичето й е станало жена. Полицаите ще надуват колата си из индустриалния квартал, долната махала, горната махала... Писателят ще напише „Добро утро, Зорнице! Добро утро, бяло небе!...“ несигурен и уплашен, защото не знае къде ще го отведе тази фраза, този ден, тази книга...

 

Свещено бъдеще мое! Наше!

 

Вечно бъдеще във вечното ни минало...

*

От пяната на тихите августовски прибои, дошли да заместят юлския покой, се надига, откакто свят светува, предутринен свеж дъх, повей и чайките го яздят в радостна наслада под бялото небе, и гларусите се полюшват в него в царствено спокойствие под ослепителната Зорница. През юли преди изгрев Черно море лъщи като лист олово - плувай и след теб остава само огърлица от мехури - и стои така до изгрев слънце. Сега обаче шепне, диша - от Босфора на юг, нагоре на север край гръцките полуостровни републики, воюващи от двете страни на големия залив, на дъното на който по едно време има някаква Генуезка ли, Задарска ли италианска колония - отдавна изпепелена и разнесена в гнили дъски и нечистотии сред обгорен кирпич и камък - и по на север, в подножието на планините, дето мият крака в дълбокото, и още по на север, в Одесос, Варна, Галата и сетне Каранея, високо над брега, дето е бил заточен римският поет, пясъците още по на север и треволяците, и блатата, дето пълзят назад-напред ту навътре, ту навън около непостоянната делта на Дунав, и нататък в безкрайната извивка на брега на изток, и после на юг, в заливите на другите северни черноморски гръцки колонии...

 

Тук вече години наред реват оръдия, отекват в Истанбул чак, в Петербург, в Кавказ, в Северния Тихи океан. Стотици хиляди войници, деца, жени са пролели кръв - на местни татари, руска кръв, турска кръв, сардинска, английска, френска... И сега Севастопол падна. Това е краят на Кримската война. Руският император, устремен към свободен морски излаз в Средиземноморието, бе измислил, че иска да защитава правата на православните в Османската империя; да се застъпва, да бъде негова работа, когато българи, гагаузи или гърци искат да строят нова православна църква в османския си град или селото си. И когато Високата порта му каза, че тя не се бърка, когато Русия не дава на туркмените да строят джамия в Бухара, затуй да си гледа работата императорът - руската войска навлезе в Добруджа и превзе Силистра. Който имаше сметки за оправяне, взе страна. Който не искаше руски достъп до Средиземно море, застана на страната на Турция. Който имаше да взима от турците, сформира полкове в Бесарабия. Който искаше да види порусените си родини изчистени от чужди офицери и чиновници, събра емигрантски полкове срещу Русия. Унгарци в Шумен. Поляци в Сливен. В Цариград. Във Варна. В отвоюваната от руснаците Силистра.

 

И ето че предутринни морски зайчета шушнат тихо по цялото Източно Черноморие и шушукането им от толкова време за пръв път наистина се чува, защото няма кой да се вслушва за морски и крепостни канонади. И ослепителната Зорница безмълвно чака бялото на небето да посинее и хоризонтът да порозовее с нов ден, който наистина да е Утрото на Нов ден.

 

Така поне казва сърцето на Поета на най-високата точка над Големия залив, докато предутринната мистерия се влива в него. Строен, възрастен, с развени вълнисти коси, орлов нос - самото въплъщение на Бурята и Натиска на европейската романтика. Има ли по-голям поет на планетата от него по това време? От Адам Мицкевич? Ще възразите, като кажете тук името на някой руски поет, на някой английски поет, и аз няма да споря - може да сте прави за себе си, и за мен може да е било така в някой час на литературни препирни - но те сега, в този миг, в това утро са блокирали от абсент, от опиум, от коняк, от сифилис в някоя петербургска спалня с чужда жена или със сестра си в някоя швейцарска вила, дето са отишли да видят, но не виждат Матерхорн, на някое високопланинско езеро от алкохол и разврат, в някоя гръцка таверна, отдадеш! на дългогодишните си упражнения по сакрална безпринципност. Преситени от празното пресищане на империите си. Но този тук човек в този миг отвътре е кристално чист като сияйния диамант на Зорницата пред вдигнатия му поглед над развелите от бриза десетки червено-сини знамена на Казак-алая тук на върха - с турски полумесец в червеното и полски католически кръст в синьото. В него са десетките хиляди поляци, пръснати по света вече половин век, загубили родните си домове от Днепър до Одер, и се бият и ще се бият с всяка тирания в надеждата да върнат свободата на родината си: в Испания по Наполеоновите походи, в Америка по революцията срещу Англия, и срещу руси, и срещу австрийци, и срещу пруси. Сега в Турция срещу император Николай.

 

Той - поетът - не знае, че цялата тази работа сега едва започва и ще има да продължава - с полски пилоти срещу самолетите на Гьоринг рамо до рамо с кралските въздушни сили над Англия и в Италия през Втората световна война, на Монте Касино рамо до рамо с японоезичните щурмови формации на Съединените щати чак след цели деветдесет години.

 

Оная ранна утрин на късното лято на 1855 година тук, на височината над Големия залив с далечинннте планини на юг, с шепата рибарски колиби долу - петдесетте ли там, шейсетте ли паянтови къщи на Бургас, дето нямат едно свястно скеле за лодките си дори - той иска да вярва, че мизерията на Полша е останала в миналото. Те са спечелиш Кримската война заедно с Турция срещу омразна Русия и сега Полша ще е свободна. И неговата мечта за мисията на Полша като освободител на народите от великодържавно потисничество ще се сбъдне. Неговият „Пан Тадеуш“, простоватият поляк от народа, ще стане символ на обикновените човешки добродетели на обикновения човек. Тъй миеш. Тъй ще е!

 

Сто години по-късно на това място, където сега стои той, ще бъде дигнат бронзов паметник, на който ще се казва, че е живял в Бургас. Вятър и облаци! Той е тук както стотици още поляци - войници, офицери, писатеш, свещеници, ватикански и католически дипломати в Истанбул; какви ли не емигранти по този западен бряг на Черно море, събрани тук по средата между Сливен, Варна и Цариград - всеки, който е могъл да се добере - на многодневен полски събор за победата над Русия и бъдещето на Полша. Дошъл е от Цариград, където живее, специално за случая. И с идването на деня палатките, шатрите, навесите ще се раздвижат. Ще заврат курбаните, ще тръгне водката, песните, ще бляскат еполетите, аристократичните осанки ще излъчват рицарско благородство, пък и изстрелите във въздуха, пък и песните ще повдигат духа на празника:

 

Още Полша не е мъртва,

докато сме живи...

 

Песента, която се е пяла на лагерните огньове вечер в Испания по време на Наполеоновата война. И преди това в зимните лесове на Америка с генерал (ооо! как му беше името!) Костюшко под революционните знамена на генерал Натаниел Грийн.

 

Няма вече, когато стане дума за Полша - е сигурен Мицкевич, - големи полски епици да започват повествованията си с изречения като: „Това се случи в Полша, т.е. - никъде...“ Полша вече няма да е „никъде“ в главите на света. Полша ще заеме геополитическото си място на картата на планетата веднъж завинаги!

 

Курбаните се варят, както е местният турски обичай по всички големи празненства като това, но полският стомах издържа ли на тая овча лой! Тези бунища по варненските железно-черни плажни пясъци и водичките, които църцорят през тях, дето не ги знаеш отде идат и през къде са минали, и с тези водкени глави, дето се гребе от тях и се пълнят казаните за курбана - това работа ли е, или чиста дезинтерия! Тези прогорели от водката черва и стомаси - това работа ли е?

 

Уви, не! Уви - това е прокажно, заразно място, затова са само солени смрадливи езера наоколо, блата, застой, комари, гмеж всякаква нездрава. Затова са болести и не се задържа тук колония и селище, каквото и да е. Преди края на празненствата десетки хора се търкалят от адски болки в корема. Червата си ще изхвърлят! Зараза ли е това? Откъде? От вечния разсадник на чума и холера Цариград ли?

 

Ни жив, ни умрял, болен, съкрушен, Мицкевич се връща в Цариград. Корабът траверсира на юг Василико, сетне - Ахтопол с горите на Странджа над тях, но не му се гледа нищо, и да гледа, не вижда нищо сега. В тези планини, в селата и градчетата навътре също е влязла победната война над Русия; в селцата, дето българите тук ще се борят за свои католически църкви така, както на север във Варненско се борят за православни църкви, са разквартирувани други католически полкове - не унгарски и не полски, а френски и с тях е разквартирувана от тук до края на света наследствената им френгя - сифилисът. Но какво го интересува него. Да стигне само Истанбул.

 

Стига. И умира.

 

Това утро, тази издигаща се Зорница, която чужденците виждат - малцина я забелязват, разбира се.

 

Когато Константин пресича Балкана и се чуди какви ли хора има тук, как ли живеят, кои са, кои са учителите им, училищата им, има ли млади търсачи на даскалски места като него - защото буден е този овчарски, абаджийски балкански край, и много училища български имало - неговото чудене е просто овчарско чудене. Абаджийско. Кой ти разбира от военна музика? Гражданче да станеш му е цаката, повече пара пада, по- добро семейство се създава с гражданка. Това е. Е, вярно, че нататък на запад, в Котел на Томови се ражда син, дето ще го нарекат Стефан, и да! - ще стане учител. На сина му ще е учител, дето ще дойде след години. И оттатък в Елена се ражда на Икономови син - Йордан, и той също ще стане учител на сина му. Все нататък, в далечно Кратово, се пръква сред сюрия деца син на Каранови - Ефрем, а той пък става учител в Самоков на най-верния състудент на сина му след години в далечна Америка. И още по-натагьк, в Щип, се ражда Трайко Константинов - сам той състудент на сина му, макар и по-стар, и дългогодишен негов приятел, като се връщат в България.

 

Но какво от това!? Константин като другите български селяни мисли ден за ден. Сина му още го няма в главата му. Бъдеща булка няма дори. Чирашка българска балканджийска глава - какво искаш!

