Глава пета: Ученият

[Ани]

Глава пета

УЧЕНИЯТ

Автоматични фотокамера

1893 на световното изложение в Чикаго посетителите могат да видят макет на бараката, от която бива измъкнат, в традицията на шоуто на Кит Карсън, вождът Ситинг Бул, за да бъде убит от препускащи наоколо индиански бойци на коне.

1893 (лятото) на същото изложение Чакалов превежда на Алеко Константинов и приятелите му.

1893 по отсечката Чикаго-Хъдзън „Емпайър Експрес“ поставя рекорд в жп транспорта, като развива 180 км в час.

1893 в Ню Йорк цените на билетите на Саут Фери стават пет цента.

1893 в Турция фанатици нападат американски мисионери.

1893 на жп линията Москва-Петербург биват убити 50 селяни, които се опитват да спрат влака с царския вагон и да молят бащата император за помощ срещу продължаващия глад.

1893 Хавайската кралица Лилиоукалани бива свалена от престола с преврат от влиятелни американски жители на островите.

1893 (август 23-28) във Варна годишната методистка конференция назначава Захария Димитров за 4 години в Хотанца.

1894 (6 февруари) в Смолян, България, се ражда Петър Пампоров - толстоист, вегетарианец, популяризатор на Емерсън. В двадесетте години на 20 век, като пътуващ проповедник на идеите на Дънов в Европа, той основава първите Бели братства в Естония, Латвия и Литва.

1894 в Медисън в семинарията Дрю постъпва Вишанов, а в Алегени колидж се записва Пачеджиев.

1894 (13-18 юни) в Русе методистката годишна конференция се заема с нова Русенска семинария с директор Стефан Томов.

1894 (8 август) умира преподавателят на Дънов от семинарията Дрю - Джеймс Стронг.

1894 (есента) в Бостън на ул. „Бойлстън“ при парка „Бостън Камън“ се прави първата копка на подземната железница.

Телескопичен блик

„В 6:02 сутринта на 1 септември 1897 подземната железница под парка „Бостън Камън“ бе отворена за първия си пътнически пробег по трикилометровото трасе. 175 ентусиасти се натъпкаха във вагона за 50 души, висяха по трима на страничните стъпала, дишаха си във вратовете на платформите и се вкопчваха тук и та.п, стъпили на буферите. Двама развяваха американското знаме, а останалите викаха, докато тролеят се промъкваше между тълпите от двете страни на линията по протежение на ул. „Бойлстън“, за да се скрие в тунела под Градската градина. До среднощ се качиха сто хиляди души. До края на годината бяха извозени петдесет милиона пътници.“ (Джейн Холц Кейн)

„Повече от пет хиляди души на час се тъпчеха като сардини... и крещяха като диви животни...“ (в. „Бостън Тлоуб“)

*

В четвъртък на 19 май 1892 г., в единадесет часа сутринта в семинарията Дрю в Медисън се проведе последното публично мероприятие за учебната година 1891/1892. Това бе раздаването на дипломите, на което Петър Дънов получи своето свидетелство за завършване на пълния курс на семинарията Дрю с изключение на подготовка по старогръцки език. Това, заедно с лиценза му за правоимащ пастор от Русе от 1887 г., както и фактът, че вече бе официално регистриран член на методисткото църковно паство (или както се казва, „конференция“) на град Медисън, щата Ню Джърси, му даде възможност да постъпи без приемен изпит във Факултета по теология в Бостънския университет още същата година.

12 октомври, сряда, 1892 г. той бе записан на страница 28 в матри- кулационната книга на теологическия факултет на Бостънския университет като специален студент.

„Номер - 1615. Пълно име - Дънов, Петър К. Местожителство - България. Място и дата на раждане - Варна, България, 1864. Пасторски лиценз - Русе 1887. Църковна конференция, към която принадлежи - Медисън, Ню Джърси. Подготвително образование - курсът в Дрю с изключение на старогръцки. Забележки - няма.“

Лекциите обаче бяха започнали преди двадесетина дни - в четвъртък на 22 септември, и той вече бе наясно, че това не ти е добродушната международна шаренотия на семинарията Дрю и нейните неоперени ученици. Между внушителната маса от 73 новозаписани теолози, с които сега тепаше наоколо, имаше само трима неамериканци: Ривоире от Италия, Хетман от Финландия и Теобалд Аугустус Смит от Ямайка (ако Британска Ямайка можеше да се приеме като нещо неамериканско, разбира се). Останалите седемдесет бяха яко подготвени вече американски студенти; лакът до лакът с него в най-престижния университет в най- аристократичния квартал, на най-английския и най-благоустроен град на Съединените щати.

Не беше шега. Нямаше я вече бащинската, прегръдка на вековната дъбова гора и успокояващото чик-чирикане на птиците й, с което той се разделяше само в края на седмицата за стимулиращата динамика на големия град през реката. Нямаше я универсално приетата толерантност към емигрантите. Нямаше го дружелюбното дърдорене с нюйоркските работяги с торбестите панталони. Нямаше ги шегите на Юфам и Милей, нито усещането за „чичко учителя“. Вместо мешавицата на величествено красиви и мизерни тухлени сгради, тук бе чист паваж, паркове, тротоари, европейски площадчета и квартални и градски градинки и паркове; вместо богаташи и народ, тук бяха тежки граждани от горе до долу - беднякът бе вън от картината.

Не се иска много въображение, за да се усети огромното напрежение, на което Петър Дънов се бе подложил с предприемането на тази нова крачка.

*

Бостън от него време е нещо, което заслужава да се види. Пренаселен е като Багдад по времето на Харун ал Рашид, само дето хората не си живеят над дюкяна, а в къщи с градинки по на пет-шест километра от канцелариите си и всеки ден трябва да ходят и да се връщат от работа в центъра. Избягали от Англия, че уж била надута и не могат да я понасят, презабогателите пуритански мозъци още искат да живеят като английски „джентри“ и бизнесът да е в „ситито“, а жените и децата да са в резиденцията в „кънтрито“ с ливадата, стария дъб и боричкащите се ловни кучета. Само че главата на семейството не ходи един път в седмицата в града да види как са му акциите, а е чиновник всеки ден от девет до пет и ливадата е три педи на две крачки и ако има куче, трябва да се извади на улицата, когато се внася новият бюфет, че няма как да се разминат хамалите.

Но ще се справят, защото това са дебелоглави хора, които лягат и стават със запретнати ръкави. Тук и точно по това време се посаждат семената на американската градоустройствена мисъл около основния проблем на бостънци: как да се запази красивото в английския начин на живот в американската житейска реалност.

Милионерът Уитни вече е купил повечето от тролейните линии в града и се готви да прокара в най-гъстото на центъра „елове“, т.е. вдигнатите на нивото на втория етаж железни пътища с техния апокалиптичен трясък и тръскане. Изглежда че няма друг изход с тези експлодиращи американски градове, и навсякъде постъпват точно така. Това е то спасението за претъпканите им центрове! Уитни дори има подкрепата на губернатора Ръсел, който казва: „Направи превоза до предградията лесен, бърз и евтин, а пък невзрачните сгради за даване под наем в града и тъй и тъй не могат да се сравняват, както показва опитът, с предимствата на извънградските резиденции.“ Така че лозунгът на Уитни е: „Шумът на бесилото! Мръсотията по дяволите!“ Не ви трябват коне от кол и въже да ви теглят по 303 каруци на час по Парк стрийт към центъра! Само елове!

И как да спориш с него, когато в Бостън нещата стоят по-зле от където и да било. Единият квадратен хектар терен на центъра има 24 километра релсов път, 80 км тролейни маршрути с железните им пръчки и преградите им, 714 стълба, 195 кръстовища, 257 превключвания и 149 спирки. На Тремонт стрийт е такова тъпкало, че от пет до шест и половина следобед тролеите са вагон до вагон от площад „Сколи“ в бизнес- ката част до улица „Бойлстън“ в края на градската градина. Планът е във въздуха над улица „Тремон“ да се дигне „ел“, да се разкопаят старите гробища и да се удари през парка „Бостън Камън“. И понеже Уитни иска да мине през старите чинари на парка, два пъти подред бостънският съвет отхвърля идеята. Толкова тежки са тези тежки граждани, че градът им е по-важен от бизнеса и разноските, и губернаторът да си гледа работата, защото те точно по това време вече са пръснали милиони не само за благоустрояването на старите градски паркове и градиш!, а са започнали изпълнението на един грандиозен план за освежаването на града - прокарването на така наречената „емералдова огърлица“ - десет километра дълга верига от паркове, гори и градини, като се почне от „Бостън Камън“ на' върха на стария център на града и се стигне до 4000-те декара на крайградския парк в Уест Роксбъри на архитекта Фредерик Олмстед. Примерите и сравненията с други градове не помагат. Нюйоркчани, чи- кагци и балтиморци може да разтрисат железните си сгради с елове, да секат паркове и градини, да събарят сгради, за да разширяват улици - но не и бостънци, защото градът си е техен град - всяка педя от него.

Като казваме „техен“, трябва да не забравяме, че това всъщност е градът на избягалите някога от позлатата на кралска Англия английски пуритани. Стегнати хора в ботуши, дълги прави роби до глезените, църквите им - голи като хамбари отвътре, само с редици евтини столове; за да не пречи нищо на тяхното устремление към Бог, какъвто е; към неговата природа, такава каквато е, а не каквато я правим с орнаменти, идоли, украси и разните там други стимулатори на верското чувство. Пуританите не са „госпожици“. Те никога не са се колебали да дигат публична бесилка. Никога не са се поколебали да закачат вещици на стените на бостънското пристанище. Никъде няма толкова много църкви; но и никъде няма толкова много молитвени храмове на всякакви религии и деноминации; вярата на другите е свободна, както е свободна природата.

„Бостън Камън“ - старата ливада край центъра на града, на баира - е оставен както си е. Бесилката е била на един вековен бряст, който още е стърчал долу в западната част, когато Дънов идва тук и се заселва през северната улица на парка на възвишението Бикън хил. Останалото е било ливада, храсталаци, кичурчета вековни дървета. А когато това място остава в центъра на града, оградено от кулите на църквите и на обществените сгради като от почетна стража, никой не помислял да го пипне. Ако Бостън градът, колкото и величествен, е храм на някогашната пуританска сдържаност - „Бостън Камън“ е подовата му настилка, зад която се крие недоосъзнат култ към природността: вместо чакъл и паваж - трева; вместо барокови пейки - нищо; вместо паркови феерии и алпинеуми и постлани с жълт пясък алеи - кичури дървета, тъй както са си били и биха били, ако полуостровът между Чарлз Ривър и Бостън Харбър изобщо не беше населван. В края на краищата това е градът на най- великия урбанист на всички времена Луис Мъмфорд и неговото кредо: „Като урбанизираме природата, ние развиваме природното в града.“

Градът за тези граждани наистина е втора природа. И ако тук някой възрази, че това е един от културен по-културен град, точно това е то! Естествено - при положение че се разбира какво значи понятието „култура“ за тукашния гражданин. А то значи „растеж“, значи развиването на нещо посадено от човека за неговите нужди, материални или духовни; и този растеж, биологията на това развитие на корена и на каквото там расте отгоре, е най-природното нещо, което има на този свят. И тази човешка, тази градска органичност на развитието на града е „природността“ на градската среда, за която Мъмфорд говори. В празната си църква пуританинът намира повече Бог, отколкото в най-позлатената католическа катедрала със златните й слънца или отколкото в най-вмирисаната на тамян православна църква, защото е като молитва на полето под естествено порасналите сандалови дървета и техния аромат, и естествено изгрялото слънце и неговото енергийно сияние. Така и в човешки пипнатия град: в улиците и тротоарите му, градинките му, кривите му сокаци, изпълзели от някакви естествени човешки жилищни нужди, има повече „градско“ (т.е. топло и сигурно) чувство, отколкото в магистралата, ликвидирала петдесет именно градски съоръжения на вчерашния гражданин, или сега в ела, който ще трещи, ще друса и ще се плези през прозорците на втория етаж на бедния бостънчанин.

