Jump to content

Глава шеста: Пасторът


Recommended Posts

Глава шеста

ПАСТОРЪТ

Автоматична фотокамера

1895 в САЩ бива публикуван романът на Стивън Крейн „Червената значка за храброст“.
1895 (ноември) в Турция бива убит като баптистки пастор по време на арменските кланета съученикът на Дънов от семинарията Дрю Бедрос М. Крикорян.
1895 в Медисън, Ню Джърси, когато Дънов се прощава със семинарията Дрю, в нея постъпва след учението си в Алегени колидж пастор Пачеджиев.
1895 (октомври) във Филаделфия, САЩ, Георги Чакалов започва да работи на една от новите линотипни машини в печатницата на „Филаделфия Инкуаярър“, което увеличава заплатата му за този вид работа на неимоверния за времето един долар на час.
1895 (18 ноември) в САЩ комисията на методисткия Комитет за мисиите в Европа гласува 15 485 долара за подпомагане на „незадоволителното състояние“ на българската мисия. По това време вече е завършен новият пасторски дом в Шумен.
1895 (11 декември) в семинарията Дрю в Медисън умира в леглото си на 81-годишна възраст един от тамошните учители на Дънов - професор Джон Милей.
1895 в центъра на София бива съсечен бившият министър-председател на България Стефан Стамболов.

Телескопичен блик

След тридесет и седем годишно съществуване методистката мисия в България през 1895 г. докладва, че има 13 центъра със 177 пълни члена на църквата и около 300 симпатизанти. Конференцията (или съветът) на мисията има 16 члена и един стажант. Има един местен пастор с трима помощници, 11 неделни училища с общо 224 деца, 6 църкви, от които двете са само салони, и четири пасторски дома. Има четири редовни училища: едно женско училище в Ловеч, теологическо мъжко училище и две основни училища. Най-голяма е методистката група в Русе със своите 36 редовни члена и 32 стажанта. Българските проповедници почти без изключение са добре образовани: един от тях е учил в Дрю и е бил пастор в САЩ, двама са от Робърт колеж и семинарията Дрю, един от Принстън, Ню Джърси, и освен това е минал през още няколко години учене в САЩ, един е от подготвителния курс в Дрю, един от встъпителния курс на конгрегационалисткото училище в Самоков, един от Научно- теологическия институт и единият е бивш свещеник в източноправославната църква.

2%20-%200309.jpg

Завършилият Дрю пастор Пачеджиев

Завръщането в България е голям шок за Петър Дънов. За това имаме много данни, а в неговото „Призвание към народа ми...“ три години по-късно разочарованието му се декларира съвсем открито: „...Напуснете беззаконието, отхвърлете неправдата, оставете развращението... това отвратително дело... Духът ми е трогнат от печална картина. За оплакване сте вие...“ От идеализма на Възраждането, от който все пак беше останало нещичко в неговите спомени от времето на варненската реалка и свищовското духовно училище, той не може да долови и следа. Националните идеали са замъглени, общественият морал е под червената линия, алчност, завист, злоба, насилие царят във всички сфери на обществения живот. Никаква лична отговорност. Никакво религиозно чувство.

Тежко дипломираният методист механично се опитва да изпълни задължението си към българската мисия и преговаря за заемане на пасторско място в град Ямбол. Според по-късен репортаж за този опит в ямболската преса Дънов държи само няколко проповеди и цялата работа пропада поради това, че се оказва невъзможно ръководителите на местната протестантска църква и той да мелят заедно. Това са ограничени и догматични хора: за да си нямат неприятности по никаква линия и да не трябва да поемат инициатива, те не искат никакво отклонение от стандартните предписания. Според тях просто трябва да се произнесе проповед от типа на проповедите, които са се изнасяли от откриването на църквата насам, след това да се спусне параван от усмивки над каквито и да са местните проблеми и на годишното събрание да се напише доклад как всичко върви добре. Дънов идва от тресящия се от дискусии Бостън. При това - дискусии за бъдещата насока на застоялата се на едно място методистка църква; и нещата се оказват толкова сериозни, че въпросите, които довеждат до споровете там, не след дълго се повдигат дори от умерения Бъц в Дрю. Дошлият да проповядва син на поп Константин направо е шокиран от пълния тукашен застой. Желанието му да раздвижи нещата или поне да потърси начин да ги тласне напред се посреща с ужас. Оказва се напълно безсмислено да се опитва да направи нещо творческо в рамките на методистките протестантски мисии в България такива, каквито са в момента.

Според спомени на негови ученици Дънов разправял, че за да не наруши думата си, се съгласил да изпълни задължението си като проповедник, но при условие, че не му заплащат. Това не е за учудване, като се има предвид какво ниско ниво се е изисквало в работата му. Нарушаването на правилата на играта обаче разклащало системата и уплашени от това, че отказът му от заплата може да стане прецедент, неговите колеги поискали да се отърват от него. Така той едновременно не нарушил думата си и се освободил от задължението да прави нещо, което не е както трябва.

Покрусата му наистина трябва да е била голяма. Протестантските мисии, които по времето на баща му в годините на възхода на българския духовен живот дадоха Евангелието на разговорен български език и дойдоха да събудят заспалото консервативно православие, сега - вече в български ръце в освободена България - бяха започнали да буксуват не по-малко от същото това православие, което имаха амбицията да заместят.

Разбира се, между Петър Дънов и методистката и евангелска мисия няма външен срив. В първите години след връщането си всеки път, когато идва в София, той отсяда на общо основание в протестантското общежитие на ул. „Леге“. Връзките му със стария му съученик Делчев са възстановени, пастор Ватралски му остава близък приятел, когато се връща от САЩ, Величко Граблашев си остава верен другар, докато вратите на д-р Лонг, на учителя му Томов, на пастор Фурнаджиев и много други са винаги отворени за него.