*

В голямата картина на Европата и на Империята е съвсем друго. На север из основния отбранителен четириъгълник на турската стратегия Варна-Добрич-Шумен-Силистра през Кримската война също е живнало, и още как! Още от разбиването на пух и прах на Варненската крепост от русите през 1828 година тук немските и английските военни съветници на султана градят от Дунава до Черното море укрепена отбранителна система, която да е непревземаема. Струпват елитни войски, прииждат инженери, пари, материали, оръжие. Защото то се знае, русите пак ще ударят - рано или късно. И ако унгарци населяват Шумен, отварят театри, военни клубове, ако довеждат една малка Европа, докато чакат да пролеят кръвта си срещу Русия, полските офицери на приелия турското име Садък Паша полски аристократ Чайковски от Сливен с модерния им военен клуб и така нататък са преместени във Варна и с тях идват техните маниери, тяхната кухня, напитките им, френските моди, европейският им стил на живот.

 

Те ще леят кръвта си за султана с надеждата да получат свобода народите им, а в това време тези нови маниери, тези удобства, тези военни строежи, тези стратегически коренни промени на целия край трябва да се изграждат от някого и този някой е младият българин, дето гледа към града и към семейството, и към дома си за по-хубаво. Зорници, Българин - няма такава работа! Буквите да се научат там, гръцки, турски, български - виж, добре ще е! Толкоз. Карай.

 

Българският пропагандист, който не знае друго освен да хленчи, ще нарече това „теглото на ангарията“. Осем години се строи започнатото от султан Махмуд чудо в тоя край: нови крепости във Варна – Еникале - казарми, военни складове, болници, чешми и водохранилища, джамии за инженери и работници, украсени, величествени. Само че в народните песни от онова време няма жалейки за това събитие, а обратното - има нотки на нещо ведро - на движение, събуждане. Цели сто годиш по-късно в Търкклисе пеят за тези събития:

 

Дошле са турци горненци,

горненци, мале, варненци,

че си събират момците,

момците и младоженците,

да ги във Варна закарат,

кале да правят...

 

Още от 1832 година и чак до края на десетилетието от цялата империя тук започнали да се стичат строители - българи и турци - под надзора на инженер Пепе Мехмед Паша. Махмуд Втори има амбицията да остави дълбока следа в историята, иска делото му тук да създаде непробиваема преграда во веки веков, пълна с великолепие, да осигури ред и добро състояние на всички народности, събрани от кол и въже около Варна. Иска, когато придворният му поет Айни съчини възхвалната си поема за строежа и тя се изсече на колоната над новата чешма на площада, дето сега е Варненският народен театър, да бъдат изсечени думи, които ще останат да светят до края на дните:

„...Под царстването на този владетел се тури всичко

в ред и в добро състояние...

Великият господар, пред когото идат да се покланят

всичките владетели на земното кълбо.

Елате да видите какво е направил този султан,

на когото великолепието и величието се равняват с

онези на Дария и Александра Велики. “

И - щем не щем - трябва да му свалим шапка, защото го постига! Дълбочината и мощта на тази отбрана е такава, че когато започва руският напор, отворил Кримската война, ударът на русите срещу Силистра - колкото и мощен и внезапен - не успява да се стабилизира в трайна победа, изтласкват ги, изгонват ги от Добруджа. А това е двадесет години по-късно, при ново оръжие,, при нова по-добра военна стратегия. Дори още двадесет години по-късно, по време на нашата освободителна война, русите не смеят да рискуват пробив през гранитния четириъгълник на Махмуд и само диверсионно се спускат в Добруджа, за да отклонят вниманието от прекосяването си на Дунава при Свищов. Нека добавя. Страховитото величие на Варненската крепост, за което Айни лее стихове, е такова, че при подписване на мира, който дава Варна на България под руско покровителство, англичаните налагат клауза Варненската крепост да се събори; само така военният баланс в Черноморието няма да се наклони трайно към Русия.

 

Но за строежа. Това не е ангария, такава каквато я знаем от българските читанки, защото Махмуд не минава както досега само с добре известните лозунги от цялата история на българския народ, че раята щастливо работи в трудови бригади за своето сияйно бъдеще и бъдещето на всички народи по света. Към този край потичат истински пари, потича ново изучаване на занаяти, чудовищни по размер полеви кухни, с музиканти, които свирят денонощно години наред, циркаджии, фокусници, вечерни гюбеци, баклава и шуруп. Искат се биволски каруци, иска се сечене на камък, леене на желязо, ахчийници, терзийски дюкяни, лечебници; иска се масов приток на млади хора в градските занаяти, които биват защитавани от турския закон за занаятчийските гилдии, така че - какъвто и да си по произход - хванеш ли занаята, ставаш свободен гражданин. Можете ли да си представите какво означава това за селските чорбаджии на българския хинтерланд на Варна, за новите пътища из целия район с новите им ханове, с новите одаи, приготвяни от селските първенци за вечно шарещи инженери, техници, военни чинове, говорещи на турски, немски, унгарски, английски, френски, хамитски? В етнически чисто българското селско море, което единствено може да даде новите занаятчии, нужни на черноморската столица на султанските земи?

 

Полиглотът чорбаджи Атанас, който на млади години бе щастлив да превежда за руските победили генерали по времето на Дибичовия поход в околностите на сринатата до основи Варна, едва сега - по времето на този строеж, десетилетие по-късно, истински разгръща силите си. Неговото село - Хадърча - е на пъпа на строежите между Осман пазар (сегашния Добрич, който от житарско градче се превръща в десеторно пораснал град само за едно десетилетие), Шуменската крепост и Варна. През него по това време се стържат волски каруци с мраморни плочи и дялани камъни и колони от развалините на древна Плиска за новите единадесет порти на Варненската крепост, които каменарите ще изпишат с краснословните стихове на Айни. Спират файтони с инженери и офицери на султанската армия. С търговци на жито, на говеждо и на овче месо. Оттам идват парите му, оттам натежава джобът му, в който след десетина години може да бръкне и да извади жълтиците за ново училище или нова църква. Оттам иде самочувствието му след години да се сприятели с всички варненски първенци - били те гърци, турци, погърчени гагаузи във високата православна йерархия на града; оттам иде мъжественият му жест със свои пари да се пресели в Цариград при Иларион Макариополски и на своя глава и със свои средства да се бори за духов- ното издигане на българите от Варненско до края на живота си.

Телескопичен блик

А железницата? Железницата Русе-Варна? Този кошмар на кошмарите, след десетина години! Тя пък колко пари и труд привлича!

 

Оттам иде решимостта му да насочва нещата, накъдето смята, че трябва да се насочат. Не е тогава за учудване, че през 1851 година бива завършено училището и дори църквата в Хадърча, което бива наредено със специален ферман срещу злословшщите. На 26 октомври сам гръцкият владика от град Варна идва в селото да освети църквата „Свети Атанасий Александрийски“, гръцки интриги - вятър. Извикан бива от Беброво за свещеник вместо гръцки поп българинът Иван Громов. А в училището след Константин учителстват П. Атанасов и Курти Добрев, който, в занаятчийския дух на времето, докато преподавал, шиел и учениците му седели на земята върху измайсторени от него възглавници. В средата на века Хадърча е нещо неузнаваемо и чорбаджи Атанас, поел напред в плановете си, спира око на даскал Константин за съпруг на дъщеря си. И като го избира, настоява бъдещият му зет да стане свещеник. Да се готви там, защото така вижда цялата работа.

 

Междувременно селото продължава да живее трескавия си живот в рамките на турско-руските стратегически планове. Като пример за изгодата от тази ситуация, а не утежнение, както неправилно се казва, ще посоча, че по това време турското военно командване разполага тук, по средата между Варна, Шумен и Добрич, голяма военна болница в четирите най-хубави къщи на Хадърча. Със започването на войната и падането на Силистра с бегълците турци и татари и покрай ранените тук от север се спускат за охрана на болницата 150 души арапи, водени от Халил Ага. Тъй като трябва да храни разквартируваните военни, селото е освободено от данъци и това е истинска голяма изгода в материалния смисъл на думата.

 

Арапите наистина излиза, че са малко арапи - така да се каже - и тук са прехвърлени за стабилизиране на цивилизованите обноски шестдесет полски военни от полската дивизия във Варна по искане на чорбаджи Атанас. Става дума за европейци, твърди хора, горди и дисциплинирани, и за Хадърча това е повече от нещо, защото за пръв път идват военни, говорещи славянски език, който чат-пат, тук-там се разбира, а при това - забележете - турските военни треперят от тях. Когато се разбира, че те ще идват, разквартируваните вече турски офицери клатят глава. За тях това са - както ги наричат - „Инат Казаклар“. Представяте ли си? Нея година те са дигнали паметник в Пашакьой на своя сънародник крал Владислав, който е нахълтал с войската си някога чак до Варна, сечейки поголовно турци по победния си път. Докато великият султан не му вижда сметката - разбира се - но паметник на враг на султана!? С разрешение на султана?!

 

О, стига! Идете вижте сега Хадърча - Николаевка - и се помъчете да си я представите в многоезичния й разкош от времето, когато за бащата на Петър Дънов - Константин - идва време да събира семейството, в което той ще се роди, и няма да можете да повярвате, че всичко, за което разправяме, е било сред този плосък пустош! Хадърча на арапи, турски инженери и офицери, военни болници, освобождаване от данъци (скъпи мои - никакви тридесет-четиридесет процента данък като днес на продавачите на вафли пред затворените с дъна от щайги прозорци на читалището ви, не дори законните османски десет процента данък. Никакъв данък! Кръгла нула!!) Село на полски аристократи в турски униформи. Село, в което се говори турски, полски, български, гагаузки, арабски, гръцки... Селото на чорбаджи Атанас - бъдещия дядо на Петър Дънов, и неговите свикнали да шарят от Шумен до Дорбич, до Варна и Нови пазар забогатели съселяни.

*

Автоматнчна фотокамера

1854 в Скалистите планини между Айдахо и Орегон уанапумският вожд Смохала произнася класическата си проповед срещу нарушаването на природните закони от белите и за възвръщане към божествения естествен ред на природосъобразното.

1854 (март) по Черно море поп Константин поема за Света гора, огорчен от липсата на божествено вдъхновение в православна- та среда, в която живее.

1854 (март) в Ню Йорк борбата на доктор Стронг за обновяване на методисткото духовно образование достига апогея си.

1854 (тържествата по случай 4 юли) в Редсвил на р. Хъдзън мохи- канският вожд Джон Куини припомня какво значи името на племето му - „тези, дето са като водите на земята си вечно неспокойни“, припомня, че Всемирното съзнание е всеобхватно и цитира Библията на белите си приятели, че когато времето спре в деня на страшния съд, всеки човек и всеки народ ще плати кармата си, ако не е текъл в хармония с Него (Великия дух)

1854 (същия ден - 4 юли) в Конкорд излиза „Уолдън“ - книгата на Хенри Торо за природосъобразния живот.