Каквото и да струва, Съветът пази „градската природа“ на града, без да осъзнава, че от всичко природно, както подсказва Милей, наднича Бог. Съветниците усещат болка в сърцето си, като помислят как ще изглежда този гигантски, сякаш молитвен храм на гражданската им хармония, и дават и наддават пари, за да го бранят. Когато става нужда да се разшири улица, те не събарят каквото пречи, както в Ню Йорк и Чикаго, а първи започват да местят сгради. Франсис Тролоп още през 1830 гшше какъв кеф е да се зяпа такова местене, а Дикенс при престоя си тук разказва как „едно жилище кара в бая тръс надолу по хълма!“

Когато на нивото на терена повече не може да се увеличават комуникационните линии и затова трябва да се вдигнат във въздуха, бостънци не могат да приемат техния град да остане без жилищни фасади и без гледки към небето и тревата на „Бостън Камън“ от прозореца на приемната, където дъщеря им си готви урока по пиано. Така те пак са първите, които вкарват комуникационните линии под земята.

Когато стара обществена сграда трябва да се замени с нова, по- голяма за порасналите нужди на администрацията, атрибутите й, колкото и прозаични и наивни, се пренасят тържествено като мощи на светец на новото място. Малко преди тръгването на Дънов обратно за България той вижда как мрачните граждани са се умислили заради изоставянето на стария щатски парламент на Бълфинч заради нова постройка и как се събират на 7 март 1895 пред сградата да гледат какво става. Церемониал- майсторът на щатския съвет лично сваля нейното свещено метално изображение на риба треска, увива „стария солен символ на Бостън“ (както казва един бостънец) в американското знаме и го отнася пеша, придружаван от петнадесет законодатели, за да го сложат на новата омразна щатска сграда от жълти тухли.

И докато тези проблеми на съхраняването на града от алчната корпоративна урбанистика продължават да се решават без щадене на средства и емоционални изблици, новото строителство достига своя архитектурно-конструкторски апогей. По време на пребиваването на Дънов в Бостън именно се изграждат паметниците, които го правят „Бостън“.

Бостънската обществена библиотека е започната при пристигането му в САЩ с бюджет от 400 000 долара, който до завършването й, когато той си тръгва през 1895 г., нараства на два и половина милиона! Това е буквално ренесансов дворец с фасада от тринадесет арки от розоват камък и чрез нейното великолепие архитектурният дух на Рим, преминал през Париж, ще се промъква по-нататък в имитации и подражания от площада „Купли“, където се издига тя, в частни резиденции и сгради на институции по крайбрежието на Чарлз Ривър в модния квартал Бек Бей. Заядливи журналисти ще наричат сградата „студена и скучна“, други - „прилична на хамбар“, но бостънски писатели, архитекти и гости интелектуалци ще се крият тук, за да работят с дни в спокойно уединение. Работата е там, че освен архитектурна представителност духът на Бостън тук се изразява в пълната органичност и функционалност на интелектуалната цитадела. След време именно тя ще бъде наречена „машина за живеене“, фраза, грешно приписвана на Курвоазие.

Спокойствието и удобството на четящите тук се поддържа от скрити от окото последни постижения на жилищната техника; както ги изрежда един съвременник: „отопление, осветление, вентилация и електродобивна станция с три бойлера с по сто конски сили с две синхронизирани турбини от по сто и петдесет конски сили; с тях - две динама с капацитет от три хиляди и шестстотин сто и десет волтови двадесетватови електрически крушки.“ Скрити настрана пуфкат деветте помпи на вентилационните ветрила, девет електромотора за два пътнически асансьора, десет лифта за книги от хранилища до читални, прахосмукачки за почистване праха на всички книги на всеки етаж. Добавете към това пневматичните тръби за всмукване на листчетата с читателските поръчки до библиотекарите и нейните половин милион книги по полиците още при откриването й - и ще имате представа какво поразява бостънци и къде се е озовал Петър след семинарията Дрю с нейната - ще бъде ли светотатствено да кажем - колкото научна, толкова и „училищна“ библиотека, която го беше изумила преди четири години.

Точно през площада едва преди две години са завършени кулите и преддверието на катедралата „Света Троица“ - шедьовърът на Хенри Ричардсън. Гранитна кръстна църква в гръцки стил, висока над петдесет метра, тя е истинска симфония от гранит, разноцветни каменни облицовки, тухли и керамични плочки. Вътре - цветни стъкла, орехова ламперия и масивни мебели от дъб и ясен.

Самият Бийкън Хил, възвишението на север от „Бостън Камън“, където е теологическият факултет и където живее Петър, е резиденция до резиденция на богатите стари бостънци и строежите на църкви и местни паркове и градинки продължават. Улица „Маунт Върнън“, на която е факултетната сграда от бял пясъчник, днес през сграда-две е маркирана с охранявани паметници на историята на града, гордеещи се с медни покривни обшивки, издадени еркери, които и до ден днешен се перчат със зеленикавите си тежки прозорци с оловен примес, внесени от Англия; след това външни дървени орнаменти от сандалово дърво от Хавай и от Карибско море, мрамор, лято и ковано желязо, бронз, пиринч, - какво ли не! Качествено, тежко, чисто - без да е натруфено. И до днес важи описанието на Дикенс от гостуването му тук в „Американски бележки“: „Въздухът бе толкова чист, къщите толкова светли и весели... тухлите бяха така невероятно червени, камъкът така невероятно бял, капаците и парапетите така невероятно зелени, дръжките на вратите и табелките на входовете толкова поразително ярки и искрящи... Градът е красив град и няма начин - както ми се струва - да не впечатли всеки външен човек по най-положителния възможен начин.“

Тази сдържана и строга красота господства и в студентско-преподавателските отношения на факултета. Пуританският дух на самоконтрол и дисциплина е сложил своя отпечатък и наистина го няма чичовското добродушие на Ню Джърси. На лекциите на доктор Бордън Паркър Боун по теизъм и философия на етиката Петър Дънов се среща най-ясно с тази липса на пърхащо бащинско отношение, което е така характерно за Дрю и до днес е така типично за американските преподаватели. Но - странно - това едва ли поражда чувството на загуба. По-скоро допринася нещо, което сам той ще прилага много по-късно към своите ученици; нещо, което Петър забелязва съвсем ясно в първата (и може би единствена) обща среща между новопостъпили студенти и семействата на преподавателите. Боун има малки деца, които не се отлепят от него - но в това не изпъква на преден план емоционална привързаност, въпреки че тя не липсва. Това, което е на преден план, е тяхното уважение и възхищение от баща си и майка си! И това е така скъпо! Петър тук съзнава нещо, което се бе загубило между него и баща му в последните години преди заминаването му от Варна. Той бе имал същото това чувство към баща си, когато бе малък. Боготворил го беше, както бе боготворил дядо си, и това му бе давало огромен стимул, огромна амбиция да върви напред. С течение на годините обаче, със сближението им във Варна уважението и възторгът бе се заменил с топлото емоционално чувство. Бяха станали равни, бе станало удобно и уютно. Но той бе загубил стимула, който така силно бе извирал от отношението му към баща му. Далече напред в годините, съзнателно или не - той щеше да държи приближените си и учениците си на дистанция. Самота или не - като техен учител, той щеше да издържи и да ги стимулира да вървят напред, а не да почиват на коляното му!

Боун винаги оставяше учениците си да направят първата крачка по пътя към личната им или социална близост. Дори в полуофициалната обстановка на класната стая той бе високо изправен, не премълчаваше и не приемаше леко глупащината. Отношението му излъчваше: „Ето това е! Проумей го колкото можеш сам!“ Или: „Приеми го или забрави цялата работа!“

Петър присъства на разменянето на реплики в коридора между Боун и един студент, което особено го впечатлява. Материята, която изучават, е тежка и студентът иска да е откровен.

- Доктор Боун - подхваща разговора той, - чувствам, че не съм кой знае какъв философ...

И преди да успее да завърши мисълта си, Боун слага край на дискусията:

- Не съм наклонен да споря с вас по този въпрос!

И отминава. Остротата на отговора, Дънов я наясно по това, идва от предишната поза на откровеност на същия студент в един общ разговор, в който той изтърсва (за да се прави на интересен), че не мисли, че повече трябва да остава свързан с такава проста деноминация като методизма. Колко по-точен, по-истински „учителски“ е този чист и прям отговор на Боун на кокетника от примиренческия отговор на любимия му Шишков от варненската реалка на ироничните кривеници на Васил Коларов; измъкването му встрани с контраирония, с пресилено капитулиране, което само някак зад пердето намеква, че той може би не се предава и не се признава за по-прост от Вазов, но е тъжен и неуверен в тази объркана следосвобожденска обстановка. При това някои студенти са започнали официални оплаквания и обвинения в отклонение от установените доктрини на методизма срещу Боун и други преподаватели. Боун обаче е учител и е непоклатим: Ако не ти харесва, отивай си! Ако ти се струва сложно да се вглъбиш във философията на етиката и теизма, то ти е от главата, а не от сложността на материята, както я преподавам аз!

На Дънов му харесва, че учителят трябва, обича или не обича ученика, да е строг и да го води напред, да не се огъва от умиление, да не предлага емоционални патерици, когато трябва да го научи бодро и уверено да крачи напред. А че материята е сложна, сложна е, в това няма съмнение. Петър ще се опита да вникне в нея истински, когато избухне спорът по това дали учителите им Боун, Шедцън и Мичел са еретици наистина. Той се запалва от идеите на Боун за анализ на понятието „вяра“ и правомерността на съчетаването на религия и съвременна наука за издигане нивото на правдоподобността на чудото и провидението - идеята на скъпия „чичо“ Джон Милей от Дрю, но изнесена още една крачка напред.

*

Различен, на пръв поглед студен, после все по-увлекателен, все по- стимулиращ, факултетът по тукашната бостънска традиция също е не само „машина за живеене“, но и „машина за учене“. Домашната организация на Дрю тук е заменена с гладко работеща, прецизна и ясна образователна операция.

Преподавателският метод, който се предпочита, е - както се нарича навремето - сократичният метод. Това ще рече устно преподаване с оптималното непосредствено включване на студентите. Книгите и учебниците са подръка; препоръчват се и се предоставят и частно написани лекции от преподавателите, но зубренето не е на мода. Учителят трябва да завърти мозъка на студента си в ритъма на своя мозък, преди да го пусне да върви нататък.

Редовният курс е тригодишен, но има и допълнителни предмети, с които студентът може да се заеме, при положение обаче, че факултетният съвет се убеди, че той ще може да поеме допълнителното натоварване, без това да му пречи на усвояването на редовната програма. Ако всичко е наред, може да се впусне в някоя от десетте предлагани дисциплини без допълнително заплащане. Няма да е излишно да споменем, че между тези допълнителни дисциплини са медицината и музиката - две неща, на които особено се набляга в методисткото образование.

Има и четиригодишен курс, при който последната година се дава безплатна стая в общежитието на Теоложкия институт. Този курс е за студенти без предварително солидно образование, които имат нужда от подготвителна година.

Институтът по теология на ул. „Маунт Върнън“ 72, Бостън

Като отделна специалност в института има тригодишен курс за мисионери, насочен към практическа работа на терена. И отново тук музикалното образование е особено силно застъпено. Студентите в тази специалност, които ще преследват кариера в мисионерска дейност в чужбина, се приемат без допълнително заплащане в Музикалната консерватория на Нова Англия - по него време най-голямата по обем консерватория в света. Умението да се преподава музика на деца, владеенето на пиано и орган (включително акордирането им), елементарната хармония, за да могат да се пеят местни народни песни в хор, както и солфежът и църковната хорова музика са задължителни. Нека вмъкнем тук, че дълги години по- късно Петър Дънов разказва за концертите, които студентите правели помежду си, и как - понеже знаели, че свири на цигулка - настояли и той да вземе участие. Точно на един от тези концерти той изсвирва импровизираната в момента мелодия „Завръщане на блудния син“, която пожънала огромен успех. Учениците му в България разказват как той я изпълнил по-късно и пред тях на „Изгрева“ няколко пъти, но мелодията била сложна и никой не се наел да я нотира, когато му било времето. Така се и загубила.

В която и специалност да е студентът, той бива изложен на работа в това, което тук наричат „агресивната градска църква“. Теорията не може да мине без практическо взимане на участие в църковната работа, като се почне от стажант-проповедничеството, та се стигне до чисто техническа помощ.

Факултетът има завидно организиран хинтерланд. Уреден е безплатен достъп до четири библиотеки и две читателски зали. На първо място е библиотеката на самия институт. След това идва рядката теологическа колекция на покойния декан на института пастор Джеймс Латимер. Общата теологична библиотека от двадесет хиляди тома с читалните и периодиката си е разгърната близо до института. На последно място е намиращата се на по-малко от километър през парковете на югозапад Бостънска обществена библиотека, която вече е най-голямата в страната със своите половин милион тома и продължава да расте с над 10 000 тома в година. В читалнята й се получават над четиристотин периодични издания - всичко, което значи нещо в Щатите, плюс всичко важно от Англия, Франция, Германия, Италия, Испания и Скандинавските страни.