Две години подред той прекарва при сестра си Мария във Варна и за това време се знае, че на въпросите какво прави брат й след връщането си от Америка, тя упорито отговаря, че е станал протестантски проповедник. Самата тя, решителна и делова, каквато всички я помнят, непрекъснато го подтиква да се заеме с постоянна работа в методистката църква.

С баща му нещата са по-добре, по-приятелски. Старият лъв колкото повече остарява, толкова става по-любящ, добродушен и толерантен. Когато Петър напуска сестра си и се прехвърля да живее при него в Нови пазар, поп Константин не изпитва нищо друго освен безкрайна радост. А когато приятели и познати разтревожено го питат защо вече повече от две години синът му не прави нищо и не се захваща с проповедничество, той се усмихва широко и отговаря:

- Има време. Що е време - все пред него е. Ще работи и ще се наработи. Но не му е дошло времето.

Как да му дойде времето? Как да му дойде времето! Може би му е минало времето, си мисли понякога самият Петър, защото общественият и духовен идеализъм, в който го закърмват баща и дядо, и дим не е останало от тях!

Спомените за баща и син от онова време ги рисуват седнали на тиха приказка в двора на бащиното му жилище по на чашка кафе. Баща му прави кафето - обича да готви и да черпи. Човек още в силите си - едва петдесет и пет годишен - в мащабната перспектива на нещата, в които Петър го вижда след завръщането си, той е сякаш петстотин и петдесет годишен. Не стар, а историческо изкопаемо. Той не може да го гледа така - човекът, който заедно с дядо му превръща турско-гагаузка Варна в българска Варна. Не може да приеме всичко, с което той е свързан, да е затрито от сънародниците му! Говори за миналото, подтиква го да бъде отново активен. След някоя и друга година ще го окуражи да напише спомена си за провидението си в солунската църква „Св. Димитър“ и да го издаде. Още по-късно ще го подтикне заедно с нови познати да напише писмо на руския император като стар варненски русофил, по тукашни работи. Но миналото не се връща! България ще трябва да извърви огромен път напред в кривата си линия, преди да се издигне наново на прилично духовно ниво, и дотогава баща му и дядо му ще бъдат забравени.

Едно от стимулиращите му усилия успява обаче. В шуменското списание „Памятник“ негови издатели, също забравени титани на Българското възраждане, получават писмо запитване за съдбата на Атанас чорбаджи - съратника на Иларион Макариополски. Последва публично обръщение към читателите от главния редактор; като го четеш, сякаш го виждаш да се пляска по челото: „Как забравихме наистина чорбаджи Атанас?“ Моли някой, който го познава отблизо, да напише нещо за него. Така идва публикацията на иконом Иван Радов, без който нямаше да се запомни чорбаджи Атанас; след години го цитират Ников, Мирски - всички историци на варненското възраждане.

История! Няма, няма да стане отново реалност. Още не е дошло времето да се свържат двата края на скъсаната нишка в националния живот на българите и да се направи отново крачка напред.

И наистина, когато се завръща на тридесет и една годишна възраст, Петър Дънов определено е човек, на когото още не му е дошло времето. То идва едва на трети март 1897 година, когато е при поп Константин в Нови пазар и е вече на тридесет и три години. Едва оттогава нататък Петър Дънов тръгва по напълно нов път. Настрани от българското православие и настрани от българското протестантство, той започва да отваря нова просека за българския духовен живот.

Тази просека ще бъде в посоката на основния патос на протестантското съживяване, на протестантското реанимиране на приспаната духовна и религиозна жар на вярващите. Това и нищо повече; но съживяване и реанимиране, освободено от догматично прилаганите форми на евангелската църква, които механично биват пренесени в живота на българина, без той да разполага с такъв духовен речник в своята верска култура, на който да може да ги преведе. С две думи - става дума за пречистващ протестантски патос и устрем, преведен на културния тезаурус на българина.

С това първите тридесет и три години на подготовка в живота му завършват и започват следващите тридесет и три години, в които изгражда „Веригата“ на своите ученици в България - от 1897 до 1930, когато бива изградена школата на Бялото братство на „Изгрева“ в София.

Но - пак бързам напред!

За да намери Учителят Божия път (с малка или главна буква - все то!), трябва да се уедини, за да може ясно да чуе Гласа. За да няма шум, да няма смущения по комуникационната линия, за да ги няма аберациите на ефимерното и ежедневното, които да го залисват, за да не се стовари отгоре му мъртвата вълна на космическата ентропия и да го затрупа.

По-рано е било лесно. Отиваш в пустинята - ако ще за година. Ако ще за две години. Като Исус.

Или отиваш в планината. Като Мохамед.

Или отиваш в леса. Като свети Франциск.

Но ако нямаш място за уединение, ако не можеш да се отскубнеш, да избягаш, да се скриеш? Известно е какво казва поетът: в такъв случай единственото, което ти остава, е - точно така! - уединяваш се в тълпата.

О, не! Няма да рисувам грандиозна картина тук на подобно уединение; и то в човъркаща, питаща, чоплеща, одумваща, гледаща през ключалки България! Няма такава картина; ако я нарисуваш, няма да е вярна, защото точно това е номерът. Отвън не се вижда, че си уединен. Това е то, Учителю, с малка или голяма буква, ще трябва да си го отвоюваш нужното уединение, и да си го изстрадаш сам; и не е невъзможно, ако до дясното ти коляно е седнал да те брани този ведър, широкогърбест исполин - поп Константин - баща ти!

*

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...