1854 (есента) в Теологическата семинария на Конкорд, Нюхейвън, постъпва 22-годишният бъдещ преводач на Библията на български език Алберт Лонг.

1854 (есента) в Персия Мизра Хусаин Али (известен като Баха Аллах) е признат за пророк от бахаите; задвижва се нова вълна на идеите му за единството на вяра, Бог и човечество; за холистичната хармония между човеците; за ненужността на свещеници и ръкоположени проповедници; за ненужността на джамии и храмове, и за свободното събиране в неосветени помещения за свободни дискусии.

Телескопичен блик

Но какво й е на тази 1854 година? Ако бях познавач на астрологията, нямаше да се поколебая да погледна в таблиците на планетарните движения. Подобни пробивания на „нормалния ход на нещата “ с нахлуване на потоци от провидения на отвъдното са резултат, според тази прастара наука, на някои особено силни аспекти на планетата Нептун. Като „тежката октава на луната“ Нептун, според астрологията, задълбава много жестоко, когато влиянието му успее да стигне до нас... Впрочем вие знаете какво представлява този ефект, макар и да не се сещате, че го знаете. Знаете го от най-популярната пиеса на всички времена - „Хамлет“ на Шекспир, - където се описва такъв един пробив отпреди две хиляди и сто години:

 

По време на върха и триумфа на Римската империя, малко преди да падне свръхмогъщият Юлий, гробовете зинаха празни, и увитите в савани мъртъвци зашумолиха и зашепнаха неясно по римските улици, докато звездите ту лумваха в огън, ту се оросяваха в кръв и чертаеха предзнаменования върху лицето на слънцето, а влажната планета, върху която се гради влиянието на царството на Нептун, се възнасяше болно към зенита си, сякаш настъпваше краят на света.

 

Така че, ако бяхме астролози и отворехме небесните таблици, щяхме да видим как по това време ходи напред-назад един от най-острите планетарни аспекти на Нептун, което много рядко се повтаря.

 

И ако знаеха това бързописците, които се мъчат да сложат на книга това, което вождът Сеатъл казва на губернатора Айзак Стивънс на брега на протока Пуджет в подножието на свещената планина Олимпик, нямаше така да им се изправя косата с всяка негова дума; защото през устата на този дълбокоглас мъж говореше като че ли отвъдното.

 

Беше време, когато нашият народ покриваше земята, както вълните на разрешеното от вятъра море покриват неговия обсипан с миди под, но това време мина отдавна заедно с величието на племената, които сега са само тъжен спомен. Няма да оплаквам преждевременното ни загниване, нито да упреквам бледоликите си братя, задето го ускориха, защото и ние донякъде може да сме виновни за това.

 

Добрият ни баща от Вашингтон ни съобщава, че ако искаме, ще ни защитава от нашите врагове от север. Тогава всъщност той ще стане наш баща, а ние негови деца. Но това може ли да стане? Вашият Бог не е нашият Бог. Той прегръща със силните си покровителствени ръце бледоликите с любов и ги води за ръка, както бащата води малкия си син, но той е изоставил червените си деца - ако наистина са негови... Вашият Бог прави мъзгата на вашия народ все по-силна всеки следващ ден и скоро народът ви ще изпълни цялата земя. Нашият народ се оттича като бързо отдръпващ се отлив, който никога няма да се върне. Богът на белия човек не може да обича нашия народ, иначе щеше да го защити. Моите сънародници изглеждат като сираци, които няма накъде да се обърнат за помощ. Как тогава можем да сме братя? Как може вашият Бог да стане наш Бог и да върне благоденствието ни и да събуди в нас мечтите за величието ни. Ако имаме общ небесен баща, той, изглежда, има предпочитание, защото гледа към бледоликите си деца. Ние никога не сме го виждали. Той ви е дал закони, но няма думи за червените си деца, дружните множества на които запълваха този просторен континент, както звездите изпълват небето. Не. Ние сме две различни раси с отделен произход и отделни съдби. Малко общо имаме.

 

Вашата религия беше написана на каменни плочи от железния пръст на вашия Бог, така че да не я забравяте. Червеният човек никога не може да я разбере и да я запомни. Нашата религия е в традициите на дедите ни, в сънищата на нашите старци, които им се дават в тържествените часове на нощта от Великия дух; както и във виденията на нашите шамани, и е написана в сърцата на народа ни.

 

Вашите мъртви престават да ви обичат и вас, и родната си земя веднага след като прекрачат дверите на гроба и отминат нататък под звездите. Те скоро са забравени и никога не се връщат. Нашите мъртви никога не забравят красивия свят, който им даде съществованието им. Те още обичат неговите тучни ливади, неговите мърморещи реки, царствените му планини, закътаните му долини и опасаните с растителност езера и заливи, и винаги жадуват нежно и влюбено усамотения живот и често се връщат от Щастливите ловни полета да погостуват, да напътстват, да утешат и успокоят.

 

Ценят и нощта не могат да населяват света заедно. Червеният човек винаги е бягал от доближаването на белия човек, както утринната мъгла бяга от изгряващото слънце...

 

Така или иначе, вашето предложение изглежда справедливо и ще го обмислим. Ако го приемем, то ще бъде при едно условие - че няма да ни се отказва правото да посещаваме по всяко време гробниците на нашите деди, приятели и деца. Всяка част от тази земя е свещена в очите на моя народ. Всеки склон, всяка долина, всяко поле и гора са обитавани от някое тъжно или радостно събитие от отдавна изчезналите дни. Даже скалите, които изглеждат така неми, както се пекат на слънцето край безмълвните брегове, са пропити със спомени на вълнуващи случки от живота на народа ми и даже прахът, върху който стоите сега, откликва с повече любов на техните стъпки отколкото на вашите, защото е обогатен с праха на нашите деди, и босите ни ходила усещат неговото пълно с обич докосване. Отишлите си храбреци, чудесните майки, радостните весели девици и дори малките деца, които са живели тук и са се радвали тук през краткия си сезон, още обичат тези тържествено усамотени места и по време на отливите се покриват със сенките на Връщащите се духове. И когато последният червенокож умре и споменът за моето племе ще е станал мит сред белите хора, тези брегове ще гъмжат с невидимите мъртъвци на племето ми и когато децата на децата Ви си мислят, че са сами В полето или в магазина, или в дюкяна, или на пътя, или в тишината на лишената от пътека гора, те няма да са сами. По целия свят няма ни едно-едничко място, оставено за самота. През нощта, когато улиците на Вашите градове и села са мълчаливи и вие си мислите, че са пусти, те ще са препълнени с връщащите се множества, дето някога са ги изпълвали и които още ще обичат тази красива земя. Белият човек никога няма да е сам.

 

Нека да бъде справедлив и да е добър с моя народ, защото мъртвите не са безсилни. Мъртви ли казах? Няма смърт. Само преминаване от един свят в друг.“

 

Поп Константин е особен човек. Успява, в което е започнал досега, но не го интересува, защото най-напред правилното нещо ли е започнал, че да е доволен? Силен е. Иска отвътре да ликува, не само всички там отвън да клатят глава и да кимат и да повтарят в един глас колко е успял; и какво като е успял, като не му е хубаво. Не му стига. Търси той - как да го кажеш - голям въздух, голямо небе, голям вятър и слънце в душата си. От село е дошъл в град, голям град, хубав. Учител става. Покровител му е най-богатият човек в Хадърча, чак във Варна го признават. Около него сега се въртят турски чиновници, гръцки владици, варненски кмет, военни - поляци и арапи, доктори, развръщат се военни болници. И тоя човек му намеква, че е избрал него за зет (и каква хубава, духовна мома е избраницата му). Утре поп ще го прави. Защо му е пусто отвътре тогава?

 

Защото това значи - край! На тридесет години му свършва животът и стига тавана на това, което е тук около него, и край. Нищо повече! А само дотука ли беше - тази мечта за знание, тази мечта за безбрежни небеса, за Бога, за божата любов, за любовта към всички и всичко. Това, което виждаше наоколо, съвсем не му стигаше и съвсем не искаше да е стигнал края на живота си. Забързани строители, войскови обози, сто езика, триста цвята на кожата, нови чираци и калфи в града, нови занаятчии, нови попове, нови борби дали да е гагаузка черквата, как да се спре училището на другите, как да се подмажеш на тези, които могат да ти помогнат от властите, от Патриаршията, че да си свършиш и училището, и църквата, и тъй, и тъй... А Бог, Бог къде остава сред тази врява? Небето! Къде е то? Любовта към целия свят, към всички човеци, към братята во Христе тук на земята.

 

Само кавги!

 

И уж сме славяни, и уж си помагаме, и уж сме най- най-... А Фотий, а Филарет? Да го отвлекат шестгодишен руснаците от баща му, въпреки че не го дава, за да го възпитат като свой човек, че бил най-умното дете между гагаузите, и двадесет години да не го види майка му, ни да го чуе! Това какво е?!?... Братя християни, братя православни, братя славяни, нали!...

 

И пустотата не го оставя и не го оставя и става така, че някъде тук в Хадърча, в няколкото му разговора с тукашните „Инат алаи“, лъскавите горди поляци, идва преломът!

 

Като всички в село, турци и българи, и на него му беше интересно кой е този техен крал Владислав, който хем се е бил с мюсюлманите, хем са им позволили паметник да му дигнат край Варна. И къде на турски, де на славянски бе разбрал неразбираемата за чистата си душа истина. Техният крал Владислав, който бе носил както рицарите си кръста Исусов на щита си - бе нарушил божата заповед. Бе излъгал, и то в името на Бога. Бе се кръстил, бе свиквал църковни събори, бе правил литургии, като събира армията си от цяла Европа, бе тръгнал с цял обоз свещеници в името на християнския Бог да завладее Палестина. Бе искал сам Бог да благослови оръжието му, за да освободи Божи гроб. И когато бе повярвал, че има Божата подкрепа, бе тръгнал не към същия този Божи

 

гроб, а да коли из земите на север от Балкана - де когото свари, - за да превземе най-близкото до полската си държава черноморско пристанище. Варна. Бе излъгал! И султанът, огънат от оръжието му и силата на християнските войски, повален на колене, призовал Бог за свидетел, че Владислав обещал едно нещо на християнския Бог, а направил друго; повикал султанът християнския Бог за свидетел на лъжата и тогава Бог се отвърнал от християните и не само Владислав и армията му били обезглавени, но и Варна си върнали мохамеданите, и Цариград им дал Бог да го превземат от още по-лъжливите, надути и развратни византийци.