Студентите са изложени на картечен огън от дебатиране, изнасяне на лекции, обсъждания и религиозни диалози. Всяка седмица клубовете за импровизирани дебати имат редовни срещи. В понеделник сутрин в големия салон на името на Уесли има пасторска конференция, на която се срещат проповедници от всички възможни християнски деноминации. Понеделник вечер на крачка от тук са лекциите на прочутия лектор Джозеф Кукс. Безплатни за студентите в Института са лекциите в института Лоуел, цялата годишна програма на общинския лекторат и пр.

И, разбира се, в сградата на института има безплатен гимнастически салон с всички модерни за времето уреди, „Бостън Камън“ през две улици на юг чака студентите с игрищата си за тенис, крикет и бейзбол, а Градската градина и алеите на Бек Бей покрай водите на Чарлз Ривър са проснали ливадите си за разходки и пикници.

Петър Дънов пристига в Бостън точно когато се е открило новото здание на Института по теология в супертежкия квартал Бийкън Хил. Елегантната четириетажна сграда на улица „Маунт Върнън“ и сега носи номера си - 72. Това е модерно здание в готически стил, облицовано с бял пясъчник, и дори днес изглежда съвременно. На пръв поглед не е особено монументално, но така е само на пръв поглед. Всъщност то е съединено през целия квартал с постройките на големия си парцел отзад и има излаз и на другата улица - „Чеснът стрийт“ номер 27.

Адресите трябва да се знаят и да се помнят, не ги споменаваме за лукс. Ако тръгнете септември месец за насам, пълни с ентусиазъм, че ще учите теология в Бостънския теологически факултет, те ще ви трябват много преди да слезете. Откъдето и да иде влакът, ще запердашите покрай морето, ще навлезете сред складове, рампи, докове, ще започнете да пресичате крайните квартали към първата си гара в града и щом потеглите от нея към последната си станция - била тя Саут Стейшън или Норт Стейшън, която е по-близо до Бийкън Хил, кондукторът ще мине от вагон на вагон да ви подсети да се стягате и с него ще мине и багажният агент, на който трябва да дадете квитанциите и номера на куфарите си в багажния вагон. Трябва да му кажете да ги достави на ваше име на входа на института откъм „Чеснът стрийт“ - номер 27. Вие самият най- добре е да наемете от малките хердикови карети пред гарата със страничните седалки, дето се влиза отзад, защото са само 25 цента, и да дадете адреса, на който да ви закарат откъм главния вход: „Маунт Върнън“ номер 72. Искат ви там, за да може портиерът да ви отведе, където трябва, и да ви ориентират веднага, за да не се лутате излишно. За багажа ви вече са се погрижили.

Ще ви дадат точни данни какви такси трябва да платите, колко от тях отначалото, колко през втория семестър. Ще проверят на база на дипломите и препоръките ви какви намаления може да получите, кое е безплатно за вас и кое не, какви квартири и стаи имат, къде са и колко струват. Ще ви дадат списъци на местата, където може да работите от хамалска работа на пристанището, където се получават най-много пари, през миенето на чинии и келнерството в кафенетата и ресторантите около Бийкън Хил, където се получава по-малко, но е лесно и подръка. Това е най- организираният източник на доходи всъщност и факултетът е подготвил всичко както трябва и по тази линия. Учебната програма е така нагласена, че от единадесет и половина до два и половина следобед не се учи, за да могат студентите да работят като келнери по време на обедната почивка, когато кафенетата и ресторантите от квартала са пълни. Много по-пълни от вечерното време, тъй като на обяд никой няма време да се отдалечава от кантората си, за да се храни вкъщи. Изборът на работа нататък се простира до преподаването на частни уроци - за което се иска квалификация и носи реално най-малък приход, ако не се натоварите толкова, че да не ви остава време да учите самият вие.

Бостън!

Стегнатият, точен, пуритански Бостън, който сега вече има лъснати пиринчени дръжки на външните си врати, вносни стъкла от Лондон и махагон от островите, но на всеки ъгъл стърчи църковна или библиотечна, или друга някаква кула. Дали това е за да си по-близо до небето, или да гледаш големия градски часовник на нея и да не закъсняваш за работа, за началото на учебния час, или за бизнес-срещата си - това вече не се знае.

*

Часовникът на Петър Дънов тук бе настроен също съвсем точно. Той отново идваше като специален студент. Когато двете запланувани години в семинарията Дрю не му стигнаха, за да се почувства сигурен, че ще бъде такъв проповедник на Словото, какъвто сърцето му река, записа още две, но и това не се оказа достатъчно. Той вече се беше вдъхновил не само от близкия на сърцето му Юфам, но и от идеите на професор Милей, че знанието и науката не отдалечават християнина от вярата му, защото знанието и науката са част от божествената промисъл, т.е. те са чистата Божа истина за същността на божественото и затова само разширяват нейния обхват. Президентът на Дрю доктор Бъц също бе дал тази насока на работата си, защото и той чувстваше необходимостта да не се изостава от съвременната експлозия на знанието, науката и техниката, което щеше да направи преподавателското тяло старомодно,-ако не влезеше в крак с времето си. Не след дълго той щеше да излезе с прочутата си реч на една от годишнините на семинарията за „Проповедникът и Новата епоха“, която правеше явна концесия на идеите на Емерсън против обръщането на погледа на верующия към уж духовното превъзходство на миналото. Основната теза на тази реч той формулира буквално така: „Проповедникът на новата епоха трябва да бъде човек на собственото си време. Пророците и апостолите бяха запознати с епохата, в която живееха. Той трябва да разбира проблемите на модерната цивилизация.“

Часовникът на Петър Дънов беше сверен с часовника на модерните времена. Той трябваше да стане учен - беше убеден в това, - за да може да говори на тези млади техници, на тези образовани хора, на тези интелигентни адвокати, инженери, лекари, педагози, писатели... Как иначе.

Със знанията си по обща история той искаше да постави жива плът върху костите на своята теологична подготовка. Какво беше станало всъщност, как бе станало така, че Словото да достигне както до европееца варварин, така и до дивака, който не вижда по-далеч от кравата си, овнешкото си, жена си и паладжосването на нещо, дето може да свърши работа? Как беше насадено вечното, иманентното на християнското учение в главите на тези, които изцяло живееха с ефимерното и преходното, които от дъските на външния клозет на двора ковяха курник, като паднеше клозетът, и после от дъските на курника, като паднеше, цепеха трески за огъня в баджата, в която си опушваха сланината. Точното знание за това! Не общите красиви приказки. Точните знания за това, което бе съборило огромния дух на баща му на колене в селската прах на варненския край. И защо в Западна Европа, където варваринът е бил по-варварин откъдето и да било другаде, вечните ценности на божието слово бяха пуснали дълбок корен и то бе родило по-тежък плод? А не в родината му?

Искаше да направи сериозно научно изследване в тази насока, да изясни за себе си този въпрос във формата на богословска теза, която щеше да избистри мисълта му, да му даде опора за бъдещата му работа, пък и богословско бакалавърско звание, което също да се обсъди с професора по практическа теология и като се уточни, пак той щеше да я приеме до 15 април идната година.

По него време професор по практическа теология бе Лутер Таунсенд. Най-плодовитият автор от преподавателското тяло, той бе як, но късичък мъж, винаги изрядно облечен и навсякъде се набиваше в очи с дългата си черна брада. Беше истински син на Нова Англия, където бе започнал като проповедник в годината, в която Петър се бе родил. Беше останал без баща рано в живота си и на шестнайсетгодишна възраст се бе хванал на работа по железопътните линии, за да храни семейството си. Недоволен от лошото си образование, положил неимоверни усилия да прогресира от колеж на колеж и от семинария на семинария, докато стигнал до Бостън, където изкарал 25 години като преподавател. Петър Дънов всъщност се оказа един от последните му дипломанти и в разговорите си с него се случваше Таунсенд да се отпусне и да му разправя най-различни неща от живота си. Измежду тези неща силно впечатление на Петър направи историята как получил просветлението си да стане учител, което сподели и на прощалния банкет на следващата година, след като вече бе приел тезата на Петър. Бил се уединил в един дърварски лагер в лесовете на щата Мейн, за да се възстанови след изтощително боледуване, и както обядвали най-проста храна на скованите дървени пейки в лагера, изведнъж бил озарен от мисълта, че трябва да стане учител, да просвещава хора като тези около него. Получил призванието си от небето. С една дума, той беше плодовит, духовен и вдъхновен мъж, но краката му бяха на земята, по която бе крачил с железничари и дървари.

Таунсенд с внимание и симпатия се отнесе към - кажи го – последния си студент, при това пратен от провидението от толкова далеч. Те подробно разговаряха по това, което Петър искаше да направи. Таунсенд смяташе, че студентът му се нагърбва с ненужно тежка задача. За да се напише подобна историческа теза, трябваше да се прочете огромна литература, при това нея я имаше подръка в бостънските библиотеки и не можеше да се прескочи. Просто трябваше да се чете много! Съветваше Дънов да се захване с нещо по-ограничено по обхват, което все пак щеше да му позволи да покаже възможностите си и да получи научното си звание. Така нравеха всички. Петър обаче бе упорит. Искаше сам да разчепка проблема в работата си и сам да научи нещо. Таунсенд замълча, гледа го, мисли и накрая реши, че няма как - този странен българин очевидно беше искрен. Искаше да се опита да напише сериозен труд, искаше наистина да изследва нещо, което не знаеше. Нямаше смисъл това усилие в област, в която няма какво повече да се каже, но как да отклони една искрена душа, която искаше да направи точно каквото е предназначението на науката, към която се стреми. И се съгласи. Темата, която му възложи, беше „Миграцията на германските племена и тяхното приемане на християнството“. Посочи му литературата, която имаше по въпроса в институтската библиотека, и му стисна ръката. На добър час!

И така Петър пое дълбоко дъх, усмихна се в себе си на малкото духче, което взе по детски радостно да подскача в сърцето му, и тръгна да си нарежда стаята с мисълта за тетрадки, моливчета, гуми, листи за чернова... Оооо! Имаше време и щеше да е чудно. Имаше време и докато изчовъркаше книгите и напишеше тезата, щеше да научи сто още неща, дето ще са за цял живот! Близо две години. Всъщност една година и седем месеца до 15 април другата година.

*

Писането на тезата в Института по теология бе само част от школуването на Петър в Бостън. Далече не най-важната част. Двете му години тук и следващата в Медицинския факултет бяха едни от най-интересните в интелектуалния живот на стария град, тъй като бяха на границата между стария пуританизъм, консерватизма в теологията и философията, ксенофобията на фамилиите създатели на Бостън и модерните времена. От Германия философията на персонализма намери убежище сред водещите умове на методистката теология. От добрия стар Конкорд се лисна тихото закъсняло мъртво вълнение на стария добър трансцендентализъм на Торо и Емерсън, а унитарианците отново имаха глас. От юг от Ню Йорк навлизаха новите издания на интелектуалните водачи на Теософското общество, окултна литература, езотерична литература. Започна като гръм от ясно небе дискусия за мястото на Русия и нейната съдба, нейната връзка с Америка и идеите на панславизма.

И сред това - в библиотеката на Института и в Бостънската цитадела на знанието, Обществената библиотека на площада „Купли“, Петър Дънов четеше за германски варварски племена, за духа на славяните, за Природата и Бога като две лица на едно и също нещо и за създаването в личностното на собствената реалност като същност, и на собствената ценност като достойнство, върховен образец за което е Исус. Колкото и претоварен, той търсеше природата на Нова Англия, разширяваше разходките си с приятели, напипваше опора в българите състуденти от други университети и в скритите в горите комуни на трансценденталистите; и се мъчеше да пише...

*

Когато започва дискусията около персоналисткия уклон на някои теоретици на методистката църква от това време, не е лесно да се разбере откъде идва той. По традиция персоналистката философия се свързва с Декартовото „Мисля, следователно съществувам“. Идеята е, че в субективния поток на преживените опитности, в начина, по който си усетил, видял, възприел всичко, с което си се сблъскал и е останало в тебе и е минало през сърцето и душата ти, за да създаде там радост, отврата, задоволство, идеал за подражаване, идея за търсене на път и нова възможност за изживяване на сходни обстоятелства по нов начин, т.е. във вътрешното ти изживяване на живота ти се ражда и истинската реалност като реалност. Не в сетивните възприятия и сигнали, идващи от очите и ушите и другите ти сетива, защото, без да се вградят в личностното, те не са нищо, те са „шарена гайда писана, със мъниста низана“, която нищо не значи и не е. С една дума, личността ти отвътре е това, което създава реалността. Личността, която господства над живота ти като реалност (или вечната ти същност, която се проявява в изживените ти опитности) и личността, която господства над чувството ти за достойнство (или морално-етичната ти същност, която се проявява в отзвука ти и оценката ти на твоите опитности).