 

Какъв учител во Христе щеше да бъде? Душата му изгаряше. Десет пъти провери историята и така, и иначе, и попита дори добрия си познат, гръцкия консул Вретос - най-големия учен тук, дето и в Италия е признат даже! А Вретос се учуди на наивността му и призна, че е вярно, голяма лъжа е бил походът на Владислав Варненчик, като имаш предвид, че е бил под сянката на кръстове връз кръстове и църковни хоругви връз хоругви, но да не се тревожел така, защото в историята имало и по- големи лъжи сред християнските църкви, и искаше да му разкаже за най- големите византийски и римски поразии, и започна с историята как българският християнски цар Калоян навръх Страстната събота заровил в окопите на разсипаната от него Варненска крепост всички бранители на града, но Константин махна с ръка и не искаше да слуша.

 

Божичко мой, светли мой Исусе Христе, накъде отивам окаяникът аз? Само двадесет и три годишен...

 

И мисли, но дори и не може да мисли...

 

Майка му винаги му е казвала да се отдаде на Бога, да запази слънцето в душата си далеч от този лъжлив свят! Мила майчице моя!...

*

Според окултните науки родените под знака на Лъва мъже са особени хора. Раждат се и умират седемнайсетгодшнни. Детунчовци. Ако не става нещо особено в живота им, пълно със слънце, с красота, без значение какви усилия изисква - лягат и умират! И ако няма накъде - не се учудвай изобщо накъде ще избият, но ще е нещо, дето си го бива!

 

Нея 1853 година - отвъд океана - тридесет и една годишният Джеймс Стронг от градчето Флъшинг на зарзаватчийския остров Лонг Айлънд до Ню Йорк е в същата такава криза като поп Константин. И той е едряга по дух, и той е постигнал всичко, за което всички да му завиждат. Предната година - дето се вика, брада още няма както трябва – осъществи идеята си за железопътна линия от градчето си до Ню Йорк и сега трен- четата пуфкат по нея. И днес дори пуфкат - само че не пуфкат де, че вече са електрически, но е по неговата линия, по същото трасе.

 

И какво сега? Това ли беше всичко? Върти се около опашката си, върти се той и колеги дрънкат дрънканщи от семинарията, където са завършили заедно, и инженери дрънкат още по-празни приказки, и всички се събират на чай и приказват за божието вдъхновение и за хубави проповеди, и за какво ли не - приказки, приказки, приказки, - но такива, каквито се приказват на чайовете на методистите, за вдъхновението от едно време. И му кипи отвътре, защото Емерсън излиза прав, че ние тук сме ретроспективна генерация, ретроспективна култура. Това, което е вдъхновявало проповедниците на кон, е тяхно си вдъхновение, нали? - на тяхното си време, на тях както Бог се е изявил. А ние, а нашето вдъхновение, кажи го век по-късно? За тяхна сметка ли ще живеем? Докога ще повтаряме едно и също, едно и също, без да си вярваме? Та не виждат ли тези хора, че младите се оттеглят от методизма, семействата си дори не следват, че науката е минала напред; обществото, правото, инженерството, стопанският живот си имат закони - кого могат да поведат тези чисти червеноврати душици на миналия век с коня си и библията си, дето нищо не знаят за философия, за инженерство, за медицина... Бог ли ще ни лекува и той ли ще строи за нас, като ни е дал медицината и инженерството сами да си се лекуваме и сами да си строим!

 

Трябва знание, за да ни върне младите в редиците на методизма, и Бог не е против знанието, защото, каквото и да е то, то е знание, дадено от Него, и знание, което да усвоиме и разбираме до съвършенство.

 

И дори споделя тези си мисли по време на някой и друг чай, но щом си разкрие душата, присъстващите започват да си прочистват гърлото с дискретни кашлички и минават на дискусия за ланшния сняг.

 

А това не е добре за самочувствието на лъва. Не може да не му се обръща внимание, така както говори умни и добри, и лъчезарни неща. Не му обръщай гръб, защото ще изреве!

 

Така се идва до съкрушителната предколедна статия на Стронг в списание „Кришчън Адвокейт“ в броя му от 22 декември 1853 година: „За Централна теологическа семинария“. За науката и религията (темата на Петър Дънов в първата му книга, след като се връща в България) - че науката и религията вървят в крак и че методизмът трябва да върви в крак или „адио бене пасати!“ - на добър му път към небитието.

 

Сякаш небето се срива! Стронг не намекваше за слабости - назоваваше ги! Не предлагаше промени, изискваше ги! Доказваше, че неграмотни проповедници губеха половината от приелите методизма, и то най- добрите от паството си. Проповедите - сочеше той - са толкова безплодни, плоски и прости, че дори проповедниците им умират от скука, докато ги изнасят, а слушателите им спят. Добрите проповедници, образовани в други семинарии, извън методизма, го напускаха заради тъпотата и старомодността на днешните му доктрини. Ясно и просто. Стронг искаше голяма методистка теологична семинария, „организирана с такъв замах и в такъв мащаб, който да отговаря на семинариите на другите вероизповедания“.

 

Ааааааа! Избухна буря! Лъвът беше доволен и сърцето му биеше нормално. Ааааааа! Излезте, пиленца, от чайчетата си, сепнахте ли се в прозявките си, душици шарени!

 

По Източното крайбрежие четяха своя „Адвокат...“ и изпращаха броя на братята си на Западното крайбрежие. Валяха писма. Валяха нови идеи, нови статии. На 5 януари великият Джеймс Ситуел отговори на Стронг, че нещата са си добре и че „болшинството от хората искат топлина, а не просветление, и силният духовен здрав разум е повече от цялата литературна изтънченост в света“. Но бурята бушуваше и на 22 март 1854 година (Да! Същата 1854) Стронг даде допълнението си към спора в „Адвоката...“, като уточни, че методизмът ще си остане различен от другите вероизповедания, разбира се, и по-добър като по-искрен вътрешно, но не може да остане „прост“.

 

Дискусията продължаваше да трещи, но методистите милионери, като вдовицата на Гарет, като уолстрийтската акула господин Дрю и така нататък, вече виждаха една здрава идея да направят нещо за вярата си, дето да е на каменни, свети за Бога основи, и взеха да оглеждат бюджетите си за възвръщането на устоите на религиозната си деноминация и повече нямаше значение какво ще се пише в „Адвоката...“. Семинария, каквато искаше тридесет и една годишният доктор Стронг, щеше да има!

*

На същия 22 март, когато излиза със статията-отговор на Стронг (забележете, че първата му статия излиза по време на зимното слънце- стоене, а втората - по време на пролетното равноденствие - защото, както ви казах, родените под знака на Лъва мъже са странни хлапаци!) на същия ден - казвам - във Варна другият загубил слънцето на небосклона си Лъв - двайсет и три годишният Константин, чакаше да мине леката буря, за да тръгне приятелят му - един грък рибар - и с него и те: Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов. За Цариград. За Мраморно море. За Бяло море. За Атон, където Константин щеше да се оттегли от тази суета на суетите, от този врясък и трясък на хаоса и да си върне единението с Бога.

 

Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения.

 

И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ. Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му. Пътуването, както го описва, е сиво, сиво, сиво; вълни, мрачно, мъгла, ръми, буря някаква уж има, но се усеща, че не е било баш буря, а просто вълнение, както всяко вълнение, просто досада. Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш.

 

Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли? Мъгла. Смота. Така разказва историята след години Константин, че като се взреш в нея, сякаш не става дума за какво е казал и какво точно е било, а сякаш надникваш в сърцето му, като че виждаш през очите му какво е усещал и как го е виждал независимо от това така ли е било, или не е било така. Сиво.

 

След Мраморно море вече не са всичките приятели. И не е платноходката, с която тръгват, а по-голям кораб ги е взел и на него не е вече приятелят им гъркът, не е познатият им от Варна, а други някои, дето не ги знаеш какви са и не знаеш дружелюбни ли са, или са имали проблеми с тях. Срещу тяхното корабче, според един спомен на приятеля на поп Константин (Т. Бъчваров), тласкана от връхлетелия изневиделица вятър, лети огромна военна гемия и докато параходчето успее да се отклони, гемията го удря така силно, че го пробива и корабчето потъва, но по чудо всички се спасяват.

 

Според печатния разказ на поп Константин бурята връхлита като наближават Света гора и ето че корабът, който и тъй и тъй не е в пълна изправност, а някаква развалина на Летящия холандец, или Пияния грък - бухтарабух! - прасва се, разбира се, скапва се сред вълните и с плуване, блъскане, давчене, с десетина наистина удавени - едва излизат на брега. И ето ги в Солун.

 

На Велики петък (10 май 1854) с другарите си Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов Константин отива да се поклонят на гроба на св. Димитър в храма, който някога е бил на св. Димитър, а сега е джамията Касъма Джамиси. Покланят се и на излизане ги среща странен свещеник, среден на ръст, със сухо бяло лице, дълга бяла брада и светли пленителни очи. Той ги благославя, поговорват за Варна и старецът поканва Константин утре да дойде на същото място, защото иска да му поговори насаме. Другия ден, на Велика събота, Константин отива в черквата и запалва свещ там, дето е бил гробът на св. Димитър, за да се помоли (след години архимандрит Инокентий оспорва възможността да се знае къде е бил гробът, но ние предаваме разказа на самия Константин). И като разглежда огромното здание, изведнъж го обхваща дълбока тъга, непоносима мъка изпитва, че всички така са се отдалечили сега от Бог, че сам той не го усеща в себе си, колкото и душата му да копнее за него, и се пита - защо Бог така ги е изоставил? И ето че идва чудният старец и след като се здрависват, по негова молба Константин му разказва къде е тръгнал и как е решил да се покалугери в Света гора, защото е загубил чувството си за Божието присъствие. И старецът помълчава, помълчава, и Константин има истинско видение, защото се появява, както разказва след петдесет години той: „...пламен огнений на главата му и неволно ме обзеха студени тръпки по всичкото ми тяло и ме обля студена пот!...“ Старецът го похвалва за решението му да търси Бог, но му обяснява, че тази връзка не зависи от мястото, където се намира човек, а от начина на вярата в Исуса Христа. Връзката е само вътрешна, само в човека - всеки за себе си и никой и нищо не може да помогне, ако връзката не дойде отвътре. Старецът настоява да „не мисли, че всички ония, които са в Света гора, са все праведни, защото и там човек може да е най-голям грешник, както и във външния свят...“.

 

Нататък старецът му казва, че той сам трябва да реши какво ще прави, но подчертава, че Господ, Провидението, Всемирното съзнание е, което решава кой къде да бъде изпратен, защото там, където човек е изпратен от Бог, там е мястото му и там трябва да осъзнае какво има да прави и да го направи, и само от това ще дойде спасението на душата му, като под това - ако се разбере правилно - старецът всъщност казва, че само оттам ще дойде възстановяване на връзката му с Бога, възстановяване на хармоничното единство с Бог - от вътрешното състояние на духа му, а не от промяната на външните условия. И с това става ясно, че (след много, много години ще го формулира неговият син) „при всичките условия на живота човек не трябва да губи своя мир“, своя свят, своята същност и назначението, с което е изпратен тук, на земята.

 

Разговорът продължава и вдъхновен, и убеден в мъдростта на стареца, Константин се съгласява да остане на мястото, дето Бог му е отредил в своята Божия промисъл, и след като се помолват - според разказа на нашия корабокрушенец, - старецът му дава една бяла кърпа. Това е така нареченият в православното богослужение антиминс - кърпа с изображения, която се поставя на жертвеника в олтара на новопостроена църква при освещаването й, за да се положат върху нея светите дарове. С този антиминс, между другото, бъдещият поп Константин години наред ще осветява десетки нови църкви във варненския край.

 

Разказът за откровението на Константин в солунската църква не завършва, преди той да получи отговор на това защо Бог е изоставил християните на неговия край под турско владичество. В историята, която му разправя, чудният старец казва защо е така: християните са наказани, защото са окаян народ - отвърнал очи от Бога за сметка на светски амбиции. „...За умножение греховете на християните, дьлготърпеливий Бог бил прогневен, а триста и три години преди клането от 1747 г. (датата, отбелязана на антиминса, т.е. 1444 г. или походът на Владислав до Варна вместо до Божи гроб), когато християнските водители до град Варна със своята измама принудили турския цар да вдигне очи и ръце към небето и с голям глас извикал своята молба към Бога: „О, Исусе, ако си наистина син Божий, както те изповядват твоите последователи, то направи съд между мене и тях, дето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието (т.е. да укрепи десницата им, защото целта им е уж святото освобождение на Божи гроб и нищо друго)... И тогава, о тогава препълнената чаша на Божий гняв и проклятия се изляха от небето на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на осман- лиите се укрепила, та освен градът Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха!... О, прав си, Господи, и право е твоето отсъждане!”

Антиминс от началото на този век.

Константин няма да се покалугери. Ще стане божата воля да се върне, да се ожени за щерката на чорбаджи Атанас и да им се роди син - Петър Дънов. Защото - както казва светият старец от откровението му - трябва да идеш на мястото, дето ти е определено от Божия промисъл, и трябва да търсиш искрено единението си с Него, да издигаш вярата си - което е твоето спасение, - а не да дигаш църкви, да развяваш кръстове и хоругви, да говориш големи думи и шумно да пееш химни за Него, за да измъкнеш от хорските души, които ще подведеш, силицата и волята им, за да ти помогнат в светските ти, материални домогвания.

И ще остане празно и смъдящо сърцето на отец Константин до последния му ден - за спасение в единението с чистия Бог, не в нашите църкви срещу вашите църкви, не в нашите молитви срещу вашите молитви, не в нашите политики срещу вашите политики - а чистото, свято, лъчезарно слово на единия Бог, на нашия Бог, който е и вашият Бог.

 

Странен човек е този лъвски човек Константин. Смъдящата му душа го понася на двадесет и три годишна възраст към светите места, че му липсва Бог сред тези църкви и селски семейства и училища. Но пък как да преодолее чувството си на дълг към своите, на обичните си, на утрешната си съпруга, на утрешните си деца и приятели този вечно седемнадесетгодишен сладкодумник? Връща се в Хадърча. Домът? Е, домът е омърсен от турци и татари, побегнали от руското настъпление връз Силистра. И хайде в Балчик! Но това дома ли е, свои ли са, балчиклии, колкото и да са добри хорица? Не са. И хайде пак назад.

 

Ще стане поп той, да дава, както иска Бог, на хората си. Но вървят годините и приятелят му си отива - руският консул Рачински идва и после си отива, и гърците, с които служи и е толкова години приятел, и тях губи. Като служи, нали за хората е службата, да разбират словото на Бога, не само да кадят свещи и да се кръстят като кукли, така че като пусне по някоя славянска дума тук и там, някоя служба на славянски да разберат българите поне от време на време словото Божие, сърдят му се те - крякат; и какъв Бог тук, като не се разбира словото му от богомолците?

 

И пак ще го загризе. И пак ще поеме нанякъде - вече женен, вече с деца - този път при корените си в Устово.

Телескопичен блик

Не е ли това същият повей, който кара сър Уолтър Скот да Възкликне: „Вижте го как уж диша мъртвецът, който не се разплаква, когато стъпките му се отправят към родната пръст...?“

 

Не е ли това невъзможността на шаманското съзнание да се примири и да си съществува само в ефимерното и ежедневното, без да усеща в тъмнината на нощта, в смъртта, в безсетивността, в отвъдното това трансцендентално единство и с природата си, и с обкръжението си, и с Всемирното съзнание едновременно? Разтриса те това чувство на индианеца Чийф Сеатъл, че в смъртта духовете, родени от мястото, ще присъстват независимо от това дали там сега е улица или гора, или непрогледна нощ (защото „смърт ли казах?“ - пита Сеатъл, - „няма смърт, само преминаване от един в друг живот “)! Разтриса те тази черна, безмълвна преосмисленост на печенега Елин Пелин за „черната катраница“ на Софийско поле, дето „куче лае у полето, та си глава кине“, и не се знае дали някой мре или опложда, „ергени ли мома крадат, или някой гине“, защото все то! - излизането от единия живот е влизане в другия! Разтриса те тази тежка сълза на съвременника на поп Константин - българина Каравелов, там някъде в Русия пред спомена за красотата на родната гора и че не може да изтлее под нея в тази красота, „дето като куршум пада на сърцето, което е всякога готово да поплаче, кога види в природата Ново, кога види как пролетта зимата изпраща и под студа и под снега живот се захваща!...“. Къде си ти, мое коренче, посадено в чернозема на Вселената? Къде си, устовска пръст моя?

 

И там нищо! Няма връщане назад, напуснатото, като си го изоставил, то вече го няма за тебе, там е мястото, но напуснатото го няма, зачеркнал си го от съществувание с преместването си.

 

И пак във Варна. Ей го е и синът му. След дъщеря му Мария. Прати го да учи словото при хора, дето учат само Божието слово и нямат нищо общо с тукашните кавги, ревности, черковни политики - какво са те - вятър и облаци пред Божието слово! И как стана тя? Ей го е, сина му. Кога стана толкова голям? Толкоз ли е важен, че самият цар Фердинанд го праща във Варна, в родния му град на заточение - ей тукачка през уличката в хотел „Лондон“, ей оттатък Ченгене пазар до двора на „Св. Архангел“. Син.

 

Голям, слънчев поп е той - Константин, но не стои в тези тука рамки, малки са, тесни са. Така че за какво му са тези игри? За да остане седемнадесетгодишен, когато е на осемдесет и пет, трябва да се махне от тая врява. Да се откаже и ей го е, в собичка залепва на гърба на църквата „Св. Архангел“. Ще идват всички при него на истории - и той ще свети отвътре смирен и сладкодумен. Не, не се сгърчва около стареещия „Себе си“, а всеки път става нов и по друг начин светъл. Всички, които си спомнят за него, включително архимандрит Инокентий (въпреки скептицизма си към някои от неговите истории), разказват какъв чаровник е... Т. Бъчваров обаче, който се сприятелява с него в самия край на века, според мен най-точно го е видял. Под ведростта, под забавността и толерантността му Бъчваров вижда истинската му царствена Същност. „Припомням си и днес първите си впечатления от срещата ми с дядо попа. Едроръст с холеричен темперамент старец, в очите на когото още блестеше огънят на буден, господарски дух, който не е обичал „думата му да става на две“. Винаги наблюдателен, с тиха външност, той заговорваше плавно, мелодично, но със сдържан тон, като човек, който добре се владее...”

 

По някое си време владиката Симеон ще го потърси при идването си по някакво си честване и - „...как сте го оставили така!“. Ще се скара! Такова слънце! Медал му дава, улица урежда да се кръсти на негово име (но никога не й закачат табелата). Чест голяма! А той - смее се в собичката си и разправя врели-некипели на младите лапета да пълни душата им със смях и слънце.

*

Само че отхвърчахме напред, а 1854 г. няма да мине без още едно подсещане, че е времето на търсене на Бога извън пробитите кратунки на духовна лен и директно лицемерие, с които от векове вече Той е поднасян на вярващите. Пак от другата страна на океана, този път в Бостън, този път от Хенри Торо.

 

И това не е лъвският рев на Стронг срещу верската лен, не е мистичното търсене на изкупление от греха на религиозното лицемерие на Константин Дъновски. Това е едно кротко, чисто, предутринно сияние изпод сенките на широколистата гора, в което прозира претворяването в думи на порива за избавление от „светското“ в света и откриване на себе си, и в себе си - откриването на Бога. Една книга в 2000 екземпляра само, издадена от най-добрия бостънски издател, придружена с някоя и друга добра рецензия и обречена на пет дълги години, докато тиражът се разпродаде.

 

„Уолдън“.

 

И ако мислите, че трийсет и две годишният Джеймс Стронг е странен, и ако мислите, че двайсет и четири годишният Константин е особен, тридесет и седем годишният Торо ще ви се види като гост от друга планета. Както изглежда на съгражданите си в Конкорд, откак го помнят.

 

Когато Константин започва училище в Устово, Торо слуша сказката на Емерсън при завършването си на Харвард за „себепознанието“ и „изучаването на природата“, и по-късно се оказва единственият тран- сценденталист, който изживява всеки свой час на останалия си живот по тези принципи, защото го „казва“, но не го баш прави дори самият Емерсън, разбира се. В 1847, когато Константин заживява в къщата на чорбаджи Атанас, Торо става храненик в дома на Емерсън в Конкорд. Там редактира Емерсъновото списание „Дайъл“, чете книгите в библиотеката на Емерсън (още са запазени в къщата му в Конкорд: Ведите, Упанишадите, мистиката на Индия и Персия, Хоторн и Шекспир); но това не е „природата“ и „себе си“ (по речника на самия Емерсън), това е (пак по него) „самоосъществяване на личности от миналото... стари книги, четенето на които е празно загубено време, поради което трябва да се хвърлят настрана...“ И ето че от главите на почетните граждани на Конкорд започват да изскачат питанки, когато двадесет и една годишният младеж излиза от дома на Емерсън и вече никой не може да разбере с какво се занимава; макар че е напълно очевидно, че се посвещава на природното в себе си, в търсенето на божествената си същност, в претворяването в думи на Природата с главна буква, за да намери в нея Бог.