Бостънската обществена библиотека

За много мислители, независимо от влияния и традиции, и школи на философията в техните култури, замислянето над проблемите на духовното, божественото, същността на познанието водят в края на краищата до този ключов възел на персоналистката идея: реалността в целия неин ред и хармония или дисхармония се вижда от нас като цялостно мироздание само чрез вътрешната степен на развитие на нашата иманентна същност и нашата морално-етическа оценка на преживяното. Останалото е хаос и всъщност остава извън регистриращата се в съзнанието ни перцепция. И крайният извод - повече или по-малко ясен - е прост: ако реалното иде само отвътре, от нашата личност, тогава реалността е една общност, една взаимозависима среда от завършени личности, като ултимативната личност е Бог. Реалността е едно всемирно съзнание което живее във всяка личност, и всяка личност отразява част от него като взаимопроникване с цялото. У Милей - както споменахме - дори материализирането на Бог в човека, в сина, в Исус, без да се променя персоната на Бога, въплътен в човека, започва да свързва реалността по нов начин, модифицира се от неговото вживяване в Исус като ново виждане.

Не много приятна картина за едва добралия се до семинарията простоват бъдещ пастор или за ограничения стар остарял пастор, който иска да го оставят на мира, да знае, че горе на небето на трон, скован от добър дърводелец, от чист махагон стои Бог, англосаксонец със сини очи и бяла брада, сангвиничен по темперамент - т.е. със здрава розова кожа на лицето, умен, справедлив, загрижен за тези, които са добри и са си чели Библията, и техен верен покровител. И той - пасторът - само да изпълнява, което е научил с добросъвестен труд и четене в семинарията, и да учи другите на всички тези неща, и да си получава скромното пасторско възнаграждение, ограден с уважение и почит.

Но, уви! - може би има нещо вярно в персонализма, защото умът не стои на едно място, не научава една гаванка със знание и да заспи, а зобе всяко ново нещо, меле го, изгражда отношение към него, подрежда го в ядрото на душата и търси, и търси, и търси сливане с Всемирното съзнание напред ли, нагоре ли, накъде - не е ясно! - но че няма да спре на едно място - това е ясно като бял ден.

Тази логика на разсъжденията, разбира се, не е привилегия на християнството. Тя е логика на философската мисъл и съзерцание и е неизбежна за философията, била тя в църквата или вън от нея. Ще я видите в индуския теист на дванадесети век Рамануя, ще я видите във великия немски математик от 17 век Готфрид Лайбниц, ще я видите в консервативния англо-ирландски теолог Джордж Бъркли през осемнадесети век, ще я видите в мистика интуитивист Анри Бергсон през деветнадесети век.

Ще я видите като огромна, съвсем непредвидена вълна в уж най- консервативната от всички деноминации на протестантската църква зад океана - методизма. В края на деветнадесети век! В Бостън! В училите в Германия при завършилия медицина метафизик Херман Лоце преподаватели на Петър Дънов. Тежката артилерия между тези ерудити е човекът, който спечелва цялата адмирация на Дънов от първия ден в института - Бордън Паркър Боун, човекът, който превръща Бостънския университет в крепост на персонализма в Съединените щати.

Така както Боун рисува нещата в съчиненията си, а и пред студентите си, картината не изглежда сложна: просто човеците са създания, креатури на Бога с много измерения: морални, религиозни, емоционални, логични - и всяко от тези измерения е достойно за отделна оценка и отделен анализ, като всяко от тях отразява рационалността (ултимативната персоналност) на техния Създател. Природата също според Боун разкрива енергията и рационалните цели на Бог, който е иманентен (постоянно присъстващ) в природата и едновременно с това е трансцендентен - над нея.

И тук, колкото и сложно да е всичко това понякога за младия български студент, той не може да не е повече от съгласен. Той сам го знае от ликуването на сърцето си, когато в него е прониквало сиянието на свищовските залези над Дунава, той го е усещал в поезията на Емерсън, изчуруликана сред дъбовите корони на гората на Дрю, той го бе долавял в последните стихове на Уитман, когато мислеше за тях с мълчаливия Чакалов, седнали във ферибота през могъщите води на Делавер на път към последното убежище на великия трамвайджия в Кемдьн. Той не бе Го виждал, нищо не бе виждал като баща си, но бе усещал Бог да влиза в него с природата, с елементите, с безшумния грохот на пълното й спокойствие.

Не всички студенти бяха съгласни, не всички се радваха колко дълбоко е това, което ги учеше Боун. Беше много сложно и как щяха да си вземат изпитите? Беше много сложно и как щяха да живеят в тази теистическа среда, ако това, което говореше и пишеше Боун, се приемеше като буква на тяхното вероучение? И на новите студенти, и на старите проповедници? А и той не им се усмихваше ни в клас, ни в коридорите на факултета. Как да го предразположиш тогава, че да изкараш?

Професор Мичел също ги объркваше. Не им казваше просто какво да научат, да го кажат на изпита и да свърши с това, а им човъркаше мозъците, теоретизираше, искаше подкрепа и възражения срещу поставените пред тях тези. Накрая петима студенти подадоха оплакване срещу Мичел пред президента на института, че ги обърква и че е еретик. Нещата стигнаха до съвета на настоятелите, които трябваше да вземат отношение, тъй като при първия сигнал за бунт срещу „обърканите глави“ техни стари противници, които им завиждаха, се нахвърлиха срещу тях без каквито и да било задръжки. Един проповедник от централен Ню Йорк писа на Мичел: „...като те зная какъв си корумпиран, няма да бъда удовлетворен, докато не изпълня дълга си да съдействам да бъдеш изхвърлен от методистката църква.“

Епископ Макконел бе наясно, че проблемът е главно в това, че Мичел е третирал полуобразованите си нови студенти като че ли води с тях висш теологически курс, за което те са напълно неподготвени и всичко това просто ги плаши. Но нямаше как. Скандалът бе толкова голям, че той се видя принуден да назначи комисия за разследване на случая.

Съдебните дела и дискусиите, обвиненията и обясненията, защитата на Мичел от такива авторитети като професор Шелдън, от една страна, и заявлението на професор Къртис, от друга, че е чист еретик - всичко това се провлачи цели десет години - дълго след като Дънов напусна не само института, но и Америка. Така или иначе, по време на споровете и дискусиите Петър откри, че и тук има завист, ревност, глупост и пакостничество. Знаеше, че това, което Мичел защитава, е сложно, но именно личността му и джуджешкото в противниците му го убедиха, че той е правият. Трябваше да се знае и да се мисли, и да се върви напред, и да се разбира по-добре - колкото и да бе трудно за някого! А когато и любимият му професор Боун бе обвинен в това, че е отстъпил от методизма и проповядва унитарианството, това само послужи като още един стимул да надникне в другите деноминации на местния протестантизъм. В края на краищата от унитарианството именно бе тръгнал Емерсън, оттам бе излязъл трансцендентализмът и с това Петър узря за отваряне на съзнанието си към новия интерес в Бостън към Емерсън, Хоторн и Торо.

Техни стари статии, както и статии и спомени за тях цяла година вече се появяваха в големите местни списания и докато работеше по тезата си в Бостънската обществена библиотека, Дънов все повече взе да се зачита в новите броеве на „Атлантик Мънтли“.

*

В Бостънската библиотека бе тихо като в люпилня. Книгите идваха по лифтовете между етажите на хранилищата, по пневматичните шлаухове се носеха обратно фишове с нови поръчки: зрееха идеи и знание в „машината за информация“.

Дънов четеше и четеше, и колкото повече неща овладяваше, на толкова нови неща се натъкваше. Те привличаха интереса му и с това се откриваха и нови пътеки за проучване.

В „Атлантик Мънтли“, което си бе извоювало авторитета на списание, без което нито един културен американец не можеше да се смята, че е в крак с времето и последните тенденции на американската мисъл, се появиха отзиви за трудове на Мадам Блаватска, която бе починала едва миналата година; имаше и бележки за теософското движение. Не можеше да не се зачита в тях, защото теософията бе модна и привлекателна с предлаганото разкриване на мистичните мъдрости на големите източни цивилизации, макар че Петър не беше сигурен, че теософите са прави в това, че отговорите са налице, че трябва само да се приемат такива, каквито ги предлагат те, и нещата „раз-два!“ и ще се променят коренно за добро.

Имаше големи студии за древната индийска книжнина: за Ведите, за Упанишадите. Неотдавнашният превод на серията от томове „Свещените книги на Изтока“ на професор Макс Мюлер, които повдигаха интереса към тази област, бе неотшумяло събитие. Още повече че тук, във Ведите, в „Бхагават Гита“ лежаха основите на това, което в момента най-много го привличаше - трансцендентализма на Емерсън и Торо. В тези води в края на краищата бе плувал редакторът на нюйоркския вестник „Сън“, който толкова много бе направил за преодоляване на мизерията, с която се бе борил и той в методистките миеш в Ню Йорк. Излизаха спомени за Емерсън. Преиздадено бе голямото му есе за духа на град Бостън. Блис Пери публикува своето мемоарно-философско есе за така често участвалия в- начинанията на трансценденталистите Натаниел Хоторн - „Хоторн в Норт Адамс“.

С Хоторн, разбира се, в интереса на Петър влязоха и първите пропаднали комуни на трансценденталистите в Харвър и Брук Фарм, а с тях и идеите на Фурие и американските утопични социалисти като Белами. Всички тези теми намираха отворена врата за дискусия в страниците на бостънските периодични издания, а сп. „Атлантик Мънтли“ още по Нова година след идването на Петър в града пусна остродискусионна статия върху това защо социализмът привлича артистите ши, ако искате, творческите личности. Особено интересно тук бе, че въпреки че фуристките експерименти в Брук Фарм и Фрут Фарм и трансценденталисткият експеримент на Торо при езерото Уолдън бяха пропаднали преди няколко десетилетия, интересът към тях не само не бе заглъхнал напълно, но и по това време бе намерил известен нов отзвук, известно съживяване. Местата на Торо край Конкорд бяха станали направо място за поклонение, а горите на Масачузетс и Южен Вермонт отново приютяваха кратко просъществували мистични общества. Даже Фрут Фарм, вече не като комуна, а като еднолично стопанство приемаше гости с духовни интереси да прекарват известно време там в разговори, труд и медитация.

Както вече казахме, гладът в Русия силно беше повишил интереса на американците към тяхната огромна съседка на запад през Беринговия проток, която дори бе оставила значителни следи в културата на Аляска и по на юг по брега на Океана. Докато Петър ровеше новите броеве на списанията в библиотеката, едва ли минаваше месец, без да се появи нещо на тази тема. Още с идването си той попадна на обемист пътепис от Изабел Хепгуд за Поволжието по време на миналогодишната жътва. Американката, която според собствените й думи гостувала известно време в имението на принц, чието име не искаше да споменава, беше успяла да даде много точна както етнографско-битова, така и социална картина на живота на руското селячество. Петър се учуди не само на наблюдателността и точността й, но и на нещо друго, което го завари неподготвен. Сърцето му трепна. Може би дори е неточно нещата да се поставят толкова меко - развълнува се. Пътеписът го бе върнал неочаквано близо до миналото му, въпреки че ставаше дума за Русия, и той отново почувства близостта на славянските езици, на бита на славяните, на мисленето и психологията зад езика и обичаите на простите селяни в просторите на Източна Европа. Хепгуд употребяваше руските славянски думи, когато разказваше, описваше „талигите“, описваше непосилния труд по време на жътва, който поволжките руски селяни директно наричаха времето на страданието („сградата“), но едновременно го приемаха и като нещо едва ли не сладко. Описваше празника на св. Илия - християнският заместник на славянския Перун. Описваше „чиновниците“. И тези руски думи „баринята“, „красния лес“, сърбането на „ухата“ и препичането на скарата в собствената й „жир“, те просто го пренасяха назад, откъдето бе тръгнал, припомняха му сладките и смешни дни с пастор Куцак и украинското селянче в трюма на презокеанския параход... толкова близки, близки неща!