 

Прави моливи в работилницата на баща си, наемат го за дърводелски услуги, цепи дърва - всичко, което може да му осигури бързо спечелена прехрана, за да има повече време за съзерцание и писане. И какви поразителни книги и опитности стават плод на това: „По реката Мари- мак“, „Екскурзиите“ му, „Горите на щата Мейн“, „Кейп Код“, „Един янки в Канада“. А когато божественият глас на християнина в него му казва, че да се води империалистическа война и да се убива за това е грях, и когато християнската му любов му казва, че робството е грях, той публично отказва да плати данъците си за 1843 година на държава, която нарушава най-светите принципи на християнството, и разстроеният шериф на Конкорд е принуден да го заключи зад решетките на градския затвор.

 

В килията черноокият, строен младеж със странното френско име и мъжествения гърбав нос написва безсмъртното си есе „Съпротивата срещу Гражданските власти“ (в по-късни издания известно като „Гражданско неподчинение“ и „За дългът към гражданско неподчинение”). Това е есето, върху принципите на което Махатма Ганди построява борбата на Индия за независимост. Есето, което става програма на гражданските стълкновения за човешки права в САЩ срещу Маккарти и по-късно, по времето на Мартин Лутер Кинг.

 

Дотук добре, но още дори не сме започнали да разправяме за него, защото този вулкан от духовна сила, който винаги остава външно кротък и тих, още не се е заизлъчвал с пълния си капацитет. На другия ден след излизането от затвора Торо купува торба пирони и брадва, връзка тетрадки, взима запас от моливи, произведени в собствената му работилница, и е готов да проведе опита си дали човек може „да живее природо- съобразно“.

 

Космическите проекции на този зов за влизане във вътрешна хармония с Всемирното съзнание и при него са така очевидни, както при Стронг и при Дъновски. Докато Стронг пуска статията си да се чете на Бъдни вечер, докато Константин Дъновски получава провидението си на Великата събота преди Великден, Хенри Дейвид чака „деня“ на Америка, на бащите на нацията, на Джеферсън, който вписа в основния й документ вярата си, че е очевидно от само себе си, че човек е сътворен добър и носи в себе си иманентното чувство за истина и справедливост.

 

На 4 юли той е под вековните дървета на брега на езерото Уолдън. Стоварва си багажа на тревата, вдъхва дълбоко, докато се вслушва в гласовете на птиците и стъпките на животните по съчките под ланшната дъбова шума, и започва да сече материал за колибата, в която ще живее. Непосредствената цел е да види дали може да поддържа живота си на минимално ниво с лек ръчен труд и по този начин да му остане максимум време за писане. Идеята е чрез природата и природосъобразното да открие параметрите на живота на духа.

 

Строен, тънък, само двадесет и осем годишен него лято, той е поразително як - свикнал е да се изхранва с ръчен труд. Пък е и опитен дърводелец. И работата спори.

 

Езерото е огромно, почти съвършено кръгло, вечно заспало лъщи ту синьо в слънчевия гигантски кръг на върховете на плътните дървета около него, ту стъклено в мъгливи дни; сиво в оловената кутия на зимата. Мистичен космически кръг, около който Торо плете образ след образ най-великата си книга.

 

Става преди зори с могъщ, прочистен дух. Първите слънчеви лъчи бият хоризонтално под клонака между стволовете, където в златните им завеси преплитат пътищата си мухи еднодневки. В тъмното преди зори, в тъмното вечер се чува свирката на влака - тупа далеч на север, пуфка от Бостън за нататък и още по-нататък. Чуват се гласовете на железничари и товарачи. В един от пътническите вагони на този влак минава Чарлз Дикенс, но нито той знае за кристалната чистота на Уолдън на юг от линията, зает с умните си британски забележки по фамилиарни- ченето на негрите железничари, нито Торо изобщо помни, че има Великобритания.

 

По време на разходките си Торо намира сред шумата майсторски изострени върхове на кремъчни стрели - от индиански ловци. Мечтае за свят, където няма да има музеи, в които да се събират, за да умрат, тези нетленни следи на човешкото в девствената гора.

 

Изкарва зимата на 1845-1846. Изкарва за свое собствено учудване и зимата на 1846-1847. Гърдите му се простудяват. Връща се на шести септември 1847 - още не особено добре - със завършения ръкопис на „Една седмица по течението на реките Конкорд и Меримак“ и първия вариант на „Уолдън“.

 

„Уолдън“ излиза за 4 юли 1954. И като всички големи американски книги, като всички американски книги, които са книги на света - както е със „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, - не се продава като топли милинки. Така и трябва всъщност, защото, ако се продаваше, значи щеше да е книга, от която няма какво да научиш - такива книги купува евтиният читател, книги, които да го убеждават, че господин писателят мисли като него, а с тази книга не е така. Ако всеки континент трябва да изпрати за извънземните по две книги в космоса, заедно с песента на онези български народни певици, между десетте книги на планетата щяха да бъдат „Стръкчета трева“ и „Уолдън“.

Автоматични фотокамера

1857 (20 май) на събранието на Съвета на методистките мисии е съобщено, че епископ Матю Симсън е назначил Уесли Притимън от Охайо и Алберт Лонг от Питсбърг да изградят българска мисия след петгодишни преговори с турското правителство и сондажи с мисията в Истанбул. Мисионерите с жените си пристигат в Истанбул през септември, след което - поради взаимна антипатия - Притимън се настанява във Варна, а Лонг в Шумен.

1857 (2 юни) в Хадърча бива ръкоположен за втори свещеник Константин Дъновски от гръцкия владика Порфирий по настояване на чорбаджи Атанас.

1857 (юли) във Варна, в старата гръцка църква „Св. Богородица“ бива преместен като енорийски свещеник - поради личните симпатии на владиката Порфирий - Константин Дъновски.

1858 в Южна България идват първите представители на Конгрега- ционистката църква, сред които изпъква Джеймс Кларк.

1858 в Солун пристига руският учен Рачински по работа на Славянското дружество и урежда стипендии за учене в Москва на Райко Жинзифов, Константин Миладинов и др.

1858 (12 ноември) в Тулча бива назначен от епископ Джейнс за ръководител на тамошната българска методистка мисия Фре- дерик Флокен. Мисията се отваря поради настойчивите молби на прогонени от Русия руснаци и германци, както и голямо число от тамошните българи, които са в конфликт с местните гръцки православни свещеници. Флокен - самият той емигрирал от Русия етнически немец - е избран като отлично владеещ руски, немски и български.

1859 в Устово отново идва (този път за шест месеца) разстроеният поп Константин, след като гръцките свещеници в „Св. Богородица“ се оплакват от неговото обаждане на български по време на църковна служба.

1859 в Конкорд, Масачузетс, са потресени: Хенри Торо бие камбаната на общината за митинг и оповестява първата в САЩ пуб- лична защита на нападение срещу Харпърс Фери на убития борец за негърската свобода Джон Браун. Защитата му става известна като „Пледоария за капитан Джон Браун“.

1859 в Нюйоркския есенен оперен сезон сензационно получава глав- на роля в „Лучия ди Ламермур“ шестнадесетгодишната Аделина Пати - „Малката Флоринда“.

1859 (17 септември) в Разград идва Алберт Лонг, който за два месеца научава така добре български, че на Бъдни вечер изнася на български първата си проповед пред 15 местни богомолци.

1859 (19 декември) в Цариград на път за Варна, за да поеме там руското консулство, идва Александър Рачински.

1860 (12 март) в българската катедрала в Истанбул Иларион Мака- риополски провъзгласява независимостта на българската църква от Гръцката патриаршия.

1860 (15 май) в Тулча пастор Флокен отваря училище за децата на избягалите от преследвания в Русия молоканци и местни български недоволни от гръцките попове, в което се стичат 52 деца.

1860 в Пловдив с новата учебна година се отваря основаното от Джеймс Кларк протестантско мъжко училище.

1860 в Истанбул методисткият мисионер Алберт Лонг и конгрегационалистът Илаяс Ригс провеждат среща по въпроса за съвместна работа за превода на Библията на съвременен български език. До края на годината Ригс издава тук първата научна българска граматика.

1861 Емерсън написва своето есе „Бостън“, което сп. „Атлантик Мънтли“ препечатва след тридесет години и Петър Дънов попада на него при идването си в Бостън да пише дипломната си работа.

1861 (2 април) избухва американската гражданска война между северните и южните щати.

1862 на о-в Малта идва да учи в местното протестантско училище дванадесетгодишното котленче Стефан Томов.

1862 в Търново изригват остри политически вълнения и домът на доктор Лонг се препълва с паникьосани българи в продължение на две денонощия, застрашавайки по този начин съществуването на мисията.

1863 (1 януари) в Свищов се ражда българският писател Алеко Константинов.

1863 оглалският вожд Чийф Джоузеф сключва мирно споразумение с американската армия, което военните нарушават.

1863 влиза в действие пенсилванската железопътна линия.

1863 от Варна си заминава приятелят на българите - руският консул Рачински - и бива заместен от княз Олхинской, който забранява изграденият към консулството параклис да се ползва повече от българи.

1864 в Истанбул стават членове на Мезлиша Господин х. Иванов от Добрич и Петър Ишпеков от Котел.

1864 (21 май) в Русе валията Ариф паша прави първата копка по жп линията Русе-Варна, проектирана от английския инженер Хенри Баркли.

1864 (11 юли) в Хадърча се ражда синът на поп Константин Дъновски - Петър.

Телескопичен блик

В доклада си от 1873 г. новоназначеният надзирател на българските методистки мисии Флокен пише: „Голямата битка, която владееше умовете на всички българи, мина; отделянето на българите от Гръцката патриаршия, на което те гледаха като на единствено спасение за душата си, вече е постигнато. Начело на църквата им има български екзарх, 15 владици заемат предишните гръцки митрополии и 500 български свещеници водят службите. Много българи обаче се оплакват, че сега имат своя йерархия, но тя е различна само по езика, но не и по дух. Не идват обещаните реформи... Някои нови правила дори отдалечават службата от възможността хората да я възприемат като оелигиозно изживяване. На места Библията вместо на гръцки се чете на църковнославянски, който за повечето българи е напълно непознат като език.“

*

Веднага с идването си през декември 1859 Рачински се сближава с чорбаджи Атанас. Тези руснаци някак си знаят, че още от Дибичово време вратите на българския първенец са отворени за тях. На петдесет и четири години вече, те още го виждат като момче преводач, дето да ги въведе в качеството им на новодошли дипломати в обстановката във Варна и Варненско, но това него не го засяга. Защо не? Той е отворен за всички, защото отвориш ли врати на тези, дето не ти преграждат пътя, и те ще ти отворят врати, когато имаш нужда и нямаш намерение да им преграждаш пътя. И ако нещата са застояли за тебе и искаш да вървиш напред, всеки, който иска да върви напред и да размърда тези застояли неща, дето ти пречат, ти е съюзник. Толкова е просто. Всеки в този шарен град има за нещо да бута напред, и Атанас ще е с него, защото и българите, и българските работи, и те искат бутане напред сред мързела на турските чиновници, сред мегаломанията на гръцката градска дребна риба, сред напереното кавгаджийско пиянство на гагаузките кибритлии.

Старата църква „Св.Димитър“, Варна

И ето ти ги на следващата година младият руснак и възрастният българин обикалят цяла Северна България, престорени на търговци, за да не тръгне пак мълвата, че се занимават с шпионски работи,щ от хан на хан, и от познат на познат, и от приятел на приятел чорбаджи Атанас води и обяснява, и превежда, а Рачински пита и се вре във всички търговски, обществени и църковни работи. Защо не? Рачински е запален на славянска тема и как да се помогне на православните българи и в отплата за това, дето чорбаджи Атанас му помага да си влезе в службата, толкова много ще помогне на българските работи, че равносметката ще натежи на хаджи- Атанасова страна.

 

Наистина Рачински се застъпва пред гръцкия вдадика на Варна - Порфирий - да се спре това мърморене срещу свещеника на „Св. Богородица“, дето вмъквал в службата по някоя славянска дума, че нали го знае и нали поп Константин му е стар приятел. Ами живеят българи в града, какво да правим, нали са християни; ето сега, той е русин и в Русия на славянски се чете в църквите и нали Русия е, дето така помага и сега с новите договори има право да се застъпва пред Гръцката патриаршия в Цариград? А Порфирий наистина няма нищо срещу огорчения поп Константин, защото му е най-сладкият събеседник, слънчице весело! И ще каже пред мърморанците си, че русите се застъпват - какво толкоз, малко отстъпка, пък после може да се върнат нещата назад - нали ние, гърците, уж сме дипломати! И ето че на 12 март 1860 става такова чудо, че Порфирий дава разрешение един път седмично в църквата „Св. Георги“ поп Константин да държи служба на славянски за Рачински и русите от консулството!

 

Малко има подхилване, но каква победа е това! Какъв възторг! Малко има подхилване, защото сред гърците отдавна става дума тая църква да я съборят. Или поне да я затворят. Работата е там, че „Св. Георги“ е горе на самия връх на Варна, при Римската кула. А пък „Римската кула“, то са римски катакомби наоколо, където и да боднеш пръчка, и поне една дузина гагаузки къщи, че и негагаузки къщи има, дето използват катакомбите. Къща тука като се строи, не се строи място за ходене по себе си, с ,една дума, ни вкъщи като модерните къщя, ни на двора. Катакомбите вършат тази работа. И като дойдат в града чужди пътешественици да се дивят на римските кули, и археолози, и учени, и сетне, като се върнат във Флоренция и тъй нататък, взимат, че напишат спомени и непременно ще кажат: „Другаде да е, това ще е направено на музей тоз римски град, ама в тая гагаузка Варна това нещо е смрад и погребение живо!“ Особено по туй време - пролетес, като е наводнено и се затопли - каква ти служба, брате мой!

Манастирът „Св.Димитър“, Евксиноград

Но поп Константин такъв му бил животът; дойде време за ликуване, осъществи се голяма мечта - и идва с унижение и някакво вътрешно незадоволство, и защо ли така става, Боже мой? И той служи всяка седмица, и душата му е устремена към Бога, защото е голяма победа за българина на свой си славянски език да насочи душата си към Бога; но защо да е на тази цена? - И сърцето му ликува и плаче.

 

Ще поведе хората вън оттук той. Няма да са с лице в земята, когато празнуват победа. Дадено е право от владиката, нали? И ето че през лятото нещата стават, както ги замисля: на 6 август - кажи-речи рождения му ден, но всъщност по Богородични пости, с чорбаджи-Атанасовото рамо да подбутва, с Рачински да поведе консулството, поп Константин ги дига всичките на красиво място да отпразнуват светия празник. Уговорили са с игумена на евксиноградския манастир „Св. Богородица“, българина йеромонах Теодоси; и цялата тайфа е там, български първенци от тук и от други места, чужди гости, поп Димитър от Балчик чак идва. Ела да видиш ти как е сътворил Господ Бог земния рай за нас хората, братко мой во Христе, и как още го държи за нас верующите далеч от мръсотиите, където надменният Рим се е издънил и дето пияните гагаузи се рият из мъртвите му от хилядолетия карантии да бълват смрадта на пияните си побойнически нощи.

 

Брегът описва огромна дъга да защити залива от северните ветрове. Не е открито като на „Св. Константин“, а тънката пясъчна ивица на залива е закътана на това приказно място. Дърветата висят с тежки мастилени сенки над тънката пясъчна ивица, а между върха, кажи го, без да наднича над него, и пясъците долу, сред вековните дървета са скрити стените на манастирския двор, църквата, сградите. Цари свещена тишина, сред която се чуе рядък писък на лястовица изпод стрехата, тракане на нечии налъми по плочите, токането в пет часа сутринта на клепалото за първа молитва. И пак тишина, в която усещаш Бог да мисли над теб, да се свежда, да те обгръща... и теб, и близките ти, които още не са мръднали от наровете, така са заспДли.

 

Поп Константин е вън под дърветата. Огромният полумесец на залива лъска, пълен с всемирното спокойствие на това море, дето вече стана негово море, и е хубаво, че дойдоха сега, в последните дни преди да се обърне времето. И е готов да служи в църквата за всички братя, дошли тука с такава любов, на сладкото славянско слово да им служи, защото е мило на душите им. И защо ли някак знае, че вече нищо не може да ги спре, и оттук нататък ще бъде хубаво, и пътят към Бога ще е отворен за тях.

 

Има защо. На 3 април в Цариград Иларион Макариополски провъзгласи независимата българска църква. И само на 11 май с чорбаджи Атанас и другите варненски първенци се създаде българска църковна община във Варна и пратиха поп Димитър при Иларион в Истанбул да го ръкоположи като пръв тукашен отец на новата българска църква, че да се върне да служи. Сетне на 21 май - само след десет дни - чорбаджи Атанас проведе събрание в Хадърча, на което надойдоха хора от околните села: за отцепване от гърците и присъединяване към Иларион. И на 24 юли друго събрание се проведе и сетне още събрания по села и градове - в Балчик, Провадия, Добрич - подписват протоколите за присъединяване към църквата на Иларион! На някой си от тези събори хаджи Иван Вълков дал идея да се събират пари - за училище или там за църкви ли - но да се почва! Тръгва то!

Арменската църква „Св.Саркиз“, Варна

Цяла неделя служи на манастира поп Константин и как се раздвижват всички само! Груеви - Христо и Георги - са във Варна по работа от Пловдив и двамата идват на манастира. Поп Константин и йеромонах Теодоси извън службата пеят патриотични песни! Теодоси започва подписката за пари за училище. Само че в протокола не му тургат името, че не бива да разберат за това гърците - дава цели триста лири! Груеви дават. В общината на града е хаджи Стамат Сидеров от Горна Оряховица, и той е тук и дава 400 лири с брат си. На следващата година те ще дадат 13 750 гроша да се купи място във Варна за училищната сграда. Неудържим човек е хаджи Стамат, толкова неудържим, че едва след 18 години го спират в препускането му! Обесват го по Освободителната война турците, че бил руски шпионин.

 

Както и да е. Рачински под забележката „от добри хора“ в протокола дава 6402 гроша. Други еснафи дават по сто. Това е градско начинание, в духа на чорбаджи-Атанасовия начин на работа, не е зъбене срещу гърци или срещу гагаузи, или срещу турци. Българите са се посъбудили. Будните граждани на Варна помагат тука. Това се казва то работа - дипломатично да се пипа. Четирима гръцки търговци дават по сто лири и дори турският мюфтия дава от вакъфските пари - т.е. от касата на мюсюлманските духовни имоти в града - 400 л. Съгражданите българи нека имат училище, обяснява той! За възхода на Варна става дума тука!

 

След две седмици децата вече се записват - двадесет и пет момчета и петнадесет момичета, и на първи септември учебните занятия се откриват в дома на занаятчията Балтаджи Петко в махалата Ченгене пазар. Мястото - пак в нея махала, е малко втора класа, малко е с кръчми, в които цяла нощ гагаузите се ръгат с ножове, до сутринта шибат конете на файтоните и пеят пунгашки песни с дамаджани в ръка, ама какво да направим - мястото за училището е купено и външно то може да е втора ръка, но отвътре душите светят, защото децата им на тези хора ще бъдат просветени на български език от български учители и няма връщане назад! Купуват мястото на името на кюркчията Коста Димитров - забравих да кажа, - защото, като се върви напред, да не мислите, че пътят е чист! Още няма законно разрешение за българско училище, така че няма настоятелство, няма учредено юридическо лице, което да поеме имота, и трябва надежден човек да се грижи за мястото да не се губи време и да се направи покупката на добри цени.

 

И за да е още по-ясно, трябва тук да вмъкнем още един бамбашка епизод, хем да се види, че гръцките простаци от кафенетата и кръчмите не спят и че не е мъчно да подпишат българомразците гагаузи оплакване срещу начинанията на българската община, хем да се разбере как не му мига окото на чорбаджи Атанас, когато урежда работите да вървят напред и да не се отбиват по пътя. Първият български поп на независимата църква тука - отец Димитър - него го чукват. Попува си в Балчик той, но ето че му скрояват номер и обвинението, че бил руски шпионин, хваща дикиш далече от Варна и идва нареждане, че ще го пращат на заточение в Анадола.