Славяните - му припомняше всичко това - бяха близки. И най-чудното бе, че тази близост, която той прозираше под разказа на наблюдателната американка, самата тя всъщност не можеше да обхване изцяло. Виждаше ли от своя страна той с цялата си наблюдателност, под специалните си усилия, на които толкова се радваше и които бяха така големи, и в които бе постигнал толкова много, виждаше ли така ясно близостта на американския и английския дух, бита на американците, тънкостите на езика им и психологията зад езика им? Или и той като Изабел Хепгуд дори след предаването на тезата си щеше да е само добър, може би много добър - но все пак външен наблюдател?

Тези дискусии в училище около чистотата на методизма и еретизма на персоналистите - обхващаше ли ги в цялата им дълбочина той наистина, колкото и да бе сигурен, че Боун и Мичел са правите? Знаеше, че ги смята за прави не само защото ги харесваше като достойни мъже и мъдри учители. Те защитаваха проникването в науката и слагаха ударение върху наблюдението, съзерцанието, спонтанното и естествено усилие за сливане на личността с Всемирното съзнание и радостта от него - и сърцето му възприемаше връзката с божественото точно по този начин. Но той усещаше - и то особено сега - че нещо в тези спорове му убягва; разбираше ги, но не усещаше в това разбиране оная свята радост, както при съзерцаването, проникването, сливането с природата.

Какво бе загубил?

Или просто трябваше да упорства нататък, докато нещата се усвоят; може би все още бе изминал много малък път навътре в дълбокото знание, което му даваха книгите тук и сериозната научна работа над тезата му. Може би това бе чисто и просто повей на умора или дори на леност!

В края на учебната година през пролетта на 1893 г. в „Атлантик Мънтли“ му попадна социално-философската статия на Шалер за европейските селяни в емиграция. Беше свързана с дискусията в Бостън дали да не се спре този приток на емигранти, за които пуританското мислене на бостънци бе очаквало да се претопят веднага щом видят тук добрите устои на успешния обществен живот и - уви! - бе се оказало, че те не се претопяват така лесно, след като стотици години им е било отнемано естественото право за самоинициатива. Авторът умно правеше сравнение с бедните фермери на американския юг от началото на века и с освободените негри през миналите едно-две десетилетия и стигаше до консервативни заключения, че не може да се очаква изостаналите източноевропейски селяни бързо да догонят високия стандарт на тукашните социални отношения и не трябва да се очаква това да стане само заради произволно съчинената теза на пуританската идеология, че всички се раждат равни. Петър не можеше да се съгласи с песимистичните изводи на автора, но не това бе важното. Когато прочете статията, той още повече се убеди, че колкото и блестящ да бе анализът на най-високо развитите умове на Запада, те едва ли можеха да вникнат до глъбините на славянската душа, докато за него - даже без да бе станал още завършен учен - тя бе ясна като бял ден: и красива, и чиста, и добронамерена, колкото и изостанала.

Той искрено вярваше в заключението си, без да подозира, че бе попаднал в клопката на отдалечаването от онова, което бе оставил зад гърба си и с което не бе контактувал вече пет години; не знаеше още простия закон, че раздялата замъглява лошите аспекти в това, с което си се разделил, като по този начин положителните страни, за които си спомняш, изглеждат по-ярки и по-достойни отпреди. Просто четеше новите пътеписи на Хепгуд от Русия в хода на годината - за паспортите, за полицията, за пощите, за дачите и богаташите, и християнския възкресенски порив на граф Лев Николаевич Толстой, и - колкото и странно да бе - възприе положителното в идеите на Толстой не другаде, а в Бостън.

*

През годината Петър трудно намираше пролуки между лекциите, работата и четенето в библиотеката на института или публичната библиотека. Усиленото задълбочаване в книгите обаче го увличаше, имаше много да догонва, имаше много празнини в знанията му и той се радваше, че може да ги запълва. С навлизането в руската и славянската тематика обаче покрай пътеписите на Изабел Хепгуд започна да се обажда неудовлетворение. Оказа се, че не беше забелязал, че се е отдалечил толкова от нещо, което му бе по-скъпо, отколкото му се струваше, че е, преди да замине. Усещаше някаква липса, нещо беше пропуснал и с това новодошло чувство на известна празнота дойде и по-голямата чувствителност към пренебрегнатото. Сещаше се ту за това, ту за онова, което бе изоставено встрани и... не вървеше така!

Най-остро взе да чувства липсата на разходките си, на общуването с природата, на медитацията... В Дрю не беше така. Лесът бе зад прозорците му, птиците, всмукващата тишина нощем, звездите! Тук - излизаш на паважа. Отсреща фасада. На тротоара тежките жители на Бийкън Хил, с които не можеш да се изравниш. В домовете - кажи го в дворците през улицата, в цялото им великолепие няма един елемент, който да можеш да наречеш свой или за който можеш да живееш с илюзията, че житейският ти стил някога ще бъде част от този стил на живот. Гледаш неща, вървиш сред неща, които са точно както трябва да са, но както ходиш в тях, знаеш, че си и ще останеш вън от тях!

В природата никога не си вън! В природата си вътре. В природата ти влизаш вътре в нея и тогава тя се влива в теб и ти я обхващаш с медитацията си, и тя започва да се движи, да ходи вътре, да живее в теб.

*

За да може да си освободи малко повече време за разходки вън от Бостън, Петър реши да хване по-високоплатена работа. Българският студент, с когото другаруваше по това време - Граблашев - му завиждаше на силата и решителността, когато се хвана като хамалин на пристанището. Товареше и разтоварваше, носеше куфари около пътническите кораби и получаваше наистина много пари за кратко време. Петър го окуражаваше да се хване и той, тъй като именно Граблашев му беше главният спътник в разходките, но Величко се срамуваше от черната работа и се мъчеше да върже двата края, като дава уроци на децата на заможни семейства.

През есента Петър се нагърби с голямото чистене на комини из града в подготовка за зимата, което беше чудесно заплатено и при това според него подхождаше и за приятеля му Величко, тъй като горе на покривите нямаше кой да го види, че да се срамува. Но Гръблашев не можеше да преодолее съпротивата си срещу грубата работа и така си останаха - Петър хванал нуждата за рогата с две ръце, а Величко Граблашев с раиран панталон и сукняно сако по-бавничко, но без да си губи достойнството, подир него. Именно затова местата за излетите им заедно и дори едно-двете неколкодневни пътувания бяха винаги посочвани от. Петър; той имаше повече време да открие къде да заведе приятеля си.

*

От високия борун на созополския залив Курекя морето беше три различни морета едновременно, и брегът и планините му, и носовете, вклинени във вълните, и заливите и лиманите, и долу Змийският остров, и горите и лозята бяха по три вида брегове и планини, три вида носове и боруни, три вида острови, гори и лозя. Първо долу, дето се решеха канарите, кипеше - море, дето ей сега в този миг, ако те бухне на една страна с лодката ти - няма излизане. Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел вода, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там прокъсани от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час. В огромната дива пустота на залива, която се отваряше и отваряше, и се лисваше през хоризонта, бе съвсем друго - светло, тъмно, сиво-синьо и рошаво, гонеха се морски зайчета и кой знае защо белите им гърбове се появяваха много по-често и нагъсто само на едно-две места, а нататък - цели полета от тъмносини вълни и ни една грива.

Носът в краката му бе сипеи и камъни; някой хвърлял долу в хаоса черупки от миди; тъпоноса скала. На север „Св. Спас“ бе на ниска спокойна ливада с пътеки насам-натам. Южният бряг през залива на Каваците беше друго: стъпало скали издраскани надолу във водата с ноктите на титанско чудовище и сега рязко разделени на светло и тъмно от слизащото слънце, което биеше отгоре им. Зад тях - носът, ограждащ залива на Ропотамо от юг без никакъв релеф, плосък, мъгливосин, замазан...

Каваците в дъното на залива се виждаха светлозелени - кажи го, с бели корони. Зад тях плоски, тъмносини гори, и по носовете, и нагоре, и надолу по планините мътносини и колкото по-далеч бяха, толкова по- замазани ставаха и по-бледи.

Но замита облак и се дръпва и открива огромен, широко отворен прозорец пред слънцето и то лисва светлина върху гората около залива, и тя оживява, като че се сменя театрален декор - каваците се виждат един по един, белва светлата невидима досега пясъчна ивица, дюните, лодките... И баирите отзад, и те не били плоски - отваря се дълбоко блато с разлюлени папури, даже лъсва вода, а баирите и планината и гората били много, много далеч зад блатата. И пак замита облакът и спуска пердето си пред слънцето и планините отново стават тъмносини и плоски, и блатото изчезва, но сега пък светва близък, близък малкият Змийски остров и около него имало огърлица от бяла бурна пяна...

Картината се стрелна само за миг пред вътрешния поглед на Петър - дълго забравена, още от времето, когато двете години след гимназията се изнизаха, без да помни къде и как, в лутане, в обиколки, в помагане на този-онзи, пътуване..., додето не постъпи в Свищовското духовно училище. Забравената картина, която го бе поразила при първото му спускане пеша по брега на юг от Созопол.

Само за миг - и външните му очи пак се напълниха с океана пред него тук и сега.

Тъмносиньо; бе толкова рядко по това време на годината в залива на Масачузетс да е така чисто и ясно. Беше дошъл с една рибарска лодка до плажа Нантаксет в дъното на Хингамския залив, където също имаше талян като таляните далече, далече назад у дома. И какви чудни, яки, прями рибари бяха само тези хора. Как гледаха право в очите. Как оставяха въздух около тебе - готови да услужат, без да те притискат и без да искат нищо. Изяде си закуската с тях, но не му се седеше. Тръгна нагоре по пет-шесткилометровия пясъчен нос към рибарското селце Пембъртън и като стигна, осъзна, че, без да си казва, търсеше на края му Созопол или Месемврия. Някъде на дъното на мотивите си. Но тук нямаше планини. Нямаше гори. Нямаше къщи с еркери и дълбоки сачаци и хаети. Нямаше лозя и градини, и бурни скални острови, които изскачат и се променят и изчезват, и идат пак, преоблечени и преобразени - имаше само безкрай, водна пустиня, океан.

Пясъкът дори под слънцето бе сив. Едър пясък. Беше седнал на него и гледаше към островите на Куинси Бей и входа на пристанището на запад, и океанът бе спокоен и безкраен, и горе над него небето бе синьо и безкрайно и изтъняваше по-бледо и по-бледо към хоризонта, над който се дигаха далечни неясни изпарения. И с учудване осъзна, че тук морето бе само едно, и носът на Пембъртън бе само един и непроменим, и островите стояха на запад и северозапад и юг просто като различни по големина парчета плоска суша сред заливите. Беше плоско. Беше непроменимо. Нямаше планини. Нямаше гори - нямаше ту тополи, ту дъбове, ту лозя, ту череши, ту плаж, ту блата. Тук беше част от планетата Земя. Легнал пясък, легнала вода, легнало небе. Плоско!

Прекоси през два-тристаметровата коса при Алертън да спре поглед на северното изложение и океанът бе необятен - нищо не спираше погледа ти да го залиса, да го учуди, да те накара да стоиш, ако ще две денонощия и никога да не можеш да кажеш как точно изглежда този бряг, както бе с изгледа от Курекя. Това си беше, това, което е и е било веднъж завинаги.

Петър се съсредоточи да фиксира в погледа си къде точно бе хоризонтът. Мъчеше се да улови геометричното му място над местещото се ту по-наблизо, ту по-надалеч негово очертание. И след няколко минути флуктуацията на образа вече не му пречеше да закове точно къде минаваше той. Веднъж постигнал това, той започна любимото си ухажване на Водата, което щеше да завърши с влизане в нея. Отпусна се, и се отпусна и остави чувството за обкръжението си, за това как изглеждаше всичко около себе си да се оттече някъде встрани, където се оттичат несъществените неща. И когато това стана, той се загледа в кривата на хоризонта и постепенно долови нейната едва видима, деликатна, тъничка извивка - и тогава настъпи това, което търсеше! - видя планетата, видя исполинската й топка в пространството, видя водата върху нея, видя и почувства с цялото си тяло как гравитацията я привличаше вътре към себе си и почувства тази неправдоподобна форма на съществованието на водния елемент в морето: водата не бе приела формата на съда, в който е налята, тъй като не беше в съд, а свободна, и формата на това й свободно състояние бе сферата на гравитацията й.

*

В спомените си за разходките си с Петър Дънов по това време Величко Граблашев разказва как съученикът му един път му казал, че ще го заведе на много важно място, но предварително го накарал да даде тържествено обещание, че няма да споделя с никого къде ще отидат, тъй като това ще бъде тайно общество от много издигнати хора. Непосветените не трябвало да знаят за него, тъй като това щяло да направи членовете му уязвими. Граблашев дал обещанието си и тогава състудентът му го завел някъде далече на северозапад в горите на Масачузетс след доста дълго пътуване с влак. Хората, с които се видели, живеели в земеделско стопанство, оградено отвсякъде с гора, и наистина нямали ни най-малко селски вид. Било очевидно, че са много издигнати. Молили се, пели, провела се беседа и се водили много интересни разговори само за духовни работи.

По-късно Граблашев, който бил в Америка и след като Дънов се върнал в България, направил опит да намери мястото сред гората, тъй като му се струвало, че помни къде е. Уви, опитът излязъл несполучлив. Не намерил окултното общество. Всичко, което Граблашев разказва във връзка с това тяхно посещение, прилича на стопанството на Фрут Фарм - след възстановяването му, разбира се, но това е само догадка. Някои от сегашните последователи на Дънов смятат, че е било тайна сбирка на розенкройцерите. Така или иначе, подобни тайни общества, комуни и фуристки сдружения не са били рядкост по онова време.

*

Ако някой от студентите искаше да говори с професор Боун след края на лекциите, той го поканваше да върви с него от класната стая на Бийкън Хил до дома му на „Лонгууд авеню“ в Бруклийн. Пътят минаваше през „Бостън Камън“ и Градската градина, през сенчестите алеи на „Камън авеню“, през началото на „Емералдовата огърлица“ в парка „Мъди ривър“ и на юг по „Ривъруей“. Градът си беше град, но методистката академична традиция на дългите разходки с професора се спазваше. Дали щеше да е разговор по личен въпрос, дали щеше да е академична консултация или просто ей така за компания - случваше се около него да се съберат по двама-трима млади теолози и три-четирите километра от факултета до дома му бяха истинска наслада.

При една такава разходка, в която участваше и Петър, професор Боун някак без повод и без да поглежда българина, спомена, че в града е звездата на методистките мисионери доктор Лонг, за да надзирава лично отпечатването на Библията на български език, след като преди години с конгрегационалиста доктор Ригс организирали и редактирали превеждането на Евангелието на български. На учудения въпрос на един от студентите това значи ли, че българите не са имали превод на Новия завет, Боун хвърли усмихнато око към Дънов и обясни, че съвсем не значи това и че е точно обратното. Българският е един от най- старите езици след латински и старогръцки, на който е преведена Библията - почти наред с арменски и грузински. Добави, че това за съжаление е било превод на тогавашния славянобългарски език, който обикновените българи днес не разбират и преводът на Лонг е на съвременния говорим български език. Заговориха се за нещата, свързани с подобни преводи, и спътниците на Боун и Дънов попитаха как е могъл Лонг да се справи, на което професорът отговори, че точно там е работата, че не всеки може да го направи и че точно там е призванието на истинския мисионер. Ригс - между другото - обясни той, е написал за нуждите на преводите си в Цариград научна модерна граматика на българския съвременен език и на арменския съвременен език, докато Лонг е лингвист, какъвто рядко се среща. Научил български и започнал да проповядва на този език е два два месеца след като се захванал с него, а в последния брой на списание „Методист“ пишело как за него се говори, че знаел почти толкова езици, на колкото ще говорят апостолите по време на Страшния съд.

Когато стана дума по какъв случай пишат за него в „Методист“, Боун обясни, че идването му ще бъде свързано с последното събиране на завършилите Теологически факултет в Конкорд, който бил отворен там двадесет години преди да се премести в Бостън. Съобщили, че мисионерът пастор Алберт Лонг от класа на 1857 година, с когото Конкорд най-много се гордеел, щял да държи речта на това последно събиране. След това добави - пак без да поглежда Дънов, - че да бил на мястото на студентите си, щял да вземе влака до Конкорд, да го чуе.

За Дънов беше ново, че доктор Лонг е учил в Конкорд, и това го развълнува. Конкорд за него беше стара мечта: градът на Емерсън, на Олкот, на Торо и езерото Уолдън... Сега вече наистина щеше да отиде до там!

Когато сподели идеята си с Граблашев, Величко отначало също се запали, въпреки че не беше уверен дали има толкова пари и сигурно щеше да трябва да вземе заем от Петър, само че после нещо се разколеба. Каза, че му се струва, че нещо бъркат. Нещо му се въртеше в главата, че университетът е бил в друг Конкорд, не Конкорда на Емерсън. Петър също му се стори, че наистина има някаква грешка, и веднага се мушнаха в читалнята на факултета над една карта на Нова Англия. Между Конкорд на Емерсън и Торо в Масачузетс, и Конкорд на Алберт Лонг в Ню Хемпшър имаше осемдесет километра разстояние.

Нищо! Толкова по-зле, че още не беше отишъл до Уолдън. Провидението го подсещаше, че не трябва да отлага.

file:///C:/Users/SAVOVA/AppData/Local/Temp/msohtmlclip1/01/clip_image006.jpg

Езерото Уолдън, видяно от мястото, където е била колибата на Хенри Торо

Сърцето на Петър вече беше на път, но Величко се отказа. Щеше да е толкова пари и толкова време, и щеше да трябва да отлага два урока... Не, нямаше да дойде; и не се съгласи да дойде дори когато Петър каза, че ще му купи билета. Величко не сподели това, но работата беше, че от тези романтични пътувания на Петър и тези гостувания на странни места той тъй и тъй не получаваше толкова много, колкото получава приятелят му.

*

От „Саут стейшън“ до „Конкорд джънкшън“ по железопътната линия „Финчбърг рейлроуд“ по въздушна линия беше 28 километра. С влака никой не знаеше колко е.

Линията караше на запад, след това при Фреймингам Сентър се прехвърляше на отклонението на север за Лоуел, докато влакът си продължаваше по следващото отклонение на север към Финчбърг близо до границата с Ню Хемпшър. Ние сме за Лоуел и гоним „Конкорд джънкшън“ с тези, които са описали друсащото удоволствие като Торо и Чарлз Дикенс - и това е път не по-малко незабравим от ужаса на линията Варна-Русе.

Нямаше първа и втора класа, а вагон за господа (където се пуши) и вагон за дами (където не се пуши и има и мъже, и жени). Слава Богу, негърския вагон отпреди гражданската война, който приличаше на щайга на колела, вече го бяха махнали. Имаше много лашкане, много шум, много стени и малко прозорци, локомотив, креслив вик и камбана. Седалките бяха напряко по за двама души с пътека помежду им и врати на двата края. Точно в центъра на вагона пукаше печка, натъпкана с антрацит, така че бе нажежена до червено. Не се траеше до нея и можеше да видиш как топлият въздух трепери между теб и каквото и да погледнеш. Във вагона за жени имаше самотни пътнички и те можеха да прекосят Америка от единия до другия край, без който и да било да ги закача - мъжете бяха повече от учтиви с тях; отстъпваха места, сваляха шапки и вадеха вестници (макар че не ги четяха).

Оттам нататък все едно, че си в България. Всички приказват на всички. Кондукторът няма униформа и се разхожда нагоре-надолу из вагоните, както му падне, влиза и излиза, обляга се на вратата с ръце в джобовете и дърдори с пътниците до себе си. Ако открият, че си чужденец, започват да те разпитват откъде пътуваш и накъде отиваш; сочат ти зад някой баир и казват, че там е най-красивото градче в САЩ и трябва да идеш да го видиш; а ако се излъжеш да ши кажеш закъде си тръгнал, веднага ти обясняват, че там е много опасно и трябва да се откажеш, че си взел грешния път и има по-пряк начин и че изобщо съжаляват, но са те излъгали. За какво точно и кой, не е съвсем ясно, но няма значение. От времето на Дикенсовото пътуване по железницата, когато всъщност Торо е бил в колибата си на Уолдън, кажи-речи нищо не се е променило:

„Освен на разклоните не се вижда друга железопътна линия, само тази, по която карате. Ако има просека в гората - гледката не е нищо особено. Миля след миля закърнели дървета, някои от тях свалени с брадвата, други съборени от вятъра, някои полусвлечени и облегнати на съседите си, някои - просто дънери, потънали наполовината в поредното блато, други полуразложени в покрити с мъх парчетии. Самата почва тук е съставена от мънички парченца като тези; всяко блато от застояла вода е пълно с тях; на всяка страна има клони и дънери, и стволове от дървета във всеки възможен стадий на разлагане, гниене и затриване. Току се покажеш за минута-две на открито, където лъщи някакво светло езеро или езерце, нормално за всяко място по света, но толкова незначително тука, че няма име; току ти се мерне набързо някакъв далечен градец с чистите си бели къщи и студени площади, със стегнатата си новоанглийска църква и училището си; след това фър-р-р-р-р! кажи-речи, преди да си ги видял, идва същата тъмна картина: осакатените дървета, дънерите, стволовете, застоялите води - толкова прилични на предишните, че ти се струва, че са те пренесли назад по магически начин.“

И ето едно изскачане от гората, и вместо поле - пред очите ти на юг застинало мъртво езеро с кашкав сняг по бреговете, овално, сетне кръгло, сетне елипсовидно и тупа-тупа-тупа-туп! - пак стволове.

- Какво беше?

- Уолденското езеро.

Отминава за миг, но очарователното описание на Торо тупа в главата ти: „Финчбъргската линия докосва езерото на сто метра южно от колибата ми и аз отивам до селото по трасето й, и това трасе ме свързва със света. Мъжете от то варните влакове, които минават целия маршрут, ми кимат като на стар познат; толкова често минават край мен, че мислят, че съм жепе служител, и е вярно. И аз бих искал да съм работник по траверсите някъде по орбитата на планетата... Като срещна локомотива с влака му от вагони, понесен в този планетарен устрем... като чуя железния кон да кара хълмовете да ечат с това свое пръхтене като гръмотевица, да тресе земята с копита и да хвърля огън и пушек от ноздрите си, започва да ми се струва, че земята си е намерила човешка раса, достойна да я обитава.“

- Следващата спирка Конкорд джънкшън!“- казва кондукторът и престава да се обляга. - Вашата спирка, сър.

Изглежда, че ще е като една от тези спирки сред гората, където никой не слиза и не можеш да повярваш, че някой ще се качи. Влакът подвиква и прекосява шосето, без никакви рампи, без полицай, без знак; само една груба извита дъска, на която е написано с боя: „Като удари камбаната, внимавай за локомотива!“ Фучи нататък, гмурка се през горите, показва се на светлото, трополи над крехки арки, тътне върху тежката земя, стрелка се под дървен мост, който лови светлината му за миг, внезапно събужда всички задрямали гласове на главната улица, спуска се безотговорно през средата; занаятчии работят, хора се навеждат през врати и прозорци, момчета пускат фърчила и играят на топчета, мъже пушат, жени шушнат, бебета лазят, свини грухкат и уплашени коне се мятат напред и се изправят на задни крака до самите релси, ей тук! и давай, давай, давай! откъсва се лудата хала на локомотива с вагоните и пръска във всички посоки горящи искри от огъня на цепениците в пещта; скърца, съска, крещи, пъхти; докато накрая жадното чудовище спира под навеса да пие, раздвижват се хора по перона и ти имаш време да си поемеш дъх, преди да слезеш.

Домът на Емерсън не е музей, но вещите му са запазени с определеното намерение рано или късно да бъдат съхранени за поколенията. През 1892 година - десет години след смъртта му - за тях се грижи дъщеря му Елен и когато и тя умира, семейната им къща става собственост на Паметната асоциация на Ралф Уалдо Емерсън. Къщата на поборничката за женски права Луиза Мей Олкот и баща й Бронсън Олкот, които са покойници от четири години, е купена от Хариет Лотроп с определеното намерение да стане исторически музей на великите конкордци. Домът на Хоторн също се пази от преките му наследници, за да отиде след време на съхранение от Парковата служба към Министерство на вътрешните работи на Щатите, така че ни една от техните вещи, дрехи или книги не е разграбена от каращи се за наследство роднини, които да ги чакат от години да умрат, защото са си харесали някой чифт ботуши, някоя книга или любима писалка. Само с творческото наследство на Торо нещата не са в цветущ вид поради факта, че никой от трите му дъщери и синът му не се оженва и те умират преди началото на предпоследното десетилетие на миналия век. Самоделната му барака на езерото я няма, но все пак посетителят може да види всичко останало, което има значение. Книгите му са прибрани от Елен Емерсън на отделна полица в библиотеката на баща й и специални посетители като студенти от Духовния факултет на Бостънския университет при предварително уговаряне могат да видят тази библиотека.

Къщата на Р.У.Емерсън в град Конкорд

Малцина безпокоят Елен с подобна молба обаче, тъй като има достатъчно да се види в сбирката на Антикварното дружество на Конкорд на втория етаж на старата сграда на съдилището. Къминг Дейвис е събрал по-голямата част от вещите в колекцията, докато - като млад пришълец - работи във вестникарската си будка, към която има и магазинче за най-различни дреболии. За няколко години събира над 1500 предмета - главно неща, свързани с историята и литературния живот на града и две десетилетия преди събитията, които описваме, разполага сбирката си в споменатата сграда на съдилището и я предоставя на любопитството на зяпачите и гостите на града. Две години преди смъртта на Олкотови той вече я подарява на Антикварното дружество, и историческия музей на Конкорд е реалност. Тук именно може да се видят лични вещи на Торо, парчета от дъските на злополучната му барака, които негови обожатели са превърнали в реликви: перодръжки, ножове за разрязване на книги с името му, сувенирни кутии с надписи, че дървото е взето от бараката край Уолдън, някои писма, бележки, дреболии. И препис на списъка на книгите му, които се пазят в дома на Емерсън, както и списък на Емерсъновата библиотека, съставен от Елен.

Книгите на Емерсън са наистина книги от библиотеката на американски философ от края на миналия век. Интересът е към духовното, мъдростта на Индия, забравените поетически ценности на Изтока, късните европейски трансценденталисти и мистици. Има всичко, от което една търсеща душа има нужда.

Подръка в кабинета му е всичката персийска поезия, която може да се намери по негово време: „Гюлестан“ и „Бостан“ на Саади, друг по- ранен превод на „Гюлестан“. Хафиз от Шираз. След това идва индийската класика: Веданта, Сакя Буда, Риг Веда Санхита, Сарма, Сборника с ориенталска поезия на Алгери, Синкхая Карикад, Бхашая, един том Коментарии върху „Бхагават Гита“, Индийско законодателство, Калисада и пр. Следват три тома турски максими. Класиката е представена от Есхил, Омир и Епиктет. След това идват Русо, Торквато Тасо, Гьоте, Сведеборг, поезията на Хоторн, Лонгфелоу и Уитман, майсторите на английския литературен барок Бамон и Флечер и, разбира се природата, затворена в книга: огромен том за птиците във Великобритания.

Описанието по-нататък изрежда за любопитния книгите по полиците в дома му: на латински, на немски, на гръцки, приказките на братя Грим, речник на римите, латински, португалски, френски речник, митология на северните народи. Арнолдс, Маколи, пътешествия в Китай, Сирийски пътешествия, астрономии и какво ли не.

Книгите на Торо обаче не са книги на търсещ ум. Докато Емерсън съветва слушателите си по време на сказките си да забравят за ретрос- пекцията, да загърбят книгите и да се обърнат към природата - на думи, - Торо живее така. На дело. Търсещият му ум наистина търси, но в природата. Книгите му са няколко само, но не са словесна некрофилия, а непосредствена „природна среда“ около него в качеството си на свещени вещи. Всяка от тях е избрана и е сложена на пиедестал като библия в домашен иконостас, която може и да не се отваря. Книгите на Торо са дебело и красиво подвързани с кожена подвързия, с пресовани орнаменти, със златни букви по гръбчета и на лицевата си страна:

Разкошен том на „Вишну Парана“.

Букварът на трансценденталистите „Бхагават Гита“.

И назад към ароматите на Персия: „Вагх о Бахар“.

И розовата градина: „Гюлестан“.

„Ануари Сухаили“.

Джонсъновият том из санскритската класика: „Сакунтала“.

Броят се на пръстите на двете ръце и ще остане пръст да се подпре бузата, когато седне на прага на колибата си.

Телескопичен блик

„Някога, някоя неделна сутрин, като се окъпех, както ми беше навикът, сядах на огрения праг от изгрев слънце до обяд, обвит в блянове, сред борове, цикория и смрадлика, в необезпокоявана самота и пълен покой и птиците пееха наоколо или пърхаха тихичко през колибата, докато слънцето почнеше да се спуска през западния ми прозорец или някоя товарна каруца се чуеше далеч по шосето и ме подсетеше за изтеклото време.“ („Уолдън“)

И сега, докато прехвърчаше последният обезсилен пролетен сняг, Петър отиде да види мястото на колибата. Бяха му казали в музея на Антикварното дружество, че бараката я няма. Беше видял там снимки от нея, правени дълго след като Торо я беше напуснал преди четиридесет години. Вече без прозорче и без врата под стволовете на правите кленови дървета. Между вещите, направени от нейните дъски, имаше диплянка с обяснение, че след като Торо я е напуснал, колибата била продадена, после я използвали за складче - нямала даже два метра и половина на три! След това собственикът взел да я разглобява, за да кърпи с нея други свои работи и веднъж с разграден покрив, каквото останало там било прибрано от туристи и почитатели за спомен - дъски, пирони, отделни трески дори!

Пътеката до колибата бе ясна; много хора очевидно посещаваха мястото й. Езерото вече се виждаше на юг между дърветата, когато зърна леката издатина на земята, където бе стояла тя. Но не бе пусто. Имаше нещо там. Когато доближи, се оказа, че са камъни. Обикновени валчести камъни, бели, сиви, малки и големи. На тях с черна боя, с червена боя, с мастило бяха написани години, най-често само кавичка и двете последни цифри: „73, 1888, 87, 79..”. Годините, в които почитателите му бяха дошли да се поклонят на това място на вярата на човека, че природата е готова да го изхрани и да се погрижи за него дори ако е дошъл гол, дори ако си отиде гол и дори ако дръзне да предизвика обществото, че ще живее гол.

Петър не надписа камък, не добави своя знак на почит върху голямата грамада под кленовете.

Снегът леко се трупаше, но беше ясно, че докато падне, започва да се топи. Нямаше да се задържи.

Не беше ли точно това заветът на Торо; както го формулира, след като намерил тук в кленовата шума кремъчни остриета на индиански ловни стрели; колко хубаво ще е да ги оставят да лежат тук, където са били изстреляни, докато се слеят с гората, вместо да ги убиват в музеите си!

Времето се беше погрижило да заличи колибата на Уолдън, за да я спаси, да я скрие от опасността да я поругаят, като я превърнат в капище. Снегът спускаше тънката си завеса в здрача на умиращия ден над всичко, което бе останало там, дето бе висял духът на този човек в звездния си миг, и сърцето на младия учен се свиваше в сладка неясна болка.

Под снега, под кленовете и боровите дървета на хълма на гробището Слипи Халоу лежаха един до друг гробовете на Торо, Хоторн, Емерсън и Луиза Мей Олкот, когато влакът за Бостън свирна сбогом.

*

Остава написването на тезата му и той сяда над нея. Белият лист е особено нещо. Той е не толкова покана, колкото огледало. Виждаш истинското лице на творческата си амбиция; дотук си имал идея да напишеш нещо, но сега изведнъж виждаш вътре в себе си, искал ли си всъщност да го напишеш, или си се виждал в ролята на автор на съчинение на такава тема; виждаш какви са били мотивите ти, виждаш кого си искал да впечатлиш, виждаш кой ще го чете и какво ще си помисли за цялата работа, виждаш ще даде ли нещо на някого и на кого, и ще даде ли нещо на теб и какво.

Виждаш дали ръководителят ти Питър Таунсенд е бил прав, като се е мъчил да те убеди да не се нагърбваш с широкообхватна тема.

На тезите в Теологическия факултет не се гледа като на нещо особено важно, не се иска в тях да имат какъвто и да било научен принос. Цялото обучение по него време е ориентирано преди всичко към бъдещата практическа работа в църквата или мисията и написването на тезата е своего рода форма, под която студентът още да се повърти в своята Алма матер, да се поочука в отношенията си с преподаватели и духовници, да понавлезе сред елита на методизма, да свикне да чете, да може съсредоточено да пише, да знае как да излага системно мислите си. Ако видите тезите от онова време, ще се учудите. Това не са дори дипломни работи в днешния смисъл на думата. По качество всъщност те не са повече от една обикновена семестриална работа, която преподавателят я прочете, я не!

През всичкото време, през което Петър Дънов се готви и събира материал, той е имал предостатъчно време да се убеди в това, като сравнява какво правят другите дипломанти и чете приети вече тези. Няма да отстъпи, разбира се, и да не направи оптималното, което може, по темата, но просто му става ясно, че Таунсенд е бил прав: ще положи много усилия и време за доста ограничен резултат.

И така той цитира съвестно огромната литература по темата: римски автори, гръцки автори, основните исторически съчинения по въпроса, издадени по-късно. Описва задоволително динамиката на миг рацията на различните племена и това описание надминава четиридесет краснописни страници. Работата е написана с внимание и безспорно с удоволствие. Предната страница, където е заглавието, е украсена, а нататък почеркът е отработен, уверен; наистина красив! Английският език е на ниво - език на улегнал и сигурен в употребата му зрял човек.

Факсимиле на заглавната страница на тезата на Петър Дънов за миграцията и покръстването на германските племена

И така - четиридесет и една страници за миграцията на племената и след това само три страници за тяхното покръстване! Всъщност и трите страници са много, защото, щом свършва с описанието на движението на варварите до тяхното настаняване в Европа, Петър Дънов казва останалото в капсула от дванадесет реда:

„Дотук описахме произхода и преселването на германците. Последният въпрос, който остава, се отнася до тяхното покръстване. При разрешаването на този въпрос първо трябва да имаме предвид непреходните ценности на християнството, които са толкова добре приложими към всички отношения на човешкия живот. Второ - божествената сила и божествената агентура, която стои зад него. Трето - божественият му дух, който вкара и задвижи своето учение в дълбините на душите и постепенно донесе живот и стимулиращи сили в човешкия дух...“

Джон Милей! Коментарът нататък и дообясняването на тази теза не носи нищо ново. Важното е, че тук в капсула е това, което Петър Дънов е научил от медисънския си учител и което след години ще стане кълнът на неговото собствено учение. Християнството не е учение, спуснато Отгоре, от някакъв Бог като Цар, който с пръчка в ръка нарежда на грешните и тъпи тълпи как да живеят, как да променят себе си и средата си, за да бъде всичко наред. Християнството има непреходни ценности в себе си, които при всички условия на живота, при всичките му форми такива, каквито са, така както хората си живеят днес и както са живели преди и както ще живеят утре, винаги ще бъдат приложими и ще водят към по-голяма хармония. Въпросът е, че за приемането му, за сливането на живота на хората с неговите непреходни ценности има две вървящи една срещу друга сили, които привличат божественото и практичното. От една страна е Божията сила, Бог, който е агентът, посредникът за пренасяне на ценностите на християнството в човека. Т.е. чрез Божията промисъл божественото влиза в човека. Бог се въплъщава в човека, влиза в своя Син Божи на земята. Веднъж това станало, веднъж божественият дух, веднъж „Божественото“ влязло в човека, той от своя страна се устремява към Бога.

Това е тезата на Милей; че движението е двупосочно. Чрез въплъщаването си в човека Бог става по-близо до него, а с това и Човекът става по-близо до Бог и божественото. Така че движението е както от Бога към Човека, така и от Човека към Бога; имаме сливане на Всемирното съзнание от двете противоположни посоки чрез тяхната взаимопритегателна сила.

Така или иначе, тезата е завършена прилично и прецизно; без прозрение, без проблясък, без научен принос, но със затвърдено приемане на новаторското мислене на реформаторите на методизма от времето на учението му в семинарията Дрю и Теологическия факултет на Бостънския университет.

Свидетелството на П.Дънов за завършено образование в Теологическия факултет на Бостънския университет

На трети февруари 1894 година деканът на Медицинския факултет на Бостънския университет И. Т. Талбот подписва и връчва на Петър Дънов свидетелство, че същият е бил редовен участник в учебната програма на факултета за тази година. Петър има нужда от това свидетелство, тъй като очевидно решава да вземе предлагания извънреден безплатен медицински курс, на който има право като редовен студент в Теоложкия факултет.

На четвърти юни 1894 година (след две години престой във факултета по теология на Бостънския университет) президентът на факултета професор Уилям Уорън и професор Хенри Шелдън подписват свидетелството на Петър Дънов, че е завършил задоволително редовния учебен курс в този институт.

Сега накъде?

По методистката пътека остава да се задоми и да намери пасторско място в Ню Джърси, където все още се числи, или да се върне в България и - пак това! - да стане пастор и да чака с годините вътрешните механизми на методистката йерархия да го направят учител в Свищов или Ловеч, или ръководител на някое паство от стотина души. Скромно и всеотдайно да служиш на поста си? Разбира се, но този пост кой го определя? Гласът вътре в него като личност ли, който, ако го чуеш правилно, е гласът на Божественото, или гласът на старейшините? На тези, които сега съдят такива духовни великани като Мичел, като Боун? Какво е методистката църква без мисълта й да върви напред с хора като тях?

Ако е да учиш някого - той вече беше учител в Хотанца и когато заминаваше, децата му целуваха ръка! Тези седем години в църквите на Ню Джърси, в мисията в Ню Йорк, на лекциите на Голямата петорка, класовете по литература и история, сред книгите на Бостънската обществена библиотека, тезата му - това, което е придобил, къде ще го приложи? Ще го остави да закърнее, да се похаби; така както е сега на тридесет години- вече ще забрави всичко, което е придобил, и ще свири „Когато бях овчарче“ на малките синеоки дечица още - колко? - четиридесет години? Петдесет? Това няма ли да е бягство от поста си и призванието си - да пропилее всичко, което методистката наука му е дала, дори по-скоро Америка му е дала, и да не го осмисли и предаде нататък на тези, които имат нужда от него?

Наистина не беше само въпросът в това, което методизмът беше му дал. В тези две години в Бостън неговите интереси неудържимо бяха прелели рамките на методизма. Той бе влязъл в допир с всичко, което кипеше наоколо: трансцендентализма, поезията на Емерсън, пламенните протести на Хоторн срещу догматизма на църквата - каквато и да е тя, пламенната защита на правата на жената на Олкот, пламенната защита на „Природното в Човека“ на Уитман; след това спиритуализма, теософското учение, окултните среди с техните сеанси, неудържимия разцвет на астрологията. Боун беше запалил в него стремежа да се върви напред в науката, за да се разберат по-пълно духовните и трансценденталните процеси. Медицината, познанията на науката за мозъка нямаше ли да се докоснат до механизмите на телепатията и спиритуализма? Астрономията и знанията за Слънцето, неговите магнетични изригвания, космическите лъчения - нямаше ли да докажат как влияят на човешкия характер и събитията звездите и планетите? Можеше ли да се стои със затворени очи към всичко, което кипеше наоколо, и да се върне назад, и да се скрие в „Детенце малко с поглед лазурен“?

Нещата имаха и психологическа страна. В Ню Йорк беше друго. В Ню Йорк всеки се чувства добре такъв, какъвто е. Спокоен е със себе си - златен или тенекиен. В Бостън не е така. В Бостън ясно разбираш, че никога няма да бъдеш един от първенците на тази среда; никога няма да бъдеш приет изцяло. Ще останеш чужд, външен. Може да те уважават и да са любезни с теб, но никога няма да станеш един от тях. Това създава една вътрешна липса на самочувствие и неувереност; ако искате - неудовлетвореност от това, което знаеш, че си, и което знаеш, че можеш. И понеже стената, която не можеш да прескочиш, е надменността на тези, които са дошли тук първи, твоята защита става надменността ти за терена, върху който ти стъпваш първи. Така завоюването на периферни терени несъзнателно се превръща във форма на спасение. Когато идва време за дърваря Бътлър да се откаже от секачеството, той знае, че няма да бъде повече от слязъл от горите дървар в Сан Франциско и ето че става „отшелникът Бътлър“ в гората и всички онези санфранцисковци и санфранциски там долу не са никакви отшелници и отшелнички и не могат да бъдат, защото нямат духовните измерения на Световния водач на движението на „Езотеричния окултизъм“ отшелника Бътлър.

Емерсън, Торо, Уитман са в американската традиция. Те са просто най-далечният пробив напред в търсенето на границите на залегналото в унитарианската църква чувство за естественост и природност. Обаче десетките ордени на магиите, съюзите за езотерични окултизми, розенкройцери, масонски ложи, спиритуалистически кръжоци, хинду-хинду- бхай-бхай и така нататък в повечето случаи са предимно меки възглавници за падане от високите надежди на неуспелите в това бясно надбягване в най-динамичния континент в края на века за заемане на предно място.

Петър Дънов точно в края на дългите си академични занимания в Америка е попадал във вихрушката на всичко това, видял е всичко, докоснал се е до всичко. Картината е кристално ясна. Истински стабилните американски области на развитие - той вече знае това - няма да се отворят докрай за него. Не толкова че не го приемат. След толкова четене и учене, и работа той знае, че никога няма да навакса това, което не само той е пропуснал, но и баща му, и дядо му са пропуснали, пък и цяла България заедно с тях. Периферните американски области на развитие той също не може да прегърне. Той премного е чел, премного се е готвил и разбира, че в тях са инкорпорирани много ценни неща, много последни постижения в областта на медицината, техниката, физиката, философията и социологията, но те си остават втора ръка неща; лека кавалерия. Нещо като арабския цар в каляската по Бродуей с перото на чалмата и трещящите фанфари и барабани, който се оказва, че е рекламирал току-що пуснатото на пазара кафе „Максуел - добро до последната капка!“

Какво тогава!

Къде да се дене? Не може да пропилее всичко и да се върне. Не може да пропилее себе си и да поевтинее. Може би трябваше да се заеме с някоя положителна наука и да остане в Америка, както не един от съучениците му в Дрю. Или дори да се върне в България, където истински ще тежи на мястото си с такава диплома. Ето, неговият приятел Георги Чакалов ще стане лекар и всички врати ще му бъдат отворени. Понякога му завижда, макар че гледането назад не помага.

И все пак все по-често му идва наум, че може би някоя от тези новооткрити области встрани от официалната църква позволяват да се надникне в тях по строго научен начин и да се види дали науката няма да потвърди теоретическите предположения, върху които се градят. Астрологията например. Но за да навлезе човек в астрономията, която предлага нужните за случая точни знания, се иска специална подготовка; иска се математика, искат се знания по физика, иска се специален научен институт, до който не би могъл да се добере. Медицината като че ли също дава интересни възможности. Къде в тялото са механизмите на телепатията наистина? Какво става в мозъка, как функционира? Освен това - физиогномията, френологията... Няма съмнение, че външният вид на цялото тяло, чертите на лицето, формата на черепа подсказват много неща за характера на човека. Как и защо, безспорно би могла да каже по-добре чистата наука. Как функционира мозъкът на медиума при спиритичните сеанси? Каква е функцията на магнитното поле на присъстващите, които се включват във верига с него?

Петър Дънов - студент в Бостън

Това са само някои от общите хрумвания, които го вълнуват. Не е сигурен струва ли си да се преориентира човек нататък. Но дори да е само медицина, това е от огромна полза, какъвто и да е бъдещият път, който щеше да поеме. Петър виждаше как напредва Чакалов - няма какво да го усукваме - радваше му се, но и малко му завиждаше.

Така или иначе, не можеше да се върне сега, след като тука никога няма да е на своето място, а в България не го чакаше нищо, за което да бърза да се връща.

Накрая окончателното решение бе взето. Щеше да запише медицина. Пак в Бостънския университет, което щеше да е лесно. Бъдещи пастори - както вече казахме - имаха известни предимства за минаването през безплатни допълнителни курсове. Но той, разбира се, щеше да се запише като редовен студент, защото отново, както бе тезата му в Теологическия факултет, искаше да стигне до дъното на нещата.

*

В каталога и годишната книга на Медицинския факултет на Бостънския факултет от 22 юли 1894 г. Петър Дънов вече е записан като редовен студент първа година: „Дънов, Петър Константин. Завършил теология в Бостънския университет, от Варна, България.“

Между новопостъпилите около четиридесет студенти има само двама чужденци освен него: Чарлз Обер Кеплер от Тиенцин, Китай, и Има Рот от Виена, Австрия. Сега той вече е изцяло между вътрешни хора, мотивирани в кариерата си младежи от семейства с положение, в една от най-авторитетните медицински институции на Съединените щати.

Болницата към Медицинския факултет на Бостънския университет

Медицинският факултет на Бостънския университет се намира в квартала Саут Енд на юг от центъра. Някога краен, полуиндустриален квартал в края на века, когато Дънов учи тук, обликът му светкавично се променя: нови строежи, градски и квартални паркове, монументални резиденции, издигнати от първите архитекти на града по последната дума на строителството, поразителни катедрали - Саут Енд цъфти и ще расте във всяко отношение преди новото си западане през последните двадесетина години.

Удостоверение на П. Дънов за учението му в Медицинския факултет на Бостънския университет

Общежитието на студентите, сградата на канцелариите и училището са от червени тухли. Внушителни здания около вътрешен малък парк, които още стоят почти в съшия си вид. На юг от парка е хомеопатичната болница - последна дума на медицината за онова време. Кокетна, дори екстравагантна в архитектурно отношение сграда. Тук студентите са добре дошли на стаж.

При постъпването на Петър факултетът се гордее с голям медицински музей. Обучението наистина е последна дума на медицинската наука. Има специална физиологична лаборатория, в която студентите правят анестезични упражнения и експерименти. Изучаването на анатомия е автономно - всеки прави дисекции. Освен близката болница, към учебната програма на факултета има диспансер и хирургическа клиника. Преподавателското тяло се състои от четиридесет и трима преподаватели, като повече от половината са с професорска титла - могъщ тим!

Всичко е идеално и явно много повече, отколкото може да очаква един студент по медицина - но сърцето е празно.

Как да проникнеш тук в това, което те интересува? Горе, на таванското помещение на четвъртия етаж на огромното здание с големите прозорци за повече светлина, с оберихта над масите за дисекция? Студентите тук чакат първата си среща със скалпела, процес, в който всичко е уточнено до последния детайл, защото колко пъти ще се идва тук, докато се стигне до пълното познаване на човешката анатомия! - разреза на кожата, после отмахването настрана на подкожната мазнина, след това внимателно дисекциране на отделните мускули, кръвоносни съдове, нерви, по-големи жлези! Какъв трепет е да препашеш престилката и да разтвориш на масата близо до себе си страницата на анатомията на професор Грей на тъкмо онази част от ръката или крака, по която ще работиш!

Огромно, огромно, огромно море, което трябва да се преплува, докато станеш лекар - тук те подготвят за това! Няма секунда време за друго! Мечтата на Дънов нямаше да се осъществи и сега. Към анатомията на Грей той щеше да се връща отново и отново десетки години по-късно, за да провери това или онова, щеше да използва приятеля си Чакалов в тези си усилия, но сега? И тук? Георги Чакалов вече завършваше, набираше вестника си и учеше, и дисекцираше, и правеше упражненията си по анестезия във Филаделфия, и даже му писа, че е подал документите си за конкурс за стажуване в една болница в Рочестър, щата Ню Йорк, и друга в Провиденс, Родайланд, и сега чакаше и се молеше да му излезе късметът, за да продължи нататък в пътя си на доктор. А той?

Авторски блик

В публикуваните спомени на някои ученици на Петър Дънов се разказва за запазените му бележници и дневника, който е водил по време на пребиваването си в Америка и веднага след завръщането си в България. Тези материали биха ни обяснили точно какво е било състоянието му, как и защо е Взимал решенията си да премине в ново учебно заведение и защо е прекъснал следването си в Медицинския факултет на Бостънския университет. За съжаление по време на Втората световна война, когато бил евакуиран при членове на братството в село Мърчаево, Учителят изгорил дневника. Брат Галилей Величков обаче твърди, че дневникът след смъртта на Дънов е останал в братски ръце и че го е виждал. Що се отнася до тефтерчетата, те били запазени от неговите спътници с огромни жертви по време на гоненето на дъновистите след 1950 г. от тогавашния режим. Били скрити в специални хранилища в морените на Витоша, но с годините идва ново поколение дъновисти. Тласкани от смесени чувства на неориентираност и жажда за самочувствие и контрол над словесното наследство на Петър Дънов, наследниците на учениците му опразват витошките скривалища. Много от пазените в тях материали окончателно изчезват, а някои вероятно биват унищожени с мотива, че днешните жители на планетата са недостойни за тайното учение на Учителя и ще го схванат грешно така, както той го е оставил. Накратко - наследниците на наследниците правят недостъпна част от тези по чудо запазени бележки, за да не се създадяло негативно отношение към Бялото братство. Част от това което е останало, се крие по начин, който продължава постепенното му затриване, а това, което се издава, понякога се преиначава, за да се дадяло „смляно“ на „невежите“. Убий словото на Месия, та да спасиш сградата на църквата, в която него вече го няма! Какво ново под слънцето!

След месец-два Петър Дънов решава да си вземе удостоверението за завършен кратък курс по обща медицина. И го получава. Подписано от декана на факултета И. Тисдейл Талбот.