 

Ти кажи какво ще направиш сега! За хаджи Атанас е ясно! Има две неща. Ще отстъпим сега, за да спечелим накрая. Няма да им дадем да се окуражат с успех, че са пратили наш човек на заточение. Няма да им дадем да се гордеят с това, че са изкъртили от мястото му наш човек. Другото е вятър! И ето сега какво става.

 

Щом обвинението е, че е руски шпионин, значи русите няма да помогнат; Рачински не става. Мисли, мисли той! Константин нали беше излязло, че познавал свещеника на католическата църква Демяни ди Ауригио! Дето в Пловдив като деца учили заедно в гръцкото училище и се имат с него? И ето ти връзката с папския викар господин Брюнони в Истанбул, таман като вече ще се открива голямата униятска работа, дето Рим ще защитава наши християни, и така нататък, и турците сега уж позволяват да стане това заради техни си там интереси. Както и да е - хайде при Брюнони, и Демян обяснява на папския представител, че спънките са големи срещу унията и Ватикана, защото ето на - един поп от Балчик станал униатски пастор и те, за да спрат работата, взели, че го обвинили в измяна и го пращат на заточение, и е свършен нашият човек, а и останалите, дето искаме да спечелим на наша страна, ще се изплашат. И Брюнони седи на големия стол и малко е прашасало и позастоял е въздухът тука, в папското наместничество, като всичко друго в Истанбул, но той да не е пасал крави - изпечен дипломат като него - и вижда: лъже тоя българин сигурно, само че каква загуба, като се покаже малко там на север, че Ватиканът може да спасява глави. Стига балчишкият поп да покаже на цял свят, че е усърден.

 

И се съгласява да се застъпи.

 

На 20 декември, все едно че нищо общо няма с Иларион и патриотичните песни на евксиноградския манастир „Св. Димитър“, поп Димитър отслужва една чудесна служба в униатската църква в Пера - да му се ненагледаш. Запалва в нея, дето се вика, първата свещ, защото това е на откриването й тука, в Истанбул! И турците - какво толкоз - не щат сега разправия с папата; отърва се българинът, карай, няма да ходи на заточение, щом си е овесил вирнатия нос и запълзява пред Брюнони. Спаднала му е парата значи. Да върви да лази...

 

Да лази, но балчишките пияници видяха ли, че не можаха да го пратят в Диарбекир нашия човек! Голяма работа станало, една свещ да запали в християнска българска църква. Ако ще да е католишка.

 

А пиесата има и второ действие. Много скоро униятската работа се поразкалва и какво да правим - Демяни научава, че нещо поп Димитър го гложде сърцето, не се чувства добре в Цариград, много голям град, много шумно таквоз - и тая работа с унията не е за селски човек като него, объркал се е нещо... Брюнони се разсмива в големия стол. Тия българи и те взели да душат първите стъпки на дипломацията; ама че смешна работа! Да върви там... Да се маха.

 

Така че през юни 1861 година ухилен до уши, след една-две вечери прегръдки и бъбрене с поп Константин и чорбаджи Атанас във Варна, ей го де е на! - поп Димитър пристига в Балчик. Гагаузите и гърците с протритите потури от столовете на кафенетата горе на главната не могат да повярват на очите си - вместо кюрдите жив да го изядат в Диарбекир, ето ти го няма и година да е минала, и пак тука ни лук ял, ни лук мирисал!

 

За чорбаджи Атанас ви разправях какъв човек е! Какъв водач!

*

Нея 1861-ва година хаджи Атанас се стяга за църковния събор в Цариград, където е избран да представлява българските духовни интереси във варненския край. Вече започва строежът на българското училище и той е спокоен, че ще остави всичко наред като тръгне.

 

На 11 март е издадено разрешение в дома на руския консул Рачински да се открие параклис - това е в наетата къща на богатия варненец Залъмоолу Коста. За строежа му са отпуснати 5000 рубли от вдовицата на княз Воронцов, същия, който през 1828 г. обсажда Варна и я срива със земята. За да стане това, Рачински лично заминава есента на предната година в Петроград да се бори от канцелария на канцелария и да търси ходатайства. На 21 април параклисът е осветен в блестяща служба от поп Константин, от неговия приятел гагаузкия изгнаник в Киев, дето сетне получава високите си отличия в гръцката семинария на о-в Халки - архимандрит Филарет, и от поп Иван. Филарет, който е надзорник на гръцките училища в града, има проблеми с гръцките попове и приема да стане консулски свещеник в параклиса.

 

На 21 май, преди да замине на големия събор в Цариград, чорбаджи Атанас прави последния събор при извора Харлата, за да събере още подписи за отделяне от гръцката църква. И ето че отново избухва бомба. Строежът на училището пак е спрян заради оплаквания. Пак подозрения и клевети.

 

Пак тичане по приятели!

 

Варненският мюфтия Ибиш Ефенди (духовният глава на тукашните турци) диктува на поп Константин и чорбаджи Атанас мазбата, т.е. молбата до правителството в Истанбул за отмяна на това спиране от Високата порта с нарочен ферман. Освен това нарежда нещата в молбата така, че да изглеждат добре: изтъква, че тука враговете на султана искат да смажат добрите и кротки и предани български поданици, защото точно тези врагове винаги гледат гръцките вместо османските интереси. И за да хване дикиш, Ибиш Ефенди помага на Атанас и Константин да се съберат препоръки от турските кадии на Козлуджа, Провадия, Добрич, Балчик, Манакалянската кааза, както и подписите на всичките български мухтари - управителите на българските махали по градовете пред турските кметове. Също да подпишат! И с такава една молба Атанас и Константин отиват в Истанбул, дават я и Атанас остава за народния събор.

 

На 7 декември 1861 година идва в българската обшина позволителното от Ашир бей за доизкарването на училището. До това време гага- узите от махалата, пък и всякаква паплач вече разграбват материалите за строежа, дето пустеят на мястото, но пък е хубаво, че изобщо не знаят за молбата и накъде отива работата. И пак варненската общественост демонстрира подкрепата на начинанието на Атанас. На 20 юни 1862 година постъпва помощ от 40 лири за училището от пруския консул на Варна Е. Рейзер. Фирмата „Братя Дадески“, която е.и консулство на Австрия и Франция, също дава 40 лири. Е. Тори - австрийският параходен агент - и той дава 40 лири... Даже майор Мита Атанасович - сръбски офицер, дето забравих за какво беше се изтърсил във Варна - и той дава 50 турски лири, халал да е на школото на братята бугаре... халал вамо!

 

На 25 юли завършеното училище във Варна, там където сега е Музеят на Възраждането на града, е открито такова, каквото е наредено да бъде според султанския ферман: с каменен долен етаж и дървен втори етаж. С две огромни стаи - едната за момчетата, другата за момичетата. С наредените чинове и черни дъски, с медалите, панделките за отличия и упрек, с пясъчните сандьчета за писане на начинаещите и черните плочи за калемите на напредналите. С естрадата на учителя - нещо, дето сега бихте го нарекли издигната катедра. Осветява го сам гръцкият владика Порфирий - приятелят на Атанас. Присъстват всички големци на града. Руският консул Рачински стиска ръката на хадърчанския чорбаджия. Сам мютесарифинът** Ашир Бей е на празненството и той също сърдечно го поздравява.

 

Над вратата блещи надпис на френски език: „Българско централно училище“.

 

Когато множеството започва да се разотива, поп Константин се спуска надолу към гюрултията на Ченгене пазар, но в душата му е тихо. Мъчно му е за кривата къща на балтаджи Петко, дето в нея учеха децата, дето пееха на глас, а долу в железарницата балтаджи Петко им пригласяше де с чука, де с шмиргела, де с пилата и тупуркаше и изнасяше новите ножове, брадвите, сатърите, дзаваните вън на кепенците - а учениците пееха горе „Весели се мой народ...“ в чест на султана и после „Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица...“.

 

И се оля в сълзи. Щяха да я съборят къщата, балтаджи Петко като умре, че щеше да свърши родът му и после к’во? (Беше ли видял Константин, че в 1908 година наистина щяха да я съборят, да се отвори място за площад „Екзарх Йосиф“ - варненския Фердинандов „Етоал“, дето щеше да се измете циганията от нея махала и на него площад с шадраваните му с минерална вода щяха да се вливат осем улици!! Ако щеш! Осем! Беше ли видял, че една от тези осемте щяха да кръстят на него още докато е жив, и щеше да се ухили само като му кажеха за решението и пак да се просълзи, защото балтаджи Петко, балтаджи-Петковата къща - еееей! - балтаджи Петко! Как си ти?!! Беше ли видял, че 55 години още ще се върти тука из прахоляците, дето са сега на Ченгене пазар, дето нямаше и помен да остане от него; той - детето на небесата и простора? Беше, беше видял някак си по неговия си начин - без образ може би в момента и ако го попиташ, щеше да ти го преведе в образ, но никой не го питаше и не му трябваше да знае какво ще стане. Мъчно му беше сега за балтаджиевата къща, ама много!)

Първото българско училище в балтаджи-Петковата къща, Варна

Щях да ви разказвам как чудно е уредено това българско училище и какво чудо е тази Бел-Ланкастерска система на самообучение, дето малките и големите вървят в знанието ръка за ръка и дето всеки ред в класната стая си има старши, и дето всеки ден се дават медали и значки и за добри, и за лоши, и трябва да си идеш с тях дома, да те види целият град и утре да се върнеш пак с тях - така че това училище си беше лична работа на гражданите и те се грижеха, и децата им се отчитаха пред всички. И за таблиците. И за песните. И за Сава Доброплодни, който идва тука с такава заплата, че после да се чудиш наистина какъв даскал е той и наистина отначало как не си вярвал, ама наистина си я заслужава цялата заплата този човек, до последния грош! Само че не ми се разправя. И мене ми домъчня за балтаджи-Петковото училище. И за - какво му стана на този поп Константин сега?

 

На 11 юли 1864 година в село Хадърча, в къщата на чорбаджи Атанас дъщеря му Добра Атанасова Георгиева ражда на съпруга си поп Константин Дъновски рожба от мъжки пол и ще я кръстят Петър.

_____________________________________

* Петко Славейков редактира американския протестантски превод на Библията на съвременен български езнк по поръчка и заплащане от Протестантската методистка мисия в България.

** мютесарифин (тур.) - окръжен